shareit

На Дженифър Лорънс не й пука дали я харесвате

| от chronicle.bg |

Носителката на „Оскар“ Дженифър Лорънс също се включи в дебата за разликата в заплатите на мъжете и жените в Холивуд. 25-годишната звезда каза, че е дошло времето да спре да бъде „очарователна“, когато става дума за преговори.

В есе за изданието Lenny, създадено от Лина Дънам, тя пише, че не е работила с мъж, който заема отговорна позиция и се чуди как да направи така, че гласът му да бъде чут. Просто гласът му е чут.

След миналогодишната хакерска атака на Sony стана ясно, че Лорънс е получила за участието си във филма „Наръчник на оптимиста“ значително по-малко след излизането на филма, отколкото колегите й Брадли Купър, Джеръми Ренър и Крисчън Бейл.

Тя не вини колегите си, но се чуди дали има двоен стандарт в работата, когато става дума за образите на агресивни мъже и жени. Според нея и тримата са се борили за по-добро заплащане и са получили онова, което искат.

„Сигурна съм, че те са били оценени високо заради това, че са били ожесточени и са действали тактически, докато аз бях притеснена, да не изглеждам като пикла и не получих онова, което ми се полага“, пише Лорънс.

Тя осъзнава, че понякога е твърде фокусирана върху това да е мила, когато става дума за печалбите във филмовия бизнес.

„Когато стана хакерската атака в Sony и разбрах колко по-малко получавам в сравнение с щастливците с пениси, не се ядосах на Sony. Ядосах се на себе си“. Тя казва, че тогава се е отказала твърде рано при преговорите, защото не е искала да се бори за милиони долари, от които няма нужда.

Дори в случаите, в които е проявявала твърдост, е забелязвала различно отношение, защото е жена.

„Приключих с опитите да намеря „чаровен“ начин да изразя мнението си и да ме харесват“, казва Лорънс.

Новият филм с нейно участие от поредицата „Игрите на глада“ – „Сойка присмехулка – част 2“ излиза в края на ноември.

В галерията можете да видите различните лица на Дженифър Лорънс.

 
 
Коментарите са изключени

Джейн Елиът и расисткият й експеримент с третокласници

| от |

На 4 април 1968 г. Джейн Елиът, бяла учителка на трети клас в Рисвил, щата Айова, включва телевизора си, за да научи повече за убийството на Мартин Лутър Кинг, и остава ужасена от това, което чува от белия репортер. С микрофон, насочен към един от лидерите на чернокожите, репортерът попита: „Когато нашият лидер (Джон Ф. Кенеди) беше убит преди няколко години, неговата вдовицата ни поддържаше обединени. Кой ще контролира вашите хора?“

EyesAmber1

Според самата Джейн в интервю за документалния филм „A Class Divided“ на Frontline, планът за уроците й за 5 април 1968 г. се променя в нощта на 4 април 1968 г., след като чува какво казва репортера. Тя заявява:

В деня, след като Мартин Лутър Кинг беше убит, един от учениците ми влезе в стаята и каза: „Снощи застреляха един крал, госпожо Елиът, защо го застреляха?“ Знаех още предната нощта, че беше време да се отнеса към това обстоятелство конкретно, а не само да говорим за него, защото бяхме обсъждали расизма още от първия учебен ден. Но за стрелбата по Мартин Лутър Кинг, който беше един от нашите герои на месеца през февруари, не можеше просто да се говори. Нямаше начин да обясня това на малките третокласници в Рисвил, Айова.

Докато слушах коментаторите по телевизията, които бяха бели, на 4 април, чувах неща от типа на „Кой ще обедини хората ви“, докато те интервюираха чернокожите лидери. „Какво ще правите? Кой ще контролира хора ви?“ Все едно ситуацията беше – тези хора бяха диви и някой ще трябва да се намеси и да ги контролира. Казаха неща като когато загубихме нашия лидер, вдовицата му ни помогна да се държим заедно. Кой ще ги държи заедно? А отношението им беше толкова арогантно и снизходително и толкова безбожно, че си мислех, че ако белите възрастни мъже реагират по този начин, какво ли ще направя третокласниците ми? Как ще реагират на такова нещо? Гладех шатрата – изучавахме индианската култура, правихме шатри всяка година. Първата година учениците щяха да направят шатрата от парчета плат, щяхме да ги зашием заедно. А на следващата година ще я украсим с индийски символи.

Гладeх шатрата от миналата година, подготвях я да бъде украсена на следващия ден. И се сетих за това, което бяхме направили с индианците. През тези 200, 300 години не сме постигнали голям напредък. И аз реших, че сега е моментът да ги науча на сийската индианска молитва, в която се казва: „О, велик дух, възпри ме да съдя човек, докато не съм ходил в мокасините му“. И спрямо урока, който щяхме да проведем утре, знаех, че децата ми ще ходят в чужди мокасини за един ден. Независимо дали им харесва или не, те ще трябва да ходят в чужди мокасини.

Реших в този момент, че е време да пробвам нещото с цвета на очите, за което съм мислила много, много пъти, но никога не съм прилагала. Затова на следващия ден въведох упражнението в класната си стая и разделих класа според цвета на очите им. И веднага създадоха микрокосмос на обществото ни.

Heterochromia plos

Тя първо пита третокласниците си дали смятат, че би им било интересно да преценяват хората по цвета на очите им и дали искат да пробват. Те се съгласяват с ентусиазъм и Джейн им каза, че тъй като тя самата е със сини очи, синеоките хора ще са над тези с кафявите очи. След това казва на класа си, че синеоките са по-добри и по-умни от хората с кафяви очи. Едно синеоко дете се опитва да защити баща си, който е с кафяви очи, като казва, че той не е глупав. Джейн отговаря като му напомня, че наскоро то й е казало, че баща му го рита. Тя питала детето дали смята, че ако баща му имаше сини очи, щеше да рита детето си. След това посочва, че синеоките татковци на други две деца от класа никога не са ги ритали и казва, че това доказва, че синеоките хора са по-добри от кафявооките хора.

Джейн определя следните правила за деня: Синеоките деца ще получат 5 допълнителни минути почивка. На кафявооките не е позволено да използват чешмите, за да пият вода, те трябва да използват само диспенсъра за вода. На хората с кафяви очи също не е позволено да играят със синеоките, защото те не са толкова добри, колкото синеоките. Хората с кафяви очи трябваше също да носят специални яки, така че цветът на очите им да може да се идентифицира от разстояние.

В междучасието двама нейни ученици се сбиват. Ученик с кафяви очи удря синеок в корема, защото го е нарекъл кафявоок. На въпроса какво не е наред с това да имаш кафяви очи, отговорът му е, че това означава, че е по-глупав. Едно от другите деца казва, че това е еквивалента както при чернокожите, които са наричани с обидни думи. Джейн пита и синеокия ученик защо е нарекъл така другарчето си – той отговаря, че това е само защото той има кафяви очи. Тя посочва, че той и предния ден е имал кафяви очи, но тогава не е изпитвал нужда да му подчертае този факт. В крайна сметка, разбира се, момчето признава, че просто е искал да го обиди. След това Елиът коментира: „Гледах как едни прекрасни, съдействащи си и мислещи деца се превърнаха в гадни, порочни, дискриминиращи, малки третокласници за 15 минути“.

На следващия ден тя обърна местата на двете групи и вече децата с кафяви очи бяха по-умните и добрите. Тя каза, че вчера се е объркала и, че хората с кафяви очи не са толкова добри и умни, колкото синеоките. Сега вече на синеоките деца не беше позволено да играят с другите, защото не бяха толкова добри като тях, и така нататък.

За да демонстрира на децата как обществените нагласи и малтретиране могат да повлияят на психиката на човек, тя им дава тест. Първия ден, когато на кафявооките им беше казано, че не са толкова добри, колкото синеоките, те решават теста  за пет минути и половина. На следващия ден им отнема само две минути и половина. Същото се случва и със синеоките ученици.

Елиът, както и други хора, провеждат подобни експерименти и с възрастни и получават много сходни резултати, като отбелязват и, че възрастните са склонни да бъдат много по-жестоки по отношение на такъв расизъм от децата.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Как Леми Килмистър създаде машината Motorhead

| от Тодор Ковачев |

През 1975 г. един пропаднал и своеволен бас китарист на име Леми Килмистър бил уволнен от британската психеделик рок група Hawkwind. До драстичната мярка се стигнало заради няколко меко казано непристойни инцидента с негово участие – той за малко да пропусне концерт заради среща с фенка в Чикаго, която трябвало да му даде амфетамини, а после бил арестуван на канадската граница, защото полицаите помислили амфетите му за кокаин.

Трийсетинагодишният Леми бил толкова разгневен на останалите от групата, че се решил на разплата типично в свой стил – като съблазнил техните съпруги и приятелки.

gettyimages-478638182-594x594

“Отмъщението ми беше да се прибера и да изч*кам всичките им жени“, разказва една от типичните си истории Леми. „Постарах се първо да са тези на Саймън Кинг и Алън Пауъл [съгрупари от Hawkwind]. Алън така и не ми прости, надявам се никога да не го направи, защото имаше вложена доста злоба и се наслаждавах на всяка минута“.

Тогава на Леми – с рождено име Иън Фрейзър Килмистър – тепърва му предстояло да стане икона на рок музиката и символ на знаменитите Motorhead, създали класиката от 1980-а Ace of Spades.

Подобно на друга хеви метъл легенда, Ози Озборн, Леми си изгради образ, който далеч надхвърля чисто музикалната страна на живота му. С емблематичната кавалерийска шапка с череп и кости, с големите бакенбарди и брадавиците по лицето, с вечната бутилка уиски до него (калъфът на бас китарата му имал специални отделения за бутилки), с любимите му амфетамини, той живееше за музиката, секса и пороците си.

Беше също колекционер на автентични фашистки предмети (с колекция от ножове и униформи) и страстен любител на конете. Носеше едни и същи черни панталони в продължение на 25 години и твърдеше, че е преспал с над хиляда жени и всеки ден в продължение на десетки години изпивал поне по един литър Jack Daniel’s.

gettyimages-102039170-594x594

Куриозните истории, които разказваше, бяха неизчерпаеми, вероятно някои от тях доукрасени, други съвсем измислени. Той почина през 2015-а на 70-годишна възраст от рак на простатата и необратимо влошено здраве, но до самия край остана верен на рокендрола и на начина си на живот.

Родителите му се разделили скоро след раждането му, и то по причини, които така и не научил.

Когато бил на 10, майка му се омъжила за бивш футболист с две по-големи деца, с които Килмистър изобщо не се разбирал. Семейството се преместило във ферма в Северен Уелс, там Иън тръгнал на училище и получил прякора си Леми – легендата гласи, че вечната му реплика на уста била Le’me a quid ’till Friday („Дай ми кинта до петък“), защото постоянно играел на ротативките.

Леми само веднъж се срещнал с баща си, когато бил на 25 и вече бил рокер с афинитет към наркотиците.

Двамата се видели в пицария на ъгъла до апартамента на Леми, а музикантът поискал пари от баща си за китарен усилвател. „Той обаче предложи да плати за шофьорски курс и да стана пътуващ търговец. Казах му „Добре, че пицата още не е пристигнала, иначе щях да ти я сложа като шапка на главата“ и си излязох. Повече никога не го видях“.

gettyimages-86122938-594x594

Така музикантът прекратявал отношенията си с хората – рязко и категорично. В края на 60-те една от многото му жени, която се казвала Трейси, го ядосала с новината, че е бременна и той веднага я напуснал. Срещнал я отново шест години по-късно, когато случайно се оказали в апартамента на един и същ дилър на кока. По-късно тя завела сина си Пол на концерт на Леми и момчето било поразено да види баща си да свири, но самият Леми така и не го признал за свое дете.

“Някога сменяли ли сте памперс? Отвратително е. Като начин на живот, това е скапано”, разяснява веднъж Леми. „Не мога да си представя да гледам едно и също лице над корнфлейкса до края на живота си. Не знам как хората го правят“.

Неговата музикална кариера започнала в средата на 60-те и той постигнал бърз успех с шантава банда на име Rockin’ Vicars, която издала три сингъла и направила турне из Европа. В този период Леми за пръв път видял Джими Хендрикс да свири и не след дълго напуснал Rockin’ Vicars и станал един от „роудитата“ в екипа на Хендрикс, като му носел китарите и осигурявал дрогата.

Няколко години Килмистър бил наркопласьор по улиците на Лондон, преди да се присъедини към Hawkwind, смятани тогава за нещо като беден вариант на Pink Floyd. Когато през 1975-а басистът бил изхвърлен от групата, това го оставило съсипан и просълзен, без желание да продължава.

gettyimages-84901497-594x594

Мениджърите му го убеждавали да състави нова група и даже самосиндикално я нарекли Motorhead – по името на последната песен, която Леми бил написал за Hawkwind.

Когато се съвзел, той приел наименованието, макар че преди това искал да кръсти новата група Bastard. Но по-важното било да намери точните музиканти. След няколко неуспешни опита с други хора, Леми срещнал барабаниста Фил Тейлър – също любител на амфетамините, бивш скинар и хулиган от агитката на футболния Лийдс Юнайтед.

Двамата прекарали няколко дни надрусани точно преди Коледа през 1975-а. Една сутрин Тейлър изтичал навън в градината чисто гол и започнал да подскача и да се блъска във всякакви предмети, причинявайки невъобразим шум. Когато от околните къщи погледнали какво се случва, барабанистът изкрещял: „Всичко е наред! Просто съм надрусан!“

По-късно същия ден Леми предложил на Тейлър да засвири на барабаните и това било същинското начало на Motorhead. Триото се оформило в класическия си състав, когато се присъединил и китаристът Еди Кларк.

През следващите 4 години, бандата създала три Топ 10 сингъла и шест Топ 30 албума, а малко по-късно се появила и Ace of Spades, същински химн на жанра и до днес. В средата на 80-те Motorhead били на пика на славата си, а през 1990-а Леми се преместил от Лондон в Лос Анджелис, където после прекара остатъка от своя живот.

gettyimages-478640800-594x594

До самия край Килмистър оставаше предводител и двигателна сила на Motorhead, а последният албум на групата се появи четири месеца преди смъртта му. Бандата смени доста различни музиканти, но нейният фронтмен никога не изневери на себе си и на своите лоши навици – дори когато към края беше диагностициран с диабет тип 2.

Един от приятелите му, Морат, разказва, че към края на живота на Леми обсъдил с него употребата на алкохол и наркотици: „Радвам се, че спря да употребяваш“, казах му аз и Леми ми отговори „Не, не! Не съм спрял, само ги намалих“. „А защо изобщо все още го правиш“, питах го аз, а той ми отвърна простичко: „Защото това ме прави щастлив“.

Е, Леми Килмистър никога не е бил пример за подражание, но със сигурност беше човек, който знаеше какво го прави щастлив и се придържаше неизменно към него.

 
 
Коментарите са изключени

Американските концентрационни лагери държали около 120 000 японеца по време на ВСВ

Втората Световна война е изпълнена с критики към Германия. Обвиненията в геноцид, потъпкване на човешки права и генерално престъпления срещу човечеството могат да изненадат абсолютно всеки. Историята се пише от победителите и по стара традиция, губещите ще понесат кръста за всичко. Впрочем не трябва да забравяме, че точно с това изказване се дава началото на Втората Световна война – „Бошите ще платят за всичко!“. Докато Германия има своите Дахау и Аушвиц, САЩ не може да се нарече особено либерална страна. Нещо повече, тя също има своите концентрационни лагери. Въпреки това в исторически план рядко се говори за тези действия.

gettyimages-840994176-594x594

Японци товарят имуществото си на камион, макар да не им е позволено да взимат повече багаж, отколкото могат да си носят. Превозното средство събира багажа на целия квартал.

Може би е още по-срамен факта, че след Втората Световна война ще се появи японски пилот, който моли за опрощение САЩ за бомбардировките (не тези в Пърл Харбър), докато неговите сънародници са били в лагери. Историята обаче показва, че концентрационите лагери изобщо не са непознати на САЩ. Даже можем да поспорим дали Хитлер не е взел идеята именно от тях. Още Линкълн е използвал правомощията си по време на гражданската война, за да задържа затворници по подозрения, но без да позволява намесата на съд и без да издава присъда. С идването на Втората Световна война и съответно бомбардировката в Пърл Харбър, Франклин Рузвелт бързо използва стратегията на неговия колега. Неговото решение е моментално да смени адресната регистрация на повече от 100 000 японеца в страната.  В интерес на истината дори шпионинът, който разкрива всички тайни около Пърл Харбър на страната си, автоматично се озовава точно в такъв лагер. Неговата история може да бъде прочетена тук.

gettyimages-615303058-594x594

Някои пътуват с влак.

Самите американски историци отказват да използват думата концентрационни, защото не искат да се свързват особено много с нацистките лагери. Според тях самите, лагерите били значително по-различни, а и никой не се опитвал да избие или да ги заличи. Мнозина ще нарекат този акт расистки, но истината е, че самият Рузвелт е искал да повиши сигурността. Правилният термин според американците е „интернати“. След войната ще има доста критики по адрес на тогаващния американски президент, но преди това има една цяла история относно тези преживявания. След успешната атака над Пърл Харбър, САЩ започва да подозира всеки японец. Успехът на тази мисия няма как да не бъде изпълнен с помощта на шпиони. Въпросът е колко такива оперират в страната?

gettyimages-3279828-594x594

Повече от 100 000 човека пътуват до един от 10-те „интерната“.

Правителството веднага набелязва първите цели, които са потенциален риск за страната. Около 1500 души влизат в списъка и освен японци, може да се срещнат германци и италианци. След подробно интервю, някои чужденци се връщат в домовете си, други нямат този късмет. Северната съседка на САЩ взима добър пример и бързо намира нов дом на 20 000 японеца.

gettyimages-640486011-594x594

Майка влиза в лагера с малкото си дете, идентификационните номера се забелязват.

Два месеца след атаката на Пърл Харбър, Рузвелт нарежда изпълнението на заповед 9066. Тя автоматично позволявя на армията да използва сила и да насели „интернатите“. Чужденците  (първо и второ поколение) напускат домовете си и потеглят към новия си дом. Жители с немско и италианско потекло също не липсвали. До края на лятото на 1942 г. повечето пребивават във военни бараки и след това, когато лагерите са готови, отпътуват за своя нов дом.

gettyimages-514885856-594x594

При пристигане всеки има право на своето одеяло.

Лагерите се намират в няколко изолирани локации в Калифорния, Аризона, Колорадо, Идахо, Юта, Уайоминг и Арканзас. Напускането е невъзможно – присъства охрана, границите са обградени с мини и за някои от най-любопитните може да се открият и други по-специални бонуси. В лагерите има училище, болница и дори възможност за изграждане на свое скромно демократично правителство. И докато се говори, че условията са прекрасни, не трябва да збаравяме, че правителството дава щедро по една стая на семейство, одеяла, печка и правото да използват светлина. Направена е публична пералня и всеки има джобни, които да харчи. Някои жители все пак могат да използват своите спестявания, но първото поколение японци нямали достъп – техните банкови сметки били замразени.

gettyimages-615310220-594x594

За да докажат своята отдаденост към страната, повечето пребиваващи извършват редица патриотични акти пред пазачите с надеждата, че ще бъдат освободени.

Щетите от това прекрасно преживяване водят до разбиване на семейства, загуба на дисциплина в лагера и други събития, които влизат в директен конфликт с японските традиции. През 1943 г. се раздават въпросници на 17-годишните японци и сред всички любопитни теми стои и въпросът за заклеване във вярност към японският император. Онези, които отговорят правилно, имат право да напуснат лагерите. Завръщането обратно по родните места идва в края на 1944 г. Голяма част от завърналите се откриват своите имоти в лошо състояние, унищожени от вандали, а някои бизнеси дори са превзети от други хора.

gettyimages-1143060660-594x594

Японци на изпит за освобождаване от лагера.

 

Според изчисления на американското правителство, финансовата загуба на лагерниците (парите, които те губят) е около 400 000 000 долара. При днешната стойност на парите говорим за сума над 5 млрд. долара. Исторически погледнато, САЩ прави втори опит за такива лагери през 2003 г. с предложението на конгресмен Хауърд Кобъл. Той предлага всички подозрителни жители с арабски корени да последват съдбата на японците. Желанието му не е удовлетворено.

 
 
Коментарите са изключени

Историята и мотивите на обрязването

| от |

Антрополозите не са наясно за точния произход на обрязването, но най-ранните солидни доказателства идват от първите древноегипетски мумии около 2300 г. пр. н. е. Египетски рисунки обаче датират процедурата векове по-рано, изобразявайки обредно обрязване като част от ритуал по ръкополагане на свещеници.

Макар да е популярно сред елита в Египет, пленените финикийски и еврейски роби  са били насилственото обрязвани като символ на безчестие, по-практично или по-скоро по-малко смъртоносно от кастрацията.

Какъвто и да е първоначалният му произход, през 1800 г. пр. н. е. евреите вече са правили обрязвания по религиозни причини – подобно на заповед на Бог към Авраам, за която пише в Тората.

Ето Моя завет, който трябва да пазите между Мен и вас и потомците ти след тебе: всеки между вас от мъжки пол да се обрязва.

Битие 17: 10-11

Koceks - Surname-i Vehbi

Традиционен танц при церемония по обрязване

Въпреки че религиозният мотив остава един и същ в продължение на хиляди години, самата процедура се променя доста рязко. Първоначалната практика е само отстраняване на върха на препуциума. Решението да се изрязва по-голяма част идва в следствие на културния сблъсък между гръко-римската и еврейската култура. Докато евреите гледаха на обрязването от теистична гледна точка, гърците го разглеждат от естетическа. Понеже елинската култура става на мода в цялата Римска империя, евреите, които искаха да избегнат дискриминация и да се състезават в римските игри, се стремяха да подражават на своите домакини.

Тъй като обрязването придоби ясно изразена еврейска конотация, това става основание за антисемитска дискриминация. Историята е обсипана с примери, като селевкидския цар Антиох, който прави пълното обрязване наказуемо със смърт. Римският автор Светоний пък описва едно съдебно дело, в което 90-годишен мъж, заподозрян в избягване така нареченият еврейски данък, е бил съблечен гол, което в представите на римляните е строго наказание.

След 50 г. пр. н. е. обрязването остава, поне в голяма степен, еврейска традиция, докато не се разпалва конфликт с ранните християни. По това време все още не е ясно дали Евангелието изисква обрязване сред новоприетите християни, което по този начин би ограничило достъпа до християнската вяра най-вече до евреи или езичници. В крайна сметка е решено, че обрязването не е необходимо условие за покръстване.

Когато Великобритания пораства до империя, изследователите, които жадно развиват британската търговия и колониализъм, се завръщат в родината с безочливи разкази за варварските племена, които живеят в края на империята, и за разновидностите на обрязването, практикувани сред тях. Сър Ричард Бъртън пише за една такава процедура, при която „се откъсва епидермиса след порязвания [около слабините] и се одират тестисите и пениса, завършвайки с ампутация на препуциума.“

ASC Leiden - W.E.A. van Beek Collection - Dogon markets 39 - Eleven boys in white clothing with bonnets at Tireli market, just after circumcision, Mali 1990

Млади момчета след процедурата

Някои ислямски народи, като тези от Могулската империя, показват на британците обрязването по доста безцеремонен начин: като взимат препуциумите на победени британски войници още на бойното поле. Въпреки многото си конфликти с много различни култури, британците в крайна сметка си променят мнението по отношение на обрязването.

Частично вдъхновени от усещането за културен космополитизъм, както и заради страха войските да не избягат от бойното поле заради заплаха от ножа, британците започват до го въвеждат постепенно. Социалните и хигиенни плюсове от процедурата бяха добре посрещнати през викторианската ера като британският кралски особи започват да прилагат практиката върху наследниците си, а след тях и простолюдието. Така постепенно се поражда промяна в нагласите към орязването в цялата империя.

Това не означава, че религиозният елемент на обрязването изчезват. Всъщност и по време на двете световни войни политическият и расовият подтекст на обрязването отново се появява и то с кървави последици. Принудителното обрязване съпровожда клането на арменци от Османската империя, и по-късно, съвсем очаквано, отново служи като потенциално смъртоносен белег на еврейската идентичност в нацистка Германия.

Mangbetu Beschneidungsmesser Museum Rietberg RAC 15

Кама за обрязване 

В по-модерни време обаче расовите и класовите спорове относно обрязването изстиват. Независимо от това, демографските модели и медицинският консенсус относно процедурата все още будят разногласия. Количеството обрязани британци спада рязко от 30% в своя разцвет, до приблизително 4% днес. Съединените щати от своя страна са стабилни с цифрите си като обрязаните са над половината от мъжкото население, а Израел, неизненадващо, е световната столица на обрязването с почти 100%.

Критиците на процедурата обаче посочват, че липсват доказателства по отношение на предполагаемите ползи за здравето от нея и изброяват недостатъци й като болка, инфекция, уринарни усложнения, повишен риск от различни заболявания, а в изключително редки случаи дори смърт от усложнения (1 на 500 000 или около 8 бебета годишно в САЩ конкретно умират в резултат на тази процедура). Защитниците на практиката, включително Американската академия по педиатрия, обаче твърдят, че ползите за здравето силно надвишават рисковете. Те изтъкват по-засилен имунитет към полово предавани болести и рак на гениталиите, както и избягване на определени общи хигиенни проблеми. Тези дебати са засилени от религиозни и антирелигиозни страни сред медицинската общност.

Подобно на мъжкото обрязване, културни, религиозни, митични, медицински и естетически мотиви се изтъкват и за женското обрязване. Някои защитници на обрязването на жените са толкова отдадени, че през 1930 г. бъдещият кенийски премиер казва, че процедурата е неразделна част от оцеляването на етническата институция на Кения. По-късно в средата на 50-те години на миналия век, когато клитордектомията вече е забранена, младите кенийски момичета организират тайни групи със свои приятели, в които извършват процедурата сами помежду си.

Въпреки привържениците на женското обрязване, тази практика се приема широко за варварски и международният протест срещу нея от 60-те години насам все повече набира скорост. Докато дебатът за ползите за здравето от обрязването на мъжете го поддържа в очите на някои медицински институции, Световната здравна организация обяви, че при жените няма полза за здравето, а Организацията на обединените нации приема резолюция, насърчаваща държавите да се откажат от нея. Тя е забранена в няколко африкански и западни страни като Кения (2001), Египет (2007), Швеция (1982), Обединеното кралство (1987) и САЩ (1992).

Въпреки ограничителните и забранителни политики, мъжкото обрязване почти със сигурност ще остане двигател на гордост и традиция предимно по религиозни причини, но и в много по-малък мащаб от естетически причини; гледна точка, трогателно представена от героя на Илейн в „Seinfeld“, когато след като е видяла необрязан пенис казва: „Нямаше лице, нямаше личност. Беше като марсианец“.

Днес обрязването при мъжете все още остава изключително популярно в Израел, както и в страните от Близкия Изток и Северна Африка, откъдето изглежда и, че произхожда, но в западните страни процедурата замира бързо като някои прогнозират увеличаване на разпространението на болестта в резултат на това, макар че мнозина смятат, че тези опасения са прекалено преувеличени. Що се отнася до обрязването на жените, забележително данните сочат, че се увеличава сред имигрантското население в Запада.

 
 
Коментарите са изключени