My Machu Picchu

| от Цвети Иванова |

 

Вместо по софийските улици, тази година поради стечение на обстоятелствата ще прекарам дните преди Коледа в Южна Америка. Супер. Вместо топло какао и лозови сърми вкъщи, ме чакат безкрайни самолетни полети и поредица нови неща, пред които трябва да припадам в захлас.

Това, което успява да ме разведри по време на 4-часовия полет до Лима, след драмата по отнемането на сиропа ми Невропан на летището в Сао Пауло, е момичето на съседната седалка в самолета, което с особено усърдие скубе мустаците си с пинсета. Забавлявам се да гледам това свещенодействие половин час, след което вече съм готова да й покажа къде е забравила косъм, но благоразумно заспивам.

На летището в Лима се предлагат селфита с лама. Няколко часа и стотици схванати мускули по-късно кацаме в Куско, където първото което ме посреща, е липсата на кислород. Сърцата ни тракат като машини за пуканки докато бусчето, което ни взима от летището ловко засича другите автомобили по пътя към хотела.

Куско е особен град – не мога да го сравня с никое друго място. Автентични перуански баби, внушителни катедрали, жени които предлагат масаж само на мъжете, тежки облаци, които висят над площада като сиви птици Рух. От хотела ни наблъскват с чай от кока и ни казват, че пиенето на алкохол и тежката храна са силно непрепоръчителни на височина от 4000 метра. Вечеряме в ресторант пилешка супа с киноа и все пак пием бира Кускеня с риск за живота си. Това, което не ми помага да дишам по-леко е наличието на wi-fi мрежа с название „Shaman vegan“.

През нощта спим дълбоко със стегнатите си сърца и в 4.30 сутринта сме на линия с поредна доза чай от кока, дъждобрани и трескави очаквания. Днес ще катерим Мачу Пикчу. Като по чудо бусът успява да стигне до гара Порой на 20 минути от Куско – по тези улици няма знаци, шофьорите карат с полузатворени очи и вероятно получават по 50 соли ако блъснат турист. Пием жадно гледките на голи деца, които си играят сред купчини боклук и кучешки трупове, които ме карат да разбера, че когато в България говорим за мизерия, нямаме никаква идея за какво иде реч.

В Порой се качваме на влака и четири часа пътуваме сред истинска мезозойска джунгла. Влакът има прозорци на покрива, по поляните около река Урубамба пасат крави, които вярват, че са планински кози. Декорът навън става все по-праисторически и очаквам всеки момент стадо стегозаври да се стече да пие вода от реката. Вместо стегозаври обаче получаваме перуански килимчета, на които са сервирани царевичен киш, хабас, чимичури и нещо наречено „инка кола“, чийто цвят не може да ме заблуди – това не може да е друго освен лимонада.

Цъфнали кактуси, алое, кирпичени къщи с прострени отвън плюшени зайци и ето че пристигаме в Агуас Ескалиенте. В момента, в който слизаме от влака, се озоваваме в друг свят. Влага, слънце, пръски дъжд, обрасли върхове и някъде там отгоре – Мачу Пикчу. Качваме се на автобус, чийто шофьор е перуански Джейсън Стейтъм и то когато е напрегнат. По тесния път нагоре Стейтъм успява да лавира без автобусът да падне в пропастта надолу, като в същото време се разминава с други рейсове, говори си с един оъ пътниците и най-вероятно пуши пури и играе судоку. Алелуя. Десет пропуснати пропасти по-нагоре и сме в подножието на Мачу Пикчу.

Докато се катерим по пътеката, върховете изникват от облаците като сюрреалистични видения от минал свят, който не съм сигурна дали заслужаваме да видим. Сламените покриви на колибите остават под нас и скоро малко под стъпалата ни се разстила древния град на инките. Магията на мястото е осезама – дори въздухът трепти с друга честота. Нищо тук не е обикновено – нито птиците, нито мъглите, нито терасите, нито върховете. Атмосферата е наситена с някаква лепкава чудатост, която ме кара да се чувствам като нашественик в чужд свят, където трябва да стъпвам тихо и внимателно – за да не събудя мъртвите, които са построили този град, за да не изцапам земите, по които са отглеждали посевите си и олтарите, на които са предавали знанията си на другите.

Усещането за вълшебство се нарушава единствено от опасността някой турист да ти счупи носа със селфи стик, но когато човек иска да пристъпи в храма на някое място с история, той винаги трябва да е готов да поеме този риск.

Каменните стени са слепени така че човек не може да вкара и клечка между отделните блокове. Буквално – пробвахме. Такава прецизност е много трудно постижима дори с днешните технологии, което ме навява на мисълта че тук са играли извънземните. Или пък не? Може би индианците от племето кечуа просто са имали завидно талантливи инженери и строители, но не са успели да измислят своя писменост поради силно развиване на дясната хемисфера на мозъка за сметка на лявата?

Времето на Мачу Пикчу тече като на планета от Interstellar – водачът ни казва, че са минали два часа и е време да слизаме, но всъщност съм убедена, че са минали около десет минути. Уви, посетители минават през преброителен пункт на влизане и на излизане, така че няма как да избягам, за да прекарам още малко време между мъглите и ламите на това място, владяно от призраците на древните инки и техните свещени животни (кондорът, пумата и змията), затова слизам надолу – обратно към Агуас Ескалиенте.

По пътя към реалния свят се вливаме в още едно магическо място – перуанския пазар до гарата, чието многообразие може да се сравни единствено с Калапь Чарши в Истанбул. Наливаме стотици непредвидени соли в перуанската икономика, наблъсквайки раниците си с шалове от алпака, сребърни обици с лами, извезани покривки, куклички, които не приличат на куклата от филма „Анабел“ и, разбира се, магнити за хладилник и поемаме към Куско, където ни чака най-високият irish pub на света и бира Кускеня. С една единствена мисъл в главите – струваше си.

 
 

Арнолд Шварценегер стана кръстник на виенски трамвай

| от chr.bg |

Арнолд Шварценегер беше в австрийската столица като гост на  Втората международната среща на върха за климатичните промени, която се проведе на 15 май в двореца Хофбург и събра 1200 представители от над 50 страни. Повод за участието му във форума е неговата инициатива за борба с климатичните промени, създадена през 2010 г. под мотото „Less Talk – More Action“. След участието си на форума той се качи задно със заместник-кмета на града Ули Сима на един от трамваите, украсени с лика му. Впечатлен от честта, която му е оказана, Шварценегер постави автограф върху трамвая и стана негов своеобразен кръстник. „Виена се счита за столица на обществения транспорт, а той е един от най-добрите начини за опазвате на околната среда. Радвам се, че усилията ни са забелязани от международната общност и Виена се е превърнала в глобален център за защита на околната среда.“ – заяви Сима по време на съвместното пътуване с „железния Арни“.

Австрийската столица за девета поредна година е начело на класацията на Мърсър като град с най-добро качество на живота. Една от причините за това отличие е и ефикасният  обществен транспорт, чиято мрежа се разширява непрекъснато. От септември 2016 г. метролиния U1 има 4,6-километрово продължение до Оберла, а проектът за пресичане на линиите U2 и U5 е в разгара си. Пътуването с обществен транспорт или с велосипед става все по-предпочитано от жителите и гостите на града. За периода 2010 -2015 г. населението на Виена е нараснало с 6,4% от около 1,7 млн. до около 1,8 млн. жители. На фона на това демографско развитие намаляването на движението на моторни превозни средства е особено впечатляващо. От 2010 г. насам автомобилният трафик е намалял значително особено в централните райони на Виена. Обратна е тенденцията при велосипедистите – броят им се е увеличил. Все повече виенчани избират да оставят колата си вкъщи. В цяла Виена автомобилният трафик през последните години е намалял с 6,3 %,  а в централните райони с 11,2%. През 2017 г. средствата на обществения транспорт в австрийската столица са превозили 962 млн. пътници, което е пореден рекорд за Виена. Притежателите на годишни карти през миналата година са 800 000 и са значително повече от леките автомобили в движение, а цената на годишната карта за цялата мрежа на градския транспорт е 365 евро.

 
 

„Късметът на кукувицата“: смях по време на тревожност

| от Цветелина Вътева |

Две кукувици кацат на сцената. Нямат пера, нито човки, едната носи криле. Но по-скоро ангелски криле, отколкото кукувичи. Ще представя новата си книга пред публика. Другата няма криле, а руса коса и китара. Тя ще ползва същата сцена по същото време, за да изнесе първия си рок концерт. Сцената е една, времето е едно, а желаещите да са на нея са две.

И така се заформя първият конфликт в постановката „Късметът на кукувицата“ на Мариана Събева и Здрава Каменова.

Два диаметрално противоположни типа жени се сборват за мястото и времето, от което и двете се нуждаят, за да се утвърдят (и излекуват) и това се случва по приятен, хумористичен начин. И докато всичко е „аху-иху“, а публиката се смее на сблъсъка между една попораснала бунтарка и една съвременна „толерастка“, на сцената започва да се разгръщат не толкова смешни теми, които раздвижват емоциите по един неочакван начин.

Двете кукувици се превръщат в трагични образи-проводници на темата за майчинството: за добрите майки. И за лошите. За представата каква трябва да бъде една майка и за реалността, в която има изоставящи майки, майки-инкубатори. Но дали наистина са изоставящи и какво стои зад решението едно дете да бъде оставено от майка си?

Двете кукувици започват да разкриват себе си, отмахвайки пласт по пласт от наслоените психични защити, които са си изградили срещу хората. Те са изградили спорно работещи механизми за справяне с  травмите си през изкуството: едната пише (лоша) литература, другата – свири на китара и пее.

Песните, които изпълнява на живо актрисата Яна Огнянова са смислена добавка към действието. Чуваме „авторски кавъри“ на „Freedom“ на Антъни Хамилтън, на „Take me back to the start“, „Runnin“ на Naughty boy ft. Beyonce и Аrrow Benjamin, „Here comes the rain again“ на Eurythmics др.

Докато едната кукувица се страхува да пее авторски парчета, може би защото изразяването на индивидуалност я оголва емоционално така, както не би могла да понесе, другата „ражда“ книги. Сравнението между написването на една книга и раждането на дете е много точно и отново насочва публиката към мислите за изкуството като метод за справяне с нерешените конфликти, които ни пречат да живеем живота си.

От време на време в действието се появява Гелето – собственикът на клуба, в който се разиграва действието. Неговото споменаване е кратко бягство от тревожността, с която са наситени диалозите. Опит за връзка с външния свят и избягване на срещата със собственото несъзнавано, пропито от страхове и болки.

Връзката между неспособността някой да се справи със загубата в детството и последвалият бунт и очакване, че всички трябва да съчувстват на неговата болка, е видима в образа на музикантката. На дълбинно ниво обаче има и още.

Две жени. Едната иска деца, другата – майка.

Възможно ли е майката да е намерила отдавна изгубеното си дете? Или то да намери завет от нея в срещата с напълно непознат (ангел)?

Как се оформя една личност, която се чувства като в ковчег в корема на майка си? Как се преработва загуба?

Може ли една случайна среща да е равносилна на 100 терапевтични сесии с психотерапевт?

Може да си отговорите на тези въпроси довечера в 19,30ч. на камерна сцена „Славянска беседа“ с постановката „Късметът на кукувицата“ на Здрава Каменова и Мариана Събева. Текстът е поставен от Милко Йовчев и е с участието на Яна Огнянова и Здрава Каменова.

Тук може да видите ивента във Фейсбук.

 
 

Най-гледаните филми у нас този уикенд

| от chr.bg |

Продължението на приключенията на супергероя Уейд – „Дедпул 2″, съвсем очаквано се хареса най-много на зрителите, сочат обобщените данни от киносалоните у нас. Филмът, изпъстрен с цветни и недотам прилични фрази, в който героят на Райън Рейнолдс се появява и без гащи, е гледан от 31 212 зрители и има 338 852 лева приходи за първите три дни у нас.

На второ място след десет дни на екраните продължава да е българският „Революция Х“. Морското турне на едноименната група, позната и от телевизионния сериал, е гледано от вече 25 331 зрители и има 212 686 лева приходи.

Трета позиция е за престоялия три уикенда на първо място „Отмъстителите: Война без край“. Битката на супергероите от комиксите на „Марвел“ с титана Танос е гледана от общо 133 814 зрители и има 1 528 337 лева приходи след четвъртата седмица по екраните у нас.

Комедията „Зад борда“ е на четвърто място в топ 10. Филмът с Еухенио Дербес и Ана Фарис в главните роли, който повтаря сценария на едноименната комедия от 1987 година, но с разменени роли на героите, е гледан от 8 491 зрители и има 86 179 лева приходи за десетте дни у нас.

На пето място е екшън-комедията „Такси 5″. Познатата история, в която банда крадци обичайно са преследвани от полицията и таксиметров шофьор, но този път с наполовина нови герои, е гледана от 71 440 зрители и има 627 251 лева приходи след месец и половина по екраните у нас.

Шесто място е за „Зайчето Питър“, създаден по едноименната книга на Биатрикс Потър, излязла през 1901 година. Игрално-анимационната история за взаимоотношенията между палавия заек и фермера Макгрегър е гледана от 82 498 зрители и има 676 236 лева приходи за двата месеца у нас.

На седма позиция сред най-гледаните филми у нас е „Пчеличката Мая: Игрите на меда“. За петте седмици по екраните у нас продължението на пълнометражната анимация отпреди четири години е гледано от 21 118 зрители и има 190 833 лева приходи.

Осмо място заема екшънът „Rampage: Унищожителите“, създаден по видеоиграта от 80-те години, в която маймуни и чудовища разрушават градовете. Филмът с Дуейн Джонсън е месец и половина на екраните и за това време е гледан от 42 332 души и има 460 951 лева приходи.

На девето място е комедията „Диагноза: Секси!“. Историята, в която героинята на Ейми Шумър след удар във фитнеса се превръща в най-красивата жена в собствените си очи, е гледана от 13 222 зрители и има 119 529 лева приходи за месец на екраните у нас.

Руската анимация „Сръчковците: Строго секретно“ е на десето място по зрителски интерес. Разказът за това как миниатюрните същества, живеещи в уредите и машините, трябва да спрат своят другар Файер преди да пусне енергийната гривна, която може да разрушава всичко, е гледан от 6 166 зрители и има 49 212 лева приходи за трите седмици у нас.

Трите останали премиери от миналия уикенд са извън първите десет най-гледани филма. Унгарският „За тялото и душата“, който беше номиниран за Оскар за най-добър чуждестранен филм тази година, е гледан от 929 зрители и има 6 840 лева приходи. Българската детска история „Случаят Кюри“ на Андрей Хадживасилев е гледана от 205 зрители и има 1 032 лева приходи. Руската драма „Собибор“, направена по действителната история за едноименния концентрационен лагер през 1943 година, е гледана от 218 зрители и има 1 646 лева приходи.

 
 

Най-добрите филми на „Кан“ 2018

| от chronicle.bg |

71-вото издание на най-бляскавия кинофестивал в развлекателната индустрия е в историята и е време да ви разкажем по няколко думи за победителите. Едно от най-хубавите неща на тазгодишното издание е ясното разграничаване на изкуството от политиката. Кейт Бланшет беше президент на журито и се справи с тази задача повече от добре. Фактите говорят достатъчно ясно. Няма #MeToo , нам Time’s Up … Кан си е Кан, и затова има този статут.

Въпреки силното присъствие на два филма на жени режисьори, журито присъди голямата награда на японския майстор Хирокадзу Корееда и неговата драма „Shoplifters„. Корееда е редовен участник в кинофестивала от 2001 г., когато първият му филм, „Distance“, става участник в конкурсната програма. „Златната палма“ от събота обаче е най-престижното му отличие досега, след Наградата на журито (Prix du Jury) през 2013 г. за „Like Father, Like Son“). „Shoplifters“ беше върхът на добре приетия списък от победители, които журито избра.

Освен Бланшет на диванчетата на журито застанаха режисьорите Ава Дюверней, Дени Вилньов, Андрей Звягинцев и Робер Гедигян, певицата Каджа Нин, актрисите Леа Сейду и Кристен Стюарт и актьорът Чанг Чен.

„Мисля, че светът е много политически настроен и медиите бързо превръщат чисто човешки проблеми в политически. А ние направихме пакт помежду си, че ще оценяваме всеки филм единствено по неговите художествени качества. Наистина се опитахме да премахнем политическите окраски от избора си и да изберем филми, които ни докоснаха и останаха вътре в нас.“ казва Бланшет след церемонията, цитирана от Telegraph.

Наградата „Гран При“ отиде при Спайк Лий и неговата сатира „BlacKkKlansman“, а „Наградата на журито“ (неофициалното трето място) получи Надин Лабаки и нейната възхвалявана от критиците драма „Capharnaum“ – история за 12-годишно момче, което се бори за живота си по улиците на Бейрут. Мнозина предричаха, че Лабаки ще вземе „Златна палма“.  Нейната побратима

Актьорските награди взеха Марчело Фонте (Италия) за изпълнението си в „Dogman“ на Матео Гароне и Самал Еслямова (Казахстан) за „My Little One“ на Сергей Дворцевой. За най-добър режисьор беше определен Павел Павликовски от Полша за черно-белия си романс „Cold War„.

Наградата за сценарии тази година е разделена между две заглавия – сюрреалистичната драма „Happy as Lazzaro“ и „3 Faces“ – режисьор на последния е иранецът Джафар Панахи, на когото му е забранено да напуска страната си от 2010 г.

Специално внимание журито тази година отдели на ветеранът в киното, френският новатор Жан-Люк Годар и неговия експериментален филм „Le livre d’image“. Тази година Годар беше награден със специална „Златна палма“. 87-годишният режисьор никога не е печелил „Златна палма“, въпреки че е бил номиниран девет пъти за престижното отличие.

„Златна камера“ за най-добър режисьорски дебют отиде при Лукас Донт и неговия филм „Girl“ – история за баща и неговата 15-годишна транссексуална дъщеря, която мечтае да бъде примабалерина. Главният актьор Виктор Полстър пък спечели актьорската награда в секцията с филми „Un Certain Regard“.

Това накратко е равносметката от 71-вия кинофестивал в Кан. В галерията горе можете да видите подбрани кадри от филмите, които озариха екраните в Южна Франция от 8 до 19 май.