shareit

Мусака

| от |

Преди да излети за… (скоро ще разберете за къде) Ана Динкова (www.anadinkova.com) се погрижи да има с какво да се храним, докато я няма. (забележка : от мусаката бързо не остана и следа, снимката е от Интернет)

Има един леко просташки лаф, че идеалната жена трябва да умее да прави 70 неща – 69 и мусака.

С това темпо, с което експериментирам всеки път, когато правя мусака мисля, че аз ще го докарам до 70 вида мусака.
Забавната част е, че винаги има елемента на изненада, никога яденето не е скучно и еднакво. Но разбира се не се знае дали изобщо ще се получи добре или не. Освен това готвя на око и никога не си записвам какво точно правя. Но тъй като последната ми мусака се получи добре, мисля да споделя как я направих.

musaka

Кайма:
Около половин килограм телешка и около половин килограм смес
4 глави лук
1 стрък праз лук
2 патладжана
1 голям буркан белени домати
Картофи – колкото поеме, нарязани на филийки

Подправки:
Черен пипер
Червен пипер
Сол
Сух магданоз
Сухи листа от целина

Заливка: 4 яйца, 1 кофичка кисело мляко, щипка сода

Лукът нарязан на ситно се задушава в зехтин, като след 5 минути се прибавя праза, когато е почти готово се слага и каймата. След около 10-тина минути се добавя патладжана (предварително изкиснат в солена вода и нарязан на малки кубчета). След още 5 минути се добавят доматите. Така се оставя да къкри за няколко минути и се добавят подправките, с които къкри докато си отпуснат ароматите – за около 5 минути. Ако сместа е останала много водна трябва да покъкри още, докато се сгъсти.

Междувременно картофите се нарязват на тънки филийки и ако не разполагате с достатъчно време за печене ги сварете за около 8 минути в подсолена вода. После се отцеждат.

Дълбока тава се намазва със зехтин и се подреждат картофите, отгоре се изсипва плънката – кайма+лук+домати+парладжани. Аз покрих с картофи и това беше, но би могло да се редува: картофи, плънка, картофи, плънка и отгоре картофи. Пече се докато картофите хванат лека коричка и станат златисти. Тогава се изсипва заливката и се пече за още около 20-тина минути или докато заливката стане златисто-кафява. Аз слагам малко сода в заливката, за да шупне и стане по –пухкава.

Харесвам и мусака с пържени патладжани – но е прекалено трудоемко и доста по-калорично, а и трудно проветрявам къщата след това, за това обикновено я правя май 1 път в годината.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на метъра

| от |

Въпреки че днес я имаме за даденост, универсалната мерна единица метър всъщност е невероятно нещо. Тя позволява на учени, разделени по култура, език, раса и хиляди километри разстояние, да работят заедно по задачи и проблеми, все едно са един до друг. И така, как се появява метърът?

Преди да го обсъдим, важно е да разберем какво всъщност представлява той. Преди него, европейските стандартни (малко или много) единици за мерене е ярдът и инчът. Въпреки че днес има международно установена точна дължина за 1 инч, преди няколкостотин години тази дължина в известна степен варира.

Inch tape

Например, в продължение на стотици години официалното определение на инча е следното:

Три зрънца ечемик, изсушени и кръгли, поставени едно до друго, по дължина.

На някои места 1 инч пък е равен на комбинираната дължина на 12 макови семена… Както пише в книгата „Ръководство на Британия за числата и измерванията“, горното определение е въведено по време на управлението на крал Едуард II през 14 век. Известно е обаче, че ечемичните зърна са били стандартна мерна единица в продължение на стотици години.

Също така, още по-рано, през 1150 г., крал Дейвид от Шотландия обявява „широчината на палеца на човек“ за стандартна мерна единица, която като много от останалите мерки, макар и видимо практична, е и доста глупава, ако търсите каквато и да е точност. Но въпреки крал Дейвид, ечемикът остава предпочитаната из цяла Англия мерна единица в продължение на стотици години.

Escourgeon-Hordeum vulgare subsp. vulgare

Ечемик

Удивително, но общоприетата стойност за инча не се приема в световен мащаб чак до 1 юли 1959 г., след като по-рано, през февруари, няколко държави колективно не подписват Международното споразумение за ярда и паунда. В това споразумение страните, включително САЩ, Канада, Великобритания, Южна Африка, Нова Зеландия и Австралия, решават 1 инч официално да бъде дефиниран като 25,4 милиметра.

И така, какво направи метричните единици толкова точни, че да са за предпочитане да дефинират дължината на инча пред зърната ечемик? Това, което ги прави предпочитани, е че метърът е извлечен от нещо, което всеки по Земята може да използва за справка – самата Земя.

Идеята за въвеждането на метъра като мерна единица се появява за първи път по време на Френската революция. Като пример за това колко необходима е общоприетата единица, според Кен Адлер, автор на „Мярката на всички неща: Седемгодишната одисея, която промени света“, има около 250 000 различни мерки и теглилки в употреба във Франция по това време.

Prise de la Bastille

Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г., художник: Жан-Пиер Уе

Първоначално са предложени два метода за създаване на стандартизирана мерна единица: първият е с махало, което изминава половината си период за 1 секунда. Другата идея е да се намери дължината на един квадрант от земния меридиан и да се раздели на 10 милиона.

Френската академия на науките избра втората идея поради факта, че гравитацията може да варира макар и леко в зависимост от това къде се намирате на Земята, което би повлияло на люлеенето на махалото, което ще направи универсалността на  стандарта невъзможна.

Но въпреки че методът за получаване на единицата е договорен през 1791 г., точният размер на един квадрант от земния меридиан по това време не е бил известен. За да го открият, двама знаменити френски астрономи от онова време, Пиер Мешен и Жан-Батист Жозеф, тръгват от Париж в две противоположни посоки, за да определят дължината на земния меридиан между Дюнкерк и Барселона.

Работата на двамата мъже, която би трябвало да отнеме малко повече от година, всъщност приключва след 7 години –  откъдето идва и заглавието на споменатата по-горе книга на Кен Адлер. Защо отнема толкова много? Всъщност заради доста причини, най-малката от които беше, че те често са арестувани по време на пътуванията си – опитвайки се да вършат изследванията си, по презумпция изглеждат подозрителни за властите по време на Френската революция.

В крайна сметка двамата правят необходимите измервания, но възникна проблем – Мешен допуска малка, но въпреки това значителна грешка много рано в процеса на картографиране на меридиана, която е открита чак по-късно. Той не успява да вземе предвид, че въртенето на Земята я прави с нееднородна форма. В резултат това измерванията му са грешни, макар и със съвсем малко. Тази грешка обаче ще излезе скъпа на Мешен, защото докато пътува наново за нови измервания, за да я поправи няколко години по-късно, той се разболява от жълта треска и умра.

В крайна сметка грешката му довежда до това първият метър да е неточен с приблизително 1/5 от милиметъра.

Докато двойката обаче обикаля из цяла Европа, за да прави изчисленията си, французите все пак се нуждаеха от нещо, по което да клибрира метъра, и затова те правят няколко платинени пръти с дължина „1 метър“ на базата на по-ранни и по-малко точни изчисления. Когато двойката се връща и през 1799 г. вече се дефинира точната (почти) дължина за метъра, прътът, който е най-близо до този резултат, е поставен в трезор и става официалният стандарт за дължината на метъра. По-късно същата година, така наречената метрична система се разпространява в цяла Франция.

Този платинен прът, известен като mètre des Archives, всъщност беше използван буквална като линийка, към която всички други измервателни уреди са калибрирани в продължение на няколко години. Въпреки това, върху научната общност бързо се оказва натиск да намери по-ефективен, лесно възпроизведим метод за определяне дължината на метъра, тъй като все повече и повече страни започват да прилагат метричната система.

В края на краищата, метърните пръчки, който са изготвяни от метал по оригиналната платинена, са били податливи както към повреди, така към стандартно износване, което води, разбира се, до една несигурност тази метална мярка същата дължина ли е, не е ли, което пък забавя или напълно спира световния научен прогрес.

За да се разреши този проблем и за да може всеки да бъде уреден универсален стандарт за мерната единица, представители на над двадесет страни бяха поканени в Париж да се включат към Международната комисия за метъра. Тези представители се срещат няколко пъти от 1870 до 1872 г. и вземат решение за изливането на няколко нови „метрични прототипа“, изработени от 90% платина и 10% иридий, които ще се превърнат в новия стандарт, по който всички ще сее водят.

С течение на времето ние ставаме малко по-взискателни към процеса на дефиниране на метъра. От 1960 г. официалното определение се променя на:

… Дължината на метъра е равна на 1650 763,73 дължини на вълната във вакуум на излъчването при прехода между нивата 2p10 и 5d5 на криптон 86 атом.

То остава само до 1983 г., когато дефиницията за метър отново се променя, тъй като технологията за измерване продължава да се усъвършенства.

Днес измерването на метър вече е стигнало пълен кръг като се връща към първоначалната предложение за дефинирането му да се използване време, макар че този път се ползва малко по-сложна технология от махалото. По-конкретно, метърът е определен като точно:

Дължината на пътя, изминат от светлина във вакуум, във времевия интервал от 1/299 792 458 от секундата.

Това е цифрата, за която е постигнато всеобщо съгласие, след като учените я измерват, използвайки нещо, което всеки добър учен трябва да включи в опитите си за максимум ефект – лазери.

Каква е разликата между съвременната дължина и тази от измервания на Мешен и Жозеф? Оказва се, че техният метър се различава от модерния само с половин милиметър.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появиха бикините

Бикините в съвременния си вид имат сравнително кратка история, която се простира само малко повече от половин век, но бельо, което е подобно на бикини, има и се носи често за определени дейности поне от времето на гръко-римляните. Всъщност, първият известен ни екземпляр от какъвто и да вид бикини е от още по-отдавна – около 5600 г. пр. н. е.

Археологически находки от Помпей показват Венера, богинята на любовта и красотата, също облечена в дреха, подобна на бикини. И това е само един пример от много образи на Венера, открити в целия регион, на които тя е облечена в облекло, напомнящо на бикини – както на стенописи, така и на мозайки.

Що се отнася до съвременните бикини, първите стъпки в еволюцията им започват на плажа в Бостън през 1907 г. Бостън тогава е бил значително по-скромно място от древен Рим – затова австралийската плувкиня Анет Келерман дори не е било нужно да обува бикини, за да скандализира народа – тесен бански в една част е повече от достатъчен, за да изплаши бостънци дотолкова, че да я затворят в затвора за скандалното й облекло. Само 3 години по-късно, този тип плувно облекло вече е напълно приемливо за плаж.

Esther Williams 2

Естер Уилямс

През 1913 г., когато жените са допуснати за първи път в олимпийски състезания по плуване, дизайнерът Карл Янстен създава първите бански от две части – впити шорти и горница с къс ръкав. Когато идват 30-те години на 20 век, започват да се появяват деколтета, а ръкавите и страните на банския изчезват. Холивуд изигра огромна роля в развитието на бикините като набляга на сексапила и гламурността и съответно прекрасната Естер Уилямс във филми като „Neptune’s Daughter“ прекарва възможно повече време във водата, облечена в провокативни (за времето си) бански костюми.

С изобретяването на нови материали като найлон и латекс, около 1934 г. банските костюми стават по-подчертаващи формите на тялото и вече имат презрамки, които могат да се повдигат или спускат.

Betty Grable 20th Century Fox

Известният Pin-up модел Бети Грейбъл

До началото на 40-те години банските от две части вече са доста често срещана гледка по плажове. Холивудските pin-up момичета като Ава Гарднър, Рита Хейуърт и Лана Търнър бяха заснемани доста често, носейки такъв тип бански костюми, и техните снимки красяха военните казарми по целия свят.

След това идва лятото на 1946 г., когато двама мъже, инженерът Луис Реард и дизайнерът Жак Хайм, създават и пускат собствени бански от две части горе-долу по едно и също време. Хайм е дизайнер на бански костюми по професия, който изработва този модел специално за магазина му в Кан, Франция. Той го кръщава „Atome“, което отразява оскъдните му размери. За да рекламира най-новата си модна линия, той наема пилоти, които изписват думи в небето.

Междувременно в Париж, Луис Реард, вдъхновен от жени, които вижда да навиват банските си костюми, за да хванат повече тен, създава свой собствен бански от две части, който нарича „бикини“. Нарича го така, защото смята, че въздействието на банския му ще бъде като на експерименталните атомни бомби, които по това време се взривяват близо до рифа Бикини в Тихи океан. Реард рекламира бикините като „най-малкият бански на света“ и ако се замислим днес как наричаме този тип бельо – атом или бикини – бихме си отговорили чий продукт печели конкуренцията.

Мишелин Бернардини

Модерните бикини бяха официално представени пред света на модата на 5 юли 1946 г., когато голата танцьорка Мишелин Бернардини (единствената жена, която Реард успява да намери да носи облеклото му), ги показа на модно дефиле до басейн в Париж. Няколко присъстващи американски модни репортери изразяват лек шок от оскъдните бански, като заявиха, че това може и да е окей за френските жени, но американските момичета никога не биха се решили в такъв мръснишки, долен вид. Година по-късно бикините ще направят и своя американски дебют.

Първоначалните продажби на бельото вървят бавно. В САЩ има много хора, които намират разголения характер на бикините шокиращ и неморален, а в някои градове носенето им на публично място дори е незаконно.

Goldie Hawn - 1970

Голди Хоун 

През 60-те и 70-те обаче идва сексуалната революция и популярността на бикините рязко избухва, ставайки важна част от поп културата. Тъй като отношението на обществото към секса става все по-спокойно, бикините съответно стават все по-малки и по-малки с напредването на времето, а до началото на 80-те години идват на мода бикини с много ниска талия, които се държат само от една връзка. След това се появяват дори още по-отрязани бикини, след това идват и просто въженца с миниатюрни парчета плат, които едвам да покриват срамотиите на човек…

 
 
Коментарите са изключени

Тежестта на короната: Александър Велики – покорителят на Изтока

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

Краят на IV в. пр. Хр. бележи началото на Елинистическата епоха. С този термин се отбелязва периода на симбиоза между Запада и Изтока. Полисът залязва, а на негово място се издигат монархиите. Гражданинът става поданик, а религията води до създаване на култ към личността на владетеля. Максимата „подражавам на елините“ води до проникване и разпространения на гръцкия език и култура на Изток. От Сицилия до бреговете на Инд хората използват този световен език, който също претърпява определени лингвистични трансформации. Античният свят извървява своя преход. Краят му се отбелязва със създаването на Римската империя по времето на император Октавиан Август, а неговото начало е поставено от един не по-малко амбициозен и интелигентен военачалник, който едва 30-годишен става владетел на почти целия познат тогавашен свят.

gettyimages-146833406-594x594

Той не е особено висок, дори за тогавашните стандарти. Кожата му е бледа, косата му е светла, лицето му е голобрадо. Едното му око е синьо, а другото кафяво. Има нежни черти, но не е изписан красавец. Той излъчва харизма, която би накарала хората да го последват и на край света, че и отвъд него. Херакъл и Ахил са неговите кумири, а разказите за битки, походи и войни изпълват въображението му. От малък майка му подклажда неговите амбиции и гордост като го уверява, че е син на самия бог Зевс. Баща му е прекрасен пример за военачалник, но и човек, пред когото не е лесно да се докаже. Той получава най-доброто за времето си образование, като негов частен преподавател е самият баща на философията –  Аристотел. Оракулите предначертават бляскавото му бъдеще. За своите едва 30 години жизнен път Александър III Македонски, останал известен в историята като Александър Велики, ще създаде империя, простираща се от дн. Македония до р. Инд, в чийто предели се намират Мала Азия, Египет, Сирия, Вавилон и Персия.

Alexander The Great

Той е роден през месец юли 356 г. пр. Хр. в град Пела, който по онова време е столица на Македонското царство. Баща му е един от на-забележителните владетели на това царство и потомък от династията на Аргеадите – цар Филип II (382-336). Майка му – Олимпия е дъщеря на царя на Епир – Неоптолем I и е четвъртата съпруга на македонския владетел. Информация за живота на Александър черпим основно от три древни източника: Ариан от Никомедия, Квинт Курций Руф и Плутарх, както и от други фрагментарни извори. В превод от гръцки името му буквално означава „защитник на хората“.

Когато Александър идва на бял свят, Македонското царство вече е доказана сила на Балканския полуостров. Това се дължи основно на неговия баща, който е смел пълководец и безскрупулен политик. От малък, неговият престолонаследник е обучаван на четене, писане, езда, лов и военно изкуство. Майка му му вменява божествен произход, неговата дойка – Ланике го дарява с нежност, учителите му – Леонид и Лизимах са строги и взискателния към младежа, а неговият ментор и човекът, който повлиява на начина му на мислене – Аристотел, разпалва у Александър любовта към древните автори, логиката, философията и изкуството. Когато е едва 10-годишен той успява да се докаже за първи път пред баща си като опитомява един силен, красив, но див кон, който се страхува от собствената си сянка. За награда Филип II му го подарява и през следващите десетилетия Александър и Буцефал (глава на бик) стават неразделни.

gettyimages-50615028-594x594

През 340 г. пр. Хр., когато е само на 16 години, на Александър е поверена защитата на Македония, докато баща му води поредната си военна кампания. Едно от подчинените тракийски племена – това на медите, въстава, но младият престолонаследник успява да потуши бунта. Две години по-късно баща и син застават един до друг в една епична битка – при Херонея (в Беотия, Гърция). Тогава македонците разгромяват обединената армия на гръцките полиси. Филип е начело на фалангата (бойна пехотна формация в правоъгълна форма), а Александър предвожда конницата. В тази битка е напълно унищожен знаменитият Свещен отряд на Тива, състоящ се от 150 подбрани двойки войници. С битката при Херонея се признава хегемонията на Македонското царство. След нея се създава т.нар Коринтски съюз, начело на който застава самия Филип II. Това е военно-политическо формирование на гръцките полиси, чиято главна цел е нашествие в Персия.

След тази битка настъпват проблеми между баща и син. Филип II се жени за младата Клеопатра Евридика, която би могла да го дари с друг наследник. По време на сватбата, след скандал, Александър е прогонен. На следващата година, с помощта на семейния приятел Демарат, двамата успяват да се помирят. През 336 г. пр. Хр. Филип II е убит от телохранителя си Павзаний по време на сватбата на дъщеря си. Съществуват различни теории кой стои зад това покушение. Според някои изследователи, персите успяват да подкупят близки до царя и да поръчат неговото убийство като целта им е да спрат бъдещата инвазия в земите си. Други историци считат, че Олимпия иска да е сигурна, че синът й ще е следващият владетел и затова поръчва покушението.

gettyimages-51244932-594x594

Няма сведения как Александър приема преждевременната смърт на баща си, но незабавните му действия изпращат ясно послание към опонентите му. Той веднага се възкачва на престола и убива виновниците за убийството на Филип II. Майка му си разчиства сметките с последната съпруга и дъщеря й. Тива, Атина и Тесалия въстават, но Александър успява да потуши бунтовете. Той достига до Коринт, приема титлата „хегемон“  и застава начело на Коринтския съюз, на мястото на баща си. Оттук нататък външнополитическият му план има две цели: да узакони властта му на Балканите и да завладее Персийската империя. Когато преминава през Делфи, оракулът предрича, че той ще е „непобедим“. Александър побеждава гетите в Тракия и илирите в Албания. Докато е на поход научава, че Тива оспорва властта му. За 14 дни той пропътува над 380 километра и успява да стигне пред стените на полиса. Тиванците отказват да се предадат и когато ги побеждава той срива града. Пощадени са само храмовете и домът на гръцкия поет Пиндар. Според сведенията убитите са 6000 души, а останалите са продадени в робство. Балканите са покорени и е ред да се изправи пред Персийската империя.

Istanbul_-_Museo_archeol._-_Alessandro_Magno_(firmata_Menas)_-_sec._III_a.C._-_da_Magnesia_-_Foto_G._Dall'Orto_28-5-2006_b-n

Снимка: By Giovanni Dall’Orto – Own work, Attribution, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3136329

Александър поверява на Антипатър – доверен приятел на баща му, властта в европейските територии и се отправя на знаменития си поход срещу Персия. Според изворите армията му се състои от около 30 000 – 40  000 пехота и 5000 – 7000 конница, от които поне 14 000 са македонци, а останалите са мъже от гръцките полиси и наемници. Освен военни, в походът участват инженери, архитекти, историци, учени и администратори. По всичко личи, че македонският цар има големи амбиции към бъдещите територии. Преди същинското настъпление, Александър се отбива в Троя, за да отдаде почит на загиналите герои.

gettyimages-57067553-594x594

Първата голяма битка на младия пълководец е при Граник (река в Западна Турция) през 334 г. пр. Хр. Задачата на Александър е да освободи гръцките полиси в Мала Азия от властта на Персийската династия на Ахеменидите и самият поход се насочва по Егейското крайбрежие. При Граник македонската армия се сблъсква с почти равностойна по брой персийска войска, водена от военачалниците Арзам, Спитридат и Мемнон от Родос. По време на битката Александър използва своя любима тактика. Докато армиите се сблъскват една срещу друга, той оглавява дясното крило на конницата и нанася бърз страничен светкавичен удар на врага като разпокъсва редиците му. Персийката войска търпи поражение, гръцките полиси в Мала Азия ликуват, а пътят към сърцевината на империята е отворен за младия пълководец.

От цялата кампания две са битките, които не само остават в историята, но и предвещават края на една империя – сраженията при Исос и Гавгамела. През 333 г. пр. Хр. персийският император Дарий III прави опит да спре походът на Александър при Исос (Древна Киликия, Мала Азия). Армията му се състои от над 100 000 войници и двукратно надвишава по численост македонските сили. Откъм бойни умения, придобит опит и ефективност обаче нещата стоят по друг начин. Александър печели решителна победа, с която персите губят Сирия, Финикия и Египет или с други думи – всички техни територии на запад от р. Ефрат. В плен попада цялото царско семейство. Дарий III успява да избяга, но изоставя близките си, поради което майка му се отрича от него и дори се споменава, че осиновява Александър. След игра на котка и мишка, , през 331 г. пр. Хр. Дарий III и Александър отново се изправят един срещу друг. Тук изворите си противоречат какви са били източните сили. Според някои персийският владетел мобилизира около 50 000 души, а според други – над 110 000. Резултатът обаче е ясен – Александър отново побеждава, слага край на Персийската империя и се превръща в едноличен господар на Югозападна Азия.

Характерно при Александър е, че по време на своите завоевания той основава редица градове, които кръщава на себе си. Така се създава и Александрия в Египет. Легендите го свързват и с Гордиевия възел във Фригия. Според преданията този, който успее да го развърже ще стане следващия цар на страната. Александър успява да го направи, но по своя си начин – със сила – разрязва с меча си въпросният възел. Когато е в Персия, Александър започва да придобива част от източните порядки – облекло, харем. Според сведенията той е прекалявал с чашката. По време на един запой царят обявява конкурс по надпиване и 42 негови войници умират от прекомерните количества алкохол. В друг случай, опиянен от напитките и от собствената си особа, по време на пиянски скандал със своя пълководец Клит, македонският цар го убива с копието си. Иронията е, че 6 години по-рано, същият е спасил живота му в битката при Граник.

Изворите говорят за промяна в характера на Александър по време на походите. С всяка следваща победа неговата мегаломания нараства, както и опасенията му, че някой се опитва да го убие. Той е силно покрусен от смъртта на своя най-добър приятел и верен пълководец – Хефестион. Двамата се познават от деца и вероятно са били любовници през целия си живот. Връзката им се сравнява с тази между Ахил и Патрокъл.  През 324 г. Хефестион умира, покосен най-вероятно от тиф. Скръбта на Александър е несравнима. По негова заповед всички територии са в траур, не трябва да се чува дори звука на лира. Първият ден той не се откъсва от трупа на своя любим. Опитва се да го обяви за бог, но успява да го възвеличи само като герой и го погребва във величествена гробница във Вавилон. Отново според изворите, Александър не е бил прекомерно изкушен от плътските удоволствия. Освен предполагаемите си връзки с мъже, той се жени три пъти. Първата му съпруга е Роксана от Бактрия, като се смята, че съюзът им е по любов. Вторият и третият му брак имат политически характер и се сключват с персийски принцеси, като едната от тях е дъщеря на Дарий III. Роксана му ражда син и бъдещ престолонаследник – Александър IV Македонски.


View this post on Instagram

(16/16) In 324 BC, Alexander the Great’s lifelong friend and second-in-command, Hephaestion, died from a fever, though some reports suggest he may have been poisoned. Hephaestion’s death devastated Alexander, and he ordered the preparation of an expensive funeral pyre in Babylon, as well as a decree for public mourning. Back in Babylon, Alexander planned a series of new campaigns, beginning with an invasion of Arabia, but he would never have the chance to see them through. In June 323 BC, Alexander died in the palace of Nebuchadnezzar II, in Babylon (pictured), at the age of 32. There are two different versions of Alexander’s death, the details of which differ from one another. One source, the Roman writer Plutarch, is that Alexander developed a fever after a heavy night of drinking with two of his military officers, Nearchus and Medius of Larissa. The Ancient Greek historian Diodorus recounts that Alexander was struck with pain after downing a large bowl of unmixed wine in honour of Heracles, the divine hero of Greek mythology and son of Zeus, dying following a further 11 days of weakness. There are also theories that the great leader was poisoned, which, given the Macedonian aristocracy’s propensity for assassination (recall his father Phillip II had died in this way), is not at all implausible. However, Plutarch is known to have dismissed this as a fabrication. Alexander had no obvious or legitimate heir, his son Alexander IV by Roxane being born after Alexander’s death. According to Diodorus, Alexander’s companions asked him on his deathbed to whom he bequeathed his kingdom; his cryptic reply was „to the strongest“. Thus began several decades of war between his generals and the governors of his empire for ultimate control, known as the Wars of the Successors. The eventual result was that Alexander’s empire was divided between four main stakeholders: the Ptolemaic Kingdom of Egypt, a Hellenic-Persian Empire (known as the Seleucid Empire) of Mesopotamia and central Asia, the Attalid dynasty of Anatolia (Asia Minor) and the Antigonid dynasty of Macedonia. #alexanderthegreat #history #alexander #persia #arabia #empire #king #macedonia #greece #historylovers

A post shared by the_history_page (@the_history_page) on

Персия се оказва тясна за амбициите на Александър и той продължава своя поход към Индия. Мечтата му е да достигне до края на света. През 326 г. пр. Хр. той побеждава над 100 000-на индийска армия при р. Хидасп. В битката загива верния му кон Буцефал. Някои историци смятат сражението за Пирова победа. Македонците побеждават, но са изключително изтощени. Скоро след това войниците се опълчват на своя предводител, когото са следвали повече от 8 години и настояват да се върнат у дома. Река Ганг остава недостижима химера. През 325 г. пр. Хр. македонската армия напуска пределите на Индия, следващата европейска армия, която достига тези земи е по времето на Вашку да Гама, близо 18 века по-късно.

Александър умира през 323 г. пр. Хр. във Вавилон на 33-годишна възраст, като причините за смъртта му остават все още неизвестни. Според някои той е издъхнал вследствие от треска, а според други – е бил отровен. Тленните му останки са положени в златен саркофаг, който е напълнен с мед. След смъртта му неговата огромна империя очаквано се разпада. Синът му не успява да достигне пълнолетие и е убит от неговия доверен пълководец – Касандър, който взима властта в Македония.

Историята на Александър вдъхновява поколенията след него. Армията му е непобедима и действително той няма изгубено сражение. Чарът му е толкова омаен, че успява да убеди своите войници да го следват, изоставяйки своя дом в непознати земи. Той покорява Персия, Сирия, Египет, Вавилон и част от Индия, което прави кампанията му една от най-мащабните през Античността. Благодарение на своите тактики при обсада, сплашване на слонове и използване на конницата като контраофанзива, Александър оставя своя траен отпечатък във военната история. От мозайки и миниатюри, през картини и скулптори до холивудски блокбастъри, образът на този македонски владетел продължава да живее и днес и да вълнува поколенията.

 
 
Коментарите са изключени

Напрежението между Queen и Дейвид Боуи, което роди „Under pressure“

| от |

Началото на „Under Pressure“ е един от най-разпознаваемите китарни рифове в поп музика. Но импровизираната студийна сесия, от която се ражда хитовата песен, е изпълнена с напрежение между Дейвид Бауи и музикантите от Queen, особено Фреди Меркюри.

„Фреди и Дейвид си сблъскаха рогата, няма съмнение“, казва китаристът на Queen Брайън Мей пред списание MOJO през 2017 г. „Но именно тогава летят искри и именно затова стана толкова добре.“

Парчето от 1981 г. не само се превръща в световен хит, стигайки номер 1 в класациите на САЩ и Великобритания, но и показва своята непреходност и място в поп културата като става любимо вече няколко поколенията. И това въпреки че с изпълнителя Ванила Айс се съдят за нарушени авторски права, защото началният риф много наподобява този на неговата песен „Ice Ice Baby“.  „Under Pressure“ има и един куп кавъри, включително от групи като My Chemical Romance и The Used през 2005 г. и Шон Мендес и Теди Гайгър през 2018 г.

Но всичко започна с една случайна среща в малък град в Швейцария.

През 70-те – периодът, в който са най-плодотворни – Queen прекарват голяма част от времето си, пишейки песни в малкото Mountain Studios в Монтрьо, Швейцария, в източния край на Женевското езеро. Те толкова обичат това място, че групата го купува и работи там през целия живот на Меркюри.

Междувременно, Боуи също се установява точно на север от там, във Вьове.

„Тъй като вече го познавахме малко, един ден той отскочи да ни поздрави, докато записвахме“, пише Мей за вестник Mirror през 2016 г., след смъртта на Боуи. „Сега времето малко замъглява паметта ми, но доколкото помня, всички много бързо решихме, че най-добрият начин да се опознаем е да свирим заедно.“

„Сънният малък град“, както Мей го описва, обаче не знаеше какво предстои да се случи.

Петимата музиканти взимат инструментите си. „Първоначално се забавлявахме като се забихме няколко фрагмента от песните, които всички знаехме“, спомни си Мей. „Но след това решихме, че би било чудесно да направим нещо ново на момента“.

„Те просто започнаха да свирят разни неща“, казва Питър Хинс, който беше част от екипа на Queen пред Guardian. „Те… изпълниха няколко оригинални песни, които направиха заедно, а също и кавъри. Просто си свиреха в студиото и всичко беше записано – „All the Young Dudes“, „All the Way from Memphis“ и разни други рок класики“.

Но моментът на вдъхновение идва, когато някой изсвирва един определен китарен риф. „Всички дадохме по нещо, а моят принос беше тежък риф в ре, който ми се въртеше в главата“, продължава Мей. „Но това, което развълнува всъщност всички, беше риф, който Джон Дийкън започна да свири.“

„Внезапно ни налегна глад и се поехме към местния ресторант да хапнем, както и да пийнем подобаващо“, спомня си Мей. „След два-три часа отново бяхме в студиото. „Какъв беше онзи риф, Дийси?“, Казва Дейвид. „Беше нещо такова“, отговаря Джон Дийкън.“ Но Боуи му казва: „Не, не беше така, беше така“.

„Беше забавен момент, защото мога просто да видя как Боуи отива и поставя ръката си върху лявата ръка на Джон и го спря“, продължава Мей в Mirror. „Но също беше и напрегнат момент, защото можеше да тръгне и в двете посоки.“

David-Bowie Chicago 2002-08-08 photoby Adam-Bielawski-cropped

Силните характери продължават да се опитват да доминират. „Не беше лесно, тъй като всички бяхме неотстъпчиви момчета, а Дейвид беше много… силен, да“, казва Мей пред MOJO.

Когато рифът се уреди, Queen обикновено ще премине към следващата си стъпка: уточняване структура на песента. Но Боуи има друго предложение.

„Дейвид каза нещо от рода на: „Трябва просто да продължим инстинктивно. Все ще се случи нещо“, написа Мей. „И беше прав. Точно това и стана. Изсвирих един блещукащ китарен риф върху басовия риф на Джон. (Дейвид по-късно беше непреклонен, че трябва да се свири на 12-струнна китара, така че по-късно го презаписах.)“

След като преминаха през инструментала, вече знаеха, че в него има нещо. „В този момент все още нямахме песен… няма вокал, няма думи, няма дори заглавие – нямаме представа какво ще означава тази песен – само инструментала“. „Но наистина разби. Родена напълно спонтанно, песента беше свежа като маргаритка.“

Brian may mdp

Брайън Мей

Макар този момент също да изглеждаше като подходящ за пауза, Боуи им казва да не спират и да продължават да се доверяват на инстинкта си.

„Процедурата се състоеше в това всеки от нас последователно да влезе в кабинката, където се записват вокалите без да се слушаме един друг и там да слушаме песента, и да изпеем първото нещо, което ни идва в главите“, казва Мей. След това всички части са смесени и съчетани, за да се създаде една цялостна песен от най-добрите секции.

На следващата сутрин Queen са готови да продължи да работят по проект, но Боуи се намесва. „Дейвид беше пръв там и ни каза, че иска да поеме песента, защото знае как иска да стане“. Всички отстъпват и Дейвид слага свой текст, който всъщност е просто думите „Under Pressure“.

Мей признава, че такова поведение не беше типично за Queen: „Беше необичайно за всички нас да откажем контрол по такъв начин, но наистина Дейвид имаше момент на гениалност, защото това е много основна част от песента. А останалото е история.“

На този етап песента по същество е готова, но остава да се миксира – и така, напрежението продължава. „Не бях там, така че всичко, което знам, е, че Фреди и Дейвид имат различни гледни точки как трябва да се направи миксът, а звуковият инженер не знаеше напълно как работи самото студио“.

Поглеждайки назад, Мей избира да гледа от позитивната страна на нещата, особено след като Меркюри почина от СПИН през 1991 г., а Боуи почина от рак на черния дроб през 2016 г. „Беше прекрасно и ужасно“, казва той за общата им работа. „Но в умът ми сега помня повече прекрасното, отколкото ужасното.“

Що се отнася до записите на другите песни, които бяха направени по време на първата им сесия, Мей потвърждава, че съществуват. „Не всичко от нещата, които направихме на тези сесии, някога видя бял свят, но мисля за тях редовно“, намекна музикантът пред MOJO.

„Има неща с Фреди и Дейвид, където пеят заедно – готови, завършени рокендрол песни – немастерирани, но добри“, добавя Хинс. „Дейвид пя вокали на някои от другите песни, които в крайна сметка не се използваха. Та някъде там има архив.“

„Всичко беше доста спонтанно. Това беше един от тези моменти на Рокендрол“, казва Хинс като отбелязва, че е бил в студиото, докато са се провеждали записите. „Доста суров, но оригинален материал определено. Те бяха просто невероятно спонтанни, добри музиканти. Категорично мога да кажа, че знам, че има цели песни, немиксирани песни, но напълно оформени песни, които направиха. Но на кого принадлежат – на Дейвид Бауи или на Queen? Това вероятно е част от причината тези неща никога да не излязат на бял свят.“

 
 
Коментарите са изключени