Може ли светът да спечели война срещу САЩ?

| от |

usa bomb web vice spt

Какво, ако затварянето на правителството на САЩ предизвика нова рецесия в света (което е напълно очаквано, ако ситуацията продължи твърде дълго), и ако заради това, останалата част от света реши да се разправи с американците?

Хипотетичната ситуация обяснява Дилън Верка, анализатор за американските въоръжени сили в компанията IHS Jane, през списание Vice.

Основният проблем е ядреният капацитет на САЩ, който американците имат разположен на земя, въздух и вода. И докато въздушните съоръжения са най-уязвими, най-сериозните ядрени оръжия са разположени на подводници, които се считат за сегмент с най-голям шанс за оцеляване в случай на нападение. Който и да е враг на САЩ, той ще трябва да е подготвен да изтърпи ядрена атака или да разработи отбранителна ракетна система, което е невъзможна задача с настоящите технологии.

Ако приемем, че по някакъв начин успеят да овладеят ядрения капацитет на САЩ, оценката е, че страната ще продължи да може да се отбранява и чрез сухопътната инвазия.

„САЩ е единствената страна в света, която има капацитет да достави мащабна военна сила във всяка част на планетата. Общия капацитет на останалата част от света не би бил достатъчен, за да могат да достигнат до американска земя. Капацитетът за атака на световните войски просто е твърде малък.

Това означава, че врагът би трябвало да използва граждански летателни апарати и кораби, които не са направени за такива цели. Но тези кораби би трябвало да имат бази в Канада и Мексико, тъй като нямат капацитет да заредят хора и оборудване, необходими за инвазия на американските пристанища.

Ако тези сили успеят да избегнат отбранителната американска атака и да се разположат по брега, тогава ще могат да започнат атака на сушата „, обяснява Верка.

Въпреки слабите теоретични шансове за сухопътна инвазия, ако всичко бъде планирано от армията на света, най-подходящият терен за влизане в САЩ не са американските брегове, а мексиканската граница. Но тук веднага излиза проблемът с най-голямата база на САЩ за танкове и бронирани превозни средства, която се намира в Тексас.

Една инвазията през Канада би била по-лесна, но проблемът тук е, че ще може да се влезе само с лека пехота и то от западния бряг, тъй като на източния са големите езера. Стратегически обаче в тази част няма големи центрове или важни стратегически точки, а световните войски биха се озовали в националните паркове на Америка.

В крайна сметка се оказва, че светът няма капацитет, за да завладее САЩ.

„Ако разбрах правилно, въпросът е дали обединени, военните части на света са достатъчни, за да завладеят САЩ? Краткият отговор е – не. Необходими са логистични ресурси, които останалата част от света просто няма.

Основният проблем тук е географията. Както руската степ би погълнала чужди армии, така и океаните около САЩ отбраняват държавата. Независимо от числеността или оръжията, световната армия би минала през Тихия или Атлантическия океан, за да може да достигне до целта. Тук морските и въздушните сили на САЩ биха унищожили всеки противник, преди той изобщо да достигне до бреговете на САЩ.

Тук е и вторият проблем, а това е технологията. Просто няма достатъчно самолетоносачи и военни кораби в останалата част от света, за да могат да преодолеят американския флот. Няма достатъчно военни самолети, за да могат да получат въздушно превъзходство срещу американската авиация“, разяснява анализаторът.

Тъй като основният проблем е географията, Верка смята, че световната армия би трябвало да заобиколи този проблем, като нахлуе от космоса, унищожавайки всички военни спътници на страната, като същевременно се изпълни и кибер атака, с който да парализира пълните комуникации и мрежи на американците.

Въпреки това, крайният резултат ще бъде отрицателен за останалата част от света, тъй като те отново няма да могат да извършат сухопътна инвазия и да спечелят войната срещу САЩ.

 
 

От Джейн Ръсел до Марго Роби: жените и банските през годините

| от chronicle.bg |

 

Модата в банските костюми претърпява толкова революции, колкото всеки останал аспект в модата. От времето, когато жените ходели по плажа само за разходка или чай, до наши дни, културата се е променила повече от впечатляващо.

Споменаваме този очевиден факт, защото когато погледнем как се е променил външния вид на плажуващата жена през години, пак не можем да повярваме, че преди един век  жените са ходели на плаж така:

maryal-knox-SL7

Всяко десетилетие има своя белег върху плажното облекло и то се вижда най-добре през фотоапаратите на големите фотографи, в които застават любимите актриси от миналите епохи.

В края на ХIХ век за жените на плажа е важал стриктен дрескод – рокля до коленете, която покрива тялото, обикновено черна, ограничаваща влизането в морето до потапяне на краката до коленете. След Първата световна война се появява първият цял бански костюм, наричан понякога майо, който обаче се свива след намокряне. След него идва революцията на бикините носени от Бриджит Бардо през 60-те, а после Кристи Бринкли през 70-те.

В някои случаи плажното облекло е много точен лакмус за етапа на културно развитие. В много случаи типичният бански костюм може да бъде белег на епохата. От първите дни, до момичетата на Бонд през Елизабет Тейлър и компания, днес ви показваме някои от култовите бански костюми на минали епохи. Вижте ги в галерията горе.

 
 

Кристо представя инсталацията си „Мастаба“ в Хайд парк

| от chr.bg |

От днес до 23 септември 2018 г. в езерото в Хайд парк ще бъде инсталирана първата голяма творба на открито във Великобритания на родения в България художник Христо Явашев – Кристо, съобщават британски медии.

Работата си по инсталацията „Мастаба“ от скупчени варели, която ще се носи по водите на езерото, творецът започва в началото на април.

Мастабите са гробници с трапецовидна форма, характерни за Древен Египет.

Инсталацията на Кристо е съставена от 7 506 варела. Теглото й е 500 тона.

2f665dd1d4b73d2ecc978e2b2166e77c

 

Снимка: www.christojeanneclaude.net

Кристо е познат с предишни свои забележителни проекти, сред които опаковането на Райхстага в Берлин и „Плаващите кейове“ в езеро в Северна Италия.

 
 

На какво ни научиха най-страхотните бащи от киното

| от chronicle.bg |

Третата неделя на юни се чества един от многото Дни на бащата в календара. В зависимост от мястото, където се намирате и културата на страната, този празник понякога се пада през март, април или декември.

Това е ден, в който се чества връзката между бащата и неговите деца.

По този повод събрахме в галерията горе едни от най-страхотните татковци в киното и телевизията. Такива каквито всяко дете би искало да има – особено порасналите вече. Някои от нас не просто отраснаха с тях, но и научиха няколко множество важни уроци.

Насладете се на най-страхотните татковци от екрана.

 
 

Ех, няма такива играчи вече*

| от Daher Lammoth |

Пол ши*ания Гаскойн, или просто Газа.

Или футболистът, който молеше за тишина журналистите на пресконференция, след което се изпърдяваше или оригваше в микрофоните. Същият футболист, който за рождения ден на негов чернокож приятел, му подарява посещения в солариум. Отвлича клубния автобус и го разбива в една спирка. Гонят го от хотел, задето се е къпал гол в декоративния фонтан на входа. Изсрал се в чорапите на Дженаро Гатузо, един от най-свирепите футболисти, за добре дошъл в новия му отбор. Изпикава се върху лицето на капитана Ричард Гъф през нощта, за да го събуди, защото не могъл да заспи и иска да играят билярд с него. Треньорът му сър Боби Робсън го нарекъл „тъп като метла“, а на следващия ден Газа излиза на тренировка със стърчаща метла от калците….

Ех, няма такива играчи вече :'(

Тези, които ме познават от малък, знаят че винаги съм симпатизирал на най-големите дървета в световния футбол – Англия. Най-вече заради онзи национален харизматичен отбор от 1990 г., съставен от „касапина“ Тери Бътчър, Стюърт „Психо“ Пиърс, споменатия магически ненормалник Газа, вечно бинтования като след война Марк Райт, геният-идиот Крис Уодъл, дядо Шилтън и легендата-джентълмен Гари Линекер (вероятно единстеният от онзи отбор, който не се напивал до припадане). Този отбор спечели сърцето на съвсем малкия Дахер, който за първи път гледаше оназ странна игра с топка. Физиономиите на Газа са имали пръст в това.

И макар през годините държавните им управители, начело с тъпи патки като Тереза Мей, или военнопрестъпници като Тони Блеър и „Пиг Гейт“ Камерън, да бяха направили всичко възможно да ме отвратят от английската нация, все пак английският хумор, писатели като Дейвид Мичъл, Тери Пратчет, Докинс, режисьори като Ридли Скот, Кен Лоуч, Дани Бойл, Мийдоус и т.н. комици и музиканти, и най-вече спомените за Газа, поддържаха симпатията ми към това общество.

Утре Англия излиза срещу Тунис. Англичаните продължават да стават все по-сиви и все по-нехарезматични. Звездата на отбора е фъфлещия Хари Бастунов (Кейн). Дори колегата му от Тотнъм, кореецът Хюн Мин Сон, говори по-разбираем английски от него.
Тактиката на англичаните е ясна – търчане по фланговете на житния бегач Стърлинг и центриране с надеждата да бъде уцелена главата на Хари.

И все пак….. Кам Он Ингерлааанд! Бйип Бийп Бийп.

 

*Текстът е представен без редакция от фейсбук страницата на Daher Lammoth