shareit

Популизъм, мораториум, наказателна процедура

| от |

Депутатите приеха Решение за налагане на мораториум върху придобиването на право на собственост върху земя на територията на Република България от страна на чужденци и чуждестранни юридически лица до 1 януари 2020 г. До като течеше обсъждането в парламента, Европейската комисия обяви, че няма правомощия да удължи мораториума за продажба на земеделски земи и че ако страната ни иска той да остане в сила и след началото на идната година, ще трябва да получи съгласието на всички останали 27 страни от Евросъюза.

Със 171 гласа „за“, 38 „против“ и 12 „въздържал се“ Народното събрание прие предложението на „Атака“. Мораториумът се налага върху придобиването на право на собственост върху земя на територията на България от страна на чужденци и чуждестранни юридически лица и ще важи до началото на 2020 година.

Общата позиция на „Атака“ и ГЕРБ в подкрепа на удължаването на мораториума изненада донякъде БСП и ДПС. „Атака“ даже прие предложението на ГЕРБ за допълнение в текста на финалното решение. ГЕРБ предложиха да се включат текстове, които да задължават правителството да води преговори с ЕК за мораториума, както и да предприеме законодателни инициативи за защита на купуването на българската земя. В отговор от ДПС предложиха процедурната хватка с отлагане на разискванията, докато не бъдат прецизирани текстовете.

От Европейската комисия завиха, чрез свои говорител  за БНР, че се очаква България да отвори този пазар, както е предвидено – от началото на 2014-а година.

Еврокомисията, която само преди дни отхвърли аналогично искане от Румъния, ще се запознае с писмото, в което българските власти искат удължаване на забраната, каза говорителката по въпросите на вътрешния пазар Шантал Хюс:

На България беше даден преходен период, в който да се подготви за пълното отваряне на пазара на земеделски земи за чужденци. Този период изтича на 1-ви януари 2014-а година и присъединителният договор с България не предвижда никаква възможност за удължаването му. Затова очакваме България да отвори пазара си, в съответствие със задълженията, поети в договора.

Ако това не стане, Шантал Хюс каза, че комисията ще съдейства на България с всичко според възможностите си и припомни, че при неспазване на общностното законодателство се пристъпва към наказателна процедура, която може да доведе и до съд. Говорителката подчерта още, че Европейската комисия няма правомощия да разреши на България удължаване на мораториума и че ако страната ни иска той да остане в сила и след началото на идната година, ще трябва да получи съгласието на всички останали 27 страни от Евросъюза. Това на практика означава преразглеждане на присъединителния ни договор и повторна ратификация от 27 държави членки.

Решението на парламента за мораториум за продажба на земеделска земя на чужденци е в драстично противоречие с договора на България за присъединяване към Европейския съюз. Това заяви на брифинг в парламента лидерът на ДПС Лютви Местан.

„Юридическата непрецизност е най-малкият проблем, пред който се изправя България. Решението на Народното събрание не решава нито един реален проблем. Не само, че не защитава националния интерес и интереса на българските граждани, а го нарушава”, коментира Местан.

Mестан коментира, че ГЕРБ са се делегитимирали като евроатлантическа партия и като партия член на ЕН.  Сега отговорността за последствията от това решение, за откриването а евентуална наказателна процедура срещу България е на политическите сили, които подкрепиха този проект за решение”, коментира Местан. 

 
 

Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята

| от |

На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.

Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.

Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).

Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.

Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.

Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.

Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.

Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.


View this post on Instagram

54 anni, 8 mesi, 6 giorni, 5 ore, 32 minuti, 20 secondi e 3 decimi. Questo è il tempo che il giapponese Shizo Kanakuri ha impiegato per completare la Maratona Olimpica di Stoccolma 1912. Il ragazzo di Tokyo era il favorito per la gara, ma al 30esimo chilometro è misteriosamente scomparso, facendo perdere le proprie tracce e ricomparendo solo molti mesi dopo in Giappone. La sua storia? Stanco della corsa il giapponese si era fermato per un „riposino“ a bordo strada, ma si era risvegliato solo a notte inilotrata. La vergogna fu tale che preferì scomparire e ritornare in patria sotto falso nome. Solo nel 1966 un giornalista svedese scoprì la vicenda e organizzò assieme al signor Kanakuri gli ultimi fatidici 12’195 metri necessari per completare la sua maratona. Meglio tardi che mai…Buonanotte! The guy from Tokyo was the favorite for the race, but at 30th kilometer mysteriously disappeared. Apparently tired of the race, he decided to do a „nap“ but waking up at night, he preferred to shame and appear back with another name. In 1966 a Swedish journalist discovered the story and organized the last 12’195metri to complete the marathon. Better late than never…Goodnight! #neverbackdown #goodnight #champion #buonanotte #maratona #race #tokyo #shizokanakuri #japan #kanakuri #svezia1912 #stockholm1912 #run #speed #olimpiadi #marathon #olympicgames #olympics #amazing #believeit #magicstory #instaphoto #sport #goodnightworld #corsa #betterlatethannever #megliotardichemai #curiosity #mds #mdscollections

A post shared by Momenti di Sport (@momentidisport_) on

След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.

Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.

Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.

Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.

„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.

Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.

Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.

Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Чарли Чаплин и Ууна О’Нийл: Една любов в изгнание

| от Вучето |

“Току що се запознах с Чарли Чаплин. Какви сини очи има само!” Това пише 17-годишната Уна О’Нийл на своя приятелка  през 1942 г. Изумително красивото момиче е дъщеря на известния драматург Юджийн О’Нийл и писателката Агнес Болтън. Когато среща великия Чаплин за първи път, самата тя е начинаеща актриса, на която предвиждат голямо бъдеще в киното. Две години преди съдбоносната среща хубавелката е влюбена до уши не в кого и да е, а в Дж. Д. Селинджър, който тогава обаче е световно неизвестен, защото все още не е написал “Спасителят в ръжта”.

Само че писателят е с, меко казано, неприятен характер, а тя – негова пълна противоположност: кротка, свенлива и сдържана. Затова и романсът между двамата е обречен на провал още от самото си начало. Пред бурните страсти със суетния мегаломан Джери тя избира сигурността с 37 години по-възрастния Чарли, на когото ражда осем деца! И ако Чаплин е първият и единствен съпруг за Уна, за него тя е съпруга номер четири.

Преди Уна

Чарли Чаплин може и да е световна звезда, обожавана от хора по целия свят, но на любовния фронт далеч не е толкова успешен. Още при първия брак нещата тръгват на зле. Когато е на 29, се жени за 16-годишната актриса Милдред Харис, понеже тя го забаламосва, че е бременна от него. Алармата се оказва фалшива и бракът, разбира се, не просъществува дълго. Покрай него обаче старлетката успява да намаже дебело, тъй като  я затрупват с оферти да се снима във филми.

Чарли очевидно си пада по тийнейджърки, защото и втората съпруга е на 16, когато се жени за нея. Този брак е придружен от грандиозен обществен скандал. Актрисата Лита Грей, която участва във филма на Чаплин “Треска за злато” oт 1925 г., твърди, че Чаплин я принудил да се омъжи за него, забременявайки я “неочаквано”. Въпреки че публично го нарича “манипулативен плейбой”, Грей издържа в оковите на този брак цели три години (с година повече от предишната съпруга) и дори ражда двама сина на Чаплин. След това обаче следва шумен развод, съдебното дело по което се разпростира на повече от 50 страници.

Lita_Grey

Снимка: By studio work for hire – [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21572834

Разочарован от провалените си връзки до този момент, Чаплин се въздържа да забременява млади актриси в продължение на девет години. После обаче среща 22-годишната звезда от Бродуей Полет Годар. Този път тя е тази, която успява да го завлече пред олтара, лъжейки го, че е на 17. Двамата са заедно цели седем години преди ревността да сложи прът в колелата на брачната кола. За разлика от предишните съпруги, Годар е горда и независима жена и се дразни от опитите на мъжа си да контролира живота и кариерата й. Това е и основната причина да си тръгне от семейното имение през 1940 г., скоро след премиерата на общия им филм “Големият диктатор”.

Но четири се оказва щастливото число на Чаплин. На 53 той е вече прочут и преуспял актьор и режисьор, когато се случва най-щастливото събитие в живота му, както сам определя срещата си с Уна.

NPG P283; Charlie Chaplin by Strauss-Peyton Studio

Снимка: By Strauss-Peyton Studio – National Portrait Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24576869

ФБР и други главоболия

Когато двамата се женят през 1943 г., Уна не подозира, че заради политическите пристрастия на съпруга си и съдебните проблеми, причинени от озлобена бивша любовница, ще им се наложи в най-скоро време да напуснат Щатите. Всичко започва, когато актрисата Джоан Бари заявява на всеослушание, че е бременна от Чаплин. Той отрича и Бари завежда съдебен иск за бащинство. Поредният скандал около  актьора става повод директорът на ФБР Едгар Хувър, който от години подозира Чаплин в подривна прокомунистическа дейност, да организира кампания за целенасочено очерняне на обществения му имидж. Компроматите буквално заваляват. Обвиняват го в неблагодарност към САЩ – държавата, която го е приютила като 19-годишният млад британски актьор през 1908г., а цензурата спира от прожекция филма му “Мосю Верду”, в който Чаплин остро критикува капитализма и световната надпревара във въоръжаване със средства за масова унищожение.

ФБР обвинява Чаплин по четири параграфа, най-сериозният от които е нарушаване на Конвенцията за трафика на бели роби от 1910 г., криминализиращ извеждането през щатската граница на жени за сексуални цели. Въпреки че липсват каквито и да е сериозни доказателства в подкрепа на обвиненията, Чаплин е изправен пред съда през март 1944 г. и при евентуална присъда, го грозят 23 години затвор. Бедите обаче не свършват дотук. Когато Джоан Бари ражда дъщеря си Керъл Ан през октомври същата година, съдът отсъжда в нейна полза, въпреки че не е допуснал като доказателство кръвни проби за установяване бащинството на Чаплин. Актьорът е осъден да изплаща издръжка на Керъл Ан до навършване на 21 години.

Chaplin_City_Lights_still

Снимка: By United Artists – www.creativelydifferentblinds.com/TVStageandFilm/CharlieChaplin/CityLights, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19983420

В такава нажежена обстановка Чаплин не вижда друга алтернатива освен да заживее в изгнание в чужбина. Добър случай за това се удава, когато през септември 1952 г. семейството заминава за Лондон за премиерата на “Светлините на рампата”.  Намерението им е повече да не се върнат в Америка. Въпреки че още на другия ден от Правосъдното министерство заявяват, че Чаплин е свободен да се върне в страната и че няма да бъде подложен на политически гонения, той отказва. Вместо това праща Уна да сложи в ред нещата му. След това двойката се установява за постоянно в Корсие-сюр-Веви, в имението Маноар дьо Бан край Женевското езеро.

Живот в Швейцария

Изглежда, че най-после трудните времена са отминали и вече на територията на политически най-неутралната страна в света, любовта между Чарли и Уна разцъфтява с пълна сила. Чаплин никога не е бил по-щастлив, а и не може да бъде по-благодарен за безусловната любов, с която Уна, в своята ненатрапчива тиха смиреност, не престава да го обгръща през последните години. Тя се движи около него, не, рее се около него с лекотата на небесен ангел и прави всичко да изглежда по-добро и по-красиво.

“Всеки ден от живота си с Уна,” пише Чаплин в автобиографичната си книга, “не преставам да се удивлявам и да преоткривам дълбокия й и красив характер. Дори понякога, както си върви пред мен  по тесните градски улички с това нейно простичко достойнство, изпъната като струна крехка фигура и пригладени назад тъмни коси, в които проблясват сребърни нишки, чувствам как буца засяда в гърлото ми и ме връхлита вълна от безкрайна любов и възхищение заради всичко, което е тя.”

Oona_O'Neill_-_1943

Снимка: By Associated Press – Ebay, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29088723

Въпреки всички изгледи в миналото, че би могла да има блестяща филмова кариера, Уна предпочита да прекара остатъка от живота си в сянката на мъжа, когото обича безгранично. В редките интервюта, които дава, казва, че е удовлетворена от ролята си на съпруга и майка на осемте им деца и не би желала нищо повече за себе си в този живот. “Чарли е целият ми свят”, признава тя през 1960 г. Затова, когато на 88-годишна възраст Чаплин издъхва в съня си в дома им на Коледа, тя предпочита да прекара остатъка от живота си ту в Швейцария, ту в Ню Йорк в усамотение и почти в пълна изолация от външния свят. Сама тя си отива от този свят 14 години по-късно, през 1991 г., от рак на панкреаса. Погребана е до съпруга си в Корсие-сюр-Веви.

Днес семейното имение е превърнато в музей. Във всяка стая има голям екран, на който се прожектират домашни видеа от семейния архив, както и откъси от документални филми от времето, когато Чаплин е обявен за персона нон грата от американското правителство. В съседство на къщата има музей с восъчни фигури, пресъздаващи различните му филмови роли, както и ресторант, кръстен на най-известното му екранно превъплъщение – Скитника.

 
 
Коментарите са изключени

Какво означават различните котешки очи на пътя в различните държави

| от |

Малките бабуни / пъпки / повдигната пътна маркировка има различни светлоотразителни цветове, някои от които (като бяло и жълто) имат разбираеми значения, подобни на обикновената пътна маркировка. Но има и други цветове (като синьо и зелен), които предават допълнителна информация. ако знаете как да ги разчитате.

Някои цветове са за полицаи, служители на спешна помощ и работници по поддръжката на пътя като им показват къде могат да намерят неща като пожарни хидранти т подобни. Но значенията на цветовете на котешките очи варират на различните места по света.

M9 motorway Carlow Ireland catseyes

Магистрала М9 в Карлоу, Ирландия

  • Бяло: използва се в центъра на пътя, маркира ленти и острови
  • Жълто: по ръба на пространството между два съседни еднопосочни пътя 
  • Червено: по аварийната лента на магистралите
  • Синьо: по места за отбивки na аварийни превозни средства, основно за полицията да паркира ида  наблюдава трафика
  • Зелено: на входове и изходи, понякога се използват за маркиране на незначителни странични пътища

В Северна Америка значенията на цветовете са малко по-различни:

  • Бяло: маркировка на лентата или по ръбове на тротоара
  • Жълто: разделяне на ленти със срещуположно движение, далечни страни на еднопосочни ленти
  • Червен: обозначение, че улицата е еднопосочна и влизането е забранено
  • Синьо: крайпътен пожарен хидрант
  • Зелено: влизане в комплекс от затворен тип, достъпен за аварийни превозни средства
  • Бяло (или жълто) + червено: червеното, видимо само в една посока, означава, че сме влезли в насрещното движение или „влизането забранено“
  • Бяло + черно: с бяло се маркират ограниченията за лента за специално движещи се МПС, а черно, когато маркировката не се прилага

В Австралия се ползват европейските стандарти, с разликата, че както в САЩ, синьото се използва за означаване на наличието на пожарен хидрант. Жълтото също има допълнително значение във Виктория: пресечените жълти линии с жълти светлоотразители означават коловози, по които могат да се движат други превозни средства. Непрекъснатите линии и двойните жълти рефлектори пък съобщават на водачите, че линиите не се пресичат.

 
 
Коментарите са изключени

В Холивуд има правилно секси и грешно секси

| от |

Сесуе Хаякава е роден през 1889 в Минамибосо, а баща му е губернатор на префектурата Чиба. Първоначално Хаякава мечтае да бъде офицер в Японския императорски флот. Отгледан за живота на войн под кода на Бушидо, когато е на възраст, той се записва във Военноморската академия в Етаджима. За съжаление, мечтите му са разбити, когато, приятели го предизвикват да плува до дъното на близката лагуна. Въпреки че успя, той пука едно от тъпанчетата си – контузия, която впоследствие го проваля на приемния изпит за императорския флот. Бащата на Хаякава смята, че неговият неуспех е позор за семейството. Засрамен, 18-годишният Хаякава се опита да извърши ритуално самоубийство, използвайки оръжието на един от своите предци самураи. Заключва се в бараката в градината и се намушка в корема. За щастие обаче той има куче, което е отвън и не престава да лае пред вратата. Като чува лая, бащата на Хаякава излиза и в крайна сметка намира сина си, който лежи в локва от собствената си кръв. По чудо Хаякава оцелява. Докато се възстановява двамата мъже се сдобряват и решават, че щом малкият няма да отиде военен, то най-добре да стане успешен бизнесмен или политик като баща си. Така родителите му го изпращат да учи политика и икономика в Университета в Чикаго. Там външният му вид и изваяна фигура се забелязват, особено когато се присъединява към отбора по футбол и мята опонентите си на земята с хватки от джудото…

Sessue Hayakawa, 1918, by Apeda Studio

Някъде през 1913 г. Хаякава решава да почива в Ел Ей, където се отива на театър в Малкото Токио и бързо се влюбва в представленията. Сам Хаякава започва да участва в различни сценични пиеси, най-важната от които е „The Typhoon“, защото изпълнението му в нея ще хване окото на прочутия продуцент Томас Инс. Той иска да направи пиесата на филм, с участието на Хаякава и на никой друг. Хаякава обаче не смята актьорството за перспективна и уважителна работа, с която би казал на семейството си, че се занимава, и затова отклонява учтиво молбата на продуцента. Той обаче продължи да го съблазнява и Хаякава най-накрая казва, че ще се склони, ако му плащат по 500 долара на седмица (около 11 000 долара днешни пари). Той предполага, че никой никога няма да се съгласи да плаща еквивалента на нова кола всяка седмица на неизвестен, недоказан японски актьор.

Но Инс казва „да“.

И филмът изключително успешен.

Сесуе Хаякава получава предложения за куп други филми и бързо става звезда в цял свят. През 1917 той вече изкарва по четвърт милион долара на година (около 5 милиона днес). Които харчи по начини, достойни за отделен текст. Ще кажем само, че Сасуе е достатъчно прозорлив, за да купи огромни количества алкохол преди да влезе в сила сухият режим в САЩ. И като казваме огромни – достатъчни за години милионерски партита в личния му замък.

Както можете да си представите, голяма част от приключенията на Хаякава се изяждат моментално от медиите, което само допринася за неговата мистика и популярност сред най-големите му фенове – дамите. Прожекциите на филмите му системно са изпълнени до голяма степен с млади жени, които крещят, когато героят им се появи на екрана. Те несъмнено се радват не само на добрия му външен вид, но и на спокойния и събран начин, по който играе лошото момче и еманацията на забранената любов. Защото въпреки че е секс символ, в самите филми Хаякава никога не спечелва момичето – дори в онези, в които е основният й любовен интерес, почти винаги го губи в последната сцена. По онова времето, идеята за романтични отношения между японец с бяла жена е скандална до крайност – затова и Хаякава играе или заедно с жена си, която също е японка, или образите на лошия.

Thedragonpainter

Със съпругата си Тсуру Аоки

За да се опита да заобиколи проблема, когато договорът на Хаякава с Paramount изтича през 1918, вместо да подпише отново и да приеме доста доходоносна роля в „The Sheik“, Хаякава взима нещата в свои ръце и стартира собствена продуцентска компания, Haworth Pictures Corp. Така, с пълен контрол над всички аспекти на продукциите си, той вече играе много по-положителни роли. Публиката го хареса и Хаякава се превръща в един от най-печелившите и най-известните мъже в целия Холивуд, печелейки около 2 милиона долара (около 25 милиона долара днес) годишно от филмите си.

През 30-те години на 20 век обаче ролите за японец секс символ рязко намаляват до пълно изчезване заради нарастващите антияпонски настроения в Холивуд. Затова Сесуе се ориентира към Европа. За съжаление обаче по време на едно негово пътуване до Франция в края на 30-те години, германците решават да нападнат, в резултат на което актьорът е прекарва там цялата война (Хаякава съдейства на Френската съпротива, но не е ясно как точно).

След Втората световна война Хаякава е ненаемаем като актьор предвид световната неприязън към Япония.

Нещата се обръщат с появата на Хъмфри Богарт. Той иска Хаякава за героя на барон Кимура във филма си „Tokyo Joe“, хората му го откриват във Франция и когато му предлагат ролята, Сесуе приема. Този филм рестартира кариерата му.

„Моята главна цел е да играя протагонист, герой“, казва, но за жалост такова нещо няма да се случи. Вместо това обаче прави най-голямата си роля – във филма от 1957 „The Bridge on the River Kwai“. В него Хаякава е главния антагонист, японския командир на лагер за военнопленници, полковник Сайто. За ролята си е номиниран за Оскар за най-добра поддържаща роля и ако беше спечелил, това би го поставило на първо място заедно с Мийоши Умеки, която печели Оскар за най-добра поддържаща актриса във филма „Sayonara“ същата година. „The Bridge on the River Kwai“ печели 7 награди Оскар, включително за най-добър филм, като номинацията на Хаякава е единствената, която филмът не взима.

След като Сесуе Хаякава решава да се пенсионира, завръща се в родната си Япония, където не е особено тачен заради негативните роли, с които японците смятат, че ги представя в лоша светлина.

Умира от кръвен съсирек на 84-годишна възраст на 23 ноември 1973.

 
 
Коментарите са изключени