Момчето, което порасна

| от |

Даниел Радклиф отдавна не е момчето, което не умря, не е Хари, не е Потър, не е нищо от тези неща. Освен че е много голям, той е и страшно различен от очилатия магьосник, който го направи звезда.

Даниел Радклиф става моментална знаменитост, когато е само на 11 години, защото от всички малки момчета, които Крис Кълъмбъс преглежда в търсенето на перфектния Хари Потър, избира именно него. Британският актьор играе момчето-магьосник в продължение на 10 години и пораства пред очите на всички.

След финала на филмите, много хора му предричат прегаряне от световната слава и отиване в небитието, където се намират повечето деца-актьори. И Даниел сякаш беше поел по този неизбежен път….

Малко след последната премиера на „Хари Потър и Даровете на смъртта“, Даниел започва да говори за проблемите си с алкохола и злоупотребата с различни неща, които автоматично карат всички хора да си кажат: „Знаех си.“ Той дори иронично обича да повтаря, че независимо от всичко, едва ли ще остане приятел с някой от екипа на филма и най-вече с верните си приятели – Ема Уотсън и Рупърт Гринт. Не че това е лъжа, но не и самата истина. Тримата са добри познати и до днес, четири години след като филмите официално отидоха във видеотеката.

Истината е, че Радклиф няма да се отърве от „момчето, което не умря“. Той винаги ще си остане Хари Потър, защото винаги някъде някой по света тепърва ще открива магията на книгите на Дж. К. Роулинг, а неизбежно след това се появяват и филмите. 

След като разказва за проблемите си със забранени субстанции, Радклиф решава да поеме по друг път. Да оправдае злите езици. Да продължи да прави кино, при това много различно от образа на Хари Потър. На хората им е адски трудно да го възприемат като пораснал човек, но той е именно такъв. Днес, Даниел Радклиф е на 26 години и отдавна не е цайсатото момче, което казва с детски глас: „Аз съм магьосник?“

Веднага след финала на „Хари Потър“, Радклиф поема основната роля  в хоръра „Жената в черно“ и той е една от причините филмът изобщо да става за гледане. След това пък поема ролята на Алън Гинсбърг – да, поета, в един от недооценените филми от 2013-а – „Убий любимите си“. Ако имате възможност, вижте го, повярвайте, момчето-магьосник ще ви изненада приятно.

След това се появяват изключително слабия „Рога“, който е толкова зле, не заради Радклиф. Неговото участие е единствената причина този филм да става за нещо, а филмът се проваля заради малоумната история, която не е написана добре. И все пак, за мъж с рога, който търси убиеца на гаджето си, британецът се справя прекрасно, въпреки безумието на сюжета и лошото му изпълнение.

Веднага след злощастния „Рога“, идва и любимото до момента заглавие във филмографията на Радклиф – „A Young Doctor’s Notebook“ – минисериал с три сезона от по три епизода, който адаптира саркастичната повест на Булгаков „Морфин“ и други истории, обединени в „Записки на младия лекар“. В телевизионната версия на Булгаковите истории, Радклиф играе младата версия на Джон Хам – лекар, пристрастен към морфина, но иначе брилянтен специалист, започнал като общопрактикуващ доктор. Радклиф е брилятно патетичен като отчаян млад лекар, забит в руската степ и единственото, което може да „оправя“ е себе си – с морфин – и дебелата медицинска сестра – в сексуален аспект. Сериалът си заслужава всяка минута.

Не се съмнявайте, че Радклиф е прекрасен в този сериал и трябва да го гледате, за да си промените мнението за него веднъж завинаги. Аз го направих и съм изключително доволна.

От този петък, Даниел Радклиф играе в новата версия на готическата приказка на Мери Шели за доктор Франкенщайн. Не, той не е Чудовището, поне не онова, за което се сещате веднага, нито е докторът – той се играе от Джеймс Макавой. Радклиф е Игор – един от персонажите, които малко хора чели или гледали историята помнят – гърбавият и леко глуповат помощник на Виктор Франкенщайн.

Тук обаче, ще запомните Игор. Не само, защото в ролята е Радклиф, а и защото той разказва цялата история. Даниел е прекрасно нетипичен в тази роля.

Едно е сигурно, младият Даниел е пораснал. При това силно, по момчешки мъжествено и някак извън Холивуд. 

Радклиф носи тази аристократична осанка на британците, за която момичетата, решили да посетят Острова, специално трябва да внимават. Горе, в галерията ще видите едни от най-добрите му роли. А отдолу може да гледате видеото, в което Vogue му задават 73 въпроса, докато играе тенис на маса със Зоуи Казан.

 
 

Маргарет Атууд и думите около „Историята на прислужницата“

| от chronicle.bg |

Името й нашумя по цял свят преди година и половина, когато зрителите се запознаха с Елизабет Мос и нейната героиня в сериала на HBO „Историята на прислужницата“.

През цялото това време, от 1985 г. до 2017 г. романът „Разказът на прислужницата“ е бил там. Относително популярен извън САЩ, чакащ чинно на някоя лавица, докато дойде подходящия социален контекст, в който тази антиутопична история да зазвучи достатъчно актуална и възможна да се случи. А може би вече се е случила?

Този въпрос възниква в съзнанието на някои зрители, когато четат романа на Маргарет Атууд или гледат хитовия сериал на HBO.

Днес Маргарет Атууд навършва 79 години. Родена е в Отава и отраства между Онтарио, Квебек и Торонто. Завършва Университета в Торонто и продължава в Колежа Ридклиф.

Още преди да влезе в поп културата, Атууд е призната и получава награди за работата си. В биографията си има повече от 30 тома с поезия, детска литература, художествена и научна литература, а сред най-популярните й творби са „Разказът на прислужницата“, „Alias Grace“, „The Edible Woman“ и „Слепият убиец“, за който получава  награда „Букър“.  Книгите й са преведени на над 40 езика.

По повод рождения ден на Маргарет Атууд, публикуваме няколко нейни цитата в огромното пространство около „Историята на прислужницата“.

маргарет атууд

За славата: „Всичко това налага начин на поведение, който не е задължително да искаш да спазваш. Ако те сложат на пиедестал, трябва да се държиш подобаващо. А пиедесталите са с малък диаметър. Нямаш много пространство да се движиш.“

„Войната е това, което се случва, щом езикът се провали.“

„Бих искала да бъда въздухът, който вдишваш само за момент. Бих искала да бъда толкова незабележима и необходима.“

„Дума след дума след дума е сила“

 „Не позволявай на к*пелетата да те повалят.“

Frankfurt Book Fair 2017 - Day 5

„Кой помни болката, след като тя е отминала? Всичко, което остава, е сянка, дори не в ума, в плътта. Болката те белязва прекалено дълбоко, за да я видиш. Далеч от сърцето, далеч от ума.“ (из „Историята на прислужницата“)

„Копнееш за него. Получиш го. Мамка му.“

„Чета за удоволствие и именно тогава научавам най-много.“

„Може би не пиша за никого. Може би пиша за същия човек, за който децата дълбаят имената си в снега.“

„Когато мислим за бъдещето, изваждаме само красивите неща. Иска ни се да вярваме, че всичко е било такова.“ (из „Историята на прислужницата“)

69th Annual Primetime Emmy Awards - Press Room

„Отговорите, които ще ти даде литературата, зависят от въпросите, които ще й зададеш.“

„През пролетта, на края на деня, трябва да миришеш на мръсотия.“

„Око за око води единствено до по-голяма слепота.“

„Надявам се хората някой ден да разберат, че има само една „раса“ – човешката – и всички сме от нея.“

„Оптимизмът е по-добър от реалността, песимизмът е по-лош от реалността. Аз съм реалист.“

„Популярното изкуство е мечтата на обществото. То не се подлага на самоанализ.“

„Ескимосите имат 52 думи за „сняг“, защото той е важен за тях. Трябва да има също толкова думи за „любов“.

 
 

Най-добрите филми на 2018 г. според TIME

| от chronicle.bg, по Тime |

Годината върви към края си, а с това идват и неизбежните равносметки за това какво ни показа киното. Съвсем скоро различните асоциации, връчващи награди, ще започнат да обявяват своите списъци с най-добрите на годината.

При нас вече е първият подбор на 10-те най-добри заглавия на 2018 г. Зад него застава списание Time и неговият критик Стефани Закарек, която прави своя спорна според нас класация.

Списъкът е първият легитимен критически поглед над добрите заглавия, които се появиха през 2018 г. 

По наше скромно мнение, едва ли филмите в списъка ще оберат всички награди (с изключение на два или три от  тях). За да разберете защо, вижте кои са те в галерията горе. Филмите са подредени от „най-малко добрия“ до „най-добрия“ според Закарек.

 
 

Who the f*** is Alice? На мода е Цвети с кафето!

| от Теньо Гогов |

Теньо Гогов е сценарист, певец и автор на „100 истории„. Той пише настоящия текст като действащо лице в прословутата реклама на кастинга „Годината, в която стана известен“.

“Винаги съм усещала, че ти, именно ти си най-големият проблем на нашето общество”. И заливащ се от смях емотикон. Това написа преди няколко дни на стената ми приятелка-адвокат – в разгара на скандала с клипчето за Студентската телевизия. Клип, за който написах сценария.

Честно казано, с това бих могъл и да приключа този текст.

Но понеже е статия, а не телеграма, вероятно е прилично да дам още малко дължина.

Първо ще кажа какво този материал няма да е. Няма да е моето оправдание. Не защото нямам с какво да оправдая творческите си решения за клипа, а защото едва ли на някой друг, извън мене, това му е супер важно. Мисля, че публиката рядко си прави труда да разбере личния свят на когото и да било.

Тя прилича малко на енергичен джак ръсел – винаги хуква по посока на хвърлената пръчка, но никога не стига до това да я намери в тревата. Просто се разсейва.

Всъщност, ще разкрия само един по-личен факт покрай моето участие в скандала. Намесих се в него по собствено желание и то в момент, в който вече бях напуснал проекта за Студентска телевизия. Защо си тръгнах – да кажем, „несходство в характерите“ с някои ключови фигури. Сред които, между другото, и самият Башар.

Казвам, че си избрах да се намеся, защото наистина беше въпрос на избор. Някои от участниците в създаването на клипа и до днес не замесват имената си в скандала и никой не ги „дъвче“.

Това нямаше как да е моят избор, защото ми се стори твърде нередно целият хейт да се излива върху Башар Рахал, независимо в какви отношения съм с него. Трябваше хейтът да се разпредели, за да не бъде премазан от негативизъм един човек. Един. Човек.

Толкова по въпроса дали съм фен на гавренето с хора в уязвима позиция, унижението на секретарки, жени с кафета и прочее.

На който му се занимава – да си направи някакви изводи.

Казах какво тази статия няма да е. Сега да кажа и какво ми се иска да е. Иска ми се накрая да носи оптимизъм. И да звучи позитивно. Струва ми се, че това никак няма да ни навреди – ей така, като народ.

Като казах народ – една препратка към френския народ. Робърт Чалдини, „бащата“ на социалната психология, дава следния емблематичен пример от епохата на Френската революция. Формалният повод за избухването на революцията е любопитен – Луи XVI свиква, а няколко дни по-късно решава да разпусне събранието на Генералните щати – орган, който не е бил свикван в продължение на почти 2 века. Поколения французи нямат никаква представа какъв точно е този орган, с какво се занимава и дали изобщо е важен. В интерес на истината, не е бил много важен – имал е функцията главно да аплодира краля и да хвали неговите мъдри решения за майка Франция.

И все пак – събранието е разпуснато и народът полудява. Според Чалдини, това се дължи на един много интересен рефлекс на човешката психика. Изглежда, че човек може да изкара много дълго време без нещо, което е нямал, но дадеш ли му го замалко и после да му го отнемеш – в мозъка става страшно. Истинска революция.

Е, подобна беше реакцията и покрай клипа за Студентската телевизия.

Народът разбра, че изобщо има такова нещо като Студентска телевизия, едва от рекламното клипче за кастинга. Иначе „Алма матер“ съществува главно на хартия. Тя не се излъчва по никоя кабелна мрежа, защото има нищожен бюджет и не може да произведе програма. Всъщност, дори да можеше, спорно е колко хора биха гледали един вътрешно-ведомствен университетски канал.

Обаче клипчето излезе в социалните мрежи и сума народ скочиха да бранят академизма и високия стил. На една несъществуваща телевизия.

Никой не им беше казал, че неотдавна самият Университет е взел решение да търси комерсиално бъдеще за канала си. Защото, за да се привлече външен инвеститор, той ще иска комерсиална програма, от която да може да си върне парите.

Всъщност, ако има враг на студентската телевизия, то това е най-вече мизерията. Но да говорим за по-хубави работи.

Между другото, имаше нещо хубаво в бурната реакция покрай клипа. Щом все още някой в тази държава се ядосва заради ценности като просвета, образование и университети, значи има надежда.

Но си струва да се направи един тест. Предлагам ректорът да открие банкова сметка, която да набира средства за качествена академична програма на телевизия „Алма матер“ и всеки, който е написал дори един гневен коментар към нашия клип, да преведе 50 лева по сметката. Защо ли? За да може идеалите и ценностите да му струват нещо.

Както е струвало на Евлоги и Христо Георгиеви. За които някой написа, че трябвало да станат и да си тръгнат заради клипчето. Братята Георгиеви са се “бръкнали”. А не са писали само гневни статуси във фейсбук.

Ако човек не е готов да го заболи поне малко за каузата, която твърди, че защитава, значи нещо не е наред. Като общество, ние трябва да се научим да плащаме цена за добрите неща, които искаме.

Като например българските медии. Удивих се, че в устрема си да защитават престижа и морала на журналистическата професия, водещи телевизии у нас потъпкаха елементарни правила на същата тази професия. бТВ и „БГ он еър“ взеха от мен уж уточняващи интервюта по темата за клипа, но в ефир пуснаха толкова малко и толкова тенденциозно окастрено съдържание, че самият аз не успях да разбера какво съм казал.

Предаването Култура.бг по БНТ пък тотално забравиха за обективността и поканиха коментатори за скандала, които приличаха на взод за разстрел. Голямо пуцане срещу хора, които дори не бяха в студиото да се защитят. На единия от стрелците, доцент Орлин Спасов от ФЖМК, искам да кажа: „Господин доцент, достатъчно беше просто да кажете, че клипът не ви харесва. Нямаше нужда непременно да ме изкарвате и долен чалгаджия и човек без вкус. Защото не ме познавате. Ако смятате, че нашият клип е продукт без вкус – поне вие бъдете човек с вкус и етика. За да бъдете алтернатива. А сега – здравейте на нашето ниво!“

Между другото, от запенване срещу клипа, никой не обърна внимание на няколко детайла в кастинг кампанията. Някой видя ли, че бяхме сложили уважение към телевизионните професии „бекстейдж“ – сценаристи и организатори? Бяхме ги нарекли „важните хора зад кадър“. Кога за последно чухте някой да казва на невидимия човек в България, че е важен? И възможно ли е една и съща кампания едновременно да иска да унижава и да уважава? Все едно. Минала работа.

Този текст е към края си. Преди да свърши, искам да изкажа уважението си към Цвети „с кафето“ – момичето, което преживя много тежки емоции заради това, че жертвоготовно се снима като секретарката в клипа. Защото малкият ни екип направи всичко без пари и с лични усилия. А иначе Цвети е майка, висшистка, кадърна и организирана млада жена, която от години работи в СУ. Тя понесе стоически целия хейт – една жена пострада, в името на това други хора да твърдят, че защитават правата на жените. Странна логика, но да сме живи и здрави.

А иначе, „Цвети наистина вече стана известна“– последната реплика от рекламата заживя. И това искам да го кажа на всички студенти, които мечтаят за кариера с писане: Думите ви имат сила! Вие имате сила! Използвайте я за добро! Понякога дори и ще ви се получава.

 
 

Коя е думата на годината според Оксфордския речник?

| от chronicle.bg |

Щеше да е много хубаво думата да напомня само на Бритни и нейната песен, но не и когато Оксфордският речник я обяви за дума на годината.

Отново сме в онова време, когато (както показва тенденцията от предходните години) някоя дума с отрицателно значение става събирателна за цялата година. През 2017 г. беше леко обнадеждаващата нова дума в английския „youthquake“ (социално сътресение, предизвикано от революционна промяна сред младите хора), преди нея „post-truth“ (пост-истина).

Тази година е ред на думата „toxic“, която беше избрана от Оксфордския речник за дума на 2018 г. – токсичен, в смисъл на „отровен“, „зловреден“, „морално разрушителен“ и „опорочаващ“.

През последната година 45% повече хора са търсили значението на този термин в сайта на Oxford Dictionaries в сравнение с предходни периоди.

„Токсичен“ се отнася почти до всички явления, които белязаха годината… буквално и преносно“ коментират редакторите на речника, цитирани от Time. Думата е избрана не толкова заради броя на търсенията, а най-вече заради широкия обхват от теми, които обхваща.

Думата е свързвана и със сексуалното насилие и патриархата, тъй като съчетанието toxic-masculinity (токсична мъжественост) е едно от най-търсените за последните месеци. Друг аспект е свързан с притесненията на хората за околната среда и собственото им здраве (токсичен газ, токсични отпадъци).

„Toxic“ идва от гръцкото „toxikon pharmakon“, означаващо  „отрова за стрели“. Първото свидетелство за фигурирането й в Оксфордския речник е от 1664 г. в една книга за горите.

Сред претендентите за дума на годината са били „techlash“ (събирателно между „technologies“ и „backlash“, символизиращо негативна реакция) и „gaslighting“ (психологическо влияние върху човек, имащо за цел да внуши на обекта, че няма здрав разум). Освен тях в класацията попадат и  „incel“ („неумишлено самотни“ – субкултурно обозначение за мъже, които не успяват да намерят приятелка и обвиняват жените за това, че ги лишават от „правото им на секс“), „overtourism“ – „предозиране с туристи“ и „big dick energy“ – „високо самочувствие с покритие“.