„Мляко с ориз“ – пиеса без актьори

| от |

Театърът говори, но актьорите липсват. Чувате глас, а сцената е празна. Разказва се самотна история за изгубените спомени и липсата на представа за света. За истинското лице на деменцията.

„Какъв театър без актьори?!”, пита един от зрителите на първите редове. Това е „Мляко с ориз”. Уви, сладко звучи само заглавието, защото реалността в дома за дементни хора е горчива. Седмицата, прекарана там, сред тези, загубили завинаги спомените и действителността си, провокира младата режисьорка Рене Карабаш да създаде радиопиесата, която е и първият проект на театрално ателие „Експериментика”. Нетрадиционно, ексцентрично представяне на дълбоката социална тема за възрастните хора с деменция и техните екзистенциални проблеми.

Над 24 милиона души са диагностицирани с деменция по цял свят. В България има над 100 хиляди регистрирани дементни хора. Страдащите са предимно жени.

Рене Карабаш е позната на аудиторията като режисьор на „Театър в колата” и като стажант при проф. Маргарита Младенова и асистент-режисьор на Теди Москов. Автор е на инсталацията „Аномия” и носител на първа награда за Белетристика на Националния студентски литературен конкурс за 2015 година в гр. Шумен. Председател на арт фондация „Партизанс“. Срещаме се с нея зад декорите, където ни чака и актрисата Дария Митушева („Вишневи сестри“, „Тирамису“ „Влюбените“ ), чиито глас озвучава „Мляко с ориз”.

Липсата на актьори има метафорична връзка с липсата на трезва мисъл в съзнанието на дементния човек. Разбира се, можех да поставя актьори в мазето и по коридорите му, но това е място на тъмнината, на неспокойния минотавър в нас. Когато хората влизат, те опипват стените му и се придвижват бавно, за да не се спънат, някои подават ръце, чакат някой да ги издърпа към светлината, която идва от мазето. Това е търбух на самотата, една своеобразна ембрионална среда, в която очите ни все още не са се оформили, или пък са закърнели от тъмнина. Това е светът на дементния човек, на самотния човек. Изключването на едно сетиво (в случая на зрението) задвижва останалите сетива на пълни обороти – слухът, допирът, мирисът, вкусът…тези сетива дават пълна свобода на въображението. Може би съм прекалено повлияна от режисьорските методи на Маргарит Дьорас, която обича да си играе по такъв начин със средствата. Всичко е в ръцете на въображението на зрителя. Това не е измиване на ръце, а тъкмо обратното”, разказва за нестандартното си представяне на проблема Рене Карабаш. Идеята за постановката се родила, когато тя попаднала в Дома за дементни хора в Дианабад по стечение на обстоятелствата – докато се подготвя за главната роля в нов български филм, който предстои да излезе през 2016-та година.

12204449_10207265322543024_363015869_o

Първата ми среща с тези хора беше обезпокояваща за мен, докато не се адаптирах към средата и не разбрах, че те съм аз, ти и всички останали, и че това не е болест, а лош късмет, от който никой не е защитен. Така се роди разказът, който превърнах в монопиеса. Образът на главния персонаж е събирателен на всички старци в дома, включително и на сестрата, която ги обгрижваше. Всеки път тя ми даваше да ям мляко с ориз, което аз много обичам,но вкусът му там е друг, особено когато всички се събудят. Искам хората да опитат това мляко с ориз, точно този вкус,който аз опитах и да остане в тях като цялостно усещане дълго след пиесата”.

Чрез посланията на гласа тя цели да накара хората да си дадат сметка, наистина да осъзнаят, че с тях може да се случи същото.Желанието ми е да успеят да влязат в главата на един дементен човек и да видят, че той по нищо не се различава от тях, той носи същата самота, срам и страх. Той не е психично болен, напротив- реагира напълно човешки на всичко в него и около него. Има още нещо, което искам да постигна с Млякото – да виждаме възрастните ни близки и да им даваме внимание и любов, защото се нуждаят от нея точно толкова, колкото ние ще се нуждаем от нея, когато станем на техните години.”

За да предизвика максимална сетивност у зрителите, тя ги настанява на столове, обърнати към стената.Обърнах столовете към стената, за да могат хората да се усамотят и да потънат в аудио образа, който ще им се представи. Стената пред столовете натиска, безспорно, също толкова, колкото натиска всеки латентен край. За смъртта говоря.

По време на посещението в дома Рене Карабаш забелязва, че дементните хора нямат никакъв проблем с контактността. „Домът за дементни хора прилича на дом за здрави възрастни хора. Деменцията като заболяване представлява изтриване на чипа на мозъка за последните 40- 50 години. Тоест, те получават временна амнезия за този период от време и се връщат в детството, потъвайки в някой спомен от него. Най-отличителните черти в характерите им се засилват и дори хиперболизират. Стават като агресивни деца, на които си отказал да купиш сладолед. Относно дали загубата на осъзнатост е загуба на живот, въпросът е парадоксален. Ментално ти отсъстваш от настоящия момент, което те изкарва от живота. То е като отстъпване встрани. В живота съм. Не съм. В живота съм. Не съм. Нима сънят е нещо по-различно?”

Деменцията бе обявена за един от най-сериозните социални проблеми на XXI век. Един от проблемите у нас е липсата на култура при настаняването на възрастните хора в домове, отчита Рене Карабаш.Медицински експерти и болногледачи не липсват по мои наблюдения, но повечето от тях директно заминават за чужбина, където практикуват работата си, заради по-високото заплащане. Проблемът, в психо-социален аспект, е че дементни хора биват настанявани в заведения за психично болни ( а те не са ) или в старчески домове ( дементните не са и здрави). Този грешен „менаж“ създава проблеми, от рода на един случай, в който възрастен мъж с дементни проблеми уби човек в старчески дом. Дементните хора изискват и заслужават специална грижа и внимание, не кукувичи гнезда.

За да представи образно света на дементните, Рене Карабаш представя сценографията на пиесата под формата на инсталация. Отдавам особено значение на предметите. Както, надявам се, ще забележи публиката, функцията на предметите в подземието е иззета. Тоест, те не са използвани с логическото си предназначение. Целта ми е да изградят едно магически-реалистично измерение, което да бъде метафорично разчетено и да носи смисли.

Ужасяващо коварно при деменцията е това, че човек продължава да съществува макар да не може да се грижи за себе си или това, че губи спомена за миналото си, смята още Рене. Не знам дали в дементна криза човек усеща и осъзнава самотата. Дано не. Дано това е единственото време, в което самотата и смъртта са само понятия”. Тя смята и че човек може да липсва напълно от Битието, дори ако не е диагностициран с деменция:

Повечето хора живеят покрай живота. Дори и аз понякога. Страшно е.”

За представянето на „Мляко с ориз” Рене Карабаш избира актрисата Дария Митушева. Не избрах гласа й. Избрах нея. Гласът е вторичен. Той е само апарат за възпроизвеждане на вътрешното. Безспорно гласът й е красив и даже нелогичен и абсурден на фона на представената действителност, но едва ли само той щеше да свърши тази нелека работа.

Рене завършва с думите: „Човешките мисли са най-мръсното нещо. Те пречат на връзката ни със самите нас, следователно на връзката ни с Бога, защото ние го носим у себе си и няма как да го изгубим, можем само да го забравяме. Тогава сме изгубени и няма мир в душите ни. На въпроса губи ли човек Бога, когато не присъства в настоящето, предлагам сами да си отговорите на него след „Мляко с ориз-пиеса без актьори“ на 28-ми Ноември, 19:00 ч. в мазетата на Ателие Пластелин. Млякото ни с ориз наистина е вкусно. Бабата на Дария го прави по стара софийска рецепта”.

 
 
Коментарите са изключени за „Мляко с ориз“ – пиеса без актьори