shareit

„Мляко с ориз“ – пиеса без актьори

| от |

Театърът говори, но актьорите липсват. Чувате глас, а сцената е празна. Разказва се самотна история за изгубените спомени и липсата на представа за света. За истинското лице на деменцията.

„Какъв театър без актьори?!”, пита един от зрителите на първите редове. Това е „Мляко с ориз”. Уви, сладко звучи само заглавието, защото реалността в дома за дементни хора е горчива. Седмицата, прекарана там, сред тези, загубили завинаги спомените и действителността си, провокира младата режисьорка Рене Карабаш да създаде радиопиесата, която е и първият проект на театрално ателие „Експериментика”. Нетрадиционно, ексцентрично представяне на дълбоката социална тема за възрастните хора с деменция и техните екзистенциални проблеми.

Над 24 милиона души са диагностицирани с деменция по цял свят. В България има над 100 хиляди регистрирани дементни хора. Страдащите са предимно жени.

Рене Карабаш е позната на аудиторията като режисьор на „Театър в колата” и като стажант при проф. Маргарита Младенова и асистент-режисьор на Теди Москов. Автор е на инсталацията „Аномия” и носител на първа награда за Белетристика на Националния студентски литературен конкурс за 2015 година в гр. Шумен. Председател на арт фондация  „Партизанс“. Срещаме се с нея зад декорите, където ни чака и актрисата Дария Митушева („Вишневи сестри“, „Тирамису“ „Влюбените“ ) , чиито глас озвучава „Мляко с ориз”.

Липсата на актьори има метафорична връзка с липсата на трезва мисъл в съзнанието на дементния човек. Разбира се, можех да поставя актьори в мазето и по коридорите му, но това е място на тъмнината, на неспокойния минотавър в нас. Когато хората влизат, те опипват стените му и се придвижват бавно, за да не се спънат, някои подават ръце, чакат някой да ги издърпа към светлината, която идва от мазето. Това е търбух на самотата, една своеобразна ембрионална среда, в която очите ни все още не са се оформили, или пък са закърнели от тъмнина. Това е светът на дементния човек, на самотния човек. Изключването на едно сетиво (в случая на зрението) задвижва останалите сетива на пълни обороти – слухът, допирът, мирисът, вкусът…тези сетива дават пълна свобода на въображението. Може би съм прекалено повлияна от режисьорските методи на Маргарит Дьорас, която обича да си играе по такъв начин със средствата. Всичко е в ръцете на въображението на зрителя. Това не е измиване на ръце, а тъкмо обратното”, разказва за нестандартното си представяне на проблема Рене Карабаш. Идеята за постановката се родила, когато тя попаднала в Дома за дементни хора в Дианабад по стечение на обстоятелствата – докато се подготвя за главната роля в нов български филм, който предстои да излезе през 2016-та година.

12204449_10207265322543024_363015869_o

Първата ми среща с тези хора беше обезпокояваща за мен, докато не се адаптирах към средата и не разбрах, че те съм аз, ти и всички останали, и че това не е болест, а лош късмет, от който никой не е защитен. Така се роди разказът, който превърнах в монопиеса. Образът на главния персонаж е събирателен на всички старци в дома, включително и на сестрата, която ги обгрижваше. Всеки път тя ми даваше да ям мляко с ориз, което аз много обичам,но вкусът му там е друг, особено когато всички се събудят. Искам хората да опитат това мляко с ориз, точно този вкус,който аз опитах и да остане в тях като цялостно усещане дълго след пиесата”.

Чрез посланията на гласа тя цели да накара хората да си дадат сметка, наистина да осъзнаят, че с тях може да се случи същото.  „Желанието ми е да успеят да влязат в главата на един дементен човек и да видят, че той по нищо не се различава от тях, той носи същата самота, срам и страх. Той не е психично болен, напротив- реагира напълно човешки на всичко в него и около него. Има още нещо, което искам да постигна с Млякото – да виждаме възрастните ни близки и да им даваме внимание и любов, защото се нуждаят от нея точно толкова, колкото ние ще се нуждаем от нея, когато станем на техните години.”

За да предизвика максимална сетивност у зрителите, тя ги настанява на столове, обърнати към стената.Обърнах столовете към стената, за да могат хората да се усамотят и да потънат в аудио образа, който ще им се представи. Стената пред столовете натиска, безспорно, също толкова, колкото натиска всеки латентен край. За смъртта говоря.

По време на посещението в дома Рене Карабаш  забелязва, че дементните хора нямат никакъв проблем с контактността. „Домът за дементни хора прилича на дом за здрави възрастни хора. Деменцията като заболяване представлява изтриване на чипа на мозъка за последните 40- 50 години. Тоест, те получават временна амнезия за този период от време и се връщат в детството, потъвайки в някой спомен от него. Най-отличителните черти в характерите им се засилват и дори хиперболизират. Стават като агресивни деца, на които си отказал да купиш сладолед. Относно дали загубата на осъзнатост е загуба на живот, въпросът е парадоксален. Ментално ти отсъстваш от настоящия момент, което те изкарва от живота. То е като отстъпване встрани. В живота съм. Не съм. В живота съм. Не съм. Нима сънят е нещо по-различно?”

Деменцията бе обявена за един от  най-сериозните социални проблеми  на XXI  век. Един от проблемите у нас е липсата на култура при настаняването на възрастните хора в домове, отчита Рене Карабаш.Медицински експерти и болногледачи не липсват по мои наблюдения, но повечето от тях директно заминават за чужбина, където практикуват работата си, заради по-високото заплащане. Проблемът, в психо-социален аспект, е че дементни хора биват настанявани в заведения за психично болни ( а те не са ) или в старчески домове ( дементните не са и здрави). Този грешен „менаж“ създава проблеми, от рода на един случай, в който възрастен мъж с дементни проблеми уби човек в старчески дом. Дементните хора изискват и заслужават специална грижа и внимание, не кукувичи гнезда.

За да представи образно света на дементните, Рене Карабаш представя сценографията на пиесата под формата на инсталация.  Отдавам особено значение на предметите. Както, надявам се, ще забележи публиката, функцията на предметите в подземието е иззета. Тоест, те не са използвани с логическото си предназначение. Целта ми е да изградят едно магически-реалистично измерение, което да бъде метафорично разчетено и да носи смисли.

Ужасяващо коварно при деменцията е това, че  човек продължава да съществува макар да не може да се грижи за себе си или това, че губи спомена за миналото си, смята още Рене. Не знам дали в дементна криза човек усеща и осъзнава самотата. Дано не. Дано това е единственото време, в което самотата и смъртта са само понятия”. Тя смята и че човек може да липсва напълно от Битието, дори ако не е диагностициран с деменция:

Повечето хора живеят покрай живота. Дори и аз понякога. Страшно е.”

За представянето на „Мляко с ориз” Рене Карабаш избира актрисата Дария Митушева. Не избрах гласа й. Избрах нея. Гласът е вторичен. Той е само апарат за възпроизвеждане на вътрешното. Безспорно гласът й е красив и даже нелогичен и абсурден на фона на представената действителност, но едва ли само той щеше да свърши тази нелека работа.

Рене завършва с думите: „Човешките мисли са най-мръсното нещо. Те пречат на връзката ни със самите нас, следователно на връзката ни с Бога, защото ние го носим у себе си и няма как да го изгубим, можем само да го забравяме. Тогава сме изгубени и няма мир в душите ни. На въпроса губи ли човек Бога, когато не присъства в настоящето, предлагам сами да си отговорите на него след „Мляко с ориз-пиеса без актьори“ на 28-ми Ноември, 19:00 ч. в мазетата на Ателие Пластелин. Млякото ни с ориз наистина е вкусно. Бабата на Дария го прави по стара софийска рецепта”.

 

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Как градът Чикаго получава името си

| от |

Първият европеец, който стъпва в района, който днес знаем като Чикаго, е Никълъс Перо, френски търговец, през 1671 г. След няколко години той е последван от колегите си френски изследователи Луи Жолие и Жак Марке. Районът е бил населен до голяма степен от местните алгонкийски хора, които говорят езика Маями-Илинойс и са се били установили там отдавна. През 80-те години на 18 век Жан Батист Пойнт дю Сайбъл построява ферма в устието на река Чикаго, превръщайки се в първия неместен постоянен заселник. През 1795 г. някои племена са предали района на Съединените щати след войната в Северозападна Индия. До 1830 г. вече Чикаго е призна за община от едва 100 души. Именно през 1830 г. името на малкия град беше официално записано като „Чикаго“.

Steam Rising from Chicago River

Река Чикаго

Имайки предвид корените на града, вероятно няма да е изненада да научим, че „Чикаго“ произлиза от индианска дума. Съществуват обаче различни теории за това от коя конкретна дума е била използвана. Коренните американци, населявали района преди европейците да дойдат, имаха няколко различни думи, които звучаха подобно на Чикаго. Една от популярните теории е, че градът е кръстен на вожд на име Чикаго, който според историческите извори е бил удавен в река Чикаго. Други идеи за произхода включват, че името е  производно на думата „шекауго“, което означава „игриви води“ или „чокаго“, което означава „обезличени“. Произходът на името е оспорван сред учените поради малкия брой съвременни документи за времето на създаването на Чикаго, които всъщност обсъждат как е кръстен.

След като уточнихме тези неща, време е да кажем, че най-широко приетото наименование е думата „шикаакуа“, която преведена от езика Маями-Илинойс означава „раиран скункс“ или „миризлив лук“. Което и от двете да е верният превод, не е особено бляскаво име, нали? Повечето историци смятат, че версията с „лука“ е правилна, тъй като хората, които говорили езика Маями-Илинойс са били известни с това, че кръщават природни забележителности на растения, които растат в или близо до тези забележителности, докато да кръстят нещо на животно е било рядкост. Системата за именуване на база растенията е практична, защото напомня за това какво растение къде расте, което предоставя лесна справка при събиране на храна. Имената на растителна основа са разпространени и в други алгонкийнски езици. Хората от Маями-Илинойс също са оставили своя отпечатък върху няколко реки в района, включително река Саламония в Индиана (от oonsaalamooni siipiiwi или река ба червената орхидея) и Шугър Крийк (от ahsenaamisi siipiiwi или река захарно кленово дърво).

Следователно е вероятно „Шикааква“ да е думата за поток край Чикаго поради празът или „миризливият лук“, които растат на това място. Когато французите започнали изследванията си в района, те взели думата и я „френсифицирали“, превръщайки я в „Чикаго“, което познаваме днес. Изследователят Робърт де ла Сале най-вероятно е първият човек, който изписва думата, която е първия предшественик на името Чикаго, която той написва като „Checagou“.

Основните доказателства за теорията на лука се намират в аписанието на Анри Джотел, спътник на де ла Сале, който пише през 1687 г .:

Стигнахме до място, наречено Checagou, което според това, което научихме, е получило името си от количеството лук, който расте в този район, в гората… вид чесън в количество, което не е съвсем като това на Франция, като листът й е по-широк и по-къс, и също не е толкова силен, въпреки че вкусът му близо се доближава до неговия, но не е като малкия лук или въобще лукът на Франция.

Allium tricoccum var. tricoccum

Allium tricoccum

Въпросният праз (или пролетен лук, или див чесън) беше растението Allium tricoccum, известно още като рампи. Те растат в САЩ и, вярно с твърденията на Жутел, имат силна миризма на чесън, но много приличат на лук. Смята се, че кореняк американците в района на Чикаго са използвали рампи в ежедневието си, правейки от растенията неща като студени лекарства и дори крем, за да облекчат сърбящите пчелни ужилвания. Те също бяха популярна храна през пролетта, когато можеха да се берат след дълга зима на скучна, консервирана храна…

Интересното е, че е малко вероятно да намерите много рампи в Кук Каунти, където Чикаго се намира днес, и е незаконно да ги събирате, ако видите някои от тези диви праз в границите на окръга.

Чикаго е известен с множество прякори, включително „Ветровитият град“, „Чи-Таун“, „Втори град“, „Чикаголанд“ и като игра с прякора на Ню Йорк – „Големият лук“. В стихотворение на Карл Сандберг, публикувано през 1916 г., озаглавено „Чикаго“, той нарича града „Град на големите плещи“. Наричан е още „Сърцето на Америка“, тъй като остава един от най-големите транспортни центрове в Съединените щати и е в горния център на страната.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени

Плановете на САЩ да нападне Канада

| от |

Още открай време е традиция за американските военни да съставят планове за действия при защита от и нападение на най-големите военни сили. Всъщност, сравнително наскоро САЩ и Южна Корея подписаха подобен план. Един от най-интересните епизоди в тази богата история на усърдни подготовки за неща, които вероятно никога няма да се случат, става, когато Чичо Сам планира да нападне Канада.

В годините преди Втората световна война, започвайки всъщност през 20-те години на 20 век, армията създава планове за войни с различни страни, обозначавайки всеки план с различен цвят: Германия (черен), Япония (оранжев), Мексико (зелен), Англия (червено). Бидейки под властта на Великобритания, Канада (тъмночервен) се предполага, че е лоялна към Острова и затова е включена в плана за нашествие над Англия (което не трябва да се бърка с това през 60-те години).

War Plan Red

Параноичните американски военни стратези, които създадоха План Червено, смятаха, че ако Великобритания и Америка отново влязат в конфликт, той най-вероятно ще се роди от някакъв търговски спор. Каквато и да е причината, те предвиждат, че всяка война с Англия ще бъде продължителна не само поради упоритостта на британците и канадците, но и поради факта, че Великобритания може да черпи работна сила и ресурси от различните кътчета на своята империя, което по това време включва Австралия, Хонконг, Индия, Кения, Нова Зеландия, Нигерия, Палестина, Южна Африка и Судан.

Предложени са различни версии на плана и първият приет от тях е одобрен от военния отдел през 1930 г. Той е актуализиран през 1934-1935 г. и, разбира се, никога не е приложен. Въпреки че е бил доста изчерпателен и подробен и обхваща някои от най-силните страни на Великобритания като Кралския флот, един от основните му проблемни области е дългата граница на САЩ с Канада. В резултат на това планът адресира с подробности те (както и други) региони:

Британска Колумбия

Със своята стратегически важна военноморска база военните стратези планираха военноморско нападение срещу Виктория,  от Порт Анджелис, Вашингтон, както и комбинирано нападение над Ванкувър и прилежащия му остров. Успешното окупиране на тази област би отцепило ефективно Канада от Тихия океан.

Манитоба

Централният елемент на канадската железопътна система се намираше в столицата на Манитоба, Уинипег. Армейските стратези смятаха, че нападение по суша върху тази цел може лесно да бъде извършено от Гранд Форкс, Северна Дакота, и железопътните линии на Канада да се неутрализират.

Ню Брънзуик и Нова Скотия

Явно военните се надяваха да ударят по морските градове на страната с атака с отровни газове върху столицата на Нова Скотия, Халифакс, където по това време се намира една от основните военноморски бази на Канада. По план след това химическата битка ще бъде последвана от морска инвазия в залива на Сейнт Маргарет. Ако това не даде желания резултат, наземно нахлуване и окупация на Ню Брънзуик евентуално ще изолира ценните морски пристанища на Нова Скотия от останалата част на Канада като по този начин ефективно ще спре превъоръжение на държавата от Великобритания.

Онтарио

Планирана е тристранна атака от Бъфало, Детройт, и Солт Сент Мари, която има за цел да установи контрол на САЩ над Големите езера. Освен че ще нанесе съкрушителен удар по британските канали за доставки, успехът на тази атака ще позволи на Щатите да контролират по-голямата част от промишленото производство в Канада.

Квебек

Планирано е нападение по суша от съседните Ню Йорк и Върмонт. Контролът върху тази френскоговоряща провинция би означавал и контрола над морските провинции, което ще попречи на Великобритания да има достъп до остатъка от страната откъм източното крайбрежие.

Въпреки че е официално разсекретен през 1974 г., части от плана неволно изтичат много преди това. По време на строго секретни свидетелски показания на военни началници пред Комитета по военни дела на Камарата, двама генерали разкриват някои детайлите около План Червено. Тези показания след това са публикувани по погрешка в официални доклади, които после са взети и отпечатани от New York Times.

Също така в New York Times се разкрива и фактът, че Конгресът на САЩ е отпуснал 57 милиона долара през 1935 г. (близо 1 милиард долара днес), за да се изградят три въздушни бази в близост до границата между САЩ и Канада в съответствие с нуждите на План Червено, в случай САЩ трябваше да се защитават срещу или пък от своя страна да атакуват Канада. Тези въздушни бази е трябвало да бъдат прикрити като летища за гражданската авиация, но Правителствената печатница случайно съобщава за съществуването им на 1 май 1935 г., което проваля прикритието.

Интересното е, че според препоръките на План Червено САЩ не просто трябва да нападат и да завладяват територии в едната такава война с Великобритания и Канада, но и да добавят тези територии към собствената си земя, правейки ги част от Съединените щати.

В предишни битки между двете държави обаче американците се е случвало да подценяват канадците:

Революционна война

През септември 1775 г. Бенедикт Арнолд (когато той все още е на страната на САЩ) провежда неуспешно нападение над Квебек Сити по суша през не особено дружелюбния терен на Мейн. Над 40% от мъжете на Арнолд намират кончината си в нападението, но въпреки това, необяснимо защо, той е повишен в бригаден генерал.

Война през 1812 г.

По време на втората война с Великобритания Томас Джеферсън смята, че окупацията на Канада е „просто въпрос на маршируване“ за американските войски. Но въпреки преценката на Джеферсън атаките през Стария северозапад, през река Ниагара и на север от езерото Чамплейн се провалят до една. Да не говорим, че канадците опожаряват Белия дом…

„Война“ за Ирландия

За период от 5 години, от 1866 до 1872 г., ирландските католици от САЩ извършват поредица от нападения над канадски цели, включително над крепости и митници. Известни като нахлуванията на фенийците, те имат за цел да принудят британците да се оттеглят от Ирландия. Плановете им обаче са неуспешни.

След Студената война

През 1995 г. Майкъл Мур създава измислена война между Съединените щати и Канада в комедията си „Canadian Bacon“. Подобно на американците от реалния живот, които правят същото, това измислено нашествие в политическия фарс на журналиста се проваля.

Нека обаче не оставаме с идеята, че само американците са агресивни (колкото и да е трудно това). Трябва да отбележи, че канадците също разработват подобен план за нахлуване в Съединените щати, преди изобщо САЩ да започнат да правят техния.

Описан като контраатака, планът от 1921 г. прилича повече на опит за преждевременно потушаване на евентуална война. Той е творение на подполковник Бъстър Съдърланд Браун от канадската армия и призовава за изненадващо нападение срещу САЩ, веднага щом канадците имат „доказателства“, че Америка планира инвазия. Смята се, че този предупредителен удар е необходим, тъй като това ще бъде единственият начин Канада да надделее в битка с по-голямата си южна съседка, която има на разположение далеч по-голям боен арсенал и много повече човешка сила.

Едно от другите предимства на един такъв бърз удар е, че тогава войната ще се води на американска територия, така че евентуалните щети в инфраструктурата ще бъдат понесени от американците. И накрая, полковникът смяташе, че този план най-добре ще спечели време на техните съюзници, британците, да им помогнат, преди американците да организират и започнат ефективна контраатака.

 
 
Коментарите са изключени

Как всъщност изчезва птицата додо

| от |

Додото, или Raphus cucullatus, както е официалното му латинско име, е изчезнал вид нелетяща птица, която е живяла основно на малкия остров Мавриций, преди за съжаление да изчезне. Но достатъчно глупости от Discovery Channel – четете този текст, за да разберете как тази нелепа птица изчезва. И отговорът е, всъщност, малко сложен.

Обикновено се смята, че додото изчезва, защото холандските моряци изяждат всеки екземпляр от него, след като установяват, че птицата е невероятно лесна за хващане поради факта, че не се страхува от хората (защо не се е страхувала от същество пъти по-голямо от нея си остава загадка). До голяма степен това е доста точно твърдение. Отбелязва се, че след като пристигат и се заселват на острова през 1598 г., популацията на птици додо бързо намалява, а много различни източници потвърждават, че додото наистина е било честа и лесна закуска за много моряци, тъй като тромавата му походка и вече споменатата липса на страх от хората го правили доста лесно за хващане.

Въпреки това, в материал, публикуван от Оксфордския университет по естествена история, животните, които моряците са довели със себе си, са посочени като една от основните причини, поради които нашият нещастен пернат приятел вижда края си. Прасетата, кучетата и плъховете, които пристигат с моряците, започват да си падат малко повечко по яйцата на птицата –  това, съчетано с хора, които ги ловуват и ядат, нарушава деликатния природен баланс, на който додото се радва толкова дълго време. Така видът скоро става застрашен, а след това и избледнява от лицето на земята.

Jacob Cornelisz Banjaert, genaamd van Neck by Cornelis Ketel

Яков ван Нек

Точната дата, в която хората сме влезли в контакт с додото, все още не се знае. За холандските моряци, пътуващи с Яков ван Нек (един от първите хора, които описват животното), се твърди, че са първите хора, които са видели птицата – това се случва през 1598 г. Проблемът е, че португалските моряци обаче твърдят, че са виждали птицата десетилетия преди това – още през 1507 г.

Това е само един от многото факти за додото, които все още нямат ясен отговор. Например, датата, на която птицата официално изчезва, е толкова неизвестна, колкото и датата, на която е открита за първи път. Изследването на университета в Оксфорд по-горе твърди, че до 1680 г. додото вече е изчезнало – факт, който е потвърден в много други източници. И въпреки това някои учени, които изследват последните сведения за птицата, предполагат, че истинската дата е 10 години по-късно. От друга страна, както е отбелязано в книгата „Lost Land of the Dodo: The Ecological History of Mauritius, Réunion and Rodrigues“ – един от най-важните текстове за птицата и нейния край – последното, общоприето, потвърдено виждане на живо додо се е случило години преди това, през 1662 г. Което значи, че има 30 години разлика, в която не сме сигурни какво са правили додотата, но се надяваме, че им е било приятно.

Edwards' Dodo

Смешното е, че въпреки че е едно от най-известните изчезнали животни на всички времена, заедно с мамута, никой всъщност не знае как точно е изглеждала птицата додо. Както се отбелязва в тази статия от Би Би Си, цели скелети на животното се срещат изключително рядко – един от последните е унищожен при пожар през 1755 г. Дори моделът в Природонаучния музей е съставен от скелети на различни екземпляри.

Въпреки това, на общоприетото изображение на додото – като птица с наднормено тегло и глупав поглед – вероятно е неправилен. При реконструкциите на наскоро намерени кости изглежда, че додото всъщност е било много по-бързо и пъргаво, отколкото художниците от миналото са смятали. Колкото и да е странно, стандартното изображение на додо с наднормено тегло произлиза чак от времето, когато са били забелязани за първи път, макар че има и изображения на по-тънки и стройни додота (включително тези, нарисувани от Яков ван Нек, който е един от първите, който ги скицира); но те са доста по-малобройни от тези, на които додо изглеждат, че са живели на диета от бучки масло и бекон. Навярно имам конкретна причина, но както и всичко останало, свързано с додото, никой не е точно сигурен каква е тя.

Никой не е точно сигурен в нищо около додото, дори самата дума „додо“ има оспорван произход. Трите основни теории са или холандската дума „dodoor“, или португалската дума „duodo“, или холандската дума „dodaars“, което грубо се превежда като „възел-задник“. Останалите две думи се превеждат съответно като „ленив“ и „глупав“.

 
 
Коментарите са изключени