Младежката марка SINSAY вече е на българския пазар

| от chronicle.bg |

Световният хит в младежката мода – Sinsay, прави своята премиера на българския пазар. От 1 март в SofiaRingMall младите (пък и не само) дами могат да се сдобият с най-новите модели на  бранда.

От март в търговския център в полите на Витоша любимият на момичетата бранд ще предлага пълната си гама колекции и най-нови модели. Съществуващата от 2012 г. марка е насочена към младите жени, които следват най-новите модни тенденции. Отличителният знак на Sinsay са тениските със смели шарки и принтове, а най-голямото предимство на хитовия бранд е неговата достъпна цена.

Sinsay_SS18_pressroom_28

Откриването на първия магазин на Sinsay в България затвърждава мисията на Sofia Ring Mall да организира ексклузивни събития и да предоставя един по-рентабилен начин на пазаруване и забвление. Следвайки концепцията за „one-stop-shop“ – с едно идване посетителите да задоволят всичките си нужди за пазаруване, с обогатения избор от ресторанти и първокласни магазини, търговския център в полите на Витоша се налага като предпочитана дестинация за добър начин на живот и за перфектно прекарване на свободното време на цялото семейство.

 
 

„Денят на бащата“: няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“

| от Цветелина Вътева |

Ако заглавието „Сцени от един семеен живот“ не беше вече взето от филма на Ингмар Бергман, щеше да стои съвършено на новия сериал на БНТ „Денят на бащата“.

Вече гледахме два от шестта епизода, които ще разкажат на зрителите тъжната история на разпада на едно семейство. История, в която, за жалост, почти всеки ще види нещо от и нещо за себе си.

Ако трябва да започнем позитивно, сме длъжни да кажем, че още от първия епизод стана ясно, че това е един емоционално инвестиран сериал: както от страна на създателите, така и от страна на актьорите. Лайтмотивът за гнилостта на човешките отношения, която постепенно ги изяжда, е актуален откакто съществуват киното и телевизията, а естествено и отпреди това.

Още трейлърът на сериала ни подготви за един невесел сюжет, а песента на Стефан Вълдобрев „Тази песен не е за любов“ потвърди очакваното: ще бъде тежко.

Историята на Димо и Калина е дълбоко реалистична. Бракът им се е скапал невидимо от тях и когато циреят избива, вече е късно за животоспасяваща операция. Отдолу има прекалено много болка, а инфекцията на отегчението и липсата на говорене, се е разпростряла в тъканите на брака им.

Както често се случва, изневярата, която се явява спусъкът на раздялата, е само върхът на айсберга. Преди да се стигне дотам, двойката е затънала в дълбоко неразбиране, а партньорите са се превърнали само в родители.

Онова, което тепърва ще гледаме, вероятно е процесът на един развод с всичките съпътстващи го емоционални травми, които дават своя неизбежен отзвук не само върху двамата съпрузи, а и върху техните родители, приятели и, най-вече, дете.

Именно детето е и в центъра на конфликта: малкият Боби (в ролята Патрик Шон Хесън) много добре представя детската драма на един развод дори само в сцената с дървото, в която детето няколко пъти повтаря на родителите си „Къде да стъпя?“.

original

Къде да стъпи едно хлапе в ситуация на развод е въпрос, с който вече се занимават доста организации, включително в България, и това е много важно, тъй като докато възрастните често имат някакъв ресурс за справяне с житейските драми, децата все още не са изградили механизми за справяне със събитие с подобен травматичен заряд. А според Европейската комисия, на всеки два брака в Европа се случва един развод: плашеща статистика, която може да демотивира всеки вярващ в идеята, че бракът е логичното продължение на любовта и неин гарант за сигурност и дълъг живот.

захари бахаров

Прави впечатление, че мъжките образи са по някакъв начин по-положителни от женските. Докато Александър Сано и Захари Бахаров категорично печелят симпатиите на зрителите си със своята мъжка откровеност към случващото се, героините на Весела Бабинова и Глория Петкова са чиста проба неприятни, макар и не лишени от реалистичност.

Калина е загубила своята идентичност някъде в брака си и сега, изправена пред загубата, губи почва под краката си и превръща детето си в оръжие в битката с бъдещия си бивш съпруг. Достатъчно тъжно е, че една сутрин човек се събужда и разбира, че онзи, който е приемал за даденост, е врагът в леглото му. А още по-тъжно е, когато дойде сблъскът с категоричността на партньора, който просто не иска повече да изпълнява тази роля.

весела бабинова

Дали това оправдава отвратителното „Ако беше мъж…“ и „Ти не си мъж на място“, манипулативното „Тати вече не ни обича“ или натоварването на детето с житейската паника на майката, е въпрос на свободна интерпретация.

„Не мога да дишам, като че ли е умрял някой“, казва Калина на майка си, с която я свързва едно и също родово „проклятие“ – това на развода. Всеки, който е преживявал тежка раздяла, знае, че в такъв момент наистина не може да се диша. Болката е физическа, усещането за загуба е всепоглъщащо и фрагментиращо личността, а мракът се материализира до степен да може да бъде докоснат.

александър сано

Връзката на приятелската двойка Кико и Милена, от които тръгва разпадът, е не по-малко интересна. Там виждаме ревнива жена и спокоен и зрял мъж, чиито отношения се озовават в рискова позиция малко „от нищото“. Поне ако приемем, че параноята на жената, че мъжът й ще последва примера на най-добрия си приятел, е „нищото“.

глория петкова

Образът на Милена ни припомня и още нещо. Момчета, няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“. Подобно на „Дебела ли съм?“, до това питане просто не трябва да се стига.

Двете връзки представят двете може би най-чести причини за разрухата на един брак: ревността в комбинация с неувереността на единия партньор, и изчерпването в съчетание с умората от Другия. Валери Петров е написал „Неделята е тъжен ден за хора, усещащи един от друг умора“. Когато не е само неделя, краят е дошъл.

Още един елемент, който допринася за тягосния реализъм на сериала, са онези жалки женски хитринки, които излизат на повърхността при всяко земетресение в една връзка. „Да го накарам да ревнува“, „Да го вържа с още едно дете“, „Да го накарам да се върне като му покажа какво губи“ пр. никога неработещи женски прийоми за задържане на мъжа, който през това време пие в бара и се оглежда за някоя мацка, правят жената да изглежда по-слабия пол.

Нещо, което обаче често се променя качествено с хода на времето. Месеци след раздяла мъжете, които непосредствено след нея са се гмурнали в партита, безразборен секс и изобщо всичко онова, което се разбира под „свобода“ във възрастта след 30г., често се оказват самотни и депресирани. Докато жените, които са реагирали бурно емоционално в първия момент и веднага са се потопили в необходимия траур след края на една връзка, преживяват раздялата по-пълноценно и излизат от нея наистина освободени.

Дали ще видим подобно развитие в „Денят на бащата“, предстои да разберем.

След излъчването на първия епизод, хорът, който след всеки български филм или сериал започва да пее как българските актьори театралничат и не стават, отново запя същата песен. Но ако трябва да сме честни, Захари Бахаров и Александър Сано, които отдавна са се доказали като отлични актьори, са много педантични, естествени и добри в ролите си. Актрисите сякаш са едно ниво надолу в тон с образите си, но предстоят още четири епизода, които могат да изравнят „резултата“.

Всъщност диалозите не кънтят на кухо, а като изключим някои моменти на предобряне, актьорската игра не е трън в очите на заинтересуваните от сюжета зрители.

Освен Захари Бахаров, Весела Бабинова, Александър Сано и Глория Петкова, видяхме и/или ще видим на екран Малин Кръстев, Петя Силянова, Явор Гърдев, Иван Налбантов, Лидия Инджова, Йоана Буковска-Давидова, Станка Калчева, Свежен Младенов, Ванина Кондова. Режисьор е Павел Веснаков, а оператор е Александър Станишев, известен с работата си в киното, както и с участието си в създаването на „Стъклен дом“, „Под Прикритие, „Връзки“ и др.

Сценарият е дело на Теодора Маркова, Георги Иванов, Невена Кертова („Стъклен дом“, „Дъвка за балончета“, „Под прикритие“, „Революция Z“).

Епизодите се излъчват от 22.00ч, понеделник и вторник, три поредни седмици, едновременно по БНТ 1 и БНТ 4.

 
 

Спектакълът „Сънят“ отново е на сцената у нас

| от chronicle.bg |

„Сънувах, че съм се събудил. Това е най-старият сън на света, и аз току-що го сънувах.“

С тази фраза започва и завършва десета глава от романа на Джулиан Барнс „История на света в 10 ½ глави“. Осемнадесет години след като текстът оживява на българската театрална сцена в моноспектакъла на Мариус Куркински, публиката у нас отново се среща с Безименния мъж на Барнс.

Този път зад начинанието застава театралният режисьор Йордан Славейков, който поема поредното предизвикателство в работата си, като събира необичаен екип около себе си. Тук усилията се разпределят между четирима души, от които трима са любители, а до тях застава една професионална актриса. Тези, които са запознати с творбата на Барнс вече сигурно се досещат, че единствената роля тук, на Безименния мъж се изпълнява от четирима души.

Режисьорът отново поставя в нетеатрално пространство. “I am studio” е мястото, където се случва този спектакъл за сбъдването на мечтите и за ужасът от това сбъдване, за невъзможността на човека да  понесе това сбъдване. Главният герой, заспива, т.е. умира, и се събужда в рая, в самият Рай. Там получава всичко, за което е мечтал – секс, коли, наркотици, голф, срещи със знаменитости. Едва след като получи всичко разбира, че не е в състояние да понесе това цяла една вечност… и не само той, никой не може.

„Сънят“ е вторият проект на Йордан Славейков, създаден съвместно с усилията на актьори-любители.  За един от скорошните си спектакли,„Съзвездия“, той взима непоставяна до сега у нас, нова британска пиеса и успява да встрасти любителите актьори, че те да създадат свое собствено театрално сдружение, „Хелиотроп“, и да участват в Международните летни актьорски курсове в Кралската Академия по театър в Лондон – RADA, и Лондонската Академия за музикално и драматично изкуство LAMDA. Режисьорът е на българската публика с авторския проект „Паякът“, който създава съвместно с Димитър Касабов. Спектакълът се играе вече осем сезона и гастролира на сцени в Москва, Ню Йорк, Санкт Петербуг, Лос Анджелис, Брюксел.

Какво се случва, когато Човек получи всичко, което иска, можете да разбере на 23 февруари и 23 март от 19.00 часа в „I am studio“ безистена в двора на ул. „Раковски“ 149 в София.

 
 

Тъжният момент от пътуването, за който никой не говори

| от chronicle.bg, по Thought Catalog |

Никой не оспорва твърдението, че пътуването е единственото нещо, за което плащаш и което те прави по-богат. Но сещате ли се за онзи специфичен момент, за който малцина говорят и който дори е труден за описване. Моментът на завръщането.

Виждаш света, опитваш нови неща, срещаш нови хора, влюбваш се, разлюбваш, посещаваш страхотни места, изучаваш нови култури. И после всичко приключва. Много често се говори за заминаването, но как стоят нещата със завръщането у дома? Но не онова завръщане след едноседмичен престой във Венеция, Берлин или Занзибар. А завръщането след дълго пътуване, през което си пуснал корени на Онова място…

Винаги говорим за трудните моменти, когато сме далеч – намирането на работа, създаването на приятелства, личната безопасност, свикването със социалните норми, предателствата от хора, на които сме мислили, че може да се доверим. На практика през всички тези неща се преминава. Всички те биват изтрити от абсолютната еуфория на преживяването. Сбогуванията са трудни, но някак ги приемаш в момента, в който си купиш билета за връщане. Още повече, че мисълта за срещата с близките, която си чакал от мига на излитането, заличава до известна степен болката от всички раздели в чуждата земя.

След пристигането, идва моментът на сбирките със семейството, първите две седмици са непрестанни срещи с роднини и приятели, наваксвания, разказвания на истории, спомени… Първите няколко седмици се чувстваш едва ли не като Холивудска звезда и всичко е ново и вълнуващо. Старата входна врата, пътят към вкъщи, който сега изглежда по-тесен и по-кратък, ежедневието бавно приема някаква нова форма, но винаги подобна на онази, която си оставил при заминаването.

После всичко изчезва. У вас свикват да си си вкъщи, вече не си новодошлият обект и бавно започват въпросите: Намери ли си работа? Какъв е планът? Срещаш ли се с някого?

Тъгата идва, след като отметнеш всички задължителни посещения, след като те е нямало по-дълго време. Лежиш в старата си стая и осъзнаваш, че нищо не се е променило. Радваш се, че всички са живи и здрави, имат нови работи, нови гаджета, сгодили са се, някои имат деца. Но една част от теб крещи в лицата им, „не осъзнавате ли колко съм се променил“? И не става въпрос за коса, тегло, ръст, дрехи или нещо външно. Става въпрос за нещо дълбоко вътрешно, генерално изменено. Мечтите са се променили, начинът, по който приемаш отсрещния човек се е променил, навиците, които си изоставил, новите неща, които вече са важни. Иска ти се хората да видят всичко, което искаш да споделиш и да го обсъдите, но няма как да опишеш еволюцията на духа, която настъпва след като оставиш всичко зад себе си.

Ядосваш се. Чувстваш се изгубен. На моменти се питаш дали всичко си е струвало. Какво да правиш тогава? То е като да учиш чужд език, който никой около теб не говори.

Затова щом си пътувал за първи път, единственото, което искаш да правиш, е да заминеш отново. Наричат го „пътешественически бъг“ (travel bug), но на практика то е свързано с желанието да се върнеш на мястото, където хората говорят същия език като теб. Не английски, португалски или френски, а езикът на тези, които знаят какво е да напуснеш, да се промениш, да се сринеш и да израстеш, да преживееш, да научиш, после да се завърнеш у дома, където се чувстваш по-изгубен, отколкото в най-далечната земя, която си посещавал.

Това е частта от пътуването, за която никой не говори и за мнозина тя е мотивът отново да тръгнат на пътешествие.

 
 

Отиде си морякът от популярната снимка „V-J Day in Times Square“

| от chronicle.bg |

Американският моряк, който целува непознато момиче на Таймс Скуеър в Ню Йорк, празнувайки края на Втората световна война в популярната снимка V-J Day in Times Square, почина на 95 години.

Джордж Мендоса целува 21-годишната Грета Цимер Фридман на VJ Day (Victory over Japan Day – Денят на победата над Япония, от англ. ез.), а изображението им става иконично за този период от историята на Съединените щати.

Кадърът е снет от Алфред Айзенщад за списание Life. Самият той си отива през 2016 година, на 92.

Дъщерята на Мендоса, Шарън Молюр, каза, че баща й получава гърч след като пада в старческия си дом в Мидълтаун, Роудд Айлънд.

Фотографът разказва как вижда моряк, който тича сред тълпата на 14 август 1945 година и хваща всеки, който му попадне. „Аз тичах пред него с моята Leica и се опитвах да хвана хубав кадър, но все не успявах. В един момент обаче, неочаквано, видях, че хвана нещо бяло, обърнах се и ги щракнах. Ако мединската сестра беше с тъмни дрехи, никога нямаше да мога да направя снимката.“

Грета Фридман, работи като асистентка в зъболекарски кабинет, казва, че разбра за фотографията чак през 60-те години. „Не беше кой знае каква целувка. Някой просто празнуваше, нямаше нищо романтично.“

Не всеки обаче вижда снимката като нещо положително. Въпреки че тя е всеприета като момент на искрена радост, в модерните времена тя може да се счете за, както пише списание Time: „документиран акт на публичен сексуален тормоз.“