shareit

Меси пропуска всяка пета дузпа

| от chronicle.bg |

Лионел Меси отново пропусна от бялата точка. Аржентинецът вкара една и пропусна друга дузпа при победата на Барселона с 4:1 над Леванте в последния кръг на Примера дивисион.

Това бе петият пропуск за Бълхата от 11-метрови наказателни удари от 43 опита от бялата точка в Ла лига.

Това е и втората пропусната дузпа за Меси този сезон само в испанското първенство.

Ето и останалите му четири пропуска от бялата точка в Ла лига: срещу Рекреативо (2008/09), срещу Севиля (2011/12), срещу Бетис (2013/14) и срещу Атлетик (Билбао) в първия кръг от кампанията.

Статистиката на Меси във всички състезания обаче е още по-стряскаща. Аржентинецът има 14 пропуска от бялата точка в 63 опита, което прави над 22% спасени или неточни опити от 11-метрови наказателни удари.

 
 
Коментарите са изключени

Тежестта на короната: Карл V – Златният император

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

На 31 октомври 1517 г. един монах заковава на вратата на църквата „Вси Светии“ във Витенберг 95 тезиса, които променят християнския свят и поставят началото на Реформацията на католическата църква. Този мъж е Мартин Лутер. Той е бил юрист, но мълния променя живота му и го насочва към религиозното поприще. През последния ден на месец октомври, Лутер се противопоставя на индулгенциите, на правото на Църквата да се разпорежда от името на Бог, на богатството на клира и на самата структура на властта в католицизма. Той е застъпник на достъпността на Светото писание за обикновения човек, поради което впоследствие превежда Библията на немски език. Отговорът не закъснява. Папа Лъв X издава була, с която Лутер е отлъчен от Църквата през 1520 г. и съгласно която неговите текстове трябва да бъдат изгорени.

gettyimages-51245098-594x594

Лутер е сериозен противник, който не бива да бъде пренебрегван и за да се справи с него, Католическата църква разчита на императора на Свещената Римска империя. В качеството си на обединител на християнския свят, както и на най-силният защитник на папския престол, императорът трябва да действа безкомпромисно и да реши въпроса веднъж завинаги. В тези бурни за католицизма времена, начело на Свещената Римска империя е един от най-могъщите владетели в европейската история – Карл V. През 1521 г. той събира Вормския райхстаг, чието решение е едикт, заклеймяващ Лутер и неговото учение. През следващите десетилетия протестантството набира сила и привърженици.

В Европа се сформира съюз на лутеранските принцове, чиито територии са част от Свещената Римска империя – т.нар Шмалкалденска лига, който е опонент на властта на императора. Карл V решава въпроса като побеждава Лигата през 1546 г., но делото му реално е завършено от брат му Фердинанд десет години по-късно, когато се подписва Аугсбургския мир. Договорът легализира разделението на християнството в рамките на Свещената Римска империя и макар вече възрастен и болен, Карл V става свидетел на разрешаването на този тежък религиозен спор. Силно религиозен, за него това не е бил поредния политически въпрос, а криза, която е можела да навреди на чистотата на вярата.

Карл V остава в историята като „Златния“, заради своето добро и справедливо управление. Той е император на Свещената Римска империя, крал на Испания, ерцхерцог на Австрия, щатхолдер на Нидерландия и херцог на Бургундия. Властта му се разпростира не само върху почти цяла Западна Европа, но и в Новия свят. Територията, над която властта е „империя, над която слънцето никога не залязва“. Цялото му управление е белязано от войната. Освен да брани католицизма от протестантството, той се бори да опази християнския свят от Османската империя, да запази властта си по време на въстания в испанските и германските територии и да отблъсне френските сили и техния стремеж за хегемония. Кръжейки из цяла Западна Европа той прекарва една четвърт от живота си на път. Официално резиденцията му е в Мадрид, но сърцето му винаги милее за страната на детството му – Нидерландия.

gettyimages-51246901-594x594

Карл V се ражда на 24 февруари 1500 г. във фламандския град Гент по време на бал, организиран в двореца. Баща му е Филип Хубави, а майка му е Хуана Лудата. По бащина линия, той е наследник на Хабсбургите и на императорската корона на дядо си – Максимилиан I. По майчина линия, той е потомък на обединителите на Испания – Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска. Карл и по-голямата му сестра – Елеонор са отгледани в Нидерландия. Според сведенията, баща им винаги е проявявал привързаност и когато е имал възможност се е забавлявал и си е играел с тях. Коренно различни са спомените за поведението на майка му.

Хуана вероятно страда от психично заболяване, което е било придружено с нервни и физически изблици. Споменава се как веднага след раждането на сина си тя го оставя на чужди грижи. Остава спорен въпроса дали децата са държани настрана от нея, заради предполагаемото й заболяване или това е било част от цялостното отношение на мъжете в живота й, които са искали да я изкарат нестабилна и да властват над наследството й. Каквато и да е истината, факт е, че Карл V израства дистанциран от майка си, а вероятно и изпитващ силна омраза към нея. След години той я затваря до смъртта й в замъка в Тордесиляс. Там тя прекарва последните над 40 години от живота си. Жената, която го отглежда е леля му Маргарита Австрийска.

Съвременниците описват Карл V като елегантен и добре сложен мъж, среден на ръст, с красиви сини очи и руса коса. Единственото, което разваля красивата картинка е наследствената обратна захапка на Хабсбургите и изкривената уста, за които се смята, че се дължат на поколения кръвосмесителни бракове. Бил е изключително интелигентен и е знаел пет езика – фламандски, немски, испански, френски и италиански. На него се приписват думите, че: „говори на испански с Бог, на италиански с жените, на френски с мъжете и на немски с коня си.“ Въпреки че закачливия цитат не е изказан от Карл V, той потвърждава сложната ситуация, в която управлява монарха и непрестанния му опит да се впише сред поданиците, над които властва.

gettyimages-534257524-594x594

След смъртта на баща си, през 1506 г. Карл V наследява бургундските територии, които включват и Нидерландия. Тъй като той е едва на 6 години, вместо него управлението поема Маргарита Австрийска до навършване на пълнолетието му през 1515 г. Нейният период на власт се характеризира с един постоянен конфликт с Франция и спор относно плащането на данък на френския крал. Когато достига до съответната възраст и започва да управлява бургундските територии се случва друго важно събитие. Умира дядо му – Фердинанд II Арагонски. Така, през 1516 г. Карл V се обявява за крал на Арагон и Кастилия, с което за първи път тези територии са обединени под скиптъра на един владетел. Негов съвместен владетел е майка му – Хуана Лудата, но скоро той намира начин на промени това.

Още от встъпването му на престола, войната е водещо занимание на младия Карл V. Това е скъпо начинание и за да може да финансира своите войски той разчита на финансови инжекции от търговията в Нидерландия и скъпоценните метали от Новия свят. Увеличаването на данъците, също е част от вътрешната му политика и скоро това предизвиква негодувание сред испанските благородници. През 1520 г. избухва т.нар въстание на Комунеросите, което бързо е потушено от Карл V.

Последиците от него обаче са дълготрайни. Кралят използва случая, за да поеме еднолично управлението и след като обвинява майка си в съучастие с бунтовниците, я лишава от власт, макар тя да не ги подкрепя и да не подписва никакви документи в ущърб на сина си. След това кралят мести столицата от Толедо в Мадрид и прекарва по-голямата част от управлението си в този град. Прави значителни промени във вътрешната политика като реформира съществуващите съвети по финансовите въпроси, външните работи, сухопътните войски и на флота.

gettyimages-578315220-594x594

Земите му отвъд океана също се разширяват благодарение на конкистадорите Ернан Кортес и Франсиско Писаро. Те покоряват империите на ацтеките и инките и ги инкорпорират към владенията на Испания. Карл назначава и вицекрале на Мексико и Латинска Америка. Владетелят променя и правилата в търговията с роби. Дотогава Португалия е била точката между Африка и Америка. Карл решава да промени това и постановява директен внос на роби от Черния континент в Новия свят. По време на неговото управление и Фернандо Магелан прави известното си околосветско пътешествие. Това е периодът, когато богатствата на Америка започват да навлизат в Испания под формата на благородни материали.

През 1519 г. Карл присъединява и третият важен елемент към властта си – престола на Свещената Римска империя. Той е последният неин император коронован лично от папата. Властта над тези земи не е наследствена в строгия смисъл на думата – той е избран чрез немалко подкупи и лобиране сред електорите. Коронацията му е в Германия и е извършена от папа Климент VII. В тези земи той лавира между отделните германски принцове и по различно време потушава бунтове срещу властта си.

Във външнополитическо отношение двата най-големи противника на Карл V са Франция и Османската империя. По това време френските земи са под властта на Франсоа I, известен като „кралят-рицар“. Първата война между двамата е от 20-те години на XVI в . От едната страна на конфликта са Папството, Англия и Карл V, а от другата – Франция и Венеция. Резултатът е победа за императора, унизителен Мадридски мирен договор и гаранции за властта му над Бургундия.

gettyimages-1160950633-594x594

При втората им среща всички предишни участници, оглавявани от Франсоа I са срещу Карл и неговото господство в Италия. Изходът от конфликта отново е в полза на императора. Рим е разграбен, а папа Климент VII е арестуван. Подписаният договор е наречен „Мирът на дамите“, защото е сключен между лелята на Карл и майката на Франсоа. В третия конфликт между двамата, Карл V отново разчита на подкрепата на английския крал Хенри VIII, а френският крал се споразумява с османците. В края на конфликта, императорът навлиза в Северна Франция и бързо се сключва договор между двете страни.

В източна посока военните резултати макар и впечатляващи не са толкова бляскави. През голяма част от управлението си Карл V воюва срещу султан Сюлейман Великолепни. Вълна на ужас предизвиква загубата на християнските войски в битката при Мохач през 1526 г. Макар три години по-късно Виена да е удържана и Карл V да не жали сили при възпиране на османските сили на континента, до 1541 г. централните и източните части на унгарските земи падат под властта на султана.

Във военноморски план положението също не е по-розово. Османските кораби са постоянна заплаха в Средиземноморието. Макар Карл да печели победа в Тунис през 1535 г., Източното Средиземноморие е доминирано от силите на султана след битките при Превеза и Джерба. През 1547 г. Карл V e изтощен и подписва в Адрианопол (дн. Одрин) унизителен мир с Османската империя. Съгласно него императорът признава османската власт над Унгария и се задължава да й плаща годишен данък на стойност 30 000 златни флорина.

В личен план, това, което преследва императора през целия му живот е крехкото здраве. Физически той не е особено силен, описват го дори като „деликатен“. Говори се, че е страдал от епилепсия. Карл V е и любител на хубавата храна и вино, макар те да са в разрез с неговото здраве. Страда от тежка форма на подагра, която се влошава с напредването на възрастта му. Към края на живота си, той дори не може да ходи, а е разнасян на ложе. Говори се, че е бил толкова слаб, че Вилем Орански му помага да подпише своята абдикация.

Липсата на добро здраве и физическа мощ обаче не пречат на Карл да покорява женските сърца. След като става император въпросът за бъдещия му брак излиза на дневен ред. Първоначално го спрягат да се ожени за Мария Тюдор, но годежът отпада, тъй като тя е едва на 6 години по това време. Най-силната кандидатура за ръката му е тази на първата му братовчедка Изабела, която е дъщеря на португалския крал Мигел I и леля му – Мария Арагонска. Идеята е да се скрепи съюзът между Португалия и Кастилия. Когато обаче двамата млади се срещат за първи път бракът бързо се трансформира от политически съюз в обвързване по любов.

gettyimages-167891492-594x594

През 1526 г. те си казват взаимно „да“. В писмо до сестра си Мария той пише: „Аз съм толкова отдаден съпруг, че другите красиви жени изобщо не ме интересуват.“ Това не е точно така, защото няколко години по-късно той самият признава „аз съм мъж като всички останали“ и се отдава на връзки с жени, без значение от техния социален статус. От съпругата си Изабел, той има три деца, които достигат пълнолетие – Филип II, Мария Испанска и Хуана Австрийска. Най-известното от извънбрачните му деца е испанския генералисимус Хуан Австрийски, който впоследствие побеждава османците в битката при Лепанто.

През 50-те години на XVI в. здравето на Карл V силно се влошава. Физическите му проблеми вече го правят неспособен да взема активно участие във военните си кампании. Затова той решава да се оттегли от властта. Когато абдикира през 1556 г. Карл V разделя владенията си между своя син и брат си. Испания, Нидерландия, Неапол и владенията в Новия свят, той оставя на Филип II, а австрийските земи и властта над Свещената Римска империя, той предоставя на Фердинанд I. През последните две години от живота си Карл се оттегля в манастира Юсте в Естремадура. Там и издъхва, повален от малария на 21 септември 1558 г. като тленните му останки са положени в земите на манастира. Шестнадесет години по-късно синът му ги пренася в кралската обител Сан Лоренцо де Ел Ескориал.

И до днес присъствието на Карл V може да бъде видяно не само в Европа, но и в Новия свят: от неговата статуя в Палермо до операта на Ернст Кшенек, посветена на него. Той е императорът, който се изправя срещу османците в защита на християнския свят, кралят, който се опитва да обедини испанците и при когото потичат златните реки на Ел Дорадо към Мадрид.

 
 
Коментарите са изключени

Плановете на САЩ да нападне Канада

| от |

Още открай време е традиция за американските военни да съставят планове за действия при защита от и нападение на най-големите военни сили. Всъщност, сравнително наскоро САЩ и Южна Корея подписаха подобен план. Един от най-интересните епизоди в тази богата история на усърдни подготовки за неща, които вероятно никога няма да се случат, става, когато Чичо Сам планира да нападне Канада.

В годините преди Втората световна война, започвайки всъщност през 20-те години на 20 век, армията създава планове за войни с различни страни, обозначавайки всеки план с различен цвят: Германия (черен), Япония (оранжев), Мексико (зелен), Англия (червено). Бидейки под властта на Великобритания, Канада (тъмночервен) се предполага, че е лоялна към Острова и затова е включена в плана за нашествие над Англия (което не трябва да се бърка с това през 60-те години).

War Plan Red

Параноичните американски военни стратези, които създадоха План Червено, смятаха, че ако Великобритания и Америка отново влязат в конфликт, той най-вероятно ще се роди от някакъв търговски спор. Каквато и да е причината, те предвиждат, че всяка война с Англия ще бъде продължителна не само поради упоритостта на британците и канадците, но и поради факта, че Великобритания може да черпи работна сила и ресурси от различните кътчета на своята империя, което по това време включва Австралия, Хонконг, Индия, Кения, Нова Зеландия, Нигерия, Палестина, Южна Африка и Судан.

Предложени са различни версии на плана и първият приет от тях е одобрен от военния отдел през 1930 г. Той е актуализиран през 1934-1935 г. и, разбира се, никога не е приложен. Въпреки че е бил доста изчерпателен и подробен и обхваща някои от най-силните страни на Великобритания като Кралския флот, един от основните му проблемни области е дългата граница на САЩ с Канада. В резултат на това планът адресира с подробности те (както и други) региони:

Британска Колумбия

Със своята стратегически важна военноморска база военните стратези планираха военноморско нападение срещу Виктория,  от Порт Анджелис, Вашингтон, както и комбинирано нападение над Ванкувър и прилежащия му остров. Успешното окупиране на тази област би отцепило ефективно Канада от Тихия океан.

Манитоба

Централният елемент на канадската железопътна система се намираше в столицата на Манитоба, Уинипег. Армейските стратези смятаха, че нападение по суша върху тази цел може лесно да бъде извършено от Гранд Форкс, Северна Дакота, и железопътните линии на Канада да се неутрализират.

Ню Брънзуик и Нова Скотия

Явно военните се надяваха да ударят по морските градове на страната с атака с отровни газове върху столицата на Нова Скотия, Халифакс, където по това време се намира една от основните военноморски бази на Канада. По план след това химическата битка ще бъде последвана от морска инвазия в залива на Сейнт Маргарет. Ако това не даде желания резултат, наземно нахлуване и окупация на Ню Брънзуик евентуално ще изолира ценните морски пристанища на Нова Скотия от останалата част на Канада като по този начин ефективно ще спре превъоръжение на държавата от Великобритания.

Онтарио

Планирана е тристранна атака от Бъфало, Детройт, и Солт Сент Мари, която има за цел да установи контрол на САЩ над Големите езера. Освен че ще нанесе съкрушителен удар по британските канали за доставки, успехът на тази атака ще позволи на Щатите да контролират по-голямата част от промишленото производство в Канада.

Квебек

Планирано е нападение по суша от съседните Ню Йорк и Върмонт. Контролът върху тази френскоговоряща провинция би означавал и контрола над морските провинции, което ще попречи на Великобритания да има достъп до остатъка от страната откъм източното крайбрежие.

Въпреки че е официално разсекретен през 1974 г., части от плана неволно изтичат много преди това. По време на строго секретни свидетелски показания на военни началници пред Комитета по военни дела на Камарата, двама генерали разкриват някои детайлите около План Червено. Тези показания след това са публикувани по погрешка в официални доклади, които после са взети и отпечатани от New York Times.

Също така в New York Times се разкрива и фактът, че Конгресът на САЩ е отпуснал 57 милиона долара през 1935 г. (близо 1 милиард долара днес), за да се изградят три въздушни бази в близост до границата между САЩ и Канада в съответствие с нуждите на План Червено, в случай САЩ трябваше да се защитават срещу или пък от своя страна да атакуват Канада. Тези въздушни бази е трябвало да бъдат прикрити като летища за гражданската авиация, но Правителствената печатница случайно съобщава за съществуването им на 1 май 1935 г., което проваля прикритието.

Интересното е, че според препоръките на План Червено САЩ не просто трябва да нападат и да завладяват територии в едната такава война с Великобритания и Канада, но и да добавят тези територии към собствената си земя, правейки ги част от Съединените щати.

В предишни битки между двете държави обаче американците се е случвало да подценяват канадците:

Революционна война

През септември 1775 г. Бенедикт Арнолд (когато той все още е на страната на САЩ) провежда неуспешно нападение над Квебек Сити по суша през не особено дружелюбния терен на Мейн. Над 40% от мъжете на Арнолд намират кончината си в нападението, но въпреки това, необяснимо защо, той е повишен в бригаден генерал.

Война през 1812 г.

По време на втората война с Великобритания Томас Джеферсън смята, че окупацията на Канада е „просто въпрос на маршируване“ за американските войски. Но въпреки преценката на Джеферсън атаките през Стария северозапад, през река Ниагара и на север от езерото Чамплейн се провалят до една. Да не говорим, че канадците опожаряват Белия дом…

„Война“ за Ирландия

За период от 5 години, от 1866 до 1872 г., ирландските католици от САЩ извършват поредица от нападения над канадски цели, включително над крепости и митници. Известни като нахлуванията на фенийците, те имат за цел да принудят британците да се оттеглят от Ирландия. Плановете им обаче са неуспешни.

След Студената война

През 1995 г. Майкъл Мур създава измислена война между Съединените щати и Канада в комедията си „Canadian Bacon“. Подобно на американците от реалния живот, които правят същото, това измислено нашествие в политическия фарс на журналиста се проваля.

Нека обаче не оставаме с идеята, че само американците са агресивни (колкото и да е трудно това). Трябва да отбележи, че канадците също разработват подобен план за нахлуване в Съединените щати, преди изобщо САЩ да започнат да правят техния.

Описан като контраатака, планът от 1921 г. прилича повече на опит за преждевременно потушаване на евентуална война. Той е творение на подполковник Бъстър Съдърланд Браун от канадската армия и призовава за изненадващо нападение срещу САЩ, веднага щом канадците имат „доказателства“, че Америка планира инвазия. Смята се, че този предупредителен удар е необходим, тъй като това ще бъде единственият начин Канада да надделее в битка с по-голямата си южна съседка, която има на разположение далеч по-голям боен арсенал и много повече човешка сила.

Едно от другите предимства на един такъв бърз удар е, че тогава войната ще се води на американска територия, така че евентуалните щети в инфраструктурата ще бъдат понесени от американците. И накрая, полковникът смяташе, че този план най-добре ще спечели време на техните съюзници, британците, да им помогнат, преди американците да организират и започнат ефективна контраатака.

 
 
Коментарите са изключени

Как градът Чикаго получава името си

| от |

Първият европеец, който стъпва в района, който днес знаем като Чикаго, е Никълъс Перо, френски търговец, през 1671 г. След няколко години той е последван от колегите си френски изследователи Луи Жолие и Жак Марке. Районът е бил населен до голяма степен от местните алгонкийски хора, които говорят езика Маями-Илинойс и са се били установили там отдавна. През 80-те години на 18 век Жан Батист Пойнт дю Сайбъл построява ферма в устието на река Чикаго, превръщайки се в първия неместен постоянен заселник. През 1795 г. някои племена са предали района на Съединените щати след войната в Северозападна Индия. До 1830 г. вече Чикаго е призна за община от едва 100 души. Именно през 1830 г. името на малкия град беше официално записано като „Чикаго“.

Steam Rising from Chicago River

Река Чикаго

Имайки предвид корените на града, вероятно няма да е изненада да научим, че „Чикаго“ произлиза от индианска дума. Съществуват обаче различни теории за това от коя конкретна дума е била използвана. Коренните американци, населявали района преди европейците да дойдат, имаха няколко различни думи, които звучаха подобно на Чикаго. Една от популярните теории е, че градът е кръстен на вожд на име Чикаго, който според историческите извори е бил удавен в река Чикаго. Други идеи за произхода включват, че името е  производно на думата „шекауго“, което означава „игриви води“ или „чокаго“, което означава „обезличени“. Произходът на името е оспорван сред учените поради малкия брой съвременни документи за времето на създаването на Чикаго, които всъщност обсъждат как е кръстен.

След като уточнихме тези неща, време е да кажем, че най-широко приетото наименование е думата „шикаакуа“, която преведена от езика Маями-Илинойс означава „раиран скункс“ или „миризлив лук“. Което и от двете да е верният превод, не е особено бляскаво име, нали? Повечето историци смятат, че версията с „лука“ е правилна, тъй като хората, които говорили езика Маями-Илинойс са били известни с това, че кръщават природни забележителности на растения, които растат в или близо до тези забележителности, докато да кръстят нещо на животно е било рядкост. Системата за именуване на база растенията е практична, защото напомня за това какво растение къде расте, което предоставя лесна справка при събиране на храна. Имената на растителна основа са разпространени и в други алгонкийнски езици. Хората от Маями-Илинойс също са оставили своя отпечатък върху няколко реки в района, включително река Саламония в Индиана (от oonsaalamooni siipiiwi или река ба червената орхидея) и Шугър Крийк (от ahsenaamisi siipiiwi или река захарно кленово дърво).

Следователно е вероятно „Шикааква“ да е думата за поток край Чикаго поради празът или „миризливият лук“, които растат на това място. Когато французите започнали изследванията си в района, те взели думата и я „френсифицирали“, превръщайки я в „Чикаго“, което познаваме днес. Изследователят Робърт де ла Сале най-вероятно е първият човек, който изписва думата, която е първия предшественик на името Чикаго, която той написва като „Checagou“.

Основните доказателства за теорията на лука се намират в аписанието на Анри Джотел, спътник на де ла Сале, който пише през 1687 г .:

Стигнахме до място, наречено Checagou, което според това, което научихме, е получило името си от количеството лук, който расте в този район, в гората… вид чесън в количество, което не е съвсем като това на Франция, като листът й е по-широк и по-къс, и също не е толкова силен, въпреки че вкусът му близо се доближава до неговия, но не е като малкия лук или въобще лукът на Франция.

Allium tricoccum var. tricoccum

Allium tricoccum

Въпросният праз (или пролетен лук, или див чесън) беше растението Allium tricoccum, известно още като рампи. Те растат в САЩ и, вярно с твърденията на Жутел, имат силна миризма на чесън, но много приличат на лук. Смята се, че кореняк американците в района на Чикаго са използвали рампи в ежедневието си, правейки от растенията неща като студени лекарства и дори крем, за да облекчат сърбящите пчелни ужилвания. Те също бяха популярна храна през пролетта, когато можеха да се берат след дълга зима на скучна, консервирана храна…

Интересното е, че е малко вероятно да намерите много рампи в Кук Каунти, където Чикаго се намира днес, и е незаконно да ги събирате, ако видите някои от тези диви праз в границите на окръга.

Чикаго е известен с множество прякори, включително „Ветровитият град“, „Чи-Таун“, „Втори град“, „Чикаголанд“ и като игра с прякора на Ню Йорк – „Големият лук“. В стихотворение на Карл Сандберг, публикувано през 1916 г., озаглавено „Чикаго“, той нарича града „Град на големите плещи“. Наричан е още „Сърцето на Америка“, тъй като остава един от най-големите транспортни центрове в Съединените щати и е в горния център на страната.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени