shareit

Медийният плурализъм и свободата на словото в България са в опасност, според президента

| от |

Медийният плурализъм и свободата на словото в България са в опасност, но и в много други страни от Централна и Източна Европа се наблюдават сходни процеси. Това заяви президентът Росен Плевнелиев на третата дискусия от инициативата „Диалог с гражданите“ на тема “Какво бъдеще за българските медии?”.
2

По думите на президента – това е причината Европейската комисия да наблюдава внимателно и да създаде Център за медиен плурализъм и медийна свобода, който се очаква да представи конкретни предложения за гарантиране на медийната свобода не само на европейско ниво, но и за всяка една държава-членка специфично и конкретно поотделно, предаде агенция „Фокус“

„Обективната, общественоангажирана и свободна журналистика е един от стълбовете на демокрацията. Като трибуна на различни идеи и послания, медиите не просто информират – те формират мнението на аудиториите си и, разбира се, това е базата, на която гражданите определят отношението си към държавата и институциите и участват в обществено- политическия живот“, каза президентът Росен Плевнелиев.

По думите му – журналистиката може да бъде катализатор за демократично развитие, но може да изпълни и обратната роля. „Когато собствеността в медийния сектор е концентрирана и непрозрачна, когато медиите са подвластни на икономически и политически зависимости, а не на обществения интерес, то това подкопава и демокрацията, и доверието към журналистиката“, каза президентът.

По конституция „Печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура“. На пръв поглед медийната среда у нас е разнообразна и регулирана. Гражданите могат да избират спокойно и свободно между стотици медии, от които да се информират.

Независимите и обективни медии са базова ценност и основен стълб на всяка демокрация и е важно да бъдат укрепвани. За съжаление, по показател „свобода на словото“, само в рамките на три години, България се срина със 17 позиции надолу в класацията на международната организация „Репортери без граници“ и от 70-а позиция през 2010 година пада до 87-о място за 2013 година, каза президентът.

„Не е нужно обаче международните наблюдатели да ни посочват проблемите – гражданите ги определиха. Представителите на медийния сектор – и аз съм благодарен, че всички сте днес тук, ги назовават отдавна, не от вчера и не от днес. Надявам се днешната дискусия да направи анализ на дефектите в медийната среда у нас, но и да посочи решения и правилните стъпки, с които да се ангажират всички“, каза президентът.

„Като четвърта власт медиите са независими и свободни, но това не означава, че журналистиката не подлежи на критика. Както добрите журналисти не биха премълчали несправедливост в обществото или злоупотребите на един или друг политик, разбира се, те не бива да приемат равнодушно и проблемите в собствения си бранш. Свободата на медиите не е достижение на демократичното ни общество, когато цената й се заплаща от оклеветените публично. Независимостта на журналистиката не е ценност, когато словото й се използва за уронване на репутации, за очерняне и отстрелване на неудобни опоненти и чрез внушения и погазване на основната задача на медиите – да информират обективно, да посочат истината. И тук ще припомня максимата на един от бившите редактори на британския вестник „Гардиън“ – Чарлз Скот, която може безусловно да се приеме и като етично кредо за всички професионални медии: „Коментарът е свободен. Фактите са свещени. Гласът на опонента има право да бъде чут не по-малко, отколкото на приятеля“ – каза президентът.

По думите му – собствениците на медии също си дават сметка, че медийният бизнес не е като всеки друг, защото той не е просто търговия с информация, а бизнес с влияние в обществото. Частният монопол над средствата за информация е много по-опасен от държавния. Именно за това за него с още по-голяма сила трябва да важат добрите практики, както например ежегодните публични отчети и прозрачност на собствеността. Правилата за борба с монопола трябва да са още по-стриктни, за да се избегне концентрация не само върху медийна собственост, но и върху разпространителската дейност.

Ако медиите сами налагат свои професионални стандарти, поощряват добрите практики и заклеймяват отстъплението от тях, това също би оздравило медийната среда в България. И тъй като в повечето случаи формите на саморегулация се насърчават от държавните органи, бих попитал – къде е стимулиращата роля на държавата за укрепването на медийната среда? Тази роля не бива и не трябва да се изчерпва с разпределянето на публичен ресурс от комуникационните стратегии на държавния бюджет и европейските програми за медиите.

В период на икономическа криза държавата често се явява като най-големия работодател, но тя не трябва да се приема, и това е важно, като благодетел. Европейската солидарност не бива да се превръща в една от формите за влияние върху медиите за градене на положителен имидж на властимащите. Тя трябва да се разпределя честно и добросъвестно и да не се определя по никакъв начин или да се влияе върху редакционната политика на една или друга медия.

За да работи системата ясно, трябва да има саморегулация, т.е. етичен кодекс, валиден за всички, но и регулация от държавата, с фокус върху прозрачността и концентрацията на собственост, дистрибуцията и равния достъп, клеветата, но и защитата на журналистическата свобода. Нека си припомним, че с единен етичен кодекс са регулирани не една и две професии в България, например лекари, адвокати, нотариуси, и това дава своите плодове – каза президентът.

„Медийната индустрия е сектор, върху който трябва да се обърне внимание“, каза проф. Нели Огнянова, преподавател по Медийно право в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. ю

„Там хората имат едно друго равнище на свобода и бих казала, че в медийната индустрия е бъдещето на средната класа. Днес говорим за натиска върху медиите. Ще направя три предложения и те няма да бъдат нови – финансиране, по-специално финансирането с публичен ресурс, смятам че има проблем с държавното финансиране, има проблем и в европейските средства, които стигат до България. Тъй като в България ще влизат още средства, не ми е ясно по какъв начин ще продължат да се изразходват тези средства. Второто нещо е конкуренцията, ако слушаме конкурентния регулатор, в България няма проблеми с конкуренцията. Третото нещо е свързано с журналистиката и с това журналистиката да се защити”, обясни проф. Огнянова.

„Представители на „Ранобудните студенти” представиха декларация по отношение на медийната свобода в България, на третата дискусия от инициативата „Диалог с гражданите“ на тема “Какво бъдеще за българските медии?”.

В България медиите се превръщат в четвърта власт, в средство за компроматни войни и политическа пропаганда. Те са трибуна, и същевременно – параван на властимащите. През последните години станахме свидетели на показване на медийната свобода, чрез практики, които напомнят на един неотдавна минал режим. Настоящото управление продължава и развива тези практики, като последните месеци станахме свидетели на натиск над определени журналисти, които напуснаха, а на други им бяха подпалени автомобилите.

БНТ бе принудена да излъчва всички пленарни заседания, и по този начин беше изместен фокусът. Смятаме, че медийната среда е един от основните проблеми в настоящата обществено-политическа ситуация. Вследствие на това, част от медиите са използвани за параван, прикриващ проблеми като погазването на Конституцията и основни човешки права – се казва в декларацията на „Ранобудните студенти“.

Участниците в третата дискусия от инициативата „Диалог с гражданите“ на тема “Какво бъдеще за българските медии?” влязоха в спор. Един от присъстващите – Добрин Стоянов, активен участник в антиправителствените протести, каза: „Медиите са изключително зависими, и налагат голяма цензура, единици са тези, които съвестно си вършат работата. На протеста на 11 юли, случайно засякохме среща на лидерите на БСП и ГЕРБ, помолих журналистите да попитат представителите на партиите какво правят тук, но никой не пожела да го направи, а един журналист от националната телевизия ми каза, че са тук, за да изберат новия собственик на СЕМ”. След това Стоянов демонстративно напусна залата, като призова за оставка на всички.

Една от участничките в дискусията се обърна към президента с думите:

„Тук ще кажа за зависимостта на журналистиката от управляващите, защото те дават тон за това – какво трябва да бъде казано и какво не. Вие отидохте в Пловдив да празнувате един мюсюлмански празник, не допуснахте журналисти, не разбрахме за какво говорихте, какво се споразумяхте. Когато медиите са ограничени от властимащите, гражданите не знаят нищо. Никой не допуска медиите на заседанията на Министерски съвет, слизат няколко души, които са определени от министър-председателя”.

Николай Ангелов от „Ранобудните студенти“ обясни:

„В едно интервю г-н Цветан Василев каза: „Има прекалена свобода на словото”. Няма прекалена свобода на словото, има свобода на словото и цензура. Призовавам – думичката „цензура” да не се използва за политически партии и пропаганда. Не искаме да се потърпевши като някои журналисти, които вече си изпатиха от желанието за свобода”.

В момента медиите са лост за правене на политика по безпрецедентен начин, каза Николай Найденов, представител на „Ранобудните студенти”, на дискусията. „Никога в България не е имало такава крайна форма на ксенофобия. Това е извънредно обезпокоително за демократична държава, която е и член на ЕС. Няма по-страшно нещо от неофашизма, това подронва и малкото, което е останало от демокрацията у нас. Това е една центрофуга, която е много опасна. Ще връча на президента декларация с нашата позиция и предложение от името на Ранобудните студенти”, обясни Найденов.

Председателят на Съвета за електронни медии (СЕМ) доц. Георги Лозанов заяви:

„Ясно е, че има три сериозни проблема по отношение на свободата на слово – няма специална концентрация на медиите. Трябва да приемем ясни прагове на концентрация; докато това не се случи, целият разговор за собствеността и финансирането е несъстоятелен. Вторият проблем е – независимостта на журналистите от собствениците – има такава независимост и тя е осезаема. Да кажем, че стои общ проблем за зависимостта на журналистите от собствениците. Има механизми за развързване на тази зависимост. Инструментът тук е синдикален, трябва мощен Съюз на журналистите в България”, обясни доц. Лозанов.

„Третият проблем, който свали България по отношение на свободата на словото е, че медиите загубиха способността си да критикуват властта. Тази функция беше затихнала за дълго и това се отрази. Проблем в последно време е и враждебната реч и расистките идеологии. Това е работа на прокуратурата да санкционира такива прояви”, каза още председателят на СЕМ.

Ние говорим за журналистика, а ги няма журналистите, те са абсолютно малцинство, каза Иво Инджев, бивш директор на БТА. „За сметка на това, в България има организации на издатели, работодатели, които излизат с декларации. Истината е, че свободното слово беше отстреляно в годините. Истината е, че български журналисти, като че ли не искат да бъдат освобождавани. Апелираме към институциите да ни освободят, към законите да ни освободят. Какво им е на законите?”, обясни Инджев.

В отговор на Инджев, представител на журналистите каза: „Стана ми тъжно, че мога да стана мълчалив участник в един несъстоял се разговор. За българската журналистика има надежда. Може би, преди около три години издателите на българските медии се обединиха и приеха поправка в закона за депозиране на печатни издания. На сайта на Министерство на културата всяка медия трябва да декларира своите издания. Държавата трябва най-накрая да санкционира тези медии, които не спазват закона”.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени

Музикалните улици – когато пукнатините в пътя са там нарочно

| от |

Откакто автомобилът се превърна в движеща сила в глобалната култура, пътните инженери търсят начини да ограничат рисковете, свързани с шофирането.

Някои градове използват ограничения на скоростта и гъвкави ленти (които могат да сменят посоката на движение в зависимост колко е часа), за да коригират и контролират потока на трафика през пиковите часове. Много магистрали имат оребрени участъци, за да накарат автомобилите да вибрират, предупреждавайки за предстоящи завои или внезапни спирания или за да предупредят шофьорите, че карат твърде близо до мантинелата.

На няколко места по света обаче, последните се използват и за различен ефект. 

Чрез дълбочината и разстоянието на оребренията, инженерите могат да контролират тона и ритъма на вибрациите, които се произвеждат, когато водачът преминава над тях. Ако приемем, че автомобил се движи с постоянна скорост, по-близкото разстояние между оребренията правят тона по-висок, а по-далечното разстояние – по-нисък.

Във видеото хората от National Geographic показват как се използва този подход, за да се насърчат шофьорите да намалят скоростта си по един от най-емблематичните пътища в Америка: Road 66.

Шофьорите обаче трябва да карат точно по ограничението 45 мили в час (70 км/ч), за да чуят мелодията в правилното темпо и тоналност.

Не всички музикални пътища обаче са създадени да коригират поведението на пътя. Първият известен ни музикален път е създаден в Дания през 1995 г. Той е направен от двама музиканти и е се казва Асфалтофонът. За разлика от повечето музикални пътища, този използва издатини, а не вдлъбнатини, за да създава вибрации.

Около десетилетие по-късно в Япония шофьор на булдозер случайно прави вдлъбнатини на пътя и осъзнава, че с правилното им поставяне, тази техниката може да се използва за създаване на музика. Национален изследователски институт усъвършенства подхода на шофьора и създава четири различни мелодични пътища в цялата страна с надеждата, че ще привлекат туристи.

Спазването на ограничението на скоростта, за да чуете мелодията може и да забави хората, но също така може да ги накара да извадят телефон и да снимат клипче. Или пък да увеличат и да я чуят мелодията пискливо, защото им е по-забавно… Внимавайте.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Джон Ф. Кенеди и Джудит Кембъл Екснър – един любовен танц с мафията

| от Мая Вучева |

Всъщност това не е велика любовна история. Не е дори средно голяма любовна история. Това е историята на една от многото извънбрачни връзки на един от най-харизматичните, но също и най-надценявани американски президенти. С какво тогава е толкова интересна, ще попитате. И ще се учудите от отговора. Защото случилото се между Кенеди и госпожица Кембъл Екснър не е просто секс и кой откъде е. В автобиографичната си книга от 1977 г. никому неизвестната тогава американка потвърждава за вярна една от многото теории около трагичната смърт на президента, а именно, че чикагската мафия стои зад убийството.

Джудит Кембъл е първата жена, която публично признава, че е имала връзка с президента Кенеди. “Най-ужасното нещо, което направих, е да се влюбя в женен мъж,” казва с огорчение тя години по-късно. “И го пазих в тайна от страх за живота си.”

To Hell And Back

Но коя е Джудит Кембъл Екснър?

Родена е през 1935 г. в заможно семейство, което живее в тузарски квартал в Пасифик Палисейдс, Калифорния. Едва 18-годишна се жени за актьора Уилям Кембъл. Този брак отваря вратите за Джудит към холивудския елит.  Понеже е доста хубава (всъщност поразително прилича на Елизабет Тейлър!) известните мъже постоянно флиртуват с нея. Но тя поддава на чара само на Франк Синатра, който по онова време е по-известен и от Исус. Годината е 1959 и тя вече се е развела с Кембъл. Затова нищо не й пречи да каже “да” на поканата на Синатра да поплажува с него на Хавай. Интимната им връзка  продължава няколко месеца.

Животът на младата жена ще се промени завинаги на 7 февруари 1960-а. Вечерта на тази дата тя придружава Синатра, с когото вече са само приятели, на концерта му в Лас Вегас. Сред публиката е и Джон Кенеди, личен приятел на певеца. По онова той е сенатор от Масачузетс и тъкмо е бил номиниран от Демократите за кандидат за президентския пост. След концерта Синатра ги запознава.  В интервю за списание “Пийпъл” години по-късно Кембъл си спомня така първата им среща: “Говорихме за много неща. Джак [JFK ] се прояви като същински клюкар и не спря да ме разпитва за всичко и всички. Онази вечер просто не искаше да ме пусне да си тръгна.”

Judith Exner

След срещата в Лас Вегас в продължение на месец Кенеди няма да пропусне и ден, в който да не й се обади. Краят на телефонната любов идва на 7 март, когато двамата правят секс за първи път в нюйоркския хотел “Плаза”. Въпреки че през годините Първата дама Джаки Кенеди често казва на всеослушание, че президентът е гола вода в леглото и свършва бързо, Джудит изглежда няма подобни оплаквания и, без да се замисля за последиците, се впуска в бурна връзка с него.

Любовните й занимания с бъдещия президент обаче не пречат на честите й срещи с бившия й любовник Синатра. След друг негов концерт в Мачми Бийч певецът я представя на приятелчатата си-мафиози  Джо Фискети и Сам “Момо” Джанкана. Въпреки че последният й се представя като Сам Флууд, тя много скоро разбира, че това всъщност е скандално известеният Чикагски Кръстник. Този факт обаче не я тревожи особено и, хоп! – и с него в леглото.

Когато Кенеди разбира, че са станали баджанаци не с кого и да е, а с могъщия бос на чикагската мафия, вместо да разкара Джудит, решава да я използва за личните си цели и амбиции. Още преди да спечели предварителните президентски избори, Кенеди е търси начин да се срещне с Джанкана, понеже е сигурен, че той ще може да му удари едно рамо в президентската му кампания. Сега вече с общото гадже в картинката играта тотално се променя. Скоро Кембъл започва да действа като връзка между Кенеди и Джанкана. През април 1960 г. е възложена и първата й задача. Джудит е поканена на вечеря в дома на сенатора в Джорджтаун, докато бременната Джаки е във ваканция. Кенеди и един от лобистите от предизборния му щаб се притесняват дали ще могат да си осигурят достатъчно гласове в Западна Вирджиния.

John_F._Kennedy,_White_House_photo_portrait,_looking_up

Снимка: By White House Press Office (WHPO) – John F. Kennedy Presidential Library and Museum, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1393796

Затова е решено Джудит да се свърже с новия си приятел Джанкана, за да уреди среща между него и сенатора. Това ще е първата от общо десетина срещи, за които тя ще посредничи. Джанкана не е особено дискретен и обича да се хвали пред Кембъл, че ако не е бил той, президентът щял да го “издуха” с вота в Куук Каунти, Илинойс, намеквайки по този начин, че именно той е помогнал  за набирането на решителните няколко хиляди гласа за крайния изход на изборите. Изглежда докато е траела усилената предизборна кампания, Кембъл не се е досещала за истинските мотивите на Кенеди да я направи посредник между него и мафията.

“Мислех си, че Джак ме обича и че ми има доверие и затова ме кара да правя неща, които са важни за него. Бях на 26 и нямах собствени цели в живота си. Оставих се да бъда въвлечена във всичко това, сигурно защото за първи път се чувствах значима.”

Връзката между Кенеди и Кембъл започва да се разсъхва, когато ФБР надушва за тайните им далавери с мафията. Бюрото изпраща агенти да следят любовницата на новия президент. Лично Едгар Хувър се нагърбва със задачата да проучи връзката на Джанкана с Кенеди. Намерението му е да шантажира с откритията си президента, за да получи от него зелена светлина да следи Мартин Лутер Кинг, когото пък подозира във връзки с комунистически лидери. Междувременно на любовния фронт също се случват интересни неща. Кръстника използва момента, че отношенията между президента и Кембъл вече съвсем са охладнели, и й предлага брак. Тя обаче му отказва и слага край на отношенията им.

Lt._John_F._Kennedy_aboard_the_PT-109

Снимка: By Unknown – http://www.jfklibrary.org/Asset+Tree/Asset+Viewers/Image+Asset+Viewer.htm?guid={DCDEF7A0-228A-42C9-AAB3-93D4957091D3}&type=Image, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1395734

Година по-късно, на 22 ноември 1963 г. JFK е убит.

Кембъл изпада в дълбока депресия и дори прави опит за самоубийство. В следващите години има краткотрайни сексуални връзки с различни мъже (сред които бейзболиста Еди Фишер) и ражда сина си Дейвид. Десет години след убийството на Кенеди Кембъл е призована да свидетелства пред Сената. Тя излъгва. В интервю през 1988 г. оправдава тогавашното си поведение така: “Ако бях казала истината, щяха да ме убият. Ужасно ме беше страх за живота ми и затова излъгах. Вижте какво стана с Джак! И със Сам! ” Сам Джанкана е убит в охранявания си от полицията дом със седем куршума в главата, точно преди и той да бъде призован за свидетел. През 1975 г. Джудит се жени за голф играча Дан Екснър, бракът й с когото продължава 11 години.

Джудит Кембъл Екснър решава най-накрая да проговори и да разкрие цялата истина за връзката си с президента Кенеди, когато вече е на 54 години и терминално болна от рак на гърдата. “Докторът ми дава най-много още три години живот, затова искам да сложа ред в живота си, за да мога да си отида с чиста съвест.” И го прави като през 1977 г. издава мемоарите си под заглавие “Къртицата на мафията: Историята и животът на Джудит Екснър, любовницата на Джон Ф. Кенеди”. Джудит губи битката с рака през 1999 г.

А в края на 2019-а мистерията около убийството на JFK и съмнението, че мафията е имала пръст в него, остават.

 
 
Коментарите са изключени

Сградите „патици“ – една забавна екстравагантност на архитектурата

| от |

Почти 20 години след построяването й, тази 7-етажната офис сграда, която виждате на снимката, е в процес на изоставяне от компанията й собственик. В своя пик тя е приютява 500 работници на Longaberger. Нейният дързък дизайн е вдъхновен от един от основните продуктите на компанията (Medium Market Basket). Съоръжението от 16 700 кв. м. вече е обявенo за 5 000 000 долара.

Въпреки че може да не е привлекателна и полезна за много купувачи, сградата често е посочвана като класически пример за определена дизайнерски клас сгради. Архитектите Робърт Вентури и Дениз Скот Браун наричат този тип сграда „патица“ (а не просто „украсена барака“). Сега ще обясним.

Randy's

„Патиците“ са сгради, които представляват функцията си чрез цялостната си форма и конструкция. Една „украсена барака“ от своя страна е обикновена сграда с добавени табели и декорации, които обозначават предназначението й (като сградата на снимката над този абзац).

Big Duck 2018 05

Сградите „патици“ носят името си от истинска сграда с форма на патица: така наречената Голяма патица, разположена на Лонг Айлънд в Ню Йорк (на снимката). Структурата е построена за магазин, продаващ патици и патешки яйца. Така самата сграда казва на минувачите какво ще намерят вътре.

Вентури и Скот Браун дефинират разликата между патици и украсени сгради, докато изучават Лас Вегас в края на 60-те и началото на 70-те години. По онова време (а може би в известна степен и днес) идеята архитектите да изучават такова помпозно и комерсиално място, предназначено за масите, е силно необичайна, ако не и скандална.

Там, където други модернисти виждат пустиня от кич и псевдоисторически декор, Вентури и Скот Браун откриват слоеве смисъл и символиката, приложени към иначе скучните сгради. По някакъв начин Града на греха представлява завръщане към предсъвременната архитектура – големи знаци показват целта на всяка сграда, а орнаментите обогатяват външния вид на много от тях.

Робърт Вентури, Дениз Скот Браун и Стивън Изенур публикуваха своите открития и мнения в „Learning from Las Vegas“. Книгата е в известна степен скандална за 1972 година и разтърсва някои от тогавашните архитекти, които започват да се разделят на две страни – модерност и (това, което би могло да се разглежда като) постмодерност.

 
 
Коментарите са изключени