Медиите като лешояди?

Да съдим ли медиите, които са нахвърлят на всяка катастрофа и по недопустим начин бъркат в душите на страдащите хора? Седмица след самолетната катастрофа Германия разгорещено обсъжда и тази тема. Коментар за Дойче веле на Й. Франк.

Когато едни журналисти и медии се занимават с други журналисти и медии, публиката се преизпълва с подозрения – в две посоки. Ако коментарът е отрицателен, читателите (зрителите, слушателите) веднага си казват, че тук се разчистват сметки вътре в медийната гилдия. Ако обаче един журналист защитава друг журналист срещу критики, идващи от трета страна, публиката бързо отсича: „Гарван гарвану око не вади!”

Самолетната катастрофа през миналата седмица ни даде много поводи да си припомним за този проблем. Когато дойде новината за тази трагедия, първата и съвсем човешка реакция беше потрес и ужас. Журналистите също са хора, така че и те реагираха по същия начин, но после бързо се задейства професионалният им рефлекс. Как да информираме за катастрофата? Откъде да си набавим новини? На кои въпроси трябва да си отговорим? Да си отговорим за себе си, но най-вече в името на публиката.

Всеки, който е виждал как се работи в новинарските редакции в такава ситуация, ще си рече, че с трескавата си дейност журналистите в някаква степен сякаш се мъчат и да преодолеят емоционалната си парализа. Защото радиослушателите могат да сменят програмата, а читателите на вестниците могат да отгърнат на друга страница, ако искат за момент да прекъснат потока потискащи новини. Журналистите обаче не могат – те са длъжни да работят с тези новини.

На крачка от воайорството

Когато работим с кризи, войни, катастрофи или тежки престъпления, ние, журналистите, винаги следваме един и същи импулс: да бъдем колкото е възможно по-близо до събитията, до засегнатите, до емоциите и личните съдби. Тази непосредственост е пряко свързана с професионализма на журналиста, но в същото време е само на крачка от воайорството. Нещо повече, понякога тя действително се превръща в нахалство и натрапчивост, които от професионална гледна точка са осъдими, а от чисто човешка – срамни. Дума няма, такива прецеденти имаше и през седмицата, изминала от катастрофата досега: в Халтерн, където всички обсаждаха гимназията на 16 от жертвите, или в Монтабаур, където живеят родителите на втория пилот, разбирал машината в Алпите.

Винаги, когато по този начин се нахвърлят върху някоя тема, медиите се оказват приковани на позорния стълб заради безчувствеността, с която преследват сензацията. Но мигар операторите и репортерите вършат това само защото изпитват някаква перверзна наслада от страданието на другите? Мигар нямат какво друго да правят, освен да насочват микрофони и камери към скърбящите? Ей така, самоцелно, доколкото всъщност никой не се интересува от кадрите и репортажите им…?

Медии и публика в сложен танц

Ругатните срещу медиите и словесните издевателства срещу журналистите много често са непочтени, да не кажа – лицемерни. Защото те прикриват собственото нездраво любопитство и воайоризъм и струпват вината върху онези, които задоволяват въпросните потребности. Казано другояче: медиите просто предлагат онова, което се търси. И всеки, който твърди, че не е така, ще трябва да обясни защо всяка катастрофа привлича потоци от любопитни туристи, а дори най-дребното пътно-транспортно произшествие веднага събира тълпа от зяпачи.

Вярно е, че тази констатация не е достатъчна, за да се обясни сложното взаимодействие между медии и публика. А взаимните нападки не стигат, ако искаме да намерим някакъв общ знаменател. След като мина цяла седмица, наситена с какви ли не ужаси, ние, хората от медиите само ще спечелим, ако се отнесем сериозно към открай време наличното недоволство срещу недъзите в нашата професия. И ако трайно запазим тази сериозност, тъй че следващия път доста да се замислим, преди да включим машината на катастрофическото новинарство.

Нужда от нови правила?

Може би сега е моментът редакциите да въведат нови правила – на базата на опита си от изминалата седмица? Нещо като практически указания, които са много по-конкретни от различните професионални кодекси и законови ограничения. В някои редакции вече има подобни инструменти. Тъй че нека журналистите не ги държат просто в шкафа. Нека занапред ясно да казват пред публиката си, когато, примерно, решат да не разпространяват определени новини или образи от респект към засегнатите. И обратното: нека публиката ясно да им заяви, че е съгласна с това. И че го насърчава.

Изводът е ясен: истински добрата журналистика трябва по-малко да се вре в такива трагедии, тя е длъжна да спазва някаква дистанция. Но до този извод трябва да стигнат и двете страни – както самите журналисти, така и консуматорите на техния продукт.