Марк Зукърбърг изкупува квартала
|
|
Пристрастените към Facebook могат да бъдат горди от себе си, защото направиха още една голяма добрина за един човек. Той се нарича Марк Зукърбърг, който току-що е похарчил 30 милиона долара, за да купи четири къщи около дома си, за да има по-голяма дискретност. Една от тях е струвала най-много, около 14 милиона долара.
Подобен ход преди няколко години направи и Лари Пейдж, но мотивите на милиардера от Facebook се по-различни: той не планира да се разпростре, а просто иска да запази личния си живот личен.
Казват, че се е решил на това, след като разбрал, че богат строител е започнал да изкупува недвижими имоти в Пало Алто, за да използва близостта на Зукърбърг като маркетингов инструмент при продажбата им.
Първоначално построен през 1903 г., домът на Марк е с площ от 5,1617 квадратни метра. Струващата 7 милиона долара къща, в която живее семейството на милиардера, разполага с 5 спални, 5 бани, голяма кухня и включва забележителни исторически елементи като декоративен таван, дълбоки веранди и френски врати.
Основната спалня разполага с подово отопление и спа-вдъхновена мраморна баня. Трапезарията е за до осем души. Двуетажната къща също така включва басейн със солена вода, външна камина, просторна веранда и беседка.
Въпреки тази загриженост за неприкосновеността на личния си живот, Зукърбърг и компанията му са в светлината на прожекторите заради последната новост от Facebook, че потребителите вече няма да могат да се скрият от търсения по мрежата.
Коментарите са изключени
Коледните чудеса: 14 000 спасени бежанци без нито една жертва
|
|
В края на Втората световна война Съветският съюз изтласква японците от Корейския полуостров и окупира северната му част, а американците окупират южната. Войната е неизбежна… И съответно започва. Първия ход идва „изненадващо“ от Севера – с него Ким Ир Сен се надява чрез инструментите на войната да обедини Корея в една държава, управлявана в смъртоносния и престъпен дух на комунистическата диктатура. В отговор на нападението Съветът за сигурност на ООН решава да подпомогне Южна Корея, което разбунтува СССР. ООН обаче, с решаващото участие на САЩ, разбира се, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границата с Китай.
Така започва Корейската война – конфликт между Северна Корея и Южна Корея, който протича от 25 юни 1950 до 27 юли 1953. Тя е и първият голям военен конфликт в рамките на Студената война – между САЩ и съюзниците им от Организация на обединените нации срещу комунистите Китай и СССР.
В крайна сметка нито една от страните не успява да надделее категорично над противника и след като не излъчват победител, формират две корейски държави с установени граници и буферна 5-километрова демилитаризирана зона между тях. Преди обаче да стане ясен този резултат, войната изглежда страшно в очите на местните жители севернокорейци – комунизъм, атомни бомби…
Затова в началото на конфликта, през декември 1950 г., хиляди севернокорейци се събират на доковете на Хунгнам, надявайки се някой от съюзническите кораби там да ги изведе някъде, където се случват по-малко кланета. За съжаление по времето, когато някои от тях стигат до брега, от корабите не са останали много и не изглежда реалистично възможно всички те да се спасят от ударите на чука и размаха на сърпа, да не говорим за войната.
Колаж от снимки от Корейската война
За щастие, Мередит Виктори (SS Meredith Victory), малък кораб, разположен в Хунгнам, все още е на пристанището. Той е търговски кораб от САЩ, построен за транспортиране на доставки и оборудване в чужбина по време на Втората световна война. Съдът често е наричат „Кораб на чудеса“, тъй като е бил проектиран да превозва само 12 пътници с екипаж от 47 души, пък както ще видим, е превозил малко повечко. SS Meredith Victory е кръстен на Мередит Колидж, малък женски колеж в Северна Каролина. По време на Втората световна война е опериран от американския президент Лайнс. След това обаче, през 1950 г. отива в Олимпия, Вашингтон, където се включва в Националния резерв за отбрана. От там е изпратен да служи в Корейската война.
Сега корабът е под вещото ръководство на своя капитан Леонард ЛаРю – твърд мъж, които явно вярва, че човек трябва да се занимава с глупави неща като това да бъде, където човешкият живот е силно застрашен.
През декември 1950 г. част от войските на Организацията на обединените нации се бият отбой от североизточна Корея след масирано нападение от китайски и севернокорейски сили. Над 100 000 военнослужещи на ООН трябва да се евакуират от град Хунгнам заедно с населението на целия град и това трябва да стане с 193 кораба, пътуващи към южното пристанище Бусан. Новината за евакуацията се разпространява и почти равен брой цивилни също се събират на пристанището, надявайки се да се качат и на някой от тези кораби.
На 21 декември почти всички спасителни кораби вече са отплавали. На пристанището обаче има още 14 000 севернокорейци, които ламтят за спасение, което изглежда са изтървали.
В този ден капитан Леонард ЛаРю решава да разтовари почти всички оръжия и провизии от своя Мередит Виктори, за да може да вземе и евакуира възможно най-много от бежанците. Хората са толкова много, че качването на борда продължава от следобеда на 22 декември чак до следващата сутрин. Използвайки стрелки и изимпровизирани асансьори, екипажът запълва петте багажника и цялата основна палуба с бежанци. Въпреки че корабът е построен да побира само 12 пътника, освен екипажа и персонала, над 14 000 цивилни граждани на Корея успяват да се качат на борда на Мередит.
Мередит Виктори отплава малко след 11:00 часа на 23 декември за Пусан, на около 450 морски мили (833 километра). Заради голямото разтоварване и освобождаване на място, корабът не разполага както с ескорт, така и със средства за самозащита.
Години по-късно ЛаРю ще размишлява върху това пътуване:
Мисля често за това пътешествие. Мисля как един толкова малък съд успя да удържи толкова много хора и да преодолее безкрайни опасности, без да навреди на нито един човек. И както си мисля, идва ми ясното, безпогрешно послание, че на онзи Коледен празник, в мрачните и горчиви води край бреговете на Корея, именно ръката на Бог държеше руля на моя кораб.
Въпреки факта, че бежанците са били „натъпкани като сардини в консервна кутия“ и повечето трябваше да седят прави, рамо до рамо, в изключително лоши и студени метеорологични условия по време на цялото плаване, на борда на кораба не само няма жертви, но няма и пострадали. Пътниците разполагат с много малко храна или вода и хората на практика не могат и да се движат. Дж. Робърт Луни, служител на кораба и ветеран от ВМС от Втората световна война, казва:
Няма обяснение за това защо и как корейския народ успява да прояви такава упоритост и воля, че да стои почти неподвижен и в мълчание през целия път. Бяхме впечатлени от поведението на бежанците, въпреки отчаяното им тежко положение. Бяхме докоснати емоционално от тях.
Началник палубата на „търговския“ кораб Д. С. Савашио, който е обучен да дава само първа помощ, успява да изроди пет бебета по време на тридневното плаване към мирни земи.
Корабът пристигна в Пусан на Бъдни вечер, но никой не е пуснат да слиза, освен няколко болни и тези, който се самоопределят като симпатизанти на комунистите. Мередит Виктори трябва да измине още 80 километра до остров Геодже, преди вече да може да пусне пътниците си на твърда земя на 26 декември.
Доналд Тръмп и Мун Дже-Ин, президентът на Южна Корея
Сред пътниците на борда на кораба са и бъдещите родители на Мун Дже-Ин – 19-ият президент на Южна Корея. Той е роден на остров Геодже две години след евакуацията.
…
Капитан ЛаРю остава в командването, докато корабът не е изведен от експлоатация през 1952 г. След като загърбва морето Леонард ЛаРю става бенедиктински монах от абатството в Нютаун, Ню Джърси. На 25 март 2019 г. епископ Артур Сератели, епископ на Римокатолическата епархия Патерсън, иска да канонизира капитан ЛеРю като му дава името брат Маринус.
Що се отнася до кораба – след Корейската война корабът седи в пристанището на Бремертън, щата Вашингтон, като част от резервния флот, докато не е върнат в експлоатация през 1966 г. за няколко мисии по време на войната във Виетнам. В тази войната корабът служи като пренася пехотинци. През 1973 г. е акостира в залива Суисун, а през 1993 г. е изтеглен до Китай, където отива за брак.
Коментарите са изключени
Ангелът на смъртта: Йозеф Менгеле
|
|
Йозеф Менгеле израства в богатo семейство в Гюнцбург, Германия. Баща му, Карл Менгеле, се сражава в Първата световна война, а през това време майка му поема фамилния бизнес за производство на вършилки. Когато войната приключва, компанията, наречена просто Karl Mengele, се възползва изцяло от пика в икономиката в мирно време и става третата по големина компания в своя отрасъл в Германия. Според книгата на Джералд Поснър „Mengele: The Complete Story“, фабриката става най-големият работодател в Гюнцбург и прави Менгеле най-богатото семейство в града. Някои твърдят, че тя все още съществува.
Като най-голям син, очаква се именно Йозеф да поеме фамилния бизнес. Той обаче не иска, поради собствените си амбиции и както казват някои биографи, недоволството към „студенината на родителите му“. Вместо това, през 1930 на 19-годишна възраст пътува до Мюнхен, където ще следва медицина. До 1930 г. нацистката партия вече е втората по големина политическа партия в Германия и Хитлер започва възхода си. В своята автобиография Менгеле отбелязва, че като студент е бил много заинтригувван от Националсоциалистическото движение:
В дългосрочен план беше невъзможно да останем настрана в тези политически размирни времена, ако искаме Отечеството ни да не се поддаде на марксистко-болшевишката атака. Тази проста политическа концепция стана решаващият фактор в живота ми.
Междувременно самият Карл Менгеле се присъедини към нацистката партия, защото смята (и както се оказва, не погрешно), че това ще бъде печеливш ход за него и компанията му. Асоциирането му с бързо развиващата се политическа партия не само поддържа семейството Менгеле в бизнеса, но му позволява да се развива.
От ляво надясно: Рихард Байер, Йозеф Менгеле и Рудолф Хьос, 1944
Книгата на Поснър отбелязва, че е доста трудно да се определи точно кога Йозеф Менгеле се извръща към злото. Това, че е бил отдаден на политика още от млада студентска възраст, вероятно е било голям фактор. Той също така има „силен интерес към генетиката и еволюцията“ и учи на място, където професорите изповядват теорията на т. нар. „живот, недостоен за живот“ (на немски: Lebensunwertes Leben), известна още като „нацистка евгеника“. (По това време евгениката е изключително популярна в целия свят, дори подкрепяна от самия Уинстън Чърчил, а до 1936 г. в САЩ 31 от 48 щата имат някакъв вид политика на евгеника или принудителна стерилизация на „нежелателни индивиди“.)
През 1937 г. работи като научен сътрудник в Института за наследственост, биологична и расова чистота на Третия райх към Франкфуртския университет. Там е взет под крилото на Отмар Фрайхер фон Вершер, който се интересува от изследванията на близнаци и казва, че Хитлер е „първият държавник, признал наследствена биологична и расова хигиена“.
Със задаващата се война Менгеле преминава основно военно обучение и е назначен в полк като медик. Той се бие за Третия райх в първите години на войната, като паралелно продължава медицинската си изследователска работа с проучване на наследствени връзки, открити в ушни гънки. Успява и да се ожени – за Ирен Шонбейн, след като първо, понеже има такова изискване при членство в СС, се уверява, че тя е с „чиста кръв“. И въпреки че не може да се определи дали майката на прадядо й не е имала еврейска кръв, Ирен е била одобрена заради свидетелствата от нейни приятели, които казват, че тя е „много нордична“.
През 1942 г. Вершер урежда Менгеле да се махне от фронта и да отиде в Института за антропология, човешка генетика и евгеника Кайзер Вилхелм. Там Вершер и Менгеле продължават работата си заедно. През 1943 г., с благословията на Отмар, той кандидатства за работа в Аушвиц, за да се възползва от затворниците там. Приет е и така започва най-известната работа на Ангелът на смъртта.
.jpg)
Менгеле пристигна в Аушвиц, когато в него са настанени близо 140 000 затворници. Лагерът е огромен и ако не се използваше за неописуемите ужаси, организацията му би била за възхищение. Има няколко библиотеки, футболни игрища, театри, басейни и градини. Менгеле бързо се възползва от новата си позиция, когато лагерът бушува епидемия от коремен тиф. Вместо да лекува болестта, той праща всички болни в газовата камера.
Менгеле, подобно на наставника си, прояви голям интерес към медицинските качества на близнаците, особено на децата. Обикновено ги отделя един от друг, а понякога убива единия, за да види дали другият може да го „усети“. Той изучава разликите и приликите между близнаците, често очите.
С настъпването на войната „работата“ му се разширява отвъд близнаците. Както пише в доклад от 1992 г., който отнема 7 години да се изготви от Службата за специални разследвания на САЩ: „в гротескно извращение на позицията на лекар, така нареченият „Ангел на смъртта“ в Аушвиц впряга знанията си за устройството на живота, за да го унищожи.“ Докладът като цяло описва очевидната му пълна липса на угризения за всичко, което прави, и непрекъснатите гнусни експерименти, които прави.
Дечица, оцелели от лагера
Когато Съветските въоръжени сили (Червената армия) превземат Аушвиц на 27 януари 1945 г., Менгеле вече бе избягал. Той първо обикаля окупираните германски територии, като избягва съветските и американските сили, докато носи със себе си няколко кутии медицинска документация. Известно време работи като земеделски производител, докато през 1949 г. не заминава за Генуа, а след това, няколко месеца по-късно, и за Аржентина. Съпругата му Ирен отказа да отиде с него и в резултат се развеждат. Той избира Аржентина, както много от неговите нацистки колеги, тъй като президентът Хуан Доминего Перон е застъпник на фашистите. Тогава също така немският език се преподава в много аржентински училища. С отворени обятия Перон приема нацистки бегълци, не само по идеологически причини, но и по финансови. Много от тях носят със себе си богатство, заграбено от еврейските затворници.
Снимката от аржентинските документи на Менгеле
В Аржентина Менгеле прекарва следващите пет години от живота си под фалшиво име, работи като собственик на малък фармацевтичен бизнес и като фермер. След инцидент, в който момиче, на което се опита да направи аборт, почива, той замина за Парагвай. През май 1960 г. Мосад (Израелската разузнавателна агенция, чиято задача тогава е да издирва нацистките военни престъпници и да ги изпраща в Израел за разпит) успява да залови Адолф Айхман. Следващият в списъка им е Менгеле.
По време на Нюрнбергските процеси през 1945/1946 г. името на Менгеле се споменава няколко пъти, но съюзническите сили смятат, че е мъртъв. Мосад обаче има друга информация. Много по-късно почти всички смятат, че Мосад успява да намери Менгеле в Сао Пауло, Бразилия, през 1962 г. Но поради бюджетни проблеми и продължителния конфликт с Египет, агентите на Мосад са принудени да се върнат у дома.
…
Йозеф Менгеле живее още 17 години в относително уединение, но здравето му се влошава. Наскоро публикувани записи от дневниците му сочат, че той никога не променя политическите си виждания, нито проявява угризения за действията си. Ангелът на смъртта получава инсулт през 1976 г. и почина 3 години по-късно. Погребан е под фалшивото име „Волфганг Герхард“ в Бразилия. Едва през 1992 г. властите ексхумират тялото му и ДНК тест доказа, че Волфганг всъщност е Йозеф Мангеле.
Коментарите са изключени
Вера Петрунова – най-добрата и най-добре забравена родна тенисистка
|
|
През 2010 г. Северна Корея успява да се класира за световното първенство. Играчите от комунистическата република са добре запомнени, след като и предишни пъти са демонстрирали много вълнуващи качества. През 2010 г. обаче става ясно, че отборът няма да запази същата слава. Попадайки в група с Бразилия и Португалия, Северна Корея няма какво да представи и предложи от света на футбола. Нещо още по-притеснително е, че срещата с Португалия завършва с унизителното 7-0.
В следствие на позорното представяне, голяма част от футболистите са изпратени да работят в Гулаг, а на треньорът се пада най-тежката задача да служи една година по всички строежи на партията като общ работник. Човек би помислил, че това е твърде сурово наказание, особено от позицията на футболен турнир. За Северна Корея нищо не е просто спорт и нищо не е просто шега. Такива случаи липсват в нашата спортна история, нали? Грешите!
Грешите и ако мислите, че сестрите Малееви и Григор Димитров са единствените имена на родния тенис. Ако вярвате на това твърдение, най-вероятно архивите още цъкат критично с език. През 1910 г. в семейството на майор Асен Петрунов и неговата съпруга Елизабете (от немски произход) се ражда Вера Асенова Петрунова. Нейният брат Кирил Петрунов също оставя в историята и на олимпийските игри в Париж носи българския флаг. В дисциплинирано и интелигетно семейство, обградена от любовта на всички, малката Вера започва да се ориентира към спорта. Природният талант и физиката ѝ позволяват да бъде титуляр във всеки един спорт, до който се докосне. Първата по-силна страст в спорта е свързана с баскетбол и с фланелката на Левски става шампион през 1924 година. На толкова крехка възраст, младата Вера решава да се отдаде изцяло на спорта и според много нейни близки е демонстрирала невероятна отдаденост и строга дисциплина, когато тренира.
Нещо много интересно е, че Вера не може да бъде наречена волейболистка. Практически не може да бъде наречена и лекоатлетка, нито плувкиня, баскетболистка, хандбалистка и евентуално скиорка. Дамата се състезава в редица дисциплини и навсякъде оставя своя следа. Едва ли науката ще може да обясни какъв е този ген, който е позволил изграждането на завършен атлет, чийто участие винаги завършват с успех. Изреждането на титли в леката атлетика, плуването и ските не е достатъчно, Вера поставя рекорди. Жената-чудо демонстрира невероятна класа и сякаш за нея няма ограничения. В нейното спортно господство е имало предложение дори да бъде изпратена като състезател в огромна част от спортните дисциплини. Имайки предвид качествата на дамата е напълно нормално да се гласува такова доверие. Вера не заминава с отбора и според различни източници просто не стигат финансите за изпращането на пълната българска орда от таланати. За нея това не е толкова съкрушително, а и някъде по тази линия се появява една нова страст – тенисът.
Вера Петрунова – забранена и забравена (видео) https://t.co/hSHdfURkU5 pic.twitter.com/PFHUZajkwQ
— News Agency BGNES (@BGNES) February 14, 2019
Някои хора печелят една-две титли и бързо се отказват или пенсионират, но Вера има съвсем различни планове. В следващите години от 1934-1950 г. е владетел на корта като самостоятелен играч успява да вземе 11 титли. Този спортен феномен не се е повтарял никога повече. Нито една от сестрите Малееви няма такива успехи в родните шампионати. Дамата е толкова безкомпромисна на корта, че дори и на 40 години не може да бъде надмината от младите. Информационните източници обаче мълчат за този феномен. Ще откриете само няколко реда от историята на Вера. Отчасти това е решение на новата власт, която старателно се опитва да заличава поставените на този етап спортни рекорди. Версията за невероятната икономическа революция не би могла да съществува с присъствието на първата дама на родния тенис.
Снимка: Автор: Moshe Pridan – This is available from National Photo Collection of Israel, Photography dept. Goverment Press Office (link), under the digital ID D761-079.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12258360
Другата причина за заличаването на това име от историята е г-н Михаил Фьодорович Бодров. Той е назначен за посланик на СССР. Освен изключително злобен човек с огромна власт в ръцете, Миша иска да бъде и тенисист. И така един прекрасен ден се среща с Вера, която трябва да го учи на този елитен спорт, чиято английска аристокрация обожава. Бодров обаче е некадърен и с две леви ръце, които трудно биха могли да се справят с местене на шахматни фигури, а да не говорим за тенис ракетата.
Може да е некадърен, но упоритостта на посланика не спира до тук. След редица измъчени уроци, в които само той виждал някакъв смисъл, Вера заявява най-спокойно, че тази личност трябва да намери друго хоби, защото тенисът очевидно се намира на друга вселена от неговите възможности. И така с майка от немски произход, редица гладни и овълчали колеги са толкова щастливи, че тяхната най-голяма съперница ще се озове в Белене и цели две години ще бъде унижавана и унищожавана, за да може останалите да израстнат в своята красива илюзия, макар и никога да не достигат постиженията, изковани с много труд и талант.
Две години ще бъдат напълно достатъчни, за да може Вера Петрунова да бъде заличена и освен това да остане далече от любимия спорт. Трагедията тук е, че тази жена не приключва спортната си кариера с контузия, не се пенсионира с почести и не успява да приложи онези тънкости в спорта, които са били толкова необходими. Впрочем трябва да добавим и още 7 допълнителни титли от алпийски дисциплини и няколко от тенис турнири по двойки и смесени двойки, за да може картината да има завършен вид.
Коментарите са изключени
Великите любовни истории: Маркиз дьо Сад и … Маркиз дьо Сад: Любовният танц на един благородник с чудовищното му либидо
|
|
Красотата – явление просто и понятно, а грозотата – нещо необичайно. Извратеното въображение винаги предпочита немислимото и необикновеното, а не простото и обичайното.
Маркиз дьо Сад
Ако си мислите, че след като сте прочели “50 нюанса сиво”, вече знаете всичко за нестандартния секс, значи сте много назад с материала. Уверявам ви, че само след първите три страници на “Философия в будоара” (1795) на Маркиз дьо Сад ще бъдете толкова потресени, че “50-те нюанса” вече ще ви се струва детска книжка. Но не може и да бъде иначе – все пак Маркизът е буквалният вдъхновител на идеята за садизма!
Първите седем години…
Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад се ражда през 1740 г. в Париж в семейството на вечно отсъстващи дипломат с бисексуални наклонности и придворна дама в двора на Луи XV. Ранното детство на Донасиен е поредното потвърждение на вярването, първите седем години са най-важни за оформянето на индивида. Бащата често прекосява градините на Тюйлери по късна доба в търсене на мъжки проститутки. А през малкото време, което прекарва вкъщи, обича да удря шамари на жена си, понякога дори в присъствието на гости. Шестгодишният Донасиен е изпратен да живее при чичо си в Южна Франция. Въпреки че е абат, чичото се оказва абсолютен идиот, неспособен да отглежда и възпитава дете. Още преди на Донасиен да му е поникнал и един косъм по тялото, настойникът му го окуражава да търси забавление в алкохола и секса. Когато е на 10, родителите му си го прибират в Париж и като повечето младежи от неговия сой, и Донасиен е изпратен да учи в елитно йезуитско училище. Там често прави бели, заради които възпитателите му налагат сурови физически наказания. Историците предполагат, че още тогава в ума и слабините му са посети първите семена на влечението към насилието. Обществото, което издига в култ строгия морал, и лицеят, който възпитава със средствата на срама и унижението, са основните фактори, които спомагат за трансформацията на хипер чувствителното момче в писателя с най-скандално и девиантно поведение и творчество в човешката история.
Война, брак и още нещо
След като приключва с учението, Донасиен постъпва в армията и се бие смело в редовете на съюзническите сили срещу Прусия по време на Седемгодишната война (1756 – 1763). Когато се връща от фронта, заварва семейството си на прага на разорението. За да закърпят семейния бюджет, майката и бащата решават да потърсят на сина си богата съпруга. Освен това се надяват, че бракът ще успее да озапти тревожните му сексуални импулси, които са започнали да се проявяват след края на войната.
Уреденият брак става факт само два дни, след като Донасиен се запознава с бъдещата си съпруга – Рене-Пелаги дьо Монтрей. Бракът им изглежда като изваден от учебник за времето си: очарователен млад аристократ с ум като бръснач и невзрачна, слабо образована девственица с голяма зестра. Да, обаче съвсем скоро стъклената статуетка на перфектния стереотип се пропуква и започват да се случват, меко казано, странни неща. Преди да се ожени, маркизът е чест посетител на бордеите, но изглежда, че съюзът, сключил с Рене-Пелаги “пред бога и пред хората” не е достатъчен мотив, за да се откаже от сексуалните си похождения извън семейното ложе. С високомерен непукизъм той кани една от любимките си в имението си в Прованс, където на партитата я представя за своя съпруга. Още по-странен от този е фактът, че родителите на истинската му съпруга са напълно наясно с провинциалните му забежки. Тъщата, мадам дьо Монтрей, е особено привързана към маркиза. Самоотвержено го брани срещу хулите и клюки те и се бори с нокти и зъби да го предпази от неприятности със закона. Мадам е толкова откачена, че прибира най-малката си дъщеря от манастира, където е монахиня, уж под претекст, че това ще подобри здравето й, но всъщност е ясно за кого е бил предназначен този очарователен, девствен подарък.
Бий ме, обичам те!
По време на брака си с Рене-Пелаги маркизът държи апартамент в Париж – лична тайна бърлога, където може на спокойствие да експериментира с различни сексуални техники и да тества границите на перверзните си пориви. Невинаги доброволни съучастници в садистичните му занимания стават проститутките от парижките бордеи. След като се разчува случая, при който той завързва една от тях на разпятие и крещи богохулства, докато я шиба с камшик, съдържателките на бордеите започват да се предупреждават една друга да пазят момичета си от чудовището, което броди из града и насилва жени в апартамента си. Въпреки страховитите истории, които се носят за маркиза, действията му все остават ненаказани. И така до 1768 г., когато извършва поредния си зловещ акт. В нощта преди Великден той води проститутка в апартамента си, където я пребива с камшик и излива горещ восък върху отворените й рани. Въпреки че семейството на маркиза плаща на момичето да свали обвиненията си срещу сина им, самият крал решава, че е крайно време да се прекрати това безумие. Само че вместо да го прати в затвора, той го осъжда на изгнание … в собственото му разкошно имение в Прованс.
Насилието ескалира
“Заточението” по никой начин не успява да уталожи бушуващите желания на маркиза, а по-скоро е начин да избегне реалното наказание за извършените престъпления. И той, разбира се, не спира с изцепките. Напротив – деянията му стават все по-дръзки и ужасяващи. Веднъж, с помощта на съпругата си, Дьо Сад успява да примами в имението пет млади жени и един младеж, където ги превръща в свои пленници. В продължение на шест седмици маркизът и неговият личен слуга и любовник от време на време Латур се гаврят със затворниците по всевъзможни начини. Двамата мъже обичат да ползват афродизиак, известен като “Испанска муха”, с която да възбуждат сексуалния апетит на жертвите си.
Снимка: By Ωριγένης – Greek wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2636617
Често Дьо Сад и Латур представят сексуалните си издевателства под формата на театрални представления пред единствения си зрител- Рене-Пелаги. За случващото се зад стените на имението се разчува в селото, а оттам новините стигат и до Париж. Когато започва сериозно да им пари под краката, двамата съучастници бягат в Италия.
Затворнически неволи и Vive la révolution!
През 1766 г. маркизът е примамен да се върне в Париж с новината, че майка му е болна. Там обаче е арестуван и осъден на доживотен затвор в тъмницата във Венсан. Когато през 1784 г. тъмницата затваря врати, местят маркиза в Бастилията. Именно там той започва да пише. 10 дни преди шурма на Бастилията, с който започва Френската революция, е освободен и изпратен в лудницата Шарентон. През 1790 г. получава амнистия и се включва с размах в политическия живот на “новата” Франция като поддръжник на крайната левица, загърбвайки по този начин аристократичния си произход. Десетина години живее свободно като “гражданина Сад”, обаче през 1801 г. е разконспириран като автор на до този момент анонимната новела “Жюстин”, обявен е за луд и отново изпратен в Шарентон. Там и умира през 1814 г.
Снимка: By H. Biberstein – L’Œuvre du marquis de Sade, Guillaume Appolinaire (Edit.), Bibliothèque des Curieux, Paris, 1912., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=567298
Геният зад садиста
Творбите на Дьо Сад са забранени във Франция до 1957 г. До този момент всички критици са единодушни, че творчеството му е апотеоз на насилието и сексуалната перверзия, родено от болния мозък на един престъпник. Дори собственото му семейство се отрича от него и цели пет поколения от рода Дьо Сад упорито се опитват да изтрият името му от родословното си дърво. Маркизът е реабилитиран, едва когато един от последните му живи роднини, граф Хю дьо Сад, започва да продава вино и фино бельо с името на скандалния си предшественик.
Постепенно светът също поглежда с други очи на живота и творчеството на Дьо Сад. Критиците и изследователите му признават, че влиянието на маркиза върху всяка сфера на модерната епоха е неоспоримо. Кураторката на изложбата, посветена на Дьо Сад в парижкия музей “Д’oрсе”, Лоренс де Кар казва: “Неговата цел е била да унищожи всяка илюзия, свързана с човешката сексуалност, била тя морална, религиозна или историческа, вдъхновявайки по този начин художниците да погледнат с нови очи човека и неговото тяло. Като пример ще дам Делакроа, Дега, Вато, Енгър. Ами Пикасо ! Вижте само как играе с тялото и формите му – показва ни го, напълно подчинено на погледа на наблюдателя. Кино-творците, най-силно повлияни от Дьо Сад, са Алфред Хичкок, Бонюел и Пиер Паоло Пазолини. Последният претворява най-известното произведение на маркиза “120-те дни на Содом” в умопомрачителната си творба “Сало̀” (1976). Изобщо в което и кътче на поп културата да надникне човек, ще види отпечатъка на маркиза.”
В много от писанията си Дьо Сад се проявява като пророк, успял да прозре връзката между човешкото подсъзнание и проявите на сексуалността цял век преди Фройд и да обяви хомосексуалността за също толкова нормална колкото и хетеросексуалността два века преди началото на световното движение за правата на ЛГБТ общността. Призивът му да се освободи човека от всичките му “цивилизационни задържки” в поведението, наложени му от държавата, лицемерната църква и закостенелите обществени нрави са дали мощен творчески тласък на редица иконични модерни писатели като Луи-Фердинан Селин и Хенри Милър в кръстоносения им поход в търсене на ултимативната свобода на индивида.
Терминът “садизъм” е използван за първи път през 1888 г. от психиатъра Рихард фон Крафт-Ебинг. И въпреки че всички го свързваме с
тъмната срана на маркиз дьо Сад, неговата личност си остава загадка, фантастичен образ. Уж всеки знае кой е той, но никой не го познава.
Коментарите са изключени
