Марк Зукърбърг изкупува квартала
|
|
Пристрастените към Facebook могат да бъдат горди от себе си, защото направиха още една голяма добрина за един човек. Той се нарича Марк Зукърбърг, който току-що е похарчил 30 милиона долара, за да купи четири къщи около дома си, за да има по-голяма дискретност. Една от тях е струвала най-много, около 14 милиона долара.
Подобен ход преди няколко години направи и Лари Пейдж, но мотивите на милиардера от Facebook се по-различни: той не планира да се разпростре, а просто иска да запази личния си живот личен.
Казват, че се е решил на това, след като разбрал, че богат строител е започнал да изкупува недвижими имоти в Пало Алто, за да използва близостта на Зукърбърг като маркетингов инструмент при продажбата им.
Първоначално построен през 1903 г., домът на Марк е с площ от 5,1617 квадратни метра. Струващата 7 милиона долара къща, в която живее семейството на милиардера, разполага с 5 спални, 5 бани, голяма кухня и включва забележителни исторически елементи като декоративен таван, дълбоки веранди и френски врати.
Основната спалня разполага с подово отопление и спа-вдъхновена мраморна баня. Трапезарията е за до осем души. Двуетажната къща също така включва басейн със солена вода, външна камина, просторна веранда и беседка.
Въпреки тази загриженост за неприкосновеността на личния си живот, Зукърбърг и компанията му са в светлината на прожекторите заради последната новост от Facebook, че потребителите вече няма да могат да се скрият от търсения по мрежата.
Коментарите са изключени
Изгарянето на книги – една човешка жестокост на хиляди години
|
|
Едно от най-ранните споменавания за умишленото горене на книга идва от Библията (Йеремия 36), в която Йоаким, царят на Юда и Ерусалим, изгаря един от свитъците на Йеремия. Това се случва през VII в. пр. н. е. Йеремия диктува на Барух, който записва на свитък и след това четеше в Господния храм. Речта беше опит да се убедят хората да се извърнат от нечестивите си пътища и да приемат Господа. Когато кралят чува за свитъка обаче:
Беше деветият месец и царят седеше в зимния апартамент, a в огнището пред него гореше огън. Всеки път, когато Йехуди прочетеше три или четири колони на свитъка, царят ги отрязваше с писарски нож и ги хвърляше в огнището, докато целият свитък не беше изгорен в огъня. Царят и всичките му придружители, които чуха тези думи, не показваха страх, нито разкъсваха дрехите си. Въпреки че Елтанан, Делая и Гемария призоваха царя да не изгаря свитъка, той не ги послуша. Вместо това заповяда на Йерахмеил, неговия син, Серея, син на Ариелов и на Шелемия, син на Абдеил, да арестуват писаря Барух и пророка Йеремия.
В отговор Господ каза на Йеремия да издиктува отново същите думи и така е създаден нов свитък.
Едно друго, също отдавнашно, но доста по-масово изгаряне на книги идва от правителството на Китай и се случва около 213 г. пр. н. е. Тогава се изгарят много книги, но главно такива на Конфуций – почти всяко копие на книгите му и свързаните с тях произведения, с изключение на едно копие от всяко, което се съхранява в Китайската държавна библиотека, така че информацията все пак да не бъде загубена. Причината за горенето е, че те просто съдържат опасно за обществото знание.
Предполага се, че заедно с изгарянето е имало и лов на конфуцианци в опит да се укрепне династията Цин. Вероятно книгите са счетени за неподходящи за обществеността поради изложените в тях политически и социални промени.
Император Цин Шъхуан дори стигна дотам да погребе живи много от учените, чиито книги изгаря, така че знанията им да не се появят отново. Това заличаване на знания в крайна сметка се оказва малко прекалено ефективно, защото когато столицата е нападната през 207 г. пр. н. е., голяма част от имперската библиотека е унищожена при пожар, което съответно води до страхотна загуба на информация и открития, включително и за историята на региона на днешен Китай.
Уилям Тиндъл
Самата Библия също е книга, която често е била изгаряна. Когато Уилям Тиндъл прави първия английски превод на Библията през 1526 г. и започва да разпространява копия от нея в цяла Англия, това разгневява лондонския епископ и той започва да издирва новите Библии и да ги унищожава. Скоро останали само две, а самият Тиндъл е изгорен на клада през 1536г.
На пръв поглед основният проблем, който има католическата църква с книгата, е, че на места преводът е неправилен, защото някои по-тънки значения се губят. Затова католическите служители вярват, че преводът на Тиндъл насърчава „еретичните“ и „антидуховните“ идеали. Разбира се, много по-сериозен проблем е, че на английски Библията вече е достъпна до обикновените хора, които (стига да са грамотни) няма да имат нужда църквата да им тълкува писанията. Наскоро църквата имаше подобен проблем, когато текста „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите“ на Мартин Лутер беше преведен от латински и прочетен пред обществото, вместо да остане само за вътрешноцърковна консумация.
Едно от най-големите изгаряния на книги се случва малко преди Втората световна война. На 10 май 1933 г. над 25 000 книги са изгорени от привържениците на нацистите, естествено с цел да създадат „чиста“ Германия, като се уверят, че „изкуството и културата“ следват целите на нацистката партия. Изгарянията се провеждат из цяла Германия и до голяма степен са водени от студенти. Малко над 30 германски университетски града взимат участие в „Действията срещу негерманския дух“, изгаряйки книги на Ърнест Хемингуей и Хелън Келър, наред с други.
Може би един от по-ироничните и пророчески случаи на изгорените книги са тези на Хайнрих Хайне, който е автор на сентенцията: „Където се горят книги, скоро ще се горят и човешки същества“. Неговото изказване е доказано не само при нацистите Германия, но и в много други случаи преди това.
…
Днес изгарянето на книги все още е плашещо популярен начин да се покаже неприязън към определен текст, който може да засегне дори простата фантастика. Книгите за Хари Потър са честа цел за цензура, тъй като те изглежда учат малките деца как да превърнат хората в порове и да следват дявола…
Има поне шест по-мащабни изгаряния на Хари Потър в Съединените щати. Двама пастори в Мичиган, например, Т. Търнър-старши и Т. Търнър-младши, виждат как малко момиче се „опитва да изпълни магическо заклинание“ и това явно прелива чашата. Около 50 души се събират да ги гледат как горят книга на Потър пред църквата си през август 2003 г. По-младият Търнър признава, че никога не е чел книгите, което може би не изненадва никого.
От друга страна пък, някои хора обичат да вземат библийте от хотелските стаи и да ги горят, но с идеята, че те просто ще бъдат подменени с нови и по този начин печатарите на библии ще спечелят.
И всъщност това е доста интересен момент от изгарянето на книги в модерните времена – изгарянето на книгата всъщност не спира обществото да има достъп до съдържанието й, поне в развитите райони на света, а често води до отпечатването на повече копия от нея, най-малкото защото хората, които ги изгарят, трябва да отидат да купят копие, за да участват в изгарянето… Още повече, когато се прави в по-голям мащаб и горенето стигне до медиите, това предизвиква любопитство на други хора към самата книга.
Както Джордж Р. Р. Мартин казва: „Когато отрежете езика на някого, не доказвате, че е лъжец, а само показвате на света, че се страхувате какво може да каже“.
Ще завършим с още един цитат – на прочутия руски есеист, поет и носител на Нобелова награда за литература, Йосиф Александрович Бродски, който между другото е изгонен от Съветския съюз през 1972 г. след като години наред е в конфликт с главните на държавата, а в един момент е обявен за „социален паразит“, тъй като писането на поезия не се счита от комунистическият режим за добър начин за принос към обществото. Затова той е заточен в арктическия регион Архангелск, където е бил подложен на тежък труд за известно време, преди присъдата му да бъде отменена след 18 месеца. Неговото мнение за изгарянето на книги:
Има по-тежки престъпления от изгарянето на книги. Един от тях е да не ги четем.
Коментарите са изключени
Полицейско насилие на Цветница: Клането в Понсе
|
|
През март 1937 г., няколко дни преди Цветница, пуерториканските националисти в град Понсе получават разрешения да направят парад демонстрация. Първото събитие трябваше да отбележи края на робството през 1873 г., докато второто е с цел протест срещу задържането на един от лидерите на националистите, д-р Педро Кампос. Кметът на Понсе, Хосе Тормос Диего, дава разрешение.
Кампос , заедно с други лидери на националистите, е замесен в жестоки сблъсъци с властите през предходните няколко години. Той е осъден за вдигане на бунтове, а в този момент беше в процес на обжалване.
След Парижкото споразумение от 1898 г. Пуерто Рико беше под контрола до голяма степен на американците. Между Закона за Форакер от 1900 г. и поправката на Олмстед от 1909 г., управлението на Пуерто-Риканските дела и работи попадна в ръцете на специално създадено звено, определено от президента на Съединените щати. По време на клането, губернатор на Пуерто Рико е генерал Блантън Уиншип, назначен от президента Рузвелт през 1934 г., за да потуши нарастващото националистическо движение:
САЩ избраха да се изправят срещу ситуацията (нарастващата популярност на независимостта) с милитаризацията на правителството на Пуерто Рико. За тази цел Блантън Уиншип е обявен за губернатор… [и] държи връзка директно с въоръжените сили на САЩ.
Уиншип възразява срещу планираната демонстрация в Понсе и заповяда на т. нар. Вътрешна полиция – държавна полиция, създадена и контролирана директно от назначения от САЩ управител – да говори с кмета, за да оттегли разрешението си. Без предупреждение до организаторите разрешението е оттеглено.
По заповеди на Уиншип 200 членове на Вътрешната полиция, въоръжени и екипирани като за безредици, се изправят срещу протестиращите. Според сведенията:
Когато националната песен на Пуерто Рико „La Borinqueña” започна да звучи, демонстрантите започнаха похода си. Полицията стреля по тях от четири различни позиции за повече от 15 минути като убива 17 мъже, 1 жена, 7-годишно момиче, ранява над 235 и арестува над 150 въоръжени протестиращи.
Първоначалните сведения си противоречат като мнозина твърдяха, че протестиращите са стреляли първи. Според материал на New York Times:
В разказите на цивилни свидетели, както и в тези на полицията, има единодушие, че стрелбата е започнала първо от националистите…
И Washington Post се съгласява:
Голямата битка започва, казват от полицията, когато националистите стрелят по полиците, когато те се опитват да им попречат да проведат масова демонстрация, забранена от градските власти.
Мнозина в Пуерто Рико обаче оспориха тези твърдения и възмущението започна да се показва. Вестник El Imparcial описа събитията:
Свободата никога не можеше да бъде купена, освен с цената на кръвта, пролята с достойнство. Ето как тези млади мъже платиха, с живота си… Поерториканското общество, ужасено, нарича събитието Клането в Понсе!
.jpg)
Докато репликите и дупликите валят, отговорността за кръвопролитието бе поставена в ръцете на губернатора Уиншип и неговите съучастници:
Образованият град Понсе беше свидетел на най-хладнокръвното клане, което историята може да види… Списъкът с мъртви говори сам за себе си. Като отговорни за всичко смятаме правителството на Съединените щати, защото то е поръчало чрез своите въоръжени органи убийството на цял град. Изискваме да се носи отговорност за това ужасяващо престъпление…
Лидерите в пуерториканската общност вземат нещата в свои ръце и сформираха Комисията за разследване на причините за клането в Понсе. Сред нейните членове е и Артур Гарфийлд Хейс, един от основателите на Американския съюз за граждански свободи. Комисията проучи доказателствата и казва:
Снимковият материал показва беззащитните кадети [протестиращи], заобиколени от всички страни от силно количество въоръжена полиция. Изниква мисълта защо полицията е предприела такава формация, ако тяхната цел е била да разпръсне кадетите. Не само военните правила, както се казва в свидетелските показания, но и здравият разум ни подсказват, че трябва да им се остави достатъчно място за бягство.
В крайна сметка, в докладът на комисията се осъжда вътрешното полицейско и губернаторско звено:
-
Фактите показват, че събитията от 21 март в Понсе са „КЛАНЕ“.
-
Гражданските свободи са били многократно отказвани през последните 9 месеца по заповед на губернатора Блантън Уиншип. Той не успява да уважи правото на свобода на словото и събранието. Онези, които биха упражнили тези права, са заплашени със сила.
-
Клането в Понсе се дължи на това, че полицията отказва правото на гражданите да се събират. Този отказ е нареден от губернатора на Пуерто Рико…
-
Хората изискват и имат право на свобода на словото и да се събрат на обществени места. Комисията се надява, че губернаторът Уиншип ще обяви публично своята готовност да спазва конституцията.
В следствие на обвиненият губернаторът Уиншип се държи дръзко. По време на военен парад в Понсе през юли 1938 г. националистите се опитват да го убият, но изстрелите им не попадат в целта.
В САЩ движение, създадено от конгресмена на Ню Йорк, Вито Маркантонио, прави опити да промени ръководството в Пуерто Рико:
През 1937 г. Маркантонио стартира кампания за премахване на Уиншип… По време на среща с Рузвелт той изрича обвинения към администрацията на Уиншип, че се характеризира с „престъпност и корупция“ и представя доказателства… На 12 май 1939 г. Рузвелт отстранява Уиншип като губернатор.
Въпреки че е отстранен от длъжност, нито губернатор Уиншип, нито някой от неговите другари е обвинен или осъден за смъртта на убитите 19 души.
Коментарите са изключени
Японският самурай, който изненада дори смъртта
|
|
Японската история може да се похвали с редица пълководци и още повече героизъм. История за непобедимите бойци, оповаващи се на изкуството на войната и етиката. Може да откриете редица имена, Япония е доста богата в това отношение, но трудно бихте могли да срещнете самурай, който напуска победоносно бойното поле и се ориентира към дипломацията и политиката. Историята на Хонда Хейхачиро е точно такава. Воденето на битки успява да го превърне в един от четирите райски генерала на Токугава.
Макар и войните да не били толкова чести, самураят, който по-късно ще бъде прекръстен на Тадакатсу – съчетание на думите тада или „просто“ и катсу означаващ „победи“ – този самурай винаги е бил известен с това, че никога не се връща ранен от бойното поле. Възможно е това да е малко преувеличено от японските историци, но според архивите, името му се е използвало с огромно страхопочитание сред враговете му. По време на своята военна кариера, Хонда Тадакатсу е спряган за самурай на самураите, както и най-добрият самурай на изток. И ако това не е достатъчно за изковаване на легендарното му име, мнозина казват, че той многократно успява да изненада дори смъртта.
Снимка: By Unknown – 家康忠勝両公三百年祭事務所編『家康忠勝両公三百年祭紀要』家康忠勝両公三百年祭事務所、1915年。National Diet Library Digital Collections: Persistent ID 1907077, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=73452024
Нито един самурай не получава такива похвали, ако зад гърба си няма подобни подвизи. Хонда Тадакатсу може да се похвали със зрелищни участия в битките за Окехазама, Анегава, Микатагахара, Нагасхино, Комаки Нагакуте и още много други. Един от върховете на кариерата му е момента, когато е преследван от войниците на Тойотоми. По време на това преследване Хонда заповядва на 30 от неговите бойци да заемат бойни позиции и смело предизвиква нападащите го сили. По изчисления в този момент противникът го превъзхожда в битка 50-60 към 1. Когато Тойотоми вижда как самураите се подготвят за нападение, отказва да ги нападне и забранява битката да се проведе.
Хонда винаги използвал черна ризница и впечатляващи еленски рога. Дръзката бойна украса има две особени приложения. Първото е, че така мнозинамогат да го забележат на бойното поле и съответно създава необходимият страх в противника, а втората причина е свързана с уважението към елените. Историята с елена е също достойна за уважение. По време на битката за Окехазама, Хонда трябва да се завърне в замъка. Предният ден се изсипват сериозен порой и всички пътища са наводнени. Докато търси начин за преминаване, 19-годишният младеж вижда как елен преминава от конкретна точка на реката и успява да мине от другата страна. Хонда смята, че това е знак от природата и по тази причина решава да уважи жеста на животното и поставя рогата на своя боен шлем.
Като уважаван опонент на бойното поле, този самурай продължава да се сражава и след 50-те години. Когато се води битката за Секигахара, той пристига на бойното поле с още 500 самурая. Дори и на 57-годишна възраст, той продължавал да изпитва нужда да завърши своя самурайски дълг.
Враговете му се надявали, че най-накрая ще могат да победят легендата. Стрелците се ориентирали към него и пуснали цял облак, но за тяхно голямо нещастие успели да поразят коня му, но не и него. Спирайки за миг, за да почете коня си, самураят продължил смело битката напред. Освен добре познатия катана, Хонда използвал и копие, чието име било Тонбо-Гири или Драконов бръснач. Според легендата дори дракон щял да бъде срязан на две, ако докосне върха на копието.
Според архивите, самураят е участвал в приблизително 55 битки и си е тръгвал от бойното поле без нито една рана. Неговият край може да бъде смятан за странен. Самураят сече дърва в гората, когато се наранява сам. Осъзнавайки, че е на възраст, не търси помощ и решава, че е време да приключи живота си. И така на 63-годишна възраст умира от своето собствено острие, забранявайки на някой друг да се окичи с тази слава.
Хонда Тадакатсу е историческа личност с особено присъствие в японския фолклор, някои анимета и дори видео игри. Там най-често се изобразява качен на верния си кон и носещ своето дълго копие. Също така се смята и за един от феодалите, които успешно управляват земите си и се справят отлично с дипломацията и политиката по това време.
Снимка: By 不明。 unknown – 良玄寺所蔵品。現在は千葉県立中央博物館大多喜城分館にある。, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3397023
Някога Хераклит е казал, че цивилизацията се движи от изток на запад и най-вероятно думите му могат да бъдат истина, особено след като обърнем внимание на битката за Нагашино. Точно там Хонда командва мускетите и създава перфектна бойна стратегия за новото далекобойно оръжие. Първите стрелкови оръжия са изключително трудни и некачествени за употреба. Хонда нарежда на своите бойци да се разделят по тройки. Един стреля, втори почиства дулото, а трети зарежда. Безкрайният цикъл дава невероятен резултат – всички стрелят без никаква пауза и съответно това се превръща в невероятна и ефективна стратегия. Армията на Такеда не е особено очарована, но във войната винаги ще има победители и губещи.
Коментарите са изключени
Музикални хроники: Да създадеш Pink Floyd и да се оттеглиш – блясъкът и лудостта на Сид Барет
|
|
През пролетта на 1967 г. Pink Floyd вече се оформяли като лидери на психеделичния рок – непознат жанр, който скоростно си проправял път към популярната култура.
Фронтмен и основен композитор и текстописец на бандата бил странникът с безкрайно богат вътрешен свят Сид Барет, а оригиналната формация включвала още басиста Роджър Уотърс, барабаниста Ник Мейсън и клавириста Ричард Райт.
Хипнотизиращият дебютен сингъл на четворката Arnold Layne ги изстрелял в топ 20 на Великобритания, а концертите им били единствено по рода си изживяване с иновативна употреба на квадрофонична звукова система за обемен звук, заслепяващи светлинни ефекти и дори машина за мехури.
В онзи период творческата енергия на бандата се дължала на изобретателността на нейния фронтмен, добил култов статут с опияняващия глас, оригиналния китарен звук с богато внедрени китарни ефекти, и разбира се, с текстовете на песните. Тези загадъчни текстове, пропити с мистицизъм, с влияния от Шекспир до Едуард Лиър, и едновременно с това с прозираща неподправена детска наивност, повеждали слушателите към неизследвани до момента музикални територии.
Веднага си проличавало, че Сид Барет е човек, изпреварил времето си, но за съжаление днес той е запомнен не само като пионер на психеделичния рок и основател на легендарните Pink Floyd. Запомнен е и с потъването в тихата лудост и тоталното отцепничество през последните 30 години от своя живот, с усамотяването в градината и тихия си квартал, със загубата на интерес към музиката.
Сид бил второто най-малко от общо пет деца в своето уважавано семейство от средната класа. Неговият баща д-р Артър Макс Барет бил известен патолог, но Сид рано се насочил към изкуството и се захванал с рисуване и с актьорство в училищния състав. Запалил се и по емблематичния за бийт поколението роман „По пътя“ на Джак Керуак.
Същите увлечения, които го повели към великите му музикални търсения, за съжаление белязали и пропадането му към пълно усамотение и отделяне от останалите от Pink Floyd.
През 1965 г., тъкмо когато четворката намирала своя музикален стил, Барет вече бил открил стимулиращите ефекти на синтетичния наркотик LSD.
Употребата на еуфористични вещества била сред главните причини за промяната в насоката на групата. Pink Floyd (название, спонтанно измислено от Барет като комбинация от имената на двама блус музиканти, Пинк Андерсън и Флойд Каунсъл) постепенно се отдалечавали от свиренето на кавър версии на R&B песни, които още безброй много прохождащи групи имитирали. Експериментирането с непознати звуци и съчетаването им с текстовете на Барет (произлезли сякаш от безконечни алтернативни пространства под влиянието на LSD) бързо спечелило вниманието на публиката и на звукозаписните компании.
Но точно когато Pink Floyd били представяни като следващото голямо явление на британския рок, Сид Барет загубил крехката си връзка с реалността под влиянието на наркотиците.
Неговият стар приятел Дейвид Гилмор, който впоследствие го заменил в Pink Floyd, за да се превърне на свой ред в легенда от най-славните времена на групата, ясно забелязал „изключването“ на Сид. През май 1967 г., по време на записите на втория сингъл на бандата See Emily Play, Гилмор се отбил в студиото и заварил странна гледка.
“Сид изобщо не осъзнаваше, че съм там и просто гледаше с празен поглед. По-късно се научих да разпознавам този поглед много добре, но именно в онзи момент нещата се промениха. Беше шок, той беше различен човек”.
Покрай постоянните тревоги за здравето на техния приятел и творчески лидер, Pink Floyd всъщност процъфтявали, а See Emily Play станала по-голям хит и от Arnold Layne и стигнала номер 6 в британските класации. А Барет вече бил написал редица брилянтни песни за дебютния албум The Piper at the Gates of Dawn. Ту абсурдни, ту стъписващо задълбочени и интроспективни, текстовете му не спирали да поразяват, докато той самият потъвал безвъзвратно в собствения си вътрешен свят.
Скоро след като албумът изникнал по рафтовете на музикалните магазини в началото на август 1967 г., състоянието на Барет започнало да причинява непреодолими главоболия на другите от бандата. Pink Floyd трябвало да откажат участието си на Националния фестивал по джаз и блус поради „нервно изтощение“ на фронтмена.
През есента Floyd поели на първото си американско турне, но публичните появи на Барет представлявали огромен проблем. По време на концерт в Сан Франциско той просто стоял на сцената и разстройвал струните на китарата си. В няколко телевизионни участия единствено се взирал кататонично във водещите. Притеснени, мениджърите на групата прекратили турнето, за да избегнат повече срамни случки. В същия период от Барет се очаквало и да напише по-успешен следващ сингъл от See Emily Play.
Scream Thy Last Scream и Vegetable Man били счетени за твърде мрачни, за да бъдат издадени като сингли и в крайна сметка Apples and Oranges била избрана в средата на ноември, но не била толкова запомняща се като предните песни и не стигнала до чартовете.
Горе-долу по това време Pink Floyd поели на турне из Великобритания, но Сид Барет продължавал да внася напрежение, като дори отказвал да излезе от буса на групата или си тръгвал преди началото на концертите. След един провален коледен концерт, бандата се свързала с Дейвид Гилмор, който тогава бил фронтмен на друга група, Joker’s Wild.
Китаристът и певец получил предложението да стане пети член на Pink Floyd. Надеждите на останалите, че случващото се с Барет ще е просто фаза, която ще премине, оставали напразни и те трябвало да взимат радикални решения.
Първоначално искали да задържат Сид в бандата и той единствено да пише песните, без да бъде част от активния концертен живот. Но и това нямало как да сработи. През март 1968 г. Барет вече бил изключен от групата, която създал и чийто уникален облик оформил.
В рамките на няколко години Pink Floyd, възпламенени от композициите на Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор, се превърнали във величия на рок музиката с безпрецедентен статут и до днес. Предстояла им дълга и все толкова заплетена история на триумфи и конфликти – но вече без участието на Барет.
Самият Сид Барет започнал кратка самостоятелна кариера и издал два албума, но в началото на 70-те прекратил музикалните си занимания, завърнал се в родния Кеймбридж и там се отдал на другите си любими дейности, градинарство и рисуване.
Гилмор до последно продължил да свири заедно с него на някои от участията му след раздялата с Floyd, а после се грижел и полагащите се постъпления на бандата от авторски права да достигат до Барет (падали му се около 200 хил. долара годишно).
Докато бившият фронтмен водел своя отшелнически живот, групата написала своя девети студиен албум Wish You Were Here специално за него. По време на записите Барет изненадващо посетил студиото на Floyd и чул вдъхновената от живота му песен Shine On You Crazy Diamond.
Тогава 29-годишният Барет, напълнял, гологлав и с изцяло обръснати вежди, бил неузнаваем и първоначално останалите дори не го познали. С изключение на една съвсем кратка среща между него и Уотърс няколко години по-късно, това бил последният път, когато Сид Барет се срещнал с който и да е от Pink Floyd.
Пионерът на психеделичния рок продължил усамотението си, а през 2006 г. почина от рак на панкреаса. За феновете той ще остане нереализираният гений от златната епоха на рока и човекът, запалил искрата на Pink Floyd, само за да пропадне в бездната, сякаш издълбана от собствената му поглъщаща музика.
Такава се оказа странната съдба на Сид Барет – да вдъхнови за десетилетия напред може би най-великата банда в историята, но не и да изживее успеха й.
Коментарите са изключени
