„Марек Юнион-Ивкони” победи категорично „Левски Боол” с 3:0

| от |

Волейболният шампион на България „Марек Юнион-Ивкони” (Дупница) завърши с лесна победа в първия полусезон в Суперлигата.

Момчетата на треньора Найден Найденов биха категорично „Левски Боол” с 3:0 (25:12, 25:15, 25:21) в мач от последния от есенния дял на шампионата 9-и кръг, игран тази вечер в спортната зала в Сливница, предаде в. Вяра.

По този начин дупничани завършиха полусезона на 3-то място във временното класиране с 19 точки след 8 победи и 1 загуба. От друга страна „сините“ се смъкнаха на последното 10-о място с 3 точки след 1 победа и 8 загуби.

Шампионите имаха леки затруднения единствено в третия гейм, но все пак не допуснаха изненади и затвориха мача с 3:0. Най-полезен за „Марек” стана центърът Мартин Иванов с 11 точки (6 блока и 71% ефективност в атака), а Ангел Велков добави 9 точки (1 блок, 2 аса, 50% ефективност в атака и 33% перфектно посрещане) за победата. За тима на „Левски” Александър Митков завърши с 10 точки.

 
 

Приключенията на добрия мечок Войтек

| от chronicle.bg |

През пролетта на 1942 година „Армията на Андерс“ (не цялата) е евакуирана от СССР в Иран заради по-топлия климат. Владислав Андерс е полски генерал, участвал във Втората световна война, който при евакуирането успява да изведе заедно с войниците си от пределите на СССР и около 20 000 цивилни поляци, депортирани в Съюза след нападението над Полша (1939), част от които откриват в армията свои близки. На 8 април, вече в Иран, на железопътна спирка в Хамадан полски войници срещат младеж, който води със себе си простреляно от ловци малко мече.

Момиче от цивилните бежанци на име Ирена Бокевич, роднина на генерал Болеслав Венява-Дългошевски, много харесва мечето и убеждава лейтенант Анатол Тарновски да го откупи. То прекарва следващите три месеца в полския лагер и се радва на грижите на Ирена. През август то е подарено на Втора транспортна артилерия, по-късно преименувана в 22-ра транспортна артилерия, където получава името Войтек.

Войтек е умалителната форма на името Вуйчич, което означава „Щастлив Войник“.

Wojtek_the_bear

Войтек първоначално има здравословен проблем и не може да преглъща, затова е хранен с кондензирано мляко от стара бутилка от водка. След това хапва предимно плодове, сладко, мед, а често пие и бира, която става любимото му питие. Постепенно мечето се научава да пуши (яде) цигари, да пие кафе сутрин и да козирува, когато го поздравяват. Войтек бързо става талисман на военните в областта. С 22-ра артилерия той пътува в Ирак, Сирия, Палестина и Египет.

Мечето копира другите войници като пие бира, пуши и дори марширува заедно с тях като се изправя на задните си лапи.

5baa9402be201251618b456b-750-375

Снимка: imgur/coveredinksauce

 

До битката в Монте Касино (Италия, януари-май, 1944) мечокът вече тежи около 90 килограма. За да може да се качи на кораб и да отплава заедно с полския втори корпус от Египет и да се присъедини към осма британска армия в битките в Италия, Войтек официално е привлечен в полската армия и получава чин редник, тъй като талисманите и домашните любимци са забранени. Хенрик Зачеревич и Димитр Завлуго са назначени да се грижат за новия си колега.

Мечката, вече член на армията със собствен ранг и сериен номер, живее заедно с войниците. В битката при Монте Касино тя помага като носи щайги (по 45 килограма всяка) с муниции без да изпусне нито една. Войтек се учи на това, отново когато гледа другите войници. В пренасянето на една щайга участват обикновено 4 човека – мечокът се справя сам и дори успява да ги подреди правилно. Заради работата си е повишен в чин ефрейтор, а главнокомандването разрешава емблемата на 22-ра артилерия да бъде мечка, носеща снаряд.

800px-Wojtek_soldier_bear.svg

Емблемата на 22-ра артилерия

След края на войната, Войтек заминава за Бъруикшир, Шотландия, с останалите от 22-ра артилерия. Те са позиционирани на летище близо до Хътън и разбира се, мечката бързо привлича вниманието на местните хора и преса. В резултат Полско-шотландската асоциация я прави почетен член.

Демобилизация на 15 ноември 1947 година изпраща Войтек в зоопарка в Единбург, където прекарва остатъка от живота си. Не липсват посетители – често журналисти и бивши полски войници, някои от които му хвърлят цигари, които мечето да „изпуши“, изяждайки. Известността му продължава и той става редовен гост в детско предаване по BBC.

Wojtek_(bear)_statue_in_Princes_Street_Gardens

Един от многото паметници на „Щастливият Войник“, Единбург. Снимка: Taras Young 

Войтек почива през декември 1963, на 21-годишна възраст. В деня на смъртта си той вече тежи 220 килограма и е висок над 1,80 метра.

 
 

Робърт Мейпълторп: да възмутиш света и да превърнеш фотографията в изкуство

| от chronicle.bg |

„Не обичам да говоря за работата ми. Защото, знаете ли, ако казваш прекалено много, се губи част от онази мистерия, която е заложена в творчеството“.

Думите принадлежат на един от най-противоречивите творци не само във фотографията, а в изкуството като цяло. Робърт Мейпълторп е творец в пълния смисъл на тази дума. Творбите му смущават, отвращават, възбуждат, доставят естетическа наслада. Те са покана към зрителя. Покана да влезе в собственото си съзнание, ключ към което могат да бъдат най-различни неща. Бяла кала под светлината на прожектора. Двама мъже в садо-мазо постановка. Издути мъжки панталони. Пати Смит от времето преди да бъде звезда. Изабела Роселини, излъчваща едновременно италиански сексапил и шведска студенина. Робърт Мейпълторп е фотографът, който заснема с обектива си това, което мнозина никога не признават пред себе си, че притежават или желаят. И остава безсмъртен.

В своето творчество Мейпълторп се стреми към едно нещо в своята работа: красотата. Обектива му улавя стотици мускули, лъскава плът, кожа, коса, тъкани, цветя и фалоси и ги обгръща в блясъка на изкуството.

Началото

Робърт Мейпълторп е роден на 4 ноември 1946 г. в Куйнс, Ню Йорк в семейството на отдадени католици. Баща му е електроинженер, а майка му – домакиня. Има трима братя и две сестри. По-късно сестра му разказва, че децата са имали типичното детство през 50-те години. Скачат на въже, играят със съседските деца, след като бащата се прибере от работа всички сядат заедно за вечеря. Ваканциите в Кони Айлънд с бабата са най-вълнуващото време на година.

След като завършва гимназия, младият Робърт казва на родителите си, че иска да учи изкуство. В началото бащата е твърдо против, използвайки традиционния аргумент, че артист къща не храни, но по-късно се съгласява при едно условие. Синът му трябва да учи в института „Прат“, където самият той е завършил инженерство. Година по-късно Робърт, млад и пълен с мечти, заминава да учи и в този момент връзката му със семейството се променя окончателно. В остатъка от живота си той почти няма да поддържа връзка с тях. Това ще се промени в последните месеци от живота му.

Институтът „Прат“

Времето, в което Мейпълторп учи в института, е решаващо за целия му по-нататъшен живот. Това се случва в средата на 60-те години, когато Америка преживява революция в поп културата. Битниците са положили основите, на които сега стъпват хипитата и цялата контракултура на 60-те. От примерен католик, Мейпълторп става част от новата алтернативна среда. Запознава се с наркотиците и с дългогодишната си приятелка Пати Смит. По това време тя все още не е известна певица и между двамата се заформя много силно приятелство. Двамата имат толкова общи черти: идват от семейства, в които не са се чувствали на място, връстници са, не са убедени в сексуалността си и са обсебени от идеята за славата.

В края на 60-те и началото на 70-те се смята двамата имат връзка като се стига до там семейството на Мейпълторп да вярва, че двамата са женени. Такова нещо, разбира се, не е вярно, тъй като по това време бъдещият фотограф е наясно с факта, че е гей. Отписва се от университета в последната година и така и не завършва висшето си образование. Чакат го по-големи дела…

Малко по-късно, през 75-та, Мейпълторп ще фотографира Пати за обложката на нейния първи албум и това ще бъде началото на две големи кариери, всяка в своята област.

Първите си фотографии Робърт започва да снима в края на 60-те, използвайки фотоапарат „Полароид“, подарен му Джон Маккендри – един от първите му любовници. Той е куратор в отдела по фотография на музея „Метрополитън“ и освен любовни ласки, социални контакти и камера, дава на Мейпълторп достъп до скритите фотографски съкровища на отдела по фотография. Робърт има силно желание да познава всички важни фигури на деня и успява със своята общителност да се впише в арт средите на града.

SelfPortrait_3_gm_336210011
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation

Сам Уагстаф и възходът на един голям фотограф

През 1972 г. Джон Маккендри запознава Робърт с кураторът Сам Уагстаф. Вторият по това време е в 50-те си години, има изключително успешна кариера и си търси млад артист, когото да покровителства. При едно пътуване до рая за гей общността по онова време, Fire Island, Уагстаф вижда снимка, направена от Робърт и бързо намира това, което търси. До края на живота си, Уагстаф ще бъде до Мейпълторп, въпреки многобройните сексуални авантюри. Той му купува хубава фотографска техника и също така и апартамент в Манхатън, в който фотографът да работи и да живее.

Уагстаф е и човекът, който се заема да бъде ментор и мениджър на Мейпълторп и му помага да утвърди името си като фотограф. Запознава го с най-влиятелните личности от арт кръга на Ню Йорк и му помага да прави изложби. Първата си изложба Мейпълторп осъществява през 1973 г. Основният обект на фотографиите му са близки приятели, краткотрайни партньори и известни личности от американския хайлайф, на които той прави едни от най-запомнящите се портрети. През 70-те работата му добива популярност и буди много противоречия заради явното показване на гей ъндърграунд сцената в Ню Йорк. Мейпълторп я документира и участва активно в нея. Фотографиите му са силен удар в лицето на пуританизма на Америка. Няма забранени обекти, а фетишизмът е навсякъде. Мъже в кожени костюми, издути мъжки панталони, пениси на показ…

Почитателите му го харесват, защото бие контра на консерватизма, с който властта иска да обгърне обществото. Робърт Мейпълторп е абсолютен декадент и това се харесва на хората, които могат да помогнат на кариерата му. Той е паднал ангел, който снима брутални кадри, без те да са порнографията. Защото той знае как да наблегне на историята… кадър, светлина, детайл – всичко е в хармония.

Противниците му го ненавиждат, защото според тях той развращава поколенията и разпространява неморални ценности сред обществото. Фотографиите му са намирани за възмутителни и гнусни.

BDSM и секс с „хиляда мъже“

Огромният и ненаситен сексуален апетит обаче тласка Мейпълторп към онези части на града, в които няма забранени неща, а мъжките ласки се случват под формата на удар с камшик… в най-лекия им вариант. Според неговия биограф Патриша Морисроу, той има садомазохистични наклонности и харесва черни мускулести мъже, които често прибира в студиото си след питие в някой бар. Фотографиите са неговият дневник, в който той описва систематично сексуалните преживявания. Твърди се, че самият той се хвалел как е правил секс с поне хиляда мъже. В студиото му пристигат всякакви мъже, които често влизат и в определени роли.

Мейпълторп забелязва, че хомоеротичната фотография е прекалено рязка за публиката. Тя предпочита да гледа портретите на знаменитости като Принцеса Маргарет, Мик Джагър, принцеса Глория фон Турн и Таксис и други. Масовият му успех по-късно се дължи и на фотографиите на цветя: елегантни, студени и винаги със сексуални мотиви. И той, както Джорджия О’Кийф, е сред най-ярките имена в сексуализирането на цветето в изкуството. Хомоеротичният елемент присъства навсякъде в творчеството му, като значителна част от фотографиите му са автопортрети.

robert-mapplethorpe-retrospective-lacma-getty-4
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation

Около средата на 80-те години Мейпълторп разбира, че е болен от СПИН. По това време все още не се говори открито за заболяването и то дори не е изследвано подробно. Мнозина от приятелите и моделите му са покосени от същата съдба, включително и Уагстаф, който умира през 1987 г. Мейпълторп твърди, че се е заразил със СПИН след секс с афроамериканец. Последните две години от живота си, когато изходът е ясен и е въпрос на време да се стигне до него, Мейпълторп се посвещава на това да остави името си в историята. Организира изложби, прави редица автопортрети, на които се вижда през какви стадии минава тялото му и също така основава фондация на свое име, която днес се занимава с хуманитарна дейност, свързана с ХИВ и СПИН.

Перфектният момент

Робърт Мейпълторп умира на 9 март 1989 г. Историята му обаче, далеч не свършва тук.

През лятото същата година самостоятелната пътуваща изложба, озаглавена „Робърт Мейпълторп: Перфектният момент“ трябва да бъде показана във Вашингтон. В нея са показани едни от най-провокативните фотографии от серията „Х“. За да се проведе мероприятието, Фондът за изкуствата на САЩ отпуска средства на Галерия „Коркоран“. Четири месеца след смъртта на Мейпълторп сенатор Джес Хелмс завежда дело срещу Фонда за изкуствата. Скандалът е огромен и мнозина се изказват в подкрепа на Хелмс. Но и мнозина не са съгласни със забраната да бъдат финансирани от държавата всякакви творби на изкуството, показващи хомоеротика, садо-мазо и „субекти, извършващи сексуални дейности“. Изложбата е отменена и в последствие проведена в друга галерия, финансирана с частни средства. През годините работата на Мейпълторп многократно е била атакувана от религиозни организации и такива в закрила на семейните ценности. Но скандалът от 89-та предизвиква огромен публичен дебат, защото в него е намесена и държавната политика по финансиране на изкуствата. Според някои това е предпазване от деградиране на обществото, според други – нарушаване на свободата на изразяване.

Днес, 30 години по-късно, би трябвало да е ясно, коя от двете страни има повече право. Дори да не е, един факт е достатъчно красноречи. През цялата 2019 година в музея Гугенхайм в Ню Йорк ще има изложба, включваща цялото творчество на фотографа в чест на 30 години от смъртта му. А стойността на творбите му днес възлиза на над 40 млн. долара.

VYON562TMFDMDEYNPAAZWPJL7Y
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation

Мнозина биографи и изкуствоведи са на мнение,че хомоеротичните, садомазохистични фотографии са върхът в творчеството на Мейпълторп и неговият най-голям принос към фотографията. Дали е така, не е сигурно, предвид автопортретите и цветята, които са също знаков елемент от работата му.

Каквито и противоречия да е пораждало творчеството на Мейпълторп през годините именно той е един от фотографите, убедили търговците на творби на изкуството, че фотографията има същата стойност като живописта, скулптурата и всички останали жанрове. Именно той остава като едно от най-ярките имена във фотографията от ХХ век, което продължава да бъде обект на възхищение.

 
 

Честър Кларксън, който създаде ксерокса, за да не преписваме на ръка

| от chronicle.bg |

„Извънкласните занимания ми бяха много по-интересни (от училището) в ранна детска възраст. Тогава можех да правя каквото си искам – да проектирам, да създавам, да експериментирам и да планирам бъдещето. Прочетох за Томас Алва Едисън и други успели изобретатели и така идеята да създам изобретение ми стана близка – едно от нещата, които искам да постигна като начин за промяна на икономическата си ситуация, докато в същото време реализирам интереса си в техническата сфера и давам нещо на обществото.“ Това пише Честър Карлсън, създателят на ксерокса, в писмо до А. Димсдейл.

Предприемачеството на Карлсън идва от дома. Баща му Олаф мести цялотo семейство в Мексико за 7 месеца през 1910 година, за да се опита да забогатее от, по думите на самия Честър, „ненормална схема за колонизиране на земя“. В този период майка му Елън заболява от малария. Баща му също има здравословни проблеми и заради това „ненормалната схема“ се проваля и семейството трябва да се бори за оцеляване. Карлсън започва работа, за да помага вкъщи, а в гимназията вече е основният източник на доходи. Майка му умира от туберколоза, когато е той на 17, а баща му си отива, когато е на 27.

10-годишен, Честър създава вестник, който копира на ръка и дава на приятелите си. Един от любимите му предмети е детска пишеща машина, която получава от леля си за Коледа през 1916.

Докато работи в местна печатница като ученик, Карлсън пробва да отпечата свое списание с научна тематика за негови съученици с подобни интереси. Той обаче бързо се разочарова от хамалогията в процеса на копиране на изданията и „това ме накара да мисля за по-лесен начин“.

След като завършва Училището в Сан Бернардино той посещава Колежа Ривърсайд като редува 6 седмици учене с 6 седмици работа. По това време работи на три места като живее в малък едностаен апартамент с баща си. Първоначално учи химия, но по-късно сменя с физика заради професор, когото харесва. Карлсън прекарва 3 години в Ривърсайд преди да отиде в Технологичния институт в Калифорния, което е мечтата му още от училище. Таксата обаче е $260 на година, което значително надхвърля приходите му и в крайна сметка, когато се дипломира като бакалавър по физика през 1930, има $1500 дългове. Тогава е и началото на Голямата депресия. Той пише до 82 компании в търсене на работа, но нито една не отговаря.

В крайна сметка си намира „рутинна и скучна“ по негови думи длъжност в Bell Telephone Laboratories в Ню Йорк като инженер, а след година сменя позицията и става асистент на един от патентните адвокати.

Докато работи за Bell, Карлсън описва над 400 идеи за изобретения в личния си тефтер. Той постоянно се връща към мисълта за по-лесно безпроблемно прекопиране, особено след като новата му длъжност е обвързана с много документация. „Докато работих с патентите, често имах нужда от бърз и лесен начин за правене на дубликати на текстове и диаграми, но такъв нямаше.“ По това време копията се правят ръчно на пишеща машина. Другият вариант е копирна машина, но за нея човек първо трябва да направи специално матрица, което струва много пари и отнема много време. Честър иска да направи апарат, който взима лист хартия и копира съдържанието му на друг лист хартия.

През 1933 година, по време на Депресията, Карлсън е уволнен от Bell заради участието си в (провалила се) „бизнес схема“ извън работа с още няколко колеги. След 6 седмици си намира работа в Austin & Dix, но година по-късно напуска, защото фирмата върви надолу. Следва по-добра работа за компанията P. R. Mallory (днес известна като Duracell на Procter & Gamble), където е повишен до началник на патентния отдел.

Честър прави най-различни експерименти в кухнята си – много от които завършват с подозрителна миризма, много дим или експлозии. През есента на 1938 година съпругата му заявява, че експериментите вече трябва да се осъществяват другаде и Честър наема стая на втория етаж на къща, собственост на тъща му, и се сдобива с асистент – безработния австрийски физик Ото Корней.

Първоначалният план на Карлсън е да пусне електричество по хартия като я осветява, но попада на статия от Пал Селени. В нея Пал описва метод, в които въртящ се барабан се облъчва с йони, след това се посипва с фин прах, който залепва за йонизираните места (като балон за статично електричество) и след това се нанася върху хартия. Това силно впечатлява Карлсън и той използва светлината за да „премахне“ статичното електричество от хартията, вместо да я наелектризира. Тъй като местата с финия черен прах не отразяват като останалата част от хартията, те ще останат на новия лист и така ще се получи хартиено копие на оригинала.

На 22 октомври 1938 година Честър и Ото правят пробив. Корней изписва „10.-22.-38 ASTORIA“ (датата и името на квартала им) с индийско мастило върху парче стъкло, след това подготвя цинкова плоча със серно покритие, затъмнява стаята, натрива цинковата плоча с памучна кърпа, за да я наелектризира, след това я излага на ярката светлина от крушка с нажежаема жичка. Когато плочата е осветена добре, Ото я поръсва с прах от ликоподиум, издухва каквото не е залепнало и слага върху плочата восъчна хартия. Финалната стъпка е хартията да се нагрее и готово – първото ксерокопие в историята е готово! След като повтарят експеримента, за да са сигурни, че работи, Карлсън завежда Корней на скромен обяд. 

Корней обаче никак не е впечатлен то откритието им и година по-късно напуска Карлсън на приятелски начала. Песимизмът му всъщност е толкова силен, че решава да развали договора им, според който му се полагат 10% от всички бъдещи постъпления от технологията, както и част от правата върху нея. Години по-късно, когато акциите на Xerox скачат, Карлсън изпраща на Корней 100 000 акции като подарък. Ако той ги беше задържал, стойността им през 1972 година щеше да е над $1 милион.

Пътят към успеха обаче е осеян с поражения. Между 1939 и 1944 над 20 компании отказва да финансират изобретението на Честър. Той се свързва с IBM – гигантът в бизнеса с офис машини – но те също отказват, като не е ясно дали въобще някой от IBM разбира как работи новата технология. Предпоследният му опит е с военноморския флот на САЩ, но отново разочарование.

 

На 6 октомври Патентното ведомство издава сертификат на Карлсън за технологията електрофотография. 

Възходът й започва, когато Честър среща Ръсел Дайтън, млад инженер от Института Бател Мемориал. Той силно се интересува от иноваторство и успява да види бъдеще в проекта. Заради него Института, който по принцип не се занимава с идеи на трети лица, приема да развие, усъвършенства и опита да лицензира изобретението.

Пазарният успех обаче идва от компанията за фотографска хартия Haloid. Джон Десор, главен изследовател, прочита за копирната машина във вестника и решава, че именно чрез нея ще излезе от сянката на конкурента Kodak. През декември 1946 Карлсън, Haloid и Института Бател подписват първия си договор – той е на стойност $10 000, което е около 10% от приходите на Haloid за миналата година. 

През 1948 технологията получава и новото си (познато днес) име. От Haloid се притесняват, че терминът „електрофотография“ съдържа „фотография“, което предизвиква нежелана асоциация с традиционните методи за копиране по това време. След като обмислят няколко опции, се спират на предложение от един от пиарите в Бател. Пиарът се допитва до професор от Университета в Охайо, който предлага „ксерография“ – от гръцките думи xeros (сух) и graphein (пиша). Карлсън не харесва името, но борда на директорите в Haloid решават да е то. Те искат да запишат „ксерография“ като търговска марка, но началника на отдел продажби, Джон Хартнет, казва: „Недейте, искаме хората да могат да използват думата.“

На 22 октомври 1948 година, точно 10 години след  първото електрофотографско/ксерографско копие, Haloid прави първото публично представяне на ксерографията. На следващата година продава и първия си продукт – XeroX Model A. Той все още изисква 39 стъпки за направата на копие, а следващите няколко модела също няма да са особено лесни за ползване. През това време конкуренцията разработва свои машини – Verifax на Kodak може да се побере на бюрото до вас и се продава за $100, което е и по-практично, и по-евтино от продукта на Haloid.

През 1955 година британската филмова организация Rank търси продукт, който да постави заедно с лещите за камери, които са основното й производство. Haloid и Rank установяват партньорство за Европа и това силно подпомага развитието на ксерокопирането в световен мащаб. През 1958 година бизнесът върви толкова добре, че компанията сменя името си на Haloid Xerox. На следващата година излиза и Xerox 914 – първият ксерокс със съвременен вид. 

През 1968 година Fortune поставя Карлсън сред най-богатите хора в Америка. Тогава той изпраща писмо до списанието, в което пише: „Преценката ви за богатството ми ($150 милиона) е силно преувеличена. Аз съм по-скоро в категория между 0 и $50 милиона“. Това е така, защото през годините Карлсън дарява тайно по-голямата част от парите си. Веднъж той казва на съпругата си, че единствената му цел в живота в момента е да умре беден.

През пролетта на 1968, докато е на почивка на Бахамите, Карлсън получава първия си инфаркт. Той е тежко болен, до го крие от съпругата си. На 19 септември същата година той получава инфаркт в киносалон в Ню Йорк, докато гледа филма „He Who Rides a Tiger“.

 
 

Великите военни изцепки: как руснаците не успяха да достигнат Крим

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. 

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1686-та. Русия, тогава все още периферна сила по отношение на Европа, решава да се намеси във войната на Свещената лига (Хабсбургска Австрия, Полско-Литовската държава, Венеция, Испания, Малтийските рицари и Папаството) срещу Османската империя.

Руснаците виждат добър шанс едновременно да се покажат като добри християни, и също така да отмъкнат някоя и друга територия от Полумесеца. Ситуацията се оказва удобен повод за фаворита на царевна София Романова – княз Василий Голицин, да натрупа пиар точки, които да стабилизират позицията му начело на държавата.

Фактически, София и Голицин управляват като регенти на малолетните царе Петър I (който после ще стане Петър Велики) и Иван V. Тяхното положение не е особено розово и много от висшите аристократи с нетърпение чакат първия им по-голям провал, за да ги отстранят. В онази епоха, постигането на бляскав военен успех е равносилно на победа в президентски избори и Голицин възлага надеждите си на предстоящата кампания.

Grand_galitzine
княз Василий Голицин

За цел на похода е избрано Кримското ханство – най-важният османски съюзник. Татарите от Крим предоставят значителни кавалерийски контингенти в служба на Портата. Заради това, Полша и Австрия молят Русия да ги атакува и така да се отслаби османския натиск по поречието на река Дунав, където се водят основните военни действия. Замисълът на Голицин е грандиозен. Мобилизирана е цялата налична армия на царството – както старите феодални отряди на болярите, така и прочутите стрелци, заедно с полковете, изградени по западноевропейски образец, кавалерия от различни категории, артилерия и казашки помощни части – въобще цялото царско войнство. Числеността на армията е наистина значителна – вероятно над 100 000 души, придружени от грамаден обоз и множество поддържащи части, търговци, тиловаци и разбира се, лагерни следовници – перачки, проститутки, подвижни кръчми и цялата пъстрота на тогавашния походен живот. За начало на похода е избрана датата 11 март, 1687г.

Нещата се объркват още в началото. Вместо през март, походът започва в средата на май, което дава предостатъчно време на татарите да се подготвят. На всичкото отгоре, руската армия в Украйна така и не успява да се съсредоточи на едно място, а се движи разпръснато на няколко уязвими колони. Татарите правилно преценяват, че могат да им нанесат доста поражения, нападайки ги по отделно и бързо се задействат, разчитайки на високата мобилност на отрядите си.

tumblr_p21w5f09i31wivak7o1_1280
царевна София Романова

Играта на котка и мишка в Украйна продължава цели три месеца, без руснаците нито да успеят да съсредоточат своите сили, нито дори да достигнат до Кримския полуостров. Поредицата от малки сражения и засади им коства скъпо, а общо в хода на кампанията умират около 20 000 души, много от тях вследствие на лошото снабдяване и разразилите се сред руската войска болести. На 24 август руснаците прекратяват кампанията срещу Крим и разпускат войската си, без да са постигнали нищо съществено.

През следващата 1688 г., Русия не води военни действия срещу Крим или Османската империя. Едва на следващата 1689 г., Голицин съумява да организира нов поход, с който се надява да измие срама от предходната печална кампания. Армията която е събрана отново надхвърля 100 000 души (според някои изчисления около 150 000), придружена от значителна за онова време артилерия и характерния гигантски обоз.  За да избегнат проблемите от предишната кампания, руснаците поемат по друг път, следвайки поречието на река Днепър. Армията успява да се събере и концентрира до края на март и през април започва да се придвижва на юг. Няколко татарски набега са успешно контрирани от руската артилерия и в крайна сметка в средата на месец май, армията на Голицин достига до Перекоп – тесният провлак, който свързва Крим с континента.

Татарите са подготвили тук нова изненада. Цялата растителност около Перекоп е унищожена, а и малкото кладенци за питейна вода, са засипани и заличени. Огромната руска армия трябва да започне обсада, без възможност за снабдяване на своя обоз и на войниците си. Междувременно, османо-татарският гарнизон е подсилил поредицата укрепления по протежение на провлака с огромен седемкилометров ров и стена, както и с допълнително артилерия. Голицин свиква военен съвет и заключва, че дори отбраната да бъде преодоляна, в безплодните степи на северен Крим, руската армия ще стане жертва на кошмарното снабдяване и постоянните вражески набези. Поради тази причина, на 20 май, без да са провели нито едно решително сражение, руснаците се оттеглят за пореден път. Загубите и този път са в порядъка на 20 000 души, отново преди всичко поради лошо снабдяване и болести. Голицин отстъпва от Крим с подвита опашка, а у дома го чака логичният финал на военното му фиаско.

Извършен е дворцов преврат, който отстранява София и Голицин, а на тяхно място аристократичната клика на Наришкините издига Петър I, под регентството на майка му Наталия. София е пратена в манастир, а Голицин е изпратен на заточение в тундрата северно от Архангелск, където живее в изолация и умира през 1714 г.

Двата кримски похода костват на Русия живота на около 50 000 души, както и престижът й на военна сила. Едва след победите на Петър при Азов десетилетие по-късно, част от руското бойно достойнство е съживено. Ще минат още десет години преди при Полтава, царят-реформатор окончателно да измие срама от кримското фиаско и да доведе Русия до мястото на велика сила, която тя запазва и до днес.