Малко спомени и много тъга по Бейрут и Ливан

| от Ана Динкова |

Покрай новината за взривената Палмира нямаше как да не се сетя за невероятните дни, които прекарах в Ливан през 2012-та. Нямаше как да не си спомня за обиколката из Балбек и Библос, красотата на онези древни монументи и отношението – смесица между почитание, гордост и благоговение на местните хора към тях.

Не разбирам войната, макар че знам, че това е най-печелившата индустрия в днешно време, дори наскоро четох, че ако само за 48 часа военната индустрия в световен мащаб спре да работи, то спестените средства ще стигнат за образованието на всички деца по света за следващите 5 години.

Но да се върнем на Ливан. Ливан е странно място – ако си мислим, че България е на кръстопът и през вековете са се смесили много култури, то там това усещане е на всеки метър и тупти силно във всяка глътка въздух. На едно късче земя живеят хора от различни етноси и религии, които освен че са различни – са известни с нескритата си непрязън едни към други. Но всичко това, в забързаното и френетично ежедневие на Бейрут, например, не си личи по никакъв начин – тук има християни, мюсюлмани, евреи, арменци – Ливан е най-религиозно разнообразната страна в Близкия изток, и всички те живеят като добри съседи.

И след като видиш ежедневието на тези толкова различни хора – спокойно и нормално и по нищо не различаващо се от твоето, започваш да си задаваш въпроса: защо по дяволите се подклажда това безумно напрежение? Защо и кому е нужно?

И за да ти напомня непрестанно за различията и раните, които е претърпял, Ливан пази белезите от отминалите военни сблъсъци – от най-малките селца, до центъра на Бейрут, са запазени както емблематични места на престрелки, атентати и взривове, така и съвсем обикновени жилищни сгради, надупчени като швейцарско сирене вследствие на обстрел.

Ето и един конкретен пример: залива Зайтунай в Бейрут – красиво построена модерна марина в центъра на града, където могат спокойно да бъдат забелязани последни модели яхти, място с приятни кафенета и рафинирани ресторанти, където често се виждат както европейци с тоалети от последните модни колекции, така и саудитски семейства, в които жените са облечени и покрити със строгото черно, но пък нежните им ръце са отрупани с толкова скъпоценни бижута, че се чудиш как изобщо успяват да вдигнат чашата кафе. И в единия край на този разкошен залив, който спокойно може да се нареди до марините в Кан, Йист Хемптън или което и да било друго posh място, стърчи една избушена сграда: розовият хотел, където е убит бившият министър-председател на Ливан Рафик Харири.

Престрелките и атентатите не са изключение. На втория ден от пристигането ни в бомбен атентат беше убит ген. Уисам ал Хасан и бяха ранени над 80 души в Бейрут. А при свечеряване, в края на обиколката ни на Балбек, това, което аз наивно реших, че са фойерверки – се оказаха откоси от престрелки по посока границата със Сирия.

Но сякаш напрежението е част от ежедневието и едно от първите неща, което ти казват е, че докато чуваш шума от изстрелите – значи всичко е ОК, когато не го чуваш е проблем – значи, че се стреля в посоката, в която се намираш.

В ежедневието на хората, особено когато ти разказват и показват собствената си история, акцентът винаги пада другаде: на симбиозата между културите и огромното наследство, което е видимо и до днес. Докато разглеждах Балбек например, и съзерцавах останките от храмовете на Юпитер, Венера и Бакхус са впечатляващи и могат спокойно да се конкурират, ако не и да надминат по качество на запазеност и големина на самия обект реликвите от Римската империя в Италия или която и да е друга част от Европа, непрестанно ми показваха и местните влияния – нови и различни божества, техните символи и характерни архитектурни похвати, различаващи се от традиционните римски такива. И ето в един такъв момент разбираш истинския смисъл на словосъчетанието люлка на цивилизации. Място, в което различните етноси, култури и религии не само съжителстват, но и творят и подобряват качеството на живот, взаимно си помагат и градят бъдещето си в симбиоза.

Ливан, който аз видях, беше противоречива смесица: спокойствие и веселба, които периодично са прекъснати от тътена на танкове и бронетранспортьори по улиците и пътищата. Ливан обаче ми показа и едно друго лице, за което никога не бях предполагала, от всичко, което бях чела и чувала, че съществува: лице красиво и спокойно, елегантно и нежно, благодарно и благородно.

В Ливан красотата и добротата се ценят по равен начин, добродетелите и човешките качества са също толкова впечатляващи, колкото и елегантността и естетиката. Комплиментите се правят за обноски, за жестове, за отношение – много по-рядко за физически качества.
Ливан за мен ще остане мека на женската нежност, елегантност и очарование. Жените са преди всичко дами – възпитани, премерени и ведри. Маниерите са важни и доброто отношение е поставено на пиедестал – независимо дали пред теб стои християнка или мюсюлманка.
Ако се разходиш по известните барове, добрите ресторанти или отидеш на прием в някой хотел в Бейрут ще се почувстваш като гост на някое от партитата след връчването на наградите Оскар. Мъжете носят черни костюми и смокинги, жените вечерни рокли и изящни бижута. Все пак Ливан е родината на знаменити дизайнери като Ели Сааб, Зухаир Мурад и много други, които обуславят висшата мода от години наред – в световен мащаб и отношението към красивото си личи навсякъде в страната.

Ливан има дълга и сложна история – и хората му се гордеят с това, през което са минали, натрупали са знания и умението да преживяват трудностите и да се възраждат като феникса и това си личи във всичко: в музиката, храната, модата – всичко.

Ливан е една витрина – между Изтока и Запада, една обетована земя, където европейците идват, за да се насладят на вкуса на Ориента, а жителите на Арабския полуостров идват, за да си купят последните колекции на Dior, Louboutin, Cartier…

Част от атмосферата на Бейрут можете да усетите в нашата галерия.

Снимки: Ана Динкова / Александър Богоявленски

 
 

Кристо представя инсталацията си „Мастаба“ в Хайд парк

| от chr.bg |

От днес до 23 септември 2018 г. в езерото в Хайд парк ще бъде инсталирана първата голяма творба на открито във Великобритания на родения в България художник Христо Явашев – Кристо, съобщават британски медии.

Работата си по инсталацията „Мастаба“ от скупчени варели, която ще се носи по водите на езерото, творецът започва в началото на април.

Мастабите са гробници с трапецовидна форма, характерни за Древен Египет.

Инсталацията на Кристо е съставена от 7 506 варела. Теглото й е 500 тона.

2f665dd1d4b73d2ecc978e2b2166e77c

 

Снимка: www.christojeanneclaude.net

Кристо е познат с предишни свои забележителни проекти, сред които опаковането на Райхстага в Берлин и „Плаващите кейове“ в езеро в Северна Италия.

 
 

Мъж хакна билборд, за да пусне порно

| от chr.bg |

Да седиш в задръстване е ужасно и човек няма много избор с какво да се развлича: може да разглежда Instagram, да се разглежда отблизо в огледалото за задно виждане или просто да медитира под белия шум на клаксони, двигатели и ругатни.

В Джакарта обаче един 24-годишен IT специалист има по-добра идея. Докато бил в задръстване, той хакнал електронен билборд наблизо и пуснал японско порно за развлечение на останалите в участници в затормозяващото движение.

Той забелязал техническите детайли на билборда след известно упражнение в IT способности пуснал 10 минути от филмчето „Watch Tokyo Hot“. По принцип тук трябва да ви покажем трейлъра на филма, но няма.

В останалите държави това би било прието като прочва на безвкусен хумор, но не и в консервативна Индонезия, където достъпът до порнография е забранен. Мъжът е арестуван от полицията и може да получи до 12 години затвор.

 
 

Рене Зелуегър изглежда добре като Джуди Гарланд, но Лайза Минели не одобрява

| от chronicle.bg |

Преди месеци стана ясно, че Рене Зелуегър най-накрая ще направи подобаващото си завръщане на големия екран в биографичния филм „Джуди“, посветен на последните години на Джуди Гарланд – една от иконите на миналия век. Засега имаме само една снимка от продукцията, но това е достатъчно за феновете, за да започнат да очакват с нетърпение филма.

Не така мисли обаче дъщерята на Джуди Гарланд, актрисата и певица Лайза Минели.

В отворено изявление, Лайза Минели заявява, че не подкрепя филма и не е работила със Зелуегър във връзка с превъплъщението й. Включването идва, след публикуване на статия в онлайн медия (която после е премахната), в която се съобщава, че актрисата работи заедно с дъщерята на Джуди Гарланд по продукцията.

„Никога не съм се срещала, нито съм разговаряла с Рене Зелуегер. Не знам как е започнала тази история, но не я одобрявам, както не одобрявам предстоящия филм за Джуди Гарланд. Всички твърдения в друга посока са 100% художествена измислица.“ казва Лайза Минели в публикация на фейсбук профила си.

„Джуди“ показва животът на Гарланд по време на последното й представление в Лондон  през 1968 г., кариерата й и началото на връзката с петия й съпруг, Мики Дийнс. Звездата от класиката „Магьосникът от Оз“ (1939) умира няколко месеца след представленията във филма от поемане на смъртоносна доза барбитурати.

judy-1521491379
Отляво – Джуди Гарланд, отдясно – Рене в ролята на Джуди

Засега няма информация дали някои от останалите членове на семейство Гарланд са замесени в продукцията, нито някой от екипа на „Джуди“ е отговорил на отвореното изявление на Лайза Минели.

Засега няма фиксирана дата за световната премиера, но се очаква филмът да излезе в края на тази година.

 
 

Режисьорът Тери Гилиъм загуби правата за „Човекът, който уби Дон Кихот“

| от chronicle.bg |

Дългоочакваното излизане на филма на Тери Гилиъм „Човекът, който уби Дон Кихот“ по екраните е поставено под съмнение, съобщи Контактмюзик.

Седемдесет и седем годишният сценарист и режисьор най-после показа филма си в рамките на кинофестивала в Кан миналия месец след няколкогодишни съдебни разправии, но започналата нова съдебна битка може да означава, че „Човекът, който уби Дон Кихот“ всъщност никога няма да се появи по екраните.

Парижки съд постанови, че правата над филма се притежават от продуцента Пауло Бранко, а не от Гилиъм. Следователно сега Бранко трябва да реши дали филмът да излезе по екраните.

Преди началото на кинофестивала в Кан той поясни, че проявил благоразумие, предоставяйки на организаторите „изключителното право“ да покажат „Човекът, кой уби Дон Кихот“ с участието на Адам Драйвър. Бранко все пак настоя, че решението няма нищо общо с други проблеми, свързани с появата на филма по екраните. „То не е в разрез с други решения, които вече бяха взети и ни предоставят правата над филма“, отбеляза той.