shareit

Магията на Леонардо и заслужения Оскар

| от Цвети Иванова | |

От сутринта получавам обаждания от хора, които ми честитят статуетката на Леонардо ди Каприо. И съм сигурна, че не съм единствената.

Награждаването ди Каприо с Оскар разцепи обществената вълна като един своеобразен кино Мойсей. От едната страна застанаха псевдо кинокритиците на социалните мрежи, а от другата – хората, които припознават наградата на Леонардо като лична победа. Първите отделиха часове от работното си време, за да чешат експертните си езици с ролята му на Хю Глас в „Завръщането“, с потенциалната справедливост или конспиративна дейност на Академията, с представянето на индианците в съвременното американско кино и прочие. Вторите споделиха на стените си снимки от церемонията, отправиха поздравления и пуснаха закачки.

Холивудската гилдия изобилства от актьори и актриси, които са заслужили Оскар и не са го получили – Джони Деп, Бенедикт Къмбърбач и Едуард Нортън са само няколко примера. Защо тогава точно Леонардо породи такива вълнения около неполучената статуетка и стана световен символ на несправедливо ощетен професионалист? Едва ли е заради четирите номинации за най-добър актьор. Нито заради сините му очи. Нито заради каузите му отвъд киното.

В неговата игра има нещо уникално, което превръща всеки филм, в който участва, в нещо лично.

Бавно развиващият се Арни Грейп, наркоманът Джим Карол, кралят с две лица или двамата крале с едно лице – Луи XIV, художникът Джак Доусън, намерил любовта и смъртта на един легендарен кораб, шизофренният бивш баща Теди Даниълс, гениалният фалшификатор Франк Абигейл младши, садистичният хомосексуален поет Артюр Рембо, ченгето под прикритие Били Костиган, обсесивно-компулсивният авиатор-милиардер Хауърд Хюз, модерният Ромео Монтеки, контрабандистът с голямо сърце Дани Арчър, легендата на Уолстрийт Джордан Белфърт, отмъстителят на ръба на смъртта Хю Глас. Всеки един от тези образи е толкова тактилен и толкова жив, че е докоснал зрителя.

Леонардо носи някаква магия, която не е свързана изцяло с актьорското майсторство, нито с физическата красота, нито с бляскавата интелигентност.

След гръмкото начало на кариерата му в „Защо тъгува Гилбърт Грейп“, той ловко се измъкна от капана на сексапилен тийн идол, отърси перушина след отзивите за ролята му в „Титаник“ и започна много умно да подбира филмите, в които участва, придавайки им от онова вълшебство на персоналното отношение към зрителя. Продължи и да ходи на всяка церемония в Dolby Theatre, придружен от майка си.

Вярно, ролята му в „Завръщането“ може би не е най-добрата. Получената тази сутрин статуетка изглежда по-скоро като награда за цялостно творчество. Но цялата снобска кинокритика на света не може и за миг да помрачи сиянието, което се носеше около него на награждаването. Не само защото беше красив, обран, скромен, стегнат и призоваващ към будна мисъл и грижа за природата. А именно заради магията.

Надявам се това да не е единствената статуетка за ди Каприо. Според американско изследване актьорите, които са печелили награда няколко пъти, живеят с 6 години повече, отколкото тези, които са губили нееднократно. А Леонардо още дори не се е оженил.

 
 
Коментарите са изключени