Маестро Ди Каприо

| от |

Един от най-добрите актьори на своето поколение – г-н Леонардо Ди Каприо може да се похвали с няколко неща за своите 41 години на този свят. Той има безупречен вкус за роли, относително приличен вкус за жени – по-важното е, че ги предпочита по много, презира глупавите хора и онези, които цапат любимата ни планета и няма нито един „Оскар“.

Напоследък това е добродетел, повярвайте ми.

Леонардо Ди Каприо е от онези секси бунтари, за които просто ти е кеф, че сте се родили в едно и също време и имаш шанс да го гледаш как пораства и се развива пред очите ти. От нахалното момченце, което Клеър Дейнс и досега казва, че не харесва, защото е бил пълен простак по време на снимките на „Ромео+Жулиета“ до най-добрия приятел на Кейт Уинслет след „Титаник“, Ди Каприо има много лица.

Малко момче от италианско-германски произход, родено в Ел Ей и кръстено на един от майсторите в изкуството, Лео е конвенционален и сложен, точно като персонажите, които обича да играе.

Първата ви среща с него със сигурност е била в „Защо тъгува Гилбърт Грейп?“ – разплакващата и унищожаваща драма на Ласе Халстрьом. И така и трябва. Нищо преди това няма значение. Защото Лео стартира кариерата си на 19-годишна възраст в различни сериали и тв филми, но „Гилбърт Грейп“ е филмът, който го изстрелва не във висините на известността, в никакъв случай, но го показва по начина, по който Ди Каприо вече е решил, че иска да изглежда в очите на света – като пунктуален, прецизен и сложен актьор. Като сладкото момче, което може да изиграе всичко. И го прави. И е все така секси при това. Общо взето от любимия ми тип мъже.

Много хора и досега смятат, че малкият Арни Грейп е изигран от истинско момче със забавено развитие. Но не е. Просто Ди Каприо е толкова добър.

С визия като на Ди Каприо е неизбежно да не минеш през периода на „тийн звезда“ и „просто красавец“. Вижте го само! Но може би Лео, заедно с Джейк Джиленхол, Хийт Леджър и Брад Пит, успява да се отърве от този имидж бързо и безболезнено. В смисъл безболезнено за феновете му, 90% от тях от женски пол, без да обиди никого и да запази доброто си актьорско име.

Години наред, межу 25 до 34 му годишнина, Ди Каприо умело балансира между полукомерсиалното кино и заглавията, които може и да сте пропуснали. В този си период той е лошо момче, както и се очаква от такъв като него, но без да прекалява. Именно тогава прави „Ромео+Жулиета“, „Титаник“, „Желязната маска“ – моят абсолютен фаворит от тийн периода ми. И до днес обожавам този филм. Не защото е някакъв кино шедьовър, далеч е от това, а защото съм запазила спомена за великолепния Лео в него.

И това е най-важното, което трябва да знаете за бунтаря Леонардо като цяло – той успява да придаде класа на всеки филм, в който участва.    

След като прескача краткия си тийн период, Лео порасва някак бързо и неусетно. Докато Клеър Дейнс не може да го гледа след общия им филм, а Кейт Уислет го счита за най-добрия си приятел и най-великлепния мъж, който е срещала, Лео отново прави някаква магия и се озовава при големите силни момчета в киното.

Това се случва някъде след „Плажът“ на Дани Бойл. Веднага след него Лео захвърля цигарите и леко раздърпания 90-тарски вид, облича костюма и започва да спасява китовете. И отново го прави с класа, да му се не види. Просто това някак му отива. Лео е от малкото мъже в Холивуд, заедно с Грегъри Пек, поне за мен, които остаряват като секси пичове, а не като възрастни хора. Хем порастват, хем това не им личи много. Но го разбираш като видиш решенията, които взимат в кариерата си. Защото Лео можеше да тръгне и по онзи път, по който пое Джони Деп – с по-младата жена и комерсиалните роли, но не го направи. Евала, за което.

Не, Лео става по-бурен в личния си живот и по-обран в професионалния. Той не се бута там, където не му е работа. А напротив, страни от шума, от суетата и избира внимателно продукцията, в която да се появи. И режисьорите, по пример на Кристофър Нолан, в чийто „Генезис“ Ди Каприо както винаги е великолепен, го изчакват колкото трябва. Специално Нолан го чака няколко години, за да се освободи за ролята. И това винаги си струва. Да чакаш за Ди Каприо.

Защото Ди Каприо е мастър. На киното, на екото, на публичните появявания, на филмите на Скорзесе… И днес той прави 41 години. Ние пък ви черпим с най-добрите му роли, според нас, в галерията горе. 

 
 

Любопитни факти за сандвичите!

| от chr.bg |

По случай текущата Британска седмица на сандвича в. „Дейли експрес“ предлага няколко любопитни факта за едно от любимите изделия на жителите на Острова:

– Освен домашно приготвените изделия от този тип, британците купуват над 3,5 милиарда сандвича годишно.

– Над 300 000 души във Великобритания работят в бизнеса със сандвичи.

– Около 31 процента от всички продавани в страната сандвичи включват пилешко. Следващата най-популярна съставка сред британците е сиренето.

– Сандвичите са кръстени на Джон Монтагю, четвърти граф на Сандвич (Сандуич) (1718 – 1792) – запален картоиграч, който поръчвал да му бъдат сервирани парчета студено говеждо месо между две филии хляб.

– Най-ранната документирана употреба на думата „сандвич“ в този смисъл датира от 1762 г. Преди това с нея са били назовавани вид шнур от 15-и век и птицата гривеста рибарка, кръстени на град Сандуич.

– Американецът Джоуи Честнът, известен с прякора Челюстите, държи няколко рекорда за бързо ядене на сандвичи. Сред тях е поглъщането на 47 грил сандвича със сирене за 10 минути.

– През 2011 г. от данъчни съображения щатът Ню Йорк постановява, че ястието бурито е сандвич.

 
 

Хората от провинцията са по-щастливи от тези в града

| от chr.bg |

Проучване, проведено сред 400 хиляди канадци установи, че жителите на малките провинциални градчета се чувстват осем пъти по-щастливи от живеещите в мегаполисите.

Изследването отчита, че големите градове имат някои предимства – в тях безработицата е много по-малка, заплатите са по-високи, и образованието е по-качествено. Но това не прави жителите им много по-щастливи. Това се дължи на факта, че в мегаполисите социалното отчуждение е много-по голямо, което снижава индекса на човешкото щастие. Нещата съвсем не стоят така в малките провинциални общности, където хората живеят много по-задружно.

При провеждане на изследването учените от университета „Макгил“ в Монреал използвали утвърдена „скала на щастието“. Респондентите трябвало да отговорят колко са щастливи от живота си и да му дадат оценка по десетобалната система. Страничните въпроси потвърдили заключението.

Оказа се, че хората от големите градове са 800 процента по-малко щастливи от сънародниците си в дълбоката провинция. Жителите в градските зони имат значително по-малко контакти с роднини и приятели.

Учените отдавна предупреждават, че социалната изолация променя човешкия мозък, който се зарежда със съставка, която генерира страх и агресия.

Жителите на големите градове харчат около 30 процента от доходите си за подобрения в дома, което е допълнителен стресиращ фактор. Градската среда се възприема от живеещите в нея като по-малко безопасна, дори и на подсъзнателно ниво. Хората си имат по-малко доверие, тъй като градската човешка маса не е хомогенна, а много по-хетерогенна, отколкото в дълбоката провинция.

 
 

Каква част от всичко живо сме ние, хората?

| от chr.bg |

Когато се заемат със задачата да претеглят живота на Земята, учените установяват, че милиардите хора на планетата съставляват незначителна част от биомасата й на фона на всички дървета, дъждовни червеи и дори вируси. Липсата на солидна тежест обаче не пречи на човешките същества да се „налагат“.

Хората съставляват едва една десетохилядна част от биомасата на Земята, съдейки по „сухото тегло“ на въглерода, влизащ в структурата на всички живи организми.

Първото по рода си преброяване на живота на планетата показва, че нейната същинска „тежка категория“ са растенията, съставляващи 80 процента от глобалната биомаса. Бактериите съставляват приблизително 13 процента от нея, а гъбите – около два процента.

„Тези числа може и да не са съвсем точни, но дават представата за пропорция“, казва ръководителят на изследователския екип Рон Майло от института „Вайцман“ в Израел.

Въпреки че съставляват незначителна част от биомасата на Земята, хората оказват огромно влияние върху по-масивните организми. От началото на цивилизацията човешките същества са допринесли общото тегло на растенията да намалее наполовина, а на дивите бозайници – с 85 процента.

Понастоящем домашният едър рогат добитък и прасетата на планетата тежат повече от всички диви животни, а домашните пилета – от всички диви птици. „Ако искаме да онагледим реалното състояние на животните, ще трябва да използваме вместо детски книжки за слонове и лъвове описанието „крава, още една крава, трета крава и пиле“, казва Майло.

 
 

Почина писателят Филип Рот

| от chronicle.bg |

На 85 години почина американският писател Филип Рот. Причина за смъртта му е сърдечна недостатъчност, посочил литературният му агент Андрю Уайли.

Рот е носител на наградата „Пулицър” през 1998 г., присъдена му за романа „Американски пасторал”.
Той е автор на над 30 книги, сред които романите „Синдромът Портной”, „Писателят призрак”, „Човешкото петно”, „Призракът излиза” и „Животът ми като мъж”.

Роденият в Нюарк, щата Ню Джърси Рот бе прозорлив наблюдател на американското общество и недостатъците му. Той многократно бе споменаван сред фаворитите за Нобеловата награда по литература, но така и не я получи, отбелязва Франс прес.

Само преди няколко месеца Филип Рот каза в интервю за в. „Либерасион“, че Доналд Тръмп „страда от тежък нарцисизъм и е компулсивен лъжец, невежа и самохвалко, човек, който се води от реваншизъм и вече е малко сенилен“.

„Няма граница за опасностите, които лудостта на този човек може да причини“ – каза писателят.

През януари 2017 г. Филип Рот направи подобен жлъчен портрет на Доналд Тръмп и пред New Yorker.

Що се отнася до решението си да спре да пише, обявено през 2012 г., Филип Рот казва през 2017 г, че разказването на истории „вече не е същността на живота му“.

„Странно е. Никога не бих си представил, че това може да ми се случи“, признава тогава авторът на „Американски пасторал“.