shareit

Лютви Местан отиде на Тюркян чешма с турския посланик

| от chronicle.bg по Нова телевизия |

Бившият лидер на ДПС Лютви Местан пристигна пред Тюркян чешма в Могиляне, където днес българските турци отбелязват годишнина от събитията през 1984 година. На този ден именно там умират четирима български турци, сред които и 17-месечната Тюркян.

След промените в ДПС и светкавичното отстраняване на Лютви Местан, информациите дали той ще присъства на събитията в Могиляне бяха противоречиви. Малко преди официалната церемония Местан се появи заедно с турския посланик у нас и областният председател на ДПС в Кърджали, съобщава Нова телевизия.

Наблюдава се засилено присъствие на турски дипломати. Очакваше се на честванията да пристигне и турския външен министър, но все още няма окончателно потвърждение дали това ще се случи.

 
 
Коментарите са изключени

Финиъс Гейдж, който промени неврологията

| от |

На 13 септември 1848 г. Финиъс Гейдж и колегите му взривяват скали, за да се направят място за железопътната линия Рутланд и Бърлингтън близо до Кавендиш във Върмонт. Гейдж подготвя експлозията като уплътняваше отвора, в който беше поставен експлозив, с помощта на трамбовъчен железен прът. Тогава се случва и инцидентът, който ще остане в историята – металната пръчка създава искра, която запалва експлозива, и в резултат на взрива желязото минава право през черепа на Гейдж. Той влиза под костта на лявата му буза и излиза напълно през горната част на главата. По-късно винкелът е намерен на около 30 метра, облян с кръвта и части от мозъка на Финиъс.

За да добием представа за щетите, които този прът може да причини, трябва да сме наясно с размерите му – той е с дължина 1,11 м. и с диаметър 3,18 см. в единия край и е заострен до 0,6 см. в диаметър в другия, с тегло приблизително 6 кг.

JacksonJBS A descriptive catalogue of the Warren Anatomical Museum 1870 frontispiece 623x1024

След като пръчката минава през главата му, не се знае дали Гейдж губи съзнание, но само минути след инцидента, за учудване на колегите от екипа му, той вече върви и говори и дори прекарва изправен 1-километровия път с каручка до къщата си, където е прегледан от д-р Едуард Х. Уилямс, който описва ситуацията:

Когато пристигнах, той каза: „Докторе, тук има достатъчно работа за вас“. За първи път забелязах раната на главата му още преди да изляза от каретата си, пулсациите на мозъка бяха много отчетливи. Горната част на главата му изглеждаше някак като обърната фуния… сякаш някакво клиновидно тяло е минало през нея. Г-н Гейдж, по времето, когато преглеждах раната му, разказваше за начина, по който се беше сдобил с нея, на наблюдателите. Не вярвах на разказа на господин Гейдж и мислех, че ни лъже. Г-н Гейдж упорито твърдеше, че пръта минава през главата му… Господин Г. стана и повърна; усилието от това изхвърли около половин чаена чаша мозък, която падна на пода.

До вечерта д-р Джон Мартин Харлоу поема случая и именно бележките му от наблюденията върху нараняването на Финес, последващо възстановяване и промени в характера му доказват, че фронталния кортекс участва в изграждането на личността ни.

BringMeTheHeadOfPhineasGage KABOOM BoundlessAScienceComicsAnthology 2016 EJBarnes LBLee

Първоначалното лечение на физическите наранявания на Финиъс започнаха с почистване на раната чрез отстраняване на малки фрагменти от черепа и подмяна на някои от по-значителните. Голямата рана в горната част на главата му беше затворена с лепилни ленти и покрита с мокър компрес, за да може раната да оттече в превръзките. След няколко дни откритият му мозък се инфектира и мъжът изпадна в полукоматозно състояние. За облекчение и изненада на семейството му обаче се съвзема. Не след дълго д-р Харлоу успява да източи около 240 милилитра гной от абсцеса под скалпа на Гейдж.

Въпреки всичко това, само три месеца и половина след инцидента, Финиъс Гейдж вече водеше привидно нормален живот, противно на много очаквания. Най-близките хора до него обаче забелязаха леки промени в характера и поведението му. През 1868 г. в доклад, публикуван в Бюлетина на Медицинското дружество в Масачузетс, д-р Харлоу пише,

Неговите работодатели, които го смятаха за най-ефективния и способен бригадир, когото са наемали, преди контузията му, смятат промяната в неговия характер за толкова силна, че не могат да го върнат отново на работа. Той е раздразнителен, непочтителен, циничен, проявява слабо уважение към своите събратя, не се сдържа, когато чуждите думи противоречаха на желанията му, на моменти беше упорит, но все пак капризен и колеблив, и правеше много планове за бъдещето, които скоро изоставяше заради други, които изглеждат по-осъществими. В това отношение умът му беше коренно различен до толкова, че неговите приятели и познати твърдяха, че „той вече не е Гейдж“.

Вече не същия човек и съкратен от работата си в железопътната компания, той работи за кратко в конюшнята в Ню Хемпшир, а след това и на други още по-странни места. След това прекара 7 години като шофьор на пощенска кола
в Чили, докато здравето му не започва да се влошава. Според изследвания от съвсем наскоро, през 2008 г., изглежда, че докато работи в Чили, Гейдж е възстановил по-голямата част от социалните си умения и до голяма степен се държи като доста нормален човек. След като здравето му се влошава, той се премества в Сан Франциско заедно с майка си, където, след като претърпява серия епилептични припадъци, умира на 20 май 1860 г. на 36-годишна възраст – почти 12 години след инцидента.

Едва през 1866 г. д-р Харлоу, който смяташе, че никога няма да чуе отново за Финиъс, научава за смъртта му. По молба на семейството черепът на Финеас е изваден от гроба му и изпратен заедно с железния прът, който пробива черепа му, на д-р Харлоу в Масачузетс. Днес и двете са изложени в Харвардския университет, в Анатомичния музей на Уорън.

 
 
Коментарите са изключени

Арменският геноцид остава непризнат и до днес от Турция

| от |

В една ранна сутрин на 24 април 1914 г. улиците на Константинопол са пропити с гневни викове и демонстрации. В следващите дни жителите на Османската империя ще опознаят много добре решението на властта – арменски интелектуалци, политици и религиозни лидери са преследвани и затваряни в затвори. Гонението е впечатляващо дори за страна, която е в навечерието на глобален военен конфликт. Повечето затворници ще изчезнат без следа, а това е само началото на един много тежък процес.

Думата „геноцид“ още не е измислена и не присъства в речника, за да може това престъпление да получи такава тежест. Арменският народ ще бъде гонен, преследван и мразен много дълго време. Според историческите данни, арменците преживяват много труден период – от 1914 до 1923 година са обект на преследване и след това идва Хитлер, който поема щафетата и продължава гонението.

Според различни данни, около 1.5 милиона души са вървели към сирийската пустиня – тя ще се превърне в окончателния им дом. Първо са изведени мъжете. Те имат шансовете да бъдат екзекутирани много по-рано и да спестят унижението и мъката в трудовите лагери. След тях тръгват жените, децата, старците. Дългият маратон има своя чар – лишения, липса на храна и вода, но за сметка на това се среща гаврата, изнасилванията, мъченията.

Едва през 1943 г. Рафаел Лемкин ще използва термина „геноцид“ и ще припомни за първия такъв в началото на XX век. Макар и до днес Турция да отказва да възприеме действията си като геноцид, но около 32 страни са признали зверствата. След като  Западна Армения пада под османска власт, обществото се дели на арменски католици, протестанти и християни (апостоли). Под шапката на Османската империя, арменците продължават да живеят в свое собствено затворено общество без особена намеса.

Marcharmenians

Отвеждане на арменски жители към затвора в Мезирех.

Снимка: By anonymous German traveler – Published by the American red cross, it was first published in the United States prior to January 1, 1923. [Aus: Politisches Archiv des deutschen Auswärtigen Amtes. Bestand: Konstantinopel 169.], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2902685

Около 70% от тях живеят в бедност в селските райони, но пък голяма част от социалния елит е установен именно в Константинопол. Според неофициални данни през 1878 г. около 3 милиона арменци са живеели в границите на империята. Дежурните преживявания като високи данъци, отвличания и насилствена смяна на вярата са нещо често срещано и за тях.

След подписването на Берлинския договор (1878 г), Османската империя трябва все пак да смекчи тона и да намери правилен подход към своите жители, без значение какво изповядват. Проблемът е, че една империя, която е повярвала толкова много в правотата си, никога не може да бъде контролирана от договори и спогодби.

Ето защо султан Абдул Хамид II решава да приключи казуса, сформирайки бойна организация с името Хамидие. Командата към тях е „да се разправят с арменците както намерят за добре“. Малката армия имала зелена светлина да зверства във всяка гореща точка, което не било особено трудно, след като данъците постоянно се вдигали, а с това и арменците скачали на бунт. С добре изфабрикуван повод, кървавите сблъсъци следват.

1895erzurum-victims

Жертви на клане в Ерзурум, Турция 1895 г.

Снимка: By W. L. Sachtleben. (d. 1953) – „The Graphic“ December 7th 1895. Page 37 Online Archive, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2225204

Кланетата били невиждани, което за пореден път накарало „Великите“ сили да се намесят и да накарат Абдул Хамид II да подпише нов договор. Въпросният документ също няма да бъде спазен. Около 2000 арменци се събират в Константинопол, за да поискат изпълнение на новите реформи, но вместо това са първата вълна, която ще посрещне полицейската бруталност. И в опити през 1895 г. да извоюват най-елементарно право на живот, арменците посрещат острата страна на меча и според различни източници между 100 до 300 хиляди души стават жертва на хамиданите. Очевидно е, че промени няма да последват.

Ottoman_Armenians_1908

Арменски жители празнуват издигането на новата организация и се надяват на по-добър живот.

Снимка: By Berc Fenerci – Edited from the CD „From East to West: Exhibition of Armenian Historical Postcards (1897-1920)“ by Berc Fenerci., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10503258

През 1908 г. ще се случи първия военен преврат, който има за цел да свали султана. Организацията „Младите турци“ успява да вземе властта и на конгреса в Париж, представители на тази организация обещават, че малцинствата ще имат права и съответно ще могат да живеят в много по-човешки условия. Едва ли някой тогава е подозирал, че от тази организация ще произлезе легендарното трио „Тримата паши“. Никой не е подозирал, че в тази организация съществуват кисти с размера на „Комитет за обединение и прогрес“. На следващата година се случва контрапреврат от ислямски теологически студенти. Целта е връщането на властта в ръцете на султана и въвеждането на ислямски закон. 4-години по-късно избухва и Балканската война, която коства допълнителни европейски територии на империята.

Освен всичко това, военният конфликт носи специално послание:

„Великото наказание на Аллах, защото обществото не намери начин да продължи напред.“.

Около 85 000 мюсюлмани се завръщат обратно в Константинопол. Освен всичко, те трябва да живеят в арменските гета, където животът и без друго не е песен. До днес се смята от някои историци, че новодомците са изиграли най-голяма роля в избиването на арменци.

През Първата Световна война нещата продължават да се влошават. На 25 февруари 1915 г. военният министър Енвер Паша нарежда повишаването на сигурността и бдителността в редиците, както и отстраняването на всички арменци от военни постове. Демобилизацията е в следствие на редица слухове, че именно арменците издават военни тайни на руснаците.

Van_Defenders

Въоръжени цивилни арменци се опитват да предпазят квартала си от османската армия.

Снимка: By Original spurce: Scanned from the Soviet Armenian Encyclopedia Article on the Defense of Van (vol. 11, p. 273), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3654720

Новото им назначение е в трудови лагери и за изпълнение на бойни задачи свързани с логистиката. Според различни източници, разоръжаването на арменците е и първата стъпка към извършването на геноцида. На 19 април 1915 г. град Ван получава заповед да изпрати на фронта незабавно 4000 войника. За арменското население всичко е ясно – мъжете напускат града и остават беззащитните жители.

Арменското общество предлага 500 войника и пари, с които да спечели време, но въпреки това не успяват. Заканите за изтребване на целия град започват да се прокрадват по улиците. На следващия ден, докато градът е под обсада, една арменка става жертва на насилие. Познати се притичат на помощ и са застреляни от войници.

Разраства се доста сериозен конфликт и около 30 000 арменци се вдигат на бунт, предпазвайки един квадратен километър от османските войници. Конфликтът продължава, докато руските сили не достигат границите на града. Искрата вече е паднала в бурето с барут.

Вечерта между 23-24 април 1915 г. правителството гласува арестуването на 250 арменски лидера и видни интелектуалци. Нещо подобно се случва и в Анкара. Онези, които не успяват да избягат, получават куршум. На 29 май се гласува законът за депортиране, който позволява на властите да отстранят всеки жител – потенциална заплаха за империята.

AmbassadorMorgenthautelegram

Телеграма на американския посланик, изпратена още през 1915 г. 

Снимка: By Henry Morgenthau Sr – US National Archives, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37227677

Съюзниците на Османската империя просто отказват да признаят съществуването на подобен акт, но противниците не спират да говорят за него. Единствено консулите в страната изпращат телеграми за случващото се, но без успех. Голямата депортация завършва в сирийския град Дейр ез-Зор. Там пристигналите жители са свободни, но в сградите няма храна, няма вода и никакви продукти от първа необходимост.

Властите дори не се опитват да прикриват следите си. На фона на разрастващата се война, те предпочитат да решат проблема си веднъж завинаги. Командата е „Правете каквото искате“. Следователно жените се изнасилват, мъжете са гаврени и изтезавани, убийствата са нещо всекидневно. Някои жени са изпратени в Дамаск, където са продадени като робини. Онези, които оцеляват и стигат до границата със Сирия и Ирак, трябва да се подготвят за следващото голямо изпитание.

Morgen23

Снимка: By National Archives of United States – RG59, 867.4016/83, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=48226862

Около 25 концентрационни лагера са подготвени за новодомците. Някои лагери са просто транзитни точки, други са използвани като масови гробове. Повечето живеят по няколко дни. Войниците избирали най-красивите жени за свои съпруги, но не водили записки на тези актове на „милосърдие“. Никой не знае и колко съпрузи са изгубили живота си, опитвайки се да спасят своите жени.

Morgenthau336

Снимка: By Henry Morgenthau – Ambassador Morgenthau’s Story Doubleday, Page p314, (http://net.lib.byu.edu/estu/wwi/comment/morgenthau/images/Morgen50.jpg), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3822803

Бернау (американски жител с немски паспорт) става свидетел на доста зловещи гледки. Той разказва за масовите гробове с по 60 000 души в Макханах. Около 450 деца получават дневна дажба от едва 150 грама хляб на ден и живеят в палатки. Дизентерията е обхванала лагера. В съседния лагер „Абу Херера“, пазачите записали как 240 гладуващи арменци започнали да ровят в конските изпражнения, за да открият зърна, които да консумират.

Talat_Pasha

Мехмет Талат паша дава разрешение за депортирането на арменци.

Снимка: By Neue Photographische Gesellschaft Berlin and Bain News Service, publisher – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID ggbain.31323.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1275814

Кой оркестрира цялото това зверство? Комитетът за обединени и прогрес формира „Специалната организация“ за изтребване на арменците. В края на 1914 г. около 124 престъпника напускат затворите с най-високо ниво за сигурност, за да покажат на какво са способни. В началото на следващата година хиляди други ще ги последват за изпълнение на „важната мисия“. Наричат ги „касапите на хора“. Убийствата и гаврите не спират до тук. Освободените затворници измисляли нови и нови начини за изтребване. Освен това имали на помощ и официалната османска армия.

Armenian_woman_kneeling_beside_dead_child_in_field

Арменка в полето близо до Алепо, опитвайки се да помогне на паднало дете. По-късно става ясно, че детето е починало.

Снимка: By en:American Committee for Relief in the Near East – from usa gov site.Rights Information: No known restrictions on publication.Reproduction Number: LC-USZ62-48100 (b&w film copy neg.)Call Number: LOT 10898 [item] [P&P]Medium: 1 photographic print., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27444775

Започнали да горят живи хора, други са издавени в дълбините на Черно море. Италианският консул в Трабзонд разказва как стотици жени и деца са товарени на лодките, за да бъдат хвърлени и издавени. Повече от 50 000 души са избити именно по този начин. Експериментите с хора също били разрешени, следователно започнали да се предлагат високи дози морфин, токсичен газ, както и атаки с тиф.

Според приетия закон на 13 септември 1915 г. с депортирането трябва да се конфискува и арменското имущество. По-късно по време на мирните преговори в Париж, арменски делегати представят документи за имущество на обща стойност от 354 милиарда долара (според днешната инфлация – стойността комбинира културно църковно наследство, както и имоти на жители). Някои критици смятат, че икономиката на страната не може да постигне такива висоти без разграбването на арменците.

İkdam,_4_Kasım_1918

Новината във в-к, че тримата паши са успели да избягат.

Снимка: By İkdam – NTV Tarih, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=26934620

В нощта на 2-3 ноември 1918 г., тримата паши (Мехмед Талат Паша, Ишмаил Енвер Паша и Ахмед Джамал Паша) успяват да избягат. Зверствата са признати на 11 юли 1919 г. от Дамат Ферид Паша. Около 130 човека – всички членове на „Специалната организация“ – са обвинение в извършването на геноцид. Главните виновници са заловени и осъдени на смърт, но след това са изпратени в Малта за допълнителни разпити.

Стоят там известно време и през 1920 г. са разменени за британски военнопленници. Двама от завърналите се паши са убити от арменски нелегални бунтовници, които все пак искат да получат възмездие за всички зверства. Мнозина от изпратените в Малта не могат да бъдат осъдени поради простата причина, че по правилата на войната все още липсват клаузи, които да преследват зверства с такъв мащаб срещу цивилно население.

Джон Кифнър от Ню Йорк Таймс пише следното по темата:

„В навечерието на Първата Световна война в Османската империя има около 2 милиона арменци. През 1922 г. са преброени едва 400 000 души. Останалите 1.5 милиона са жертва на това, което историците наричат „геноцид“.“

 
 
Коментарите са изключени

Великите Авантюристи: Робърт Фицрой между мореплаването и метеорологията

| от |

Има хора, които завинаги остават в сянката на малко по-големи имена, макар и техните действия да са помогнали сериозно за общото благо, шансовете да бъдат пропуснати в историята винаги са големи. Такъв пример може да бъде Робърт Фицрой. Славният моряк е бил единственият шанс на Чарлз Дарвин да се качи на кораба HMS Beagle и да направи славното пътуване, което ще позволи да напише безсмъртния си труд „On The Origin of Spicies“ през 1859 г.

Без участието на Фицрой, Дарвин най-вероятно е щял да стои на бреговете и да фантазира за онези далечни светове, надявайки се на чудо. И въпреки това днес всеки е чувал за Дарвин и еволюцията, но е пропуснал инструмента, който случва цялата експедиция. Впрочем самият Робърт е бил приятел не само с Дарвин, но и с други известни личности и благородници по онова време. Моряк е последното, което може да бъде поместено в CV-то му.

Фицрой е също така политик, губернатор, обществен представител и дори учен. Според различни източници, потеклото на Робърт може да отведе корените до Чарлз II. Любопитството било забелязвано много отдавна и мнозина често забелязвали младежа да губи повече време пред книгите, отколкото в игри. Когато полубрат му лорд Касълреаг умира, Фицрой чупи оковите на семейството и благоприличието, отказва се от титлите и поема контрола на любимия си кораб Beagle.

gettyimages-2695373-594x594

Само на 23 години, той ще успее да заведе своя екипаж на две доста опасни експедиции. Демонстрира невероятен кураж и сила да се справи с всички предизвикателства, но под строгата визия се крият и други качества, но сред тях най-големият проблем е, че тежката отговорност отключвала дълбоки депресии, които го превръщали в опасен събеседник. Понякога самият Робърт се шегувал, че точно тази лоша кръв напомняла за съдбата на брат му. При срещата между Робърт и Дарвин, изследователят ще напише интересно писмо, споменавайки своя капитан. Сестрата на Дарвин ще прочете следното:

„Той наистина е впечатляващ човек. Никога не съм виждал човек, когото бих могъл да си представя в обувките на Наполеон.“

При завръщането от толкова интересната експедиция, в която Дарвин изяжда всяко ново същество, на което попада, Робърт получава всички възможни титли и бързо се настанява в западен Лондон, където се храни от титлата си. Получава известно влияние в политиката и прави своята единствена грешка в живота си – приема свободната позиция на губернатор в Нова Зеландия. Стратегическата грешка ще коства твърде много на моряка. Първо за пореден път ще трябва да преплува света, за да се настани в една от най-лошите колонии на Британската корона. Нова Зеландия била на път да банкрутира.

Местните племена постоянно водили конфликти със западните заселници. Всеки опит за помирение или решаване на проблема водило до нови и нови главоболия. Само две години след пристигането си, Робърт е призован да се върне отново във Великобритания. С пристигането си осъзнава, че е ходил по много тънък лед. Политическата му кариера била силно разклатена от неуспехите в Нова Зеландия, наследството му е похарчено за разходката с Дарвин, а лидерската му позиция била заменена от много по-млади капитани.

gettyimages-3247536-594x594

Единственото предложение за работа било направено от кралската флота. Издирвал се капитан, който да управлява един от първите параходи. Въпреки съветите на Дарвин да се въздържи от този кораб, Фицрой поема контрола и всичко върви нормално, докато не е поразен от още една тежка депресия. С леки проблясъци в тунела и шансове отново да си стъпи на краката, Робърт е ударен от още една жестока новина – неговата съпруга умира. В опитите си да прави нещо, което евентуално да го отдели от черните мисли, морякът започва да финансира нов департамент по метеорология. Оригиналната идея на този департамент е да се използва наученото от капитана и по този начин драстично да се намали времето за плаване.

Самият Фицрой вече е имал наблюдения и се опитвал да предсказва времето. Наблюденията му се оказали доста добри и много скоро получил колонка във в-к Times, където споделял своите метеорологични познания и наблюдения. През 60-те години дори успява да се издигне до знаменитост сред хората, които по онова време са се опитвали да разгадаят утрешния ден. Впрочем много скоро телеграфът ще започне да предава информацията до всички точки на Великобритания. Дори тогава обаче печели врагове.

Агресивната преса и скептичните научни ръководители винаги търсели повод да нарекат учения „измамник“ и „шарлатанин“. Към 1965 г. вече изпитва затруднения и е твърде уморен, за да продължи своята мисия. Пенсионира се и живее малко по-спокойно. Най-вероятно е бил ударен от пореден епизод на черна депресия. На 30 април става, облича се, целува дъщеря си по челото, заключва стаята и си прерязва гърлото.

 
 
Коментарите са изключени

Как градът Чикаго получава името си

| от |

Първият европеец, който стъпва в района, който днес знаем като Чикаго, е Никълъс Перо, френски търговец, през 1671 г. След няколко години той е последван от колегите си френски изследователи Луи Жолие и Жак Марке. Районът е бил населен до голяма степен от местните алгонкийски хора, които говорят езика Маями-Илинойс и са се били установили там отдавна. През 80-те години на 18 век Жан Батист Пойнт дю Сайбъл построява ферма в устието на река Чикаго, превръщайки се в първия неместен постоянен заселник. През 1795 г. някои племена са предали района на Съединените щати след войната в Северозападна Индия. До 1830 г. вече Чикаго е призна за община от едва 100 души. Именно през 1830 г. името на малкия град беше официално записано като „Чикаго“.

Steam Rising from Chicago River

Река Чикаго

Имайки предвид корените на града, вероятно няма да е изненада да научим, че „Чикаго“ произлиза от индианска дума. Съществуват обаче различни теории за това от коя конкретна дума е била използвана. Коренните американци, населявали района преди европейците да дойдат, имаха няколко различни думи, които звучаха подобно на Чикаго. Една от популярните теории е, че градът е кръстен на вожд на име Чикаго, който според историческите извори е бил удавен в река Чикаго. Други идеи за произхода включват, че името е  производно на думата „шекауго“, което означава „игриви води“ или „чокаго“, което означава „обезличени“. Произходът на името е оспорван сред учените поради малкия брой съвременни документи за времето на създаването на Чикаго, които всъщност обсъждат как е кръстен.

След като уточнихме тези неща, време е да кажем, че най-широко приетото наименование е думата „шикаакуа“, която преведена от езика Маями-Илинойс означава „раиран скункс“ или „миризлив лук“. Което и от двете да е верният превод, не е особено бляскаво име, нали? Повечето историци смятат, че версията с „лука“ е правилна, тъй като хората, които говорили езика Маями-Илинойс са били известни с това, че кръщават природни забележителности на растения, които растат в или близо до тези забележителности, докато да кръстят нещо на животно е било рядкост. Системата за именуване на база растенията е практична, защото напомня за това какво растение къде расте, което предоставя лесна справка при събиране на храна. Имената на растителна основа са разпространени и в други алгонкийнски езици. Хората от Маями-Илинойс също са оставили своя отпечатък върху няколко реки в района, включително река Саламония в Индиана (от oonsaalamooni siipiiwi или река ба червената орхидея) и Шугър Крийк (от ahsenaamisi siipiiwi или река захарно кленово дърво).

Следователно е вероятно „Шикааква“ да е думата за поток край Чикаго поради празът или „миризливият лук“, които растат на това място. Когато французите започнали изследванията си в района, те взели думата и я „френсифицирали“, превръщайки я в „Чикаго“, което познаваме днес. Изследователят Робърт де ла Сале най-вероятно е първият човек, който изписва думата, която е първия предшественик на името Чикаго, която той написва като „Checagou“.

Основните доказателства за теорията на лука се намират в аписанието на Анри Джотел, спътник на де ла Сале, който пише през 1687 г .:

Стигнахме до място, наречено Checagou, което според това, което научихме, е получило името си от количеството лук, който расте в този район, в гората… вид чесън в количество, което не е съвсем като това на Франция, като листът й е по-широк и по-къс, и също не е толкова силен, въпреки че вкусът му близо се доближава до неговия, но не е като малкия лук или въобще лукът на Франция.

Allium tricoccum var. tricoccum

Allium tricoccum

Въпросният праз (или пролетен лук, или див чесън) беше растението Allium tricoccum, известно още като рампи. Те растат в САЩ и, вярно с твърденията на Жутел, имат силна миризма на чесън, но много приличат на лук. Смята се, че кореняк американците в района на Чикаго са използвали рампи в ежедневието си, правейки от растенията неща като студени лекарства и дори крем, за да облекчат сърбящите пчелни ужилвания. Те също бяха популярна храна през пролетта, когато можеха да се берат след дълга зима на скучна, консервирана храна…

Интересното е, че е малко вероятно да намерите много рампи в Кук Каунти, където Чикаго се намира днес, и е незаконно да ги събирате, ако видите някои от тези диви праз в границите на окръга.

Чикаго е известен с множество прякори, включително „Ветровитият град“, „Чи-Таун“, „Втори град“, „Чикаголанд“ и като игра с прякора на Ню Йорк – „Големият лук“. В стихотворение на Карл Сандберг, публикувано през 1916 г., озаглавено „Чикаго“, той нарича града „Град на големите плещи“. Наричан е още „Сърцето на Америка“, тъй като остава един от най-големите транспортни центрове в Съединените щати и е в горния център на страната.

 
 
Коментарите са изключени