Любовта трае три години

| от |

Един от най-известните френски автори Фредерик Бегбеде описва края на една любов с финес, плач, псувни и малко фойерверки… Но какво се случва в женската глава?

Фредерик Бегбеде казва: „Любовта е предварително изгубена битка.“* Той неслучайно смята, че тя трае точно три години и нито секунда повече. Неслучайно казва и че да се влюбиш в някого и той да се влюби в теб е най-страшното нещо на света. Защото щом това стане, то тогава, то това непременно ще свърши, при това бързо, тъжно и болезнено.

Винаги мислим така, нали? Когато любовта се случи ние трудно я разпознаваме. Но разпознаваем ли я накрая, трудно я припознаваме. Ако все пак и двете неща се случат, ние се впускаме в нея жадно и бързо, защото вярваме, че е тленна като нас и щом е започнала, то неизбежно й се вижда краят.

„Любовта е измамница.“, казва приятел. Тя е лоша, злобна непозната, която те залъгва, че този път ще е завинаги, че този път той ще те обича повече, отколкото ти него, че този път краят е много, много далеч. И всеки път ти й се връзваш, и всеки път на финала се оказваш “пристегната в неудобно бельо, сама на танците, докато другите са по двойки.“

Всеки търси онази пламенната любов. Любовта, която е почти невъзможна, любовта, за която всички знаят и искат, но не могат да осъществят. Любовта, която пламти и изгаря като на кино… Любовта, за която хората пеят песни и пишат стихове. Рано или късно обаче, тази любов неизменно попада под тежкото битие на ежедневието и се превръща в нещо като дневен ритуал – като ходенето до тоалетната или миенето на зъби. Но ти не пееш песни за времето, което прекарваш във WC-то, нали!? Нали!?

Бегбеде казва много просто: „Любовта приключва в момента, когато стане невъзможно да се върнеш назад. Именно така човек си дава сметка: изтекла е много вода, престанали сте да се разбирате взаимно. Скъсали сте, без дори да си дадете сметка за това.“ Хората казват, че жените са по-склонни да се влюбват, по-рязко късат и драматизират повече на финала. Не мога да се съглася. Една моя приятелка веднъж ми каза: “Знаеш ли как разбрах, че всичко е приключило? Събудих се една сутрин и просто знаех.“ Не, жените не викат и не си скубят косите. Те са тихи, подмолни и методични. Те обмислят и взимат много рационални решения. Да, те искат пламенна любов, но на каква цена? Не и за да гледат циврещото ти лице накрая, или да перат мръсните ти чорапи в бъдеще!

Дали любовта трае три години? Може би дори по-малко. Ако до година не си се отегчила да гледаш лицето му и това, че заспива в средата на филма, не те дразни до безкрай, значи може и да има бъдеще за вас. Запомни – любовта неизменно умира. Тя бива убита, унищожена, смачкана и захвърлена от ежедневието.

„Човек трябва да вземе решение: или да живее с един човек или да го желае. Не може да желае нещо, което има, това е противоестествено.“ Тя е като новата рокля, която си носила 10 пъти и вече ти се струва обикновена и скучна. Предвидима. Разбира се, има много фактори, които показват, че любовта може да продължи много над три години и дори тогава може да бъде разрушена само от едно малко нещо. Миналата година три мои семейни приятели се разделиха. Едните поделиха общия си апартамент, другите развалиха годежа си, а третите просто се пренесоха в различни градове… А аз вярвах, че любовта им ще продължи вечно…

Но както Бегбеде казва на финала: „Сбогом, очарователни моменти, трябва да се откажем от нежните имена, които сме си измисляли, да изгорим снимките от сватбеното пътешествие, да спираме радиото, ако пуснат песента, която сме си припявали заедно…“

Любовта няма срок, но има годност, изживей я докато можеш, и винаги оставяй ежедневието извън нея… То ще я смачка евентуално, но ти удължи сладката агония малко по-дълго. Аз така правя… И колкото и да се пазя, накрая винаги има разбити сърца. Неизбежно е. 

*цитатите са от „Любовта трае три години“ на Фредерик Бегбеде, изд. Колибри
 
 

Почина писателят Филип Рот

| от chronicle.bg |

На 85 години почина американският писател Филип Рот. Причина за смъртта му е сърдечна недостатъчност, посочил литературният му агент Андрю Уайли.

Рот е носител на наградата „Пулицър” през 1998 г., присъдена му за романа „Американски пасторал”.
Той е автор на над 30 книги, сред които романите „Синдромът Портной”, „Писателят призрак”, „Човешкото петно”, „Призракът излиза” и „Животът ми като мъж”.

Роденият в Нюарк, щата Ню Джърси Рот бе прозорлив наблюдател на американското общество и недостатъците му. Той многократно бе споменаван сред фаворитите за Нобеловата награда по литература, но така и не я получи, отбелязва Франс прес.

Само преди няколко месеца Филип Рот каза в интервю за в. „Либерасион“, че Доналд Тръмп „страда от тежък нарцисизъм и е компулсивен лъжец, невежа и самохвалко, човек, който се води от реваншизъм и вече е малко сенилен“.

„Няма граница за опасностите, които лудостта на този човек може да причини“ – каза писателят.

През януари 2017 г. Филип Рот направи подобен жлъчен портрет на Доналд Тръмп и пред New Yorker.

Що се отнася до решението си да спре да пише, обявено през 2012 г., Филип Рот казва през 2017 г, че разказването на истории „вече не е същността на живота му“.

„Странно е. Никога не бих си представил, че това може да ми се случи“, признава тогава авторът на „Американски пасторал“.

 
 

Любопитни факти за сандвичите!

| от chr.bg |

По случай текущата Британска седмица на сандвича в. „Дейли експрес“ предлага няколко любопитни факта за едно от любимите изделия на жителите на Острова:

– Освен домашно приготвените изделия от този тип, британците купуват над 3,5 милиарда сандвича годишно.

– Над 300 000 души във Великобритания работят в бизнеса със сандвичи.

– Около 31 процента от всички продавани в страната сандвичи включват пилешко. Следващата най-популярна съставка сред британците е сиренето.

– Сандвичите са кръстени на Джон Монтагю, четвърти граф на Сандвич (Сандуич) (1718 – 1792) – запален картоиграч, който поръчвал да му бъдат сервирани парчета студено говеждо месо между две филии хляб.

– Най-ранната документирана употреба на думата „сандвич“ в този смисъл датира от 1762 г. Преди това с нея са били назовавани вид шнур от 15-и век и птицата гривеста рибарка, кръстени на град Сандуич.

– Американецът Джоуи Честнът, известен с прякора Челюстите, държи няколко рекорда за бързо ядене на сандвичи. Сред тях е поглъщането на 47 грил сандвича със сирене за 10 минути.

– През 2011 г. от данъчни съображения щатът Ню Йорк постановява, че ястието бурито е сандвич.

 
 

„Дедпул 2″ оглави боксофис класацията на САЩ

| от chronicle.bg |

„Дедпул 2″ оглави боксофис класацията на САЩ с приходи от 125 милиона долара, съобщиха световните информационни агенции.

Приходите са по-малко от тези на първия филм, който със 132,4 милиона постави рекорд за дебют на продукция, забранена за зрители до 18 години, но бяха достатъчни да изместят „Отмъстителите “ от челната позиция.

„Дедпул 2″ зае второ място в историята за дебют на филм, забранен за зрители под 18 години, и третото за годината след „Отмъстителите: Война без край“ и „Черната пантера“.

„Отмъстителите: Война без край“ слезе на второто място с приходи от 29 милиона долара, след като три седмици оглавяваше бокс-офис класацията на Северна Америка. Общите приходи от филма на вътрешния пазар са 595,4 милиона долара и 1,2 милиарда долара в чужбина.

Филмът вече зае петото място по приходи за всички времена в света. Третото място в бокс-офис класацията на Северна Америка с 12,3 милиона долара зае дебютният „Книга за възрастни“ с участието на Джейн Фонда, Даян Кийтън и Кандис Бъргън.

Челната петица се допълва от „Безкраен купон“ и „Проникновение“ с приходи съответно 7,5 милиона долара и 6,5 милиона долара.

 
 

Хората от провинцията са по-щастливи от тези в града

| от chr.bg |

Проучване, проведено сред 400 хиляди канадци установи, че жителите на малките провинциални градчета се чувстват осем пъти по-щастливи от живеещите в мегаполисите.

Изследването отчита, че големите градове имат някои предимства – в тях безработицата е много по-малка, заплатите са по-високи, и образованието е по-качествено. Но това не прави жителите им много по-щастливи. Това се дължи на факта, че в мегаполисите социалното отчуждение е много-по голямо, което снижава индекса на човешкото щастие. Нещата съвсем не стоят така в малките провинциални общности, където хората живеят много по-задружно.

При провеждане на изследването учените от университета „Макгил“ в Монреал използвали утвърдена „скала на щастието“. Респондентите трябвало да отговорят колко са щастливи от живота си и да му дадат оценка по десетобалната система. Страничните въпроси потвърдили заключението.

Оказа се, че хората от големите градове са 800 процента по-малко щастливи от сънародниците си в дълбоката провинция. Жителите в градските зони имат значително по-малко контакти с роднини и приятели.

Учените отдавна предупреждават, че социалната изолация променя човешкия мозък, който се зарежда със съставка, която генерира страх и агресия.

Жителите на големите градове харчат около 30 процента от доходите си за подобрения в дома, което е допълнителен стресиращ фактор. Градската среда се възприема от живеещите в нея като по-малко безопасна, дори и на подсъзнателно ниво. Хората си имат по-малко доверие, тъй като градската човешка маса не е хомогенна, а много по-хетерогенна, отколкото в дълбоката провинция.