Лондон ще ви приюти, ако му позволите

| от Дилян Ценов |

Лондон е магия. Кошер. Мравуняк. Пътешествие във времето. Огромно тяло със свежа кръв – улиците – която се влива в старите органи – сградите. Лондон притежава необяснима сила, която ще подчини и най-резервираните хора. Защото там има всичко. Не е лесно да го откриеш обаче. Трябва да отвориш сетивата си, за да усетиш ритъма на града. Да се отпуснеш в клаустрофобичните жилища, да превъзмогнеш разстоянията, тълпата… и наркотикът ще подейства.

За първи път отивам в Лондон. Мечтая за столицата на Англия още преди да навърша десет. Първата ми среща с града сигурно е била опосредствана от една видеокасета за 101 петнисти четириноги и една яка и зла моделиерка. Почти две десетилетия по-късно, за първи път кацам в този мегаполис с чувство за предстоящо разочарование. Знам, че Лондон не е това, което сме виждали по филмите от миналия век, и едва ли ще има интимни разходки по алеите на Хайд парк и среща с жена, която поразително прилича на Вирджиния Улф.

L'image a été importée depuis iOS (16)

Първият ден е кошмар. Когато пътувате за Лондон, се освободете от всички мисли за домашен уют. Ако някой си мисли, че центърът на София е тесен, то едва ли е попадал в огромен град като Лондон. За хора, свикнали да разполагат с огромно лично пространство, културният шок може да бъде голям. Дълги линии от еднакви дву- или триетажни къщи, от червени или кафяви тухли, зад които сякаш от години никой не живее, а самите те са от времето на Кралица Виктория. Изглеждат като изплюти от конвейер, за да могат спешно да приютят милионите работещи в града. Ние отсядаме в една такава. В тези къщи има само най-необходимото, като за него е използвано минимално пространство. А наемът на практика е за локацията. В Лондон плащаш за локация, защото едва ли някой би дал тези наеми за жилища в такова състояние. Така че идиличната представа за дома трудно може да бъде реализирана, когато се чувстваш като мравка в мравуняка.

L'image a été importée depuis iOS (12)

Вторият ден е посветен на дълъг пешеходен тур, който трябва да ни разкрие най-популярните дестинации на Сити и Уестминстър. Събота е и централните части са относително спокойни. И при все това има много хора. Движим се бавно, попиваме улиците на Сити, чуваме историите за това как и до днес кралицата трябва да поиска разрешение, за да влезе в този квартал – ритуал останал от времето, когато тук са живели римляните. Подробно ни разказват за чумната епидемия от 1666 година и суеверността на англичаните. Както и за тяхната подозрителност към големите пространства. Сега разбирам защо тук хората се чувстват добре, набутани в малки кутийки, достатъчни да задоволят най-елементарните битови нужди и нищо повече.

Сядаме да обядваме в пъб близо до Трафалгар скуеър. Съвет – когато сте в Лондон, в Англия изобщо, не пестете пари за храна. Да, ресторантите не са от най-евтините удоволствия, но определено си струва да опитате няколко неща – английската бира, чая, традиционната им закуска и овчарския пай. Все пак храната е неизменна част от културата, а Лондон добива далеч по-очарователен вид, след като си опознал английската кухня. След обилна доза овчарски пай и сайдер (също препоръчително питие) продължаваме по Пал Мал. Тълпата е огромна, многолика, многоцветна, всякакви хора крачат по старите тротоари, с милиони полепнали дъвки по тях. Пред сградата където в момента тече „Седмицата на модата“ дълга опашка от издокарани хора държи пропуските си в ръка и чака да бъде пусната зад черните платнища. Лондонската тълпа не ме дразни, нещо странно предвид факта, че тълпите будят плашещо садистична страна в мен. Обикновено ги свързвам със скупчени на едно място хора, които си мислят, че са сами и могат да ходят със скоростта на костенурки с подагра по тесните софийски тротоари. Тълпата тук обаче има съвсем различен ритъм. Странно, но той не е бърз. Не е и бавен. Той е автентичен. Това е ритъмът на Лондон. Потокът се случва естествено, непринудено. Тълпата е едно цяло.

Прибираме се на свечеряване, когато вече сме видели Бъкингамския дворец, паркът Сейнт Джеймс, Уестминстърското абатство и опакования в строително скеле Биг Бен, който ще бъде в ремонт до 2021 г. Разбираме от екскурзовода, че според архитектите, които са направили огледа, ако сградата не беше от историческо значение, далеч по-рентабилно би било да се срути и изгради наново. Лондон не изглежда толкова неприветлив, колкото преди 24 часа. Аз му подадох ръка, той отговори. Така както прави на всеки, който пожелае.

L'image a été importée depuis iOS

Следващият ден е посветен отново на разходка. Нищо конкретно. Без забележителности, просто улици. Смятам, че това е най-автентичната част от което и да било място. Неговите улици. Започваме с обиколка на Белгравия – кварталът, в който живеят най-богатите в този град. Огромните високи бели къщи тънат в покой, по улиците няма почти никой, от време на време бавно преминава по някое ферари или ягуар. Следва разходка в Хайд парк, където февруарското слънце и 5-те градуса изкарват стотици хора на алеите. Серпентината – най-голямото езеро в града и паметникът на принцеса Даяна са най-впечатляващите неща в този парк – един от белите дробове на Лондон.

L'image a été importée depuis iOS (7)

Ако сте в Лондон, съветвам ви да се отбиете в „Хародс“ – най-големият универсален магазин, бивша собственост на Мохамед Ал Файед. Минете през книжарницата, в която ще намерите почти всяка съвременна книга. Ако сте от хората, които имат слабост към пазаруването (като мен) внимавайте – в този магазин наистина е трудно да устоиш на изкушението.

L'image a été importée depuis iOS (9)

Третият ми ден тук е повратен. Излизам от „Хародс“ и осъзнавам, че съм загубил картата си за градския транспорт, добре заредена, за да стигне до края на пътуването. Оставам сам насред огромната тълпа, която ме заобикаля, напълно индеферентна за падащата батерия на телефона ми и нулевата ми ориентация в този огромен град. Някак се мобилизирам и успявам да стигна до близката метростанция, долу с помощта на пътниците (повечето лондочани всъщност са доста отзивчиви) взимам правилната мотриса и след малко вече не съм сам и съм в еуфория от случилото се. Оказа се, че загубената карта беше най-полезното в това пътуване. (И да, трябваше да си купя нова)

L'image a été importée depuis iOS (15)

Последният ден го прекарвам сам, пак по улиците на града. Пеш. От пъба, в който закусих обилно, и в който по-късно пих бира, до Трафалгар скуеър, Парламента, Уестминстърското абатство, паркът Сент Джеймс, Трафалгар Скуер, Странд, Флийт Стрийт, Катедрата Сейнт Пол и за финал – няколко часа в Тейт Модърн – най-големият музей за съвременно изкуство във Великобритания, чиито книжарници са истинско щастие за хипстърите и за истинските ценители на съвременното изкуство. Прекарвам няколко минути в огромното фоайе на музея с разноцветен мокет, по който са насядали десетки хора. След час и половина се прибирам и опаковаме багажа си.

L'image a été importée depuis iOS (11)

Последни мигове в Лондон. Свечерява се, ние сме в автобуса, който ще ни закара до летището. Тръгвам си в точния момент. Интересът ми е разпален достатъчно, че да искам да се върна тук при първа възможност. Не знам за колко време, но искам отново да усетя този ритъм.

Лондон е прекрасен. Не такъв , какъвто го очаквах. По-хубав. Разнолик. Смесен. Красив. Готически и съвременен. Идеално комбинирал и двете неща. Суеверен до припадък. Отрупан с паметници. Не знам дали е мръсен, не забелязах. Хаотичен не е със сигурност, там всеки знае какво прави. Лондон е подреден, голям и уютен мравуняк. Той работи на основата на взаимно привличане. Ако му разрешите, ще ви обикне. Ако му дадете шанс, и той ще ви даде.

 
 

Джордж Р. Р. Мартин: историята на едно пораснало момче

| от chronicle.bg, по The New Yorker |

Годината е 1994. Един уморен мъж на средна възраст напуска Холивуд, защото има нужда от промяна и свобода. В телевизията има умерен успех с работата си по „The Twilight Zone” и фантазията „Beauty and the Beast”. Но сценарият на пилотния епизод на нов сериал, „Doorways”, не е одобрен и това окончателно го отказва от телевизията като средство за разказване на собствените му истории. Всичко, което прави, е прекалено скъпо. Той иска замъци, крепости, армии, мащаб. Не може да имаш и коне и Стоунхендж в сериала – избери едно от двете , го съветва един продуцент. На страницата обаче може да имаш всичко, нали?

„Ще напиша фантастика и ще бъде велика. Ще имам всички герои и битки, които искам.“ Така през 1996 г. Джордж Реймън Ричард Мартин публикува роман, дълъг 700 страници. „Игра на тронове“ е първият том от „Песен за огън и лед“, тогава планирана като трилогия. Поредицата описва борбата за власт между аристократичните родове в Седемте кралства, част от въображаема средновековна нация. Мартин се вдъхновява не от митологичните сюжети, а от исторически събития. Книгите му са слабо базирани на Войната на розите – средновековна война в Англия. В сравнение с повечето фантастични книги, Мартин по-рядко прибягва до магията, за разлика от много свои колеги фантасти.

В началото книгата не бележи особен успех, макар че определени независими продавачи я препоръчват на клиентите, а те на свой ред я дават на приятели. Формира се малък кръг от почитатели. Жена му казва, че при премиерата е имало опашка от 400 души, чакащи за автограф. Само седмици по-късно, никой вече не се появява на представянията. С разказването на историята, авторът открива нещо – три книги са недостатъчни. Ще трябват поне седем, за да разплете конците, които е оплел.

George RR Martin, Джордж Р Р Мартин

Към днешна дата Джордж Р. Р. Мартин е продал повече от 15 млн. копия от книгите си по цял свят, а аудиторията му се е увеличила многократно в последните седем години, откакто излиза сериалът на HBO, “Игра на тронове“. В случая обаче Мартин знае как да играе играта. В свят като днешния, общуването на един писател с неговата аудитория е повече от ползотворно. Създаваш й усещането, че е част от личната ти история. Затова Мартин поддържа собствен блог от много години вече, интересува се какво коментират читателите, отговаря, поддържа връзка с основателите на форуми и клубове и се среща с фенове в неформална обстановка.

Да общуваш с публиката обаче си има своите минуси. А когато не си публикувал следващия роман от поредицата вече 7 години, всички фенове стават нетърпеливи. Заради забавянето, те настояват все по-настървено да разберат какво се случва с любимите им герои. Преди излизането на последната книга през 2011 г. някои от коментарите по форумите са крайно груби.

Един от най-големите идоли на Мартин е „Бащата“ на фантастичния жанр – Толкин. Повечето почитатели на фантастиката твърдят, че след втория, всяка книга в жанра наподобява „Властелинът на пръстените“. Героите на Мартин обаче са различни. Сред тях няма орки и гоблини, тъмни лордове, лошо и добро. Действието се развива около истински хора, в истински ситуации, което не се среща често във фантастиката. Героите носят всички черти на хората от Средновековието, държат се като тях. Определени персонажи, които са извършвали престъпления и злодейства, могат да станат симпатични на читателя. Нищо не е константа при Мартин и това е една от големите причини за успеха му. На никого от персонажите не му се гарантира дълъг живот, обратите в сюжета са толкова много, че хората се привързват към историята като към наркотик.

Един цитат на Мартин много точно описва мотивацията му към амбивалентния подход към персонажите: „Когато гледаш как Индиана Джоунс застава срещу нацистите е много зрелищно, но не е „Списъкът на Шиндлер“. Трябва да провокираш в читателя любов към персонажа и страх за него, дори за лошия такъв.

джордж мартин, джордж р р мартин

Мартин започва да пише още в тийнейджърските си години. Първото му поле за изява са истории за комиксови списания, в които той описва приключенията на супергерои, измислени от фенове на списанието. Влюбва се в научната фантастика и през 1971 г. започва да посещава сбирки на фенове. На една такава, четири години по-късно, се запознава с Парис Макбрайд. Тя е харесала негов разказ и двамата скоро създават приятелство помежду си. По това време Мартин е сгоден за друга жена, а Парис започва работа в пътуващ цирк. В следващите години двамата ще продължат да се виждат предимно на сбирките на фенове на фантастиката. След края на първия му брак, двамата започват връзка и през 1981 г. се местят в Ню Мексико. Женят се едва през 2011 г.

Същата година е публикуван и последният към днешна дата роман от поредицата – „Танц с дракони“. От тогава досега всяка година получаваме изявление от Джордж Мартин, че следващия роман от поредицата, „Ветровете на зимата“, ще се появи следващата година. Това важи и за тази година – през април Мартин каза, че романът няма да излезе през 2018 г. Една от основните причини за забавянето на книгите е желанието на автора да даде на читателите „най-доброто“, което заслужават. Поне така твърди самият той. Натискът от феновете, в комбинация със сложната и многокомпонентна сюжетна линия изискват прецизно синхронизиране при писането. Мартин не иска да допуска грешки. И нормално, при творение от такъв мащаб и фенове, които могат знаят книгите до последните им страници, всяка „грешка“ ще бъде изтъкната.

Очакванията са повече от големи. Отлагането на следващата книга не потушава напрежението, а напротив – нагнетява го. „Песен за огън и лед“ има такъв успех, че списание Time, обявява Мартин за „Американския Толкин“ след излизането на четвъртата книга, „Пир за врани“. Мнозина читатели твърдят, че Толкин е най-добрият жив писател на фантастика.

А ние чакаме. Следващата книга. Следващия сезон на „Игра на тронове“. И желаем на Джордж Р. Р. Мартин, който днес става на 70 години, честит рожден ден.

 
 

Почивка в Румъния не е никак лоша идея

| от Радослав Тодоров |

Съвсем близо до нас, на една река разстояние (в случая Дунав), имаме чудесна, огромна и доста разнообразна туристическа дестинация. Поради разни причини българските туристи предпочитат уединените плажове на Гърция или евтините плескавици на Сърбия пред планините и замъците на Румъния.

Може би защото у нас си имаме предостатъчно планини и въобще подобна природа като цяло, поради което Румъния е считана за не особено атрактивна от наша гледна точка. Карпатите и Трансилванските Алпи обаче са по-различни от нашите планини, с огромни вековни гори и пропити от съвсем друг дух.

Тектонически те са значително по-млади образувания отколкото са Старопланинския хребет и Рило-родопския масив. Съответно не са толкова слегнали и върховете, ритлите и склоновете им са с по-резки, неправилни и причудлини форми. А освен това са много сурови и враждебни, особено когато се влоши времето, в което също има особен чар. Дори през август вечерите там са прохладни и от устите на туристите излиза пара.

transfagarasan_pass__romania_by_karstart

Въобще колкото по-на север и по-навътре в Карпатите навлизаш все повече ти се струва, че Дракула по-скоро вместо кръв си е сръбвал от местната ракия наречена цуйка, или от по-силната й трансилванска разновидност – палинка.

Разбира се, из осеяната с църкви и замъци Румъния за всеки от тях на вратата ще ви поискат определена такса вход, защото това бил замъкът на Дракула. Този, който с най-голяма правдоподобност може да претендира, че е бил личният замък на Влад Цепеш, е замъка в Търговище, старата им столица (срещу само 12 леи вход), който обаче противно на общоприетото не се намира в планините на Трансилвания, а насред Влашката равнина.

И все пак таксите за замъците, музеите и хотелите като цяло не са толкова солени или поне не и в сравнение с цифроманията по нашето Черноморие или по ски курортите ни. Кухнята и заведенията са също сходни на нашите и като цени и като тип. С други думи, има всички условия да си изкарате добре почивката.

RoadTrip-moto-Roumanie-Transfagarasan-Pass-avec-Planet-Ride

Е, и там има не особено приветливи и небезопасни гета, разбити пътища, задръствания и катаджии, които обичат да задават въпроса „И какво правим сега?”. Но ние по начало сме доста добре калени точно в такъв тип обстановка, тъй че трудно нещо в Румъния ще ни изненада или уплаши. Освен, може би, доста трудните и опасни за непрофесионални катерачи маршрути из гребена на Централните Карпати.

Където се намира и най-високия връх в Румъния – Молдовяну (2544 м). Макар и значително по-нисък от Мусала, той е доста по-стръмен за изкачване. Почти постоянно дългият маршрут до него е плътно обгърнат в гъсти мъгли дори и през лятото, които бушуващите ветрове на моменти разсейват, откривайки главозамайващи гледки към огромни алпийски долини и ледникови езера заобиколени отвсякъде от стръмни зъбери.

Като през голямата си част маршрутът от езерото Балеа (2040 м) към върха върви по съвсем тънък ръб, по който и от двете страни надолу зейват страховити пропасти. Из този район всъщност има и много равни места, само че всичките до едно са разположени вертикално.

Castelul_Bran

По маршрута много често пътеката просто изчезва и се налага да се използват всички крайници, за да се преодоляват препятствията. Като на места, особено непосредствено под върха, се изкачва или спуска по отвесни скали с помощта на поставени за целта стоманени въжета и вериги. Но чувството, когато покориш такава враждебна планина и се завърнеш благополучно до хижата определено е незаменимо.

Не бива да ви отчайва и обстоятелството, че лятото вече се изтърколи. Планината е невероятно красива през всичките сезони.

 
 

Вече имаме премиерна дата за „Имението Даунтън“, филма

| от chronicle.bg |

Тазгодишният награден сезон дори не е започнал още (чакаме януари и февруари), а вече имаме причина да поглеждаме към следващия. Защото имаме първи проект за тогава, който да наблюдаваме. През юли най-накрая стана ясно, че ще има филм „Имението Даунтън“.

Днес вече е ясно и кога точно ще го видим за първи път. „Имението Даунтън“, филмът, ще излезе на 13 септември 2019 г., а дистрибутори са Focus Features.

Тази дата предполага премиера на някой от големите фестивали и потенциално кандидатиране за кинонаградите след тях.

Все още не разполагаме с никакви детайли около сюжета на бъдещия филм, но знаем, че отново ще видим на екран Хю Боневил (лорд Грантъм), Лора Крамайкъл (Лейди Грантъм), Джим Картър (Карсън), Брендан Койл (Том), Мишел Докъри (Лейди Мери Кроули), Джоан Фрогат (Изабел Кроули), Маги Смит (Вайълет Кроули) и повечето от участващите в сериала на PBS , който спечели множество награди „Еми“ и се превърна в един от най-успешните британски телевизионни продукции.

Носителят на „Оскар“ (най-добър сценарий за „Госфорд парк“) Джулиан Фелоус, който е създател на сериала, продуцира, режисира и пише сценария на новия филм. Режисьор е Майкъл Енглър.

 
 

5 трогателни филма за болестта на Алцхаймер

| от chronicle.bg |

На 21 септември СЗО отбелязва световния ден на болестта на Алцхаймер.

Вероятно първата ви асоциация с Алцхаймер са хора, които забравят всичко, в повечето случаи – възрастни. Ако сте по-запознати, може би знаете, че болестта на Алцхаймер е нелечимо, дегенеративно и терминално заболяване, описано за пръв път през 1906г. от германския психиатър и невропатолог Алоис Алцхаймер и наречено на негово име.

Болестта е най-разпространената форма на деменция и обикновено се диагностицира при хора на възраст над 65 години, макар че съществува и по-ранна форма на болестта, която може да възникне много по-рано. Случай, което ще видим в един от филмите-предложения в галерията.

Макар че протичането на болестта на Алцхаймер е индивидуално, съществуват и много общи симптоми. Първите наблюдаеми симптоми често погрешно се приемат за свързани с възрастта безпокойства или прояви на стрес. В ранните етапи най-честият симптом е неспособността за придобиване на нови спомени, наблюдавана като трудност при припомнянето на скорошни събития. При подозрения за Алцхаймер диагнозата обикновено се потвърждава с оценка на поведението и когнитивни тестове, често следвани от заснемане с мозъчен скенер, когато това е възможно.

С напредването на болестта се появяват и симптоми като объркване, раздразнимост и агресивност, промени в настроението, затруднения в говора, загуба на дълготрайна памет и цялостно затваряне на пациента, поради отслабване на сетивата му. Постепенно изчезват и други телесни функции, като в крайна сметка се достига до смърт.

Индивидуалното прогнозиране на протичането на болестта е трудно постижимо, тъй като нейната продължителност варира много при различните пациенти. Болестта на Алцхаймер се развива неопределено дълго, преди да се прояви, и може да напредва с години без да бъде диагностицирана. Средната продължителност на живота след диагностициране е около седем години. По-малко от 3% от болните живеят повече от 14 години след диагнозата.

Причините за развитието на болестта на Алцхаймер не са достатъчно добре изучени. Изследванията показват, че болестта е свързана с наличието на сенилни плаки и неврофибриларни възли в главния мозък. Използваните лечения дават ограничени симптоматични подобрения, но не могат да забавят или спрат напредъка на болестта.

По случай деня на болестта от Алцхаймер (на който не честваме болестта, но отбелязваме, че знаем за нея и за болните от нея), сме подготвили няколко филма, които са посветени на темата. И човешки, на моменти брилянтно, описват какво се случва с болните и техните близки.