Лицата на Промяната: Социалната чайна на Мая и Стояна

| от |

Те са млади, ентусиазирани, с иновативни идеи, готови да променят света. Представяме ви лицата на Промяната: петимата финалисти в социално-отговорната инициатива Game Changers – Промяната.

Запознайте се с Мая Донева и Стояна Стоева от Варна – две дами с дъх на чай и мечтата да създадат социална чайна в морската столица, където да помагат на децата от институциите в тяхната социализация и професионална реализация. Запознайте се и с останалите финалисти по програмата и ги подкрепете тук до 9 ноември.

Представете се накратко.
Мая:
Завършила съм Журналистика и в момента уча МВА в International University College във Варна. Живяла съм около година и половина в Чехия и Полша като студентка и съм посетила над 15 страни, най-вече пътувайки на стоп или по доброволчески проекти. Работя като обучител за младежки, образователни и културни проекти от седем години, като в последните три работя и като част от екипа на Варна – кандидат за Европейска младежка столица. Имам две чудесни деца – на две (Аделина) и три години (Симеон) и прекрасен всеотдаен мъж Тихомир, които ме подкрепят в работа ми, пътуват с мен, дават ми идеи и най-вече сила. Те са една от причините да искам да променя света. Виждайки колко е обикновен светът за едно дете, няма как да не опиташ да го запазиш такъв и за възрастните.
Стояна: Завършила съм Философия в Софийския университет. Работила съм в неправителствени организации, издателство, агенция за пазарни изследвания като изследовател, преводач на свободна практика, консултант на проекти. Доброволец. Имам емигрантски опит. Свирила съм на пиано, за съжаление не достатъчно. Имам семейство и дъщеря на три години и половина – Вихра. Обичам да пътувам винаги, когато мога.

Защо социална чайна и откъде ви хрумна тази идея?
Мая:
Странното е, че идеята ни е хрумнала независимо една от друга. Чайна, защото се асоциира с време, спокойствие и хармония – нещо, което отчаяно търсят всички забързани хора. Чайна, защото все повече и повече аз, моето семейство, моите приятели, техните приятели и т.н. нямаме място, което да наречем „нашето място“ във Варна. Чайна и защото пиенето на чай е тайнство, носещо доверие, споделяне и усещания, за които все повече сме изтръпнали.
Стояна: Защото обичам чай (усмихва се). И кафе. Преди повече от десет години с една приятелка си представяхме как ще си направим чайна някой ден. Тогава тези места в България се срещаха много рядко. Представяхме си уют и миризма на чай и домашни сладки. После години по-късно, когато се срещнахме с Мая и се случи приключението „Розови очила”, се оказа, че това е нещо, което всеки си е представял по някакъв начин. Беше лесно. Още по-лесно е, когато нямаш подобно място наоколо. Тогава си го представяш. Място, в което да се срещаш с приятели, на което да провеждаш работни срещи или да споделиш събитие – музика, книга, представяне.

Според вас по-лесна ли е интеграцията, когато човек се намира в неформална обстановка тип заведение?
Мая:
Да се интегрираш някъде означава, че не си от това някъде, а от другаде или от никъде. Децата от институции не са от нашите градове или села – те са си от институции и това е много тъжен и видим факт. Дали е лесно – със сигурност не е лесно, но е възможно.
Стояна: Разбира се. Затова след официалната среща или конференция, обикновено се организират коктейли и вечери.

Какво ще се случва във вашата чайна?
Мая:
Накратко казано – събития. Литературни вечери, дни на Испания, седмици на Азия, вечери на акустичната китара, изложби, дискусии и събирания на хора по интереси в креативни лаборатории: например младите инженери, опитните архитекти и учещите ИТ-та. Чайната ще бъде леко и ненатрапчиво място за контакти.
Стояна: Извън правенето на кафе и чай, това ще бъде място за различни събития – организирани и неформални. За музика, прожекция, представяне на книги, тематични събития, игри. Място за учене – на младежите, които работят там и провеждане на срещи с по-малките от институциите. Отворено за всякакви добри идеи, които можем да случим или да подкрепим.

На какво искате да научите децата, които ще работят в нея?
Мая:
Децата ще участват в менторската програма от 15-годишни, а младежите, които ще работят в чайната, ще са над 18 години. Всеки от тях ще има нужда от личен подход и отношение. Работата в чайната е социален трамплин към по-добра среда, по-добра работа, повече увереност и повече доверие към хората. Менторската програма ще съдържа модули както за чисто практически неща като „отговорности и задължения на работа“, така и модули за симулационни игри за умения за учене, игри за екипност и упражнения за емоционална интелигентност.
Стояна: В нея ще работят млади хора, които излизат от институции. Там ще имат възможността да приложат на практика наученото в рамките на менторската програма. Но преди всичко – самоуважение, уважение към другите, чувствителност, смелост – да мечтаят, да се борят и да отстояват себе си. Включително чрез съвсем практически неща.

Ако имаш магическа пръчка, какво щеше да направиш с нея?
Мая:
Бих направила така, че да можем да се срещаме с нашето „Аз“ като дете – когато сме на три, пет, десет години. Да си говорим за това, което сме си обещали, че ще направим, и за това, което няма да позволим да стане. Хората се забравят – както в амбициите си, така и в своя собствен „Аз“, забравят кои са всъщност. Аз вярвам искрено, че хората по подразбиране са добри и достатъчно чести refresh-срещи с детето-Аз ще им напомни кои са важните неща.
Стояна: Да налея повече разум и любов в хората.

Каква беше детската ти мечта?
Мая:
Да стана журналист – военен кореспондент като Елена Йончева и да пътувам до Афганистан и Чечня, за да помагам на хората. В течение на времето разбрах, че помагането е по-скоро приоритет на хуманитарните работници, но дълго време се вживявах като репортер пред касетофона и радиото.
Стояна: Първо исках да бъда писател, после психолог. В крайна сметка – дървен философ.

А за какво мечтаеш днес?
Мая:
За чайната (усмихва се).
Стояна: Мир, спокойствие.

Истинският чай е с вкус на…
Мая:
Истинският чай е направен от някой, който го е грижа за теб. Леки джинджифилови нотки и поднесен с огромна усмивка и топлота.
Стояна: Любов, споделеност.

 

С Нова телевизия

 
 

Вечната Грейс Кели

| от Амелия Понд |

За много хора, почитатели на киното, трагично загиналата доста рано, само на 52-годишна възраст, Грейс Кели си остава една от класическите красавици на Холивуд.

Изящната Кели комбинира в себе си две редки качества – абсолютна красота и огромен талант. Когато умира в нелепа автомобилна катастрофа, освен цяло Монако, което плаче за своята принцеса, Холивуд също запазва минута мълчание за една от своите икони. И до днес Грейс Кели остава въплъщението на изяществото, което Холивуд носи. Много актриси са се опитвали да бъдат като нея, но малцина са успели.

Грейс Кели умира на 14 септември 1982 година в Монте Карло. Тогава тя е на 52 години. В колата, която принцесата шофира, е и 17-годишната й дъщеря Стефани, която тази година ще навърши 54.

hbz-grace-kelly-index-1530201647

Съдбата на Грейс Кели е наистина невероятна. Родена във Филаделфия, през 1929 година, преди да се превърне в най-известната принцеса на планетата, тя е обичана актриса, носител на “Оскар” с две номинации зад гърба си и най-голямата любимка на великия Алфред Хичкок.

Кариерата й в киното е в абсолютен подем, тя има само 30 филмови заглавия зад гърба си, като едва 11 са реални филми, когато слага край на приказката Холивуд, за да се омъжи за принц Рение. След сватбата си с принца на Монако актрисата става принцеса на малкото княжество и се отказва от кариерата си.

Красива и чувствена, самият Хичкок я нарича „врящ лед“. Всеки, който я е срещал или е имал възможност да работи с нея, казва, че Грейс Кели има вродени благородство и елегантност, които прозират от начина й на обличане до начина й на поведение. Образът й на момиче, излязло от приказките, тъй като идва от семейство на заможни родители, става още по-обозрим след сватбата с принц Рение през 1956 година. Двамата се запознават на фестивала в Кан две години по-рано. Така, без да е от благородническо потекло, Грейс става истинска принцеса.

Освен икона в киното, заради неподправения й талант и осанка, Кели вече е смятана за истинска модна икона заради стила, поведението и аксесоарите си. Образът й излиза извън времето и все още е модерен. Нейният стил е микс от лесно разпознаваеми и винаги модерни детайли: носи както разкроени, така и прави рокли, скъсени поли, ризи с мъжка кройка, шалове, кръгли и големи слънчеви очила, забележителни шапки.

8a1e54600b9e8bfbbbd941b1362b3002

За нея известният бранд Hermes създава чантата Кели – Kelly bag, която е един от евъргрийните на марката. В началото Грейс я използва, за да крие корема си, докато е бременна с най-голямата си дъщеря, принцеса Каролина. Снимка в американското списание Life от 1958 година я нарежда сред най-известните чанти на века.

Дизайнери като Зак Позен и Томи Хилфигер се вдъхновяват от нея, както и още много техни колеги. Певци като Били Джоел , Мика и Мадона й посвещават песни. Парчетата им „We didn’t start the fire“, „Grace Kelly“ и „Vogue“, са именно за нея. Последно Никол Кидман я изигра на голям екран във филма “Принцесата от Монако” с режисьор Оливие Даан през 2014 година, като филмът откри тогавашния фестивал в Кан.

Грейс Кели има и кукла Барби, която носи нейното име и е облечена с известната й сватбена рокля, дело на дизайнерката Хелън Роуз от MGM. Тази булчинска рокля е копирана безброй пъти, като 50 години по-късно сватбената рокля на Кейт Мидълтън бе вдъхновена от нея.

grace_kelly_high_society
С Франк Синатра в „High Society“

Грейс Кели мечтае за кариера в киното още от ранна детска възраст, затова когато е на 18 години и точно е завършила гимназията, бъдещата звезда заминава за Ню Йорк, за да гради кариера. В началото започва работа като модел, а само 2 години по-късно дебютира на Бродуей. Кариерата й на екран започва 3 години по-късно в различни сериали, а когато е на 22 години прави и първия си филм – „Четиринадесет часа“ (1951).

Актрисата има 11 филма във филмографията си, но въпреки това е сред най-ярките звезди на миналия век. За период от 6 години печели „Оскар“, пленява сърцата на десетки мъже и работи с най-известните режисьори на епохата. През 1956 година напуска киното, за да приеме ролята на принцеса. Така и повече не се снима, въпреки желанието си. Народът на Монако не позволява на своята принцеса да се показва на екран, дори и голям. Дори Хичкок, на когото тя е муза, не успява да я вземе във филма си „Марни“ от 1964 година и в крайна сметка я заменя с Типи Хедрън.

Стилът на Грейс Кели, абсолютно естественото й елегантно излъчване, благородството й и нетипичната за кралска особа човечност, я превръщат не просто в модна икона, а в любимка и модел за подражание на милиони жени по света. Освен със златните си коси, винаги направени във великолепни букли, разперените си рокли и чантите, Кели е известна и с любовта си към перлите. Благодарение на нея това класическо женско бижу спира да изглежда като вехта ретро украса от скрина на баба, спира да е претенциозно за аксесоар и стават част от гардероба на почти всяка съвременна жена.

gracekelly-1-2-19-27

През 1954 година, когато Грейс Кели получава „Оскар“ за ролята си в A Country Girl, на церемонията е облечена в нежна бледозелена рокля с презрамки и ръкавици, а на ушите й ефирно се поклащат капковидни перли. Перли украсяват изящната й визия и следващата година, когато е център на внимание на и извън сцената на връчването на престижните награди на филмовата академия в Лос Анжелис. С любимите й перли е обсипана и булченската й рокля, когато месеци по-късно се венчава за принц Рение.

Грейс Кели си отива от живота, но се превръща в икона. 35 години след кончината си, тя продължава да бъде символ на елегантност и стил, имитиран от мнозина, но достигнат от малцина.

грейс кели, grace kelly

Припомняме си петте филма на Грейс Кели, които всеки уважаващ себе си киноман и почитател на тази великолепна жена, трябва да е гледал.

 
 

До Антарктида и назад с проф. Христо Пимпирев

| от Александър Петров |

Днес споделяме една история от седмичната рубрика на Webcafe.bg „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка Но.1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Проф. Христо Пимпирев е най-известният български полярен изследовател. Той е участник в Първата национална антарктическа експедиция през сезон 1987/88 и е ръководител на ежегодните национални научни експедиции до Антарктика и председател-учредител на Българския антарктически институт.

Той е и първият българин, развял българското знаме на Южния полюс – на 8 януари 2013 г. проф. Пимпирев стъпва на най-южната точка на планетата като част от състава на международна експедиция, посветена на 100-годишнината от покоряването на Южния полюс от Руал Амундсен и Робърт Скот. А някъде на остров Ливингстън един бряг и един ледник носят неговото име.

В средата на януари той се завърна в България с част от учените от поредната българска експедиция до Антарктида. Екипът го посещава в неговия офис в Софийския университет, за да разкаже той повече за това най-диво сред дивите места, за това как човек се справя със студа на най-студения континент, какво се изисква, за да бъдеш част от една полярна експедиция и как ефектите от глобалните климатични промени влияят на Антарктида.

Българската полярна база „Св. Климент Охридски“, по думите на проф. Пимпирев, действително е нещо, с което страната ни може да се гордее. България е една от едва 30-ина държави, които могат да се похвалят с присъствие на Антарктида и базата е „нашият научен аванпост пред лицето на цялото човечество“, както се изразява професорът.

1170x878

За самото място той говори с особено удоволствие и гордост като за един съвсем друг свят – колкото див и опасен, толкова и невероятен със своята девственост и чистота – както на природата, така и сред хората.

В Българската база се работи за изучаването на самия континент. В последната експедиция учените могат да се похвалят с улавянето на екземпляр от изключително рядък вид риба, чиято кръв е прозрачна, както и с откриването на пет съвсем нови за Антарктида фосилизирани растителни останки.

За проф. Пипмпирев обаче значението за континента е изключително голямо не просто от научна гледна точка, но и за съдбата на света:

„Основата на полярните изследвания е върху развитието на науката. Антарктида е най-голямата природна лаборатория в света и там са направени едни от най-големите открития, които касаят съдбата на цялото човечество. Например там през 1985 г. се откри изтъняването на озоновия слой – нещо, което можеше да доведе до фактическото загиване на човешкия род. Но се взеха мерки и в момента този озонов слой се запълва. Индустриалци и политици се вслушаха в алармата на учените, че това е изключително сериозен въпрос. Намали се и се забрани изцяло производството на вредни газове и фреони. И вече има резултат.“

Една от най-важните задачи на мисиите до Антарктида е свързана и със следенето на климатичните изменения и тяхното влияние върху природата и организмовия свят. Макар мнозина, включително и американския президент Доналд Тръмп, да смятат темата за силно преувеличена (или дори за измислица) учените на Антарктида пряко виждат ефектите, които глобалното затопляне оказва върху планетата не само в чисто екологичен план, но и в демографски.

„Западна Антарктида, където се намира и българската база, много чувствително се влияе от тези промени. Абсолютно е доказано, че температурите са се покачили и имаме разтапяне и разрушаване на ледената покривка в тази част на континента. Огромни блокове от шелфовите ледници се откъсват и отиват на север, където е по-топло и се разтопяват. Това неминуемо води до повишаване на морското ниво, което това ще има катастрофални последици за цялата планета – наводнения, изменения на климата, миграцията на стотици милиони хора, които живеят в крайбрежните региони…“, обяснява професорът и допълва:

„Даже вече въпросът не стои как да се преборим с климатичните промени, тъй като те вече са настъпили и тепърва ще се сблъскваме с последиците. Въпросът е как ще живеем с тези климатични промени.“

Част от ефектите на тези глобални изменения в климата се наблюдават и извън Антарктида – от арктическите студове в САЩ до топлото за сезона време в България. Според професора проблемът не се изразява в едно статично глобално затопляне, което просто повишава и повишава температурата на Земята, а в наличието на все по-резки промени в климата на едни и същи места.

„В едни части има глобално затопляне, но това не означава, че не може да имаме на места някакъв пик на масивно застудяване, както беше в Северна Америка. Но това ще трае дни и след това температурите ще се върнат над нулата. Именно тези тенденции на много рязка смяна на температурите от примерно едни арктични температури в Чикаго, които съм сигурен, че само след 10 дни ще стигнат над нулата, са притеснителни (самото интервю беше взето именно покрай големите студове обзели САЩ – бел.а). Именно това е тревожното – тези резки колебания в хода на времето, в температурите. Както виждаме, ние тук се радваме на едно доста по-топло за януари и началото на февруари време. Температурите само за по-малко от една седмица достигаха до -10, -15 градуса, а температурите за България  нормално могат да достигат до -20 и дори -25 градуса.“

Тези студове в САЩ дори породиха някои шеговити (и не дотам шеговити) сравнения с Антарктида, където по едно време температурите бяха по-високи от тези в градове като Чикаго. Според проф. Пимпирев тук база за сравнение няма по простата причина, че на Антарктида в момента е южното лято, докато в Чикаго е зима.

1170x854

„В момента в Антарктида при българската база, която се намира в периферията, в топлата част на континента, температурите са около -10, 0 градуса, понякога до 5-6 градуса. Но това е един много голям континент, по-голям от Европа, съвсем нормално е да има разлика в температурите между тези райони и самия Южен полюс, където е около -35 градуса“, обяснява професорът.

Това обаче повдига друг важен въпрос – как се оцелява на място, където през лятото температурите достигат -10 градуса? Как влияе като цяло студът върху тялото на човек и по-лесно ли е да се разболееш или дори да настинеш там? Оказва се, че не.

„Това са много здрави условия по отношение на болести като грип и настинка. Там можеш да получиш травми, замръзвания, ако си излязъл без подходяща екипировка. Тогава можеш да замръзнеш и да загинеш. Но когато имаш всички предпазни мерки, можеш да живееш. Няма вируси, няма грип, за разлика от по-топлите региони. Знаем колко хора са загинали от епидемии, дори тук от един грип имаме жертви, а в Антарктида човек не е заплашен от това. Заплахите са други. Едното за сметка на другото.“

Колкото до темата за оцеляването, проф. Пимпирев е категоричен – човекът е единственото живо същество, което може да оцелява при абсолютно всякакви атмосферни условия (стига да разполага с подходящата за това екипировка):

„Човекът е единственото живо същество, което може да живее при екстремни климатични условия. Във вътрешността на Антарктида, където има полярни бази и където има учени и логистичен персонал, живеещи целогодишно, извън тях няма нито едно друго живо същество. Целият живот в Антарктида е съсредоточен по крайбрежните части, където климатът е по-мек заради Южния океан. В съвременната ни цивилизация, която е много технологично напреднала, няма проблем да се живее и при екстремни температури на -80 градуса. Разбира се, затова трябват условия и екипировка, за да можеш да стоиш достатъчно дълго навън.“

1170x1626

Колкото до въпросната екипировка, в момента науката е напреднала, за да могат да бъдат преодолени дори и условията на космическия студ, какво остава за този на земята.

По думите на професора модерните екипировки за оцеляване при екстремно ниски температури са изработвани именно от материи, тествани и за оцеляване в Космоса. Но, разбира се, и не винаги е нужна чак толкова модерна екипировка. Понякога са достатъчни хубави, топли вълнени дрехи, дебели якета, съобразени с обстановката и дори кожени дрехи – както са оцелявали в миналото ескимосите и други племена, обитаващи студените части на света.

Все пак обаче българската база на Антарктида работи само през южното лято – от ноември до към средата-края на март месец като в нея през различните периоди на обитаемост има между 10 и 20 души – научен екип и технически персонал – лекар, водачи на шейни и на лодки, с които се обикаля, за да се събират проби за изследване, механици, планински водачи, понякога строители (ако има строителна програма), а тази година – и готвачка, която да се грижи за храната на полярния екип.

Големият проблем, по думите на професора – не е студа или тежките условия, колкото изолацията.

Целият разговор с проф. Христо Пимпирев можете да прочете в Webcafe.bg

 
 

Да наследиш милиони от човек, когото не познаваш

| от chronicle.bg |

Всички сме получавали от онези развлекателни имейли, в които с радост ни се съобщава, че сме получили баснословна сума от напълно непознат човек. Единствено трябва да изпратим разни лични данни и банковата си сметка, за да ни ги преведат…

Това, разбира се, е безмерна глупост и дръзка обида на интелигентността ни. Но случвало ли се е някога такова нещо наистина?

Оказва се, че да! Има много описани случаи, в които хора получават крупни суми от човек, когото никога не са виждали. Ще започнем с историята на доктор Месзарос, който оставя в завещанието си $50 000 на актрисата Корин Уард. Сумата може да не изглежда голяма, но историята се развива през 1930 година. Това означава, че в днешни пари завещанието се равнява на $770 000. Госпожица Уард остава изненадана, защото никога не е чувала за доктора преди да получи наследството, а причната за него е, че Месзарос всъщност е влюбен в красивата актриса.

1930 годината явно е била добра за актрисите, защото Лилиян Малръп също се радва на непредвидени финансови постъпления. Преди 5 години тя наследява $60 000 (около $870 000) от своя чичо Джордж Ла’Ламонтиер. Той постига богатството си по време на Златната треска в Аляска заедно със своя бизнес партньор Хенри де ла Сал. 5 години по-късно де ла Сал, за когото дамата само е чувала съвсем бегло в писмата на чичо си, също почива и й оставя – внимание – $700 000. Тогавашни пари. Днес това прави към $10,7 милиона. Хенри й оставя парите с едно условие – Лилиян трябва да задели $100 000 от тях ($ 1,5 м.) в специална сметка и да използва лихвата за стипендии на студенти.

Историята на Арчибалд Макартър е забележителна сама по себе си и без края. Той пристига в Доджвил, Уисконсин, като младеж с нищо друго освен дрехите на гърба си и диплома от колежа Лорънс. Първия си ден в града той трябва да сече дървета, за да получи легло за през нощта и храна. Младият Арчибалд прекарва следващите няколко десетилетия от живота си правейки състояние. Впоследствие обаче той зарязва всичко, става вегетарианец, пуска си брада и се заклева, че ще живее в бедност. Мести се да живее в малка колибка и прекарва времето си в близкото гробище, четейки философия и поезия. Според статия от 31 януари 1926 година, публикувана в „Milwaukee Journal“, като причина за поведението си Арчи изтъквал, че предпочита компанията на мъртвите хора, отколкото на живите. След още няколко десетилетия подобен живот, когато е на 78-годишна възраст, той си купува кола и заминава във Флорида. Там продава колата и няколко години по-късно умира. Освен едни $15 000 ($216 000), които оставя на сина на госпожа Джейн Джойс, с която е приятел на младини, както и други малки дарения, Макартър оставя парите си, около $300 000 ($4 м.), на млад чиновник, който среща случайно на пейка в парк в Джаксънвил, Флорида.

Продължаваме с още дръзки и екстравагантни истории. Тази е за Уелингтън Бърт, който взима решението да не оставя капитала на живите си роднини, а да го завещае на бъдешите поколения. В завещанието си той пише собствеността му да се раздаде на наследниците му чак 21 години, след като почива и последния негов внук. Бърт умира през 1919, а последният от внуците му – през 1989. Когато през 2010 завещанието се изпълнява, парите на Уелингтън вече са $110 милиона. Те се разделят между 12-те му потомци. 

За най-голямата сума, която човек получава от непознат, трябва да разкажем в историята на Злот и Геза Пелади. Те буквално живеят в пещера близо до Будапеща преди да бъдат издирени (неимоверно трудно) и да научат, че баба им, която никога не са срещали, им оставя $6 милиарда. Да, милиарда, с „Р“. Геза вкарва малко яснота за ситуцията: „Знаехме, че майка ни идва от заможно семейство, но тя имаше доста чепат характер и беше прекъснала връзки с родителите си, а по-късно остави и нас. Затова изгубихме контакт с нея и с баща ни, докато тя не почина.“ Според него, баба им дори не е знаела, че те съществуват и всъщност адвокатите й разбират, че тя има наследници.

САЩ и Великобритания имат специални системи, които пазят имуществото на хора с неизвестни наследници. На Острова това продължава 30 години, след което вещите и средствата на покойника стават собственост на държавата. Между 2013 и 2014 в държавната хазна на битанците по този начин са постъпили £14 милиона. В САЩ този срок обаче е различен в различните щати. В Тексас, например, той е едва 4 години.

В България такава система няма. Но ако ваш роднина почине и искате да проверите какво наследство ви е оставил, трябва да  удостоверение за наследници от общината, към която покойникът има адресна регистрация. С него ще можете да проверите какво движимо и недвижимо имущество има, а също така и банкови сметки.

За край на текста искаме да ви разкажем за отвратително романтичния жест на комика Джак Бени. Няколко дни след като умира, на врата на къщата му се звъни. Отваря съпругата му, Мери Ливингстонг, с която са били женени от 47 години, и на прага вижда доставчик на цветя, който й дава роза. Същото се повтаря ден след ден, след ден и Мери научава, че покойният й съпруг в завещанието си изрично отделя пари за цветар, който да й донася една по една червена роза на ден всеки ден до края на живота й. Общо госпожа Ливингстонг получава над 3000 цветя за 9 години.

 
 

Плака – кварталът на боговете

| от chronicle.bg |

Няма да преувеличим, ако кажем, че Плака – най-старата област на Атина – е един от най-уникалните, красиви и исторически местности в света. Можете сами да се уверите в галерията ни.

Познат още като „Кварталът на боговете“, Плака се намира точно под люлката на западната цивилизация, Акропола.

Plaka

Не всичко в Плака е старо, но старите забележителности са наистина стари.

Местността, разбира се, е пълна с археологически останки и паметници на хилядолетия. Но по-любопитно е да се отбележи, че тя е постоянно заселена от почти 3000 години, което я прави една от най-старите местности в света. Също така Главната улица на Плака, Адрианоу, се смята за най-древната все още използвана улица като по нея са крачили хора като Александър Велики, Сократ, Платон, Ирина Атинянката и Перикъл.

В Плака можем да видим Храмът на Зевс Олимпийски и Арката на Адриан – едни от многото портали към града. Там също така се намира и Хорагоският паметник на Лизикрат – първият монумент в историята, изработен външно в коринтски стил, а 2000 години по-късно и мястото, на което Франциск от Асизи ще засажда първите домати в Гърция.

Недалеч от там е и Римската Агора, където можем да видим и Кулата на ветровете – първата часовникова кула и метеорологична станция в историята. Най-добре запазената и впечатляваща забележителност, с която Плака разполага, обаче е храмът на Хефест, известен още като Сиезион. 

Стоа на Аталос е друга красива сграда, част от Древната Агора (да не се бърка с Римската), която впечатлява с размери и архитектура. Това е една от малкото двуетажни сгради от античността и едва вторият гръцки монумент, който е изцяло реставриран.

Театърът на Дионис, най-древният театър в света, лежи в подножието на Партенона. 

И не на последно място в дългият списък със забележителности е друг театър – Одеонът на Ирод Атик. Той все още функционира и всяко лято там се организират фестивали, а на сцената му излизат изпълнители от ранга на Мария Калас, Андреа Бочели и Лучано Павароти.

Архитектурата на Плака е резултат от възрастта й. Многобройните гръцки и римски монументи съществуват заедно с неокласически сгради от 19 век и византийски църкви от 10 – 11 век. Има също така и джамия, която вече не се използва, но напомня на местните за 400-те години окупация на Османската империя.

И неизбежно стигаме до известния квартал Анафиотика. Той дава на цялата местност сюрреалистичен характер като създава впечатле, че сме на остров е Егейско море – Санторини или Миконос – докато всъщност сме в центъра на Атина. И за това си има историческо обяснение. Едни от първите заселници в квартала, няколко години след като Гърция се освобождава от Османската империя, идват от остров Анафи (откъдето произлиза и името Анафиотика). Те са най-добрите занаятчии в страната и цар Отон изисква от тях да застроят квартала. От носталгия по дома, масторите избират да създадат именно място със средиземноморски вид.

anafiotika-neighborhood-with-white-houses-under-the-acropolis