Либия: една колабираща държава

| от |

Три години след смъртта на Кадафи /20.10.2011/ Либия е на прага на гражданската война. Мечтите за ново политическо начало отстъпиха място на политическата анархия. При това повечето проблеми са „собствено“ производство.

Когато в началото на 2011 започнаха протестите срещу 40-годишното господство на Кадафи, диктаторът тръбеше публично, че младите революционери всъщност са наркомани, които си доставят дроги от ислямистките милиции около Ал Кайда, и не са съвсем наясно какво точно вършат. Протестиращите отхвърлиха тези обвинения, но това не попречи на Кадафи да потуши бунтовете с огромна жестокост, при което загинаха десетки, предава Дойче Веле.

През следващите месеци конфликтът се изостри допълнително – особено в източната част на страната, в провинцията Киренайка, където бунтовниците успяха да завземат властта. Те постигнаха някои успехи и в западните райони, но бяха отблъснати от армията на Кадафи. През март диктаторът започна мащабна офанзива, а бунтовниците отправиха призиви за помощ към международната общност.

На 17 март Съветът за сигурност на ООН прие резолюция 1973, в която се настояваше за незабавното сключване на примирие и за прекратяване на нападенията срещу цивилни граждани. За целта се предвиждаше създаването на зона, забранена за полети, както и прилагането на някои военни средства. Идеята беше политическото решение на конфликта да съответства на „легитимните искания на либийския народ“. Но преди гласуването в Съвета за сигурност Русия предложи да се приеме най-напред резолюция за сключването на примирие в Либия. Останалите членове на Съвета обаче отхвърлиха предложението.

Атаките продължиха до края на октомври 2011. Един от градовете, около които се разгоряха най-ожесточени боеве, беше Сирте, родното място на Кадафи. Там той беше заловен на 20 октомври, и незабавно разстрелян от бунтовниците.

Въпреки несекващите сражения между поддръжниците на Кадафи и бунтовниците, на 20 юни 2012 бяха организирани парламентарни избори, за свикването на Велико народно събрание, което да изработи нова конституция. Избраният на тези избори Национален конгрес в продължение на две години беше най-високото парламентарно представителство на страната. От август тази година насам Либия има нов парламент, наследник на Конгреса.

Безпринципни коалиции между противници и привърженици на Кадафи

Още през първите седмици от работата на Националния конгрес обаче се открои един проблем, който и до днес не е намерил решение: племената и милициите, сражавали се срещу Кадафи, не се оказаха готови да се подчиняватт на държавната власт и да спазват демократичните правила на поведение. Вместо това всички те издигаха различни искания и претенции за участие във властта. Така бяха създадени всевъзможни коалиции, базиращи се на повече и по-малко прозрачни материални интереси и идеологически мотиви.

През лятото на 2012 се стигна и до разрушаването на ценни либийски светини, по повод на което либийският публицист Мустафа Фетури заяви пред Дойче Веле: „Вероятните извършители на това насилие са фанатизирани групи, спадащи към Ал Кайда или някое друго терористично обединение“.

„Към бездната!“

Ислямистките групировки обаче се съюзиха и с някои от бившите поддръжници на Кадафи. Едно от тези обединения осъществи смъртоносното нападение срещу американския посланик Крис Стивънс през септември 2012-та година. „Накъде тласкат тези хора страната?“, запита онлайн-изданието „Al watan al Libia“, и само си отговори: „Към бездната!“.

Вълненията и сраженията продължават и до ден днешен. На 18 май части от командваните от генерал Халифа Хафтар бригади нападнаха парламента и го окупираха, но по-късно се изтеглиха. Други негови части пък водиха сражения в околностите на Бенгази. Правителството, парламентът, както и представители на либийската армия обвиниха в съвместна декларация Хафтар, че е предприел опит за преврат.

Борбата срещу ислямисти и джихадисти

След юнските парламентарни избори въоръжени ислямисти се опитаха да завладеят Триполи, след като техните представители бяха постигнали доста слаби изборни резултати. След осъществената атака те заявиха, че те са тези, които ще влязат в новия парламент. В резултат на това редовният парламент се изтегли от съображения за сигурност в град Тобрук, на 1000 км източно от Триполи. От там народните представители помолиха ООН за помощ, за да бъде предпазена Либия от окончателен срив.

В крайна сметка Либия получи помощ от съседен Египет. Египетски военни самолети атакуваха позиции на ислямистите в Триполи, както и на милициите на „Ислямска държава“, която има свои подразделения в Либия. При нападение на либийски джихадисти срещу египетски граничари през юли т.г. загинаха 22 войници.

Разпространението на епидемията от ебола, кризата в Украйна и настъплението на „Ислямска държава“ в Сирия и Ирак в момента насочват вниманието на световната общественост към други региони. А в сянката на тези събития насилието в Либия продължава. Опитите за прекратяването му може да отнемат години.

 
 

Трейлър на новия комедиен сериал „Къмпинг“, който излиза у нас тази вечер

| от chronicle.bg |

За всички градски къмпингари, на които има липсват летните месеци, HBO е подготвило нещо, което би могло да замести приятните безвремеви часове между караваните и палатките. 

Най-новата продукция на компанията, „Къмпинг“, събира на една снимачна площадка Дженифър Гарнър , Джулиет Люис  и Дейвид Тенант . Катрин (Дженифър Гарнър), Уолт (Дейвид Тенант) и няколко семейни приятели отиват на приятен уикенд сред природата за 45-ия рожден ден на Уолт.

Всичко е планирано до последния детайл от контролиращата съпруга и майка Катрин, но в природата няма план и забавната ваканция бива белязана от женски свади и изпитания, които разтърсват няколко брака.

„Къмпинг” на HBO се базира на едноименния британски телевизионен сериал от 2016-та г., създаден и режисиран от Джулия Дейвис (Nighty Night). За адаптацията HBO се доверява на тандема продуценти, познат ни от шестте сезона на „Момичета“ – Лена Дънам и Джени Конър. „Когато разбрахме, че ще адаптираме смешно-хапливия сериал на Джулия Дейвис, знаехме, че това е вдъхновяващ проект за всеки сценарист и актьор.“, споделят Лена Дънам и Джени Конър. „Толкова сме въодушевени от актьорския състав, от сюжета и от чудесната работа, която свършихме, че сме сигурни, че като изгледате сериала никога няма да искате да отидете на къмпинг.“

В актьорския състав се видим още Йон Скай, Артуро Дел Пуерто, Брет Гелман и съпругата му в живота Яница Браво.

Историята в „Къмпинг“ се развива в 8 тридесет минутни епизода, които ще излизат в поредни понеделници до 3-ти декември. Гледайте новите епизоди в HBO GO и от 22:00 часа по HBO. Вижте трейлъра:

 
 

Най-голямата загуба за Сол Гудман не беше на екран

| от chr.bg |

Сезон 4 на „Better Call Saul“ все повече ни доближава до отговора на въпроса как Джими Макгил (Боб Оденкърк) става адвокат на престъпниците. Вече ни е ясно, че това ще стане след много трупове.

Има известна логика „Better Call Saul“ да не е толкова кървав, колкото „Breaking Bad“, поне в началото, преди персонажите да станат част от наркокартела на Албакърки, който погълна и Уолтър Уайт. Има обаче и изветна логика нещата постепенно да ескалират. Сезон 4 ни дава повече от братовчедите на Саламанка – Лало и Начо, които правят наркобизнеса още по-брутален. Виждаме Майк да убива за първи път, както и, за съжаление, нещо, което се предполагаше от края на сезон 3 – смъртта на Чък Макгил.

Въпреки всичкото насилие, най-важната за Джими смърт не се случи на екран.

Better-call-saul-episode-105-jimmy-odenkirk-8-sized-935

Става въпрос за клиентката и звезда в първата голяма реклама на адвоката – Джералдин Щраус. Тя умира преди събитията от епизод 6 „Пинята“.

В същото време вече сериозната му връзка с Ким не прави Макгил по-добър човек (всъщност може би дори го тласка по-навътре в престъпните среди). Истината е, че Джими е най-добър, когато се занимаваше с право за възрастни, не най-престижния юридически бранш. Това занимание потискаше дребните му измами и помагаше на една прослойка на обществото, която често е забравяна.

Както можеше да се очаква, и тази страна на практиката му е поругана – когато манипулира Айрийн да приеме споразумението на Сандпейпър. Като компенсация и заради съвестта си по-късно призна на всички в старческия дом каква е била целта му и така губи доверието на възрастните хора там завинаги.

Между сезоните има 13 месеца, така че ни е лесно да забравим добронамерения аспект от кариерата на Джими. Със смъртта на г-жа Щраус като че ли и тази добронамереност умира и се бележи старта на новия тъмен живот на Джими Макгил и смъртта на стария.

До края на сезона Джими поддържа вид, че иска разрешителното му за практикуване на право да му бъде върнато и епизодът „Пинята“ заедно със смъртта на Щраус са повратен момент в сезона. Доста неща се променят до края, но най-много самият бъдещ Сол Гудман.

 
 

Ницше, който дейно участва в убийството на Бог

| от chr.bg |

Фридрих Вилхелм Ницше е роден на 15 октомври 1844 година в Рьокен, село близо до град Лютцен в Прусия. Кръстен е на крал Фридрих Вилхелм IV, който навършва 49 години в деня на неговото раждане, но по-късно се отказва от средното си име.

През 1865 година Фридрих Ницше се запознава в дълбочина с работите на Артур Шопенхауер, а през следващата година прочита „История на материализма“ на Фридрих Алберт Ланге. И двамата, най-вече Шопенхауер, оказват значително влияние върху развитието на философските му възгледи. С публикацията си през 1878 г. на „Човешко, твърде човешко“ (книга с афоризми на теми вариращи от метафизиката до моралността и от религията до половете) реакцията на Ницше срещу песимистичната философия на Вагнер и Шопенхауер става очевидна, както и влиянието на „Мисъл и реалност“ на Африкан Спир.

Понеже болестта му го кара да намери по-благоприятен климат за здравето си, Ницше пътува често и живее до 1889 г. като независим автор в различни градове. Той прекарва много лета в Силс Мария, близо до Санкт Мориц в Швейцария и много зими в италианските градове Генуа, Рапало, Торино и френския град Ница. През 1881 г., когато Франция окупира Тунис, той планира пътуване до Тунис за да види Европа отвън, но по-късно се отказва от тази идея. Ницше от време на време се връща в Наумбург за да види семейството си. През това време той има повтарящи се периоди на конфликт и помирение със сестра си. Той живее от пенсията си в Базел.

На 3 януари 1889 г. Ницше преживява психически срив. Двама полицаи го приближават, след като нарушава обществения ред по улиците на Торино. Какво се е случило остава неизвестно, но често разказвана история твърди, че Ницше вижда удрянето с камшик на кон, притичва до него, прегръща врата му, за да го защити и се срива на земята.

През следващите няколко дни Ницше изпраща кратки писма до няколко стари приятели (включително Косима Вагнер и Якоб Буркхарт). На бившия си колега Буркхарт Ницше пише: „Накарах Каяфа да бъде поставен в окови. През последната година бях разпънат на кръст от германските лекари. Вилхелм, Бисмарк и всички антисемити бяха премахнати“. Освен това той нарежда германския император да отиде до Рим, за да бъде застрелян и призовава европейските сили да предприемат военни мерки срещу Германия.

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук