shareit

Лана Дел Рей е похот и лято

| от |

 Хората обичат да се отгечават бързо от артисти от всякакъв тип. Сякаш им омръзват, като ванилов сладолед тип Ескимо от едно време, памучна рокля или бели чорапи. Стават им обикновени и ги захвърлят настрани, и повече не се сещат за тях.

Хората, забелязала съм, някак са развили този навик и към Лана Дел Рей. Не всички, но голяма част от онези, които се отегчават от лятото през юли, от бирата по средата, от хората след второто излизане… И по-добре, Лана Дел Рей не е за едно слушане, а поне за няколко.

Другото, което обичат да правят с нея е да я категоризират, лепят с етикети и поставят в ъгъла наказана, да се срамува. Сякаш това ще ги облекчи по някакъв начин, защото имат нуждата да определят всичко, за да го разберат. То трябва да е или добро, или лошо, или хипстърско, или модерно, или, недей си боже, прекалено модерно или пък прекалено не… И лана Дел Рей е всички тези неща и същевременно не е нито едно от тях. И това е скандално! Знам.

Голямото отдръпване от американската певица с меланхоличен тон и леко отгечен вид, стана след албума Ultraviolence. Хората, харесващи и клатещи се като младежи на антидепресанти на по-популярните парчета от Born to Die, така и не можаха да преживеят бавния и виещ тон на Ultraviolence. Нито решената в черно бяло визия. Да не говорим за неразбираемите текстове, речитативите и постоянното виене на места, все едно на фон има болно животно.

Лана Дел Рей сменя рязко плочата и минава в крайно меланхолична фаза, електро саунд, високи и почти фалцетни тонове, но не се отказва от онова нещо, което всички толкова харесваме в нея – елегантно поднесения романтичен цинизъм, който на места звучи като еротика. Или поне може да се използва за фона на пошъл еротичен филм, сниман на лента от 70-те. Лана Дел Рей е перфектна за това.

Между Ultraviolence и появата на Honeymoon, минава само една година, но за хората, които така и не са преодоляли промяната, все едно са минали 100. Междувременно Лана прави парчета към филми и пуска спорния видеопроект Tropicana, който някои все още се опитват да забравят или поне се правят, че не се е случил.

Годината е 2015-а и Дел Рей пуска Honeymoon. Онези същите, които са харесали само Born to die и най-вече Video Games са крайно разочаровани. Един от коментарите дори гласи, че: Honeymoon звучи така все едно е имало такъв диалог: „Аз съм Лана Дел Рей, напиши ми песни“, и някой некадърник е родил това, за някакви си ден-два.“ Наистина ли? Honeymoon всъщност носи духа на онова, в което хората някога някъде са се влюбили, щом са чули Born to die, но явно са забравили, и надгражда с онази непоносима за някои, но толкова ярка, отегчителна меланхолия. Тя пък е всичко, което аз харесвам в Лана Дел Рей.

Цинизъм, някаква лека и лежерна умора, отегчение… Тишината, пълна със случайни звуци и пиене, докъдето можеш да понесеш… Лана Дел Рей ми е всичко това.

За мен Лана Дел Рей звучи като горещо лято. Като музика, която може да озвучава роман на Фицджералд, като похот, като секс, като музика за гледане на секс, мъже, еротика. Като силно питие, което е направено само и специално за теб, и което съдържа перфектния процент горчилка, която можеш да понесеш.

Две години след Honeymoon, това лято се появи Lust for Life. За много хора новият, пети поред  албум на Дел Рей звучи като всичко, което те вече някога са чували от нея (очевидно само Born to Die) и не желаят да губят време и енергия. Може би това мнение се дължи на факта, че не са чували двете най-добри композиции в Lust for Life – 13 Beaches и In My Feelings. Да, дори не са парчето с The Weeknd или Love…

В Lust for Life Лана Дел Рей е пораснала, развила е ново ниво на цинизъм и сарказъм, от онези, които отиват само на определени хора, и е готова да те поведе на незабравимо, миришещо на джин с тоник и окъпано в горещи безбрежни дни, лято.

Причини си го, пък нека другите не я слушат. Няма лошо.   

 

 
 
Коментарите са изключени