shareit

Лагерът „Враждебна“ или „Ние сме лошите в страшния филм“

| от |

Вчера гледах филм за Втората световна война по National Geographic. Годината е 1940 и вълна белгийски бежанци залива Франция бягайки от нацистите. Днес Брюксел е столицата на Европа, а ние се разтапяме от удоволствие, когато Брюксел ни похвали. Лицата на тези хора обаче по нищо не се различават от лицата на едни други хора. От лицата на майките с деца, бягащи от ужаса на войната. На една война на един режим срещу собствения му народ. Народ, за който ливанската кореспондентка на AFP Рана Мусауи казва :

Сирийците са народ изпълнен с доброта, с една семпла, дори понякога наивна доброта. Надявам се, никога да не станат цинични, каквито станахме ние ливанците, свикнали с бомбардировките и колите бомби.

994028_10152017800244560_1497699283_n

Това ли са същите хора, срещу които ще строим стена по границата с Турция? Това ли са страшилищата, с които ни плашат от екрана и страниците на вестниците?

Публикуваме фоторепортаж на Ben Melrose от V Photo Agency, с тяхно разрешение, за което им благодарим, придружен с кратък коментар от фотографа. Погледнете лицата на тези „страшни“ хора, погледнете условията, в които живеят и да видим „Кой е лошия в страшния филм?“. Защото „Враждебна“ е едно наистина подходящо име за този бежански лагер.

След разрушителната гражданска война в Сирия, българските власти казаха, че ще вземат всички необходими мерки, за да приемат всички потенциални бежанци, които биха могли да пристигнат.

Хора от всички краища на Сирия пристигат в България, търсещи убежище.

Лекари, адвокати, занаятчии живеят, по-точно оцеляват в лагери с много малко храна и дрехи и при мизерни битови условия. Топлата храна е само мечта.

Хората в България полагат усилия да дарят каквото могат. Но има нужда от още толкова много неща.

 
 
Коментарите са изключени

Хари Мелницата – най-добрият боксьор, за когото не сте чували

| от |

„Определено безстрашен и почти неудържим“ не е дори близо до изчерпателно описание на феномена на бокса Хари Греб.

„Mелница от Питсбърг“, както е известен сред феновете си, е роден през юни 1894 г. Ето какво казва за него специалистът по история на бокса Ерик Йоргенсен:

Греб може би е бил най-великият боец спрямо размера си, който е живял някога. Със сигурност е в топ 2 или 3. Той комбинира скоростта на Рей Робинсън, непоклатимостта на Джим Джефрис, издръжливостта на Хенри Армстронг и необузданата свирепост на Стенли Кечел с воля за победа, ненадмината в аналите на спорта. В своя пик той беше непобедим, надвивайки почти всеки от средна, лека и тежка категория. Страхотен, страхотен боец.

Той се бие рекордните 299 пъти за 13 години. Това е особено невероятно достижение, като се има предвид, че повечето съвременни боксьори се бият не повече от 40-45 пъти през цялата си кариера. Освен това той печели рекордните 261 пъти и губи само 20 мача, а останалите са равенства.

Освен това Греб става световен шампион в средна категория като задържа титлата от 1923 до 1926 г. и американски шампион в лека-тежка категория от 1922 до 1923 г. Той побеждава боксови легенди като Ал Маккой, Тайгър Флауърс, Левински, Мики Уокър, Кид Норфолк, Джак Дилън, Джими Слатери, Макси Розенблум, Томи Гибънс, Томи Логран и дори два пъти надвива най-добрия претендент за титлата в тежка категория Бил Бренън.

Gene Tunney Portrait LOC

Джийн Тъни

Греб също така е единственият човек в историята, който хвърля на Джийн Тъни брутален пердах при първата им битка в Медисън Скуеър Гардън през 1923 г. Ако не знаете кой е, много боксови експерти смятат Джийн за един от най-големите шампиони в тежка категория на всички времена, с невероятен рекорд от 65 победи и само 1 загуба – от Хари Греб. Самият Тъни призна, че Мелницата от Питсбърг:

Никога не се задържаше на едно място за повече от половин секунда, всичките ми удари бяха насочени и преценени правилно, но винаги удрях въздуха. Той скачаше напред-назад, удряше ме с леви крошета, завърташе ме, после ме удряше с десни крошета и после пак. Ръцете ми хвърчаха към него, но беше все едно се бия с октопод.

Въпреки това Джийн Тъни, имайки значително предимство откъм тегло и височина, става най-лошият кошмар на Греб и в крайна сметка ще спечели четири от петте двубоя от легендарното им съперничество. Всъщност след последния им бой Греб посети съблекалнята на Тъни и на шега му казва:

Никога не искам да те видя или да се бия с теб отново.

Хари Греб, въпреки това, никога не е отлагал мач срещу никого и винаги се е стремял да се бие с най-добрите възможни противници; той дава възможност на всеки независимо в коя категория е и от коя расата, показвайки откритост, която не е често срещана по онова време. Например, през 1926 г. той става първият бялокож шампион в средна категория, който дава шанс на афро-американски боксьор за титлата му, когато се изправя срещу Тигър Флауърс.

Той пренебрегва размера на противниците си и печели много пъти срещу мъже, които са с 10-20 килограма по-тежки от него. Според слуховете, легендарният шампион в тежка категория, Джак Демпси, се е страхувал да защитава титлата си срещу Греб. Той я защитава няколко път срещу други бойци, които обаче Греб, който е в средна категория, вече бе победил.

Друго неудобство за Хари, освен че често се бие с по-големите от него, беше, че в битка с Кид Норфолк през 1921 г. си разлепя ретината на едното око. След този инцидент имал проблеми с очите, но все още не бил сляп в това око. През 1922 г. обаче след мача си с Боб Ропър, Греб остави напълно сляп в дясното око.

И въпреки това, Греб успява да стане световен шампион в средна категория. Той продължи да се бие срещу топ боксьори, докато е полусляп, в продължение на над 5 години.

За съжаление, на 22 октомври 1926 г. името на Хари Греб ще украси заглавията на новините за последен път.

Хари Греб, бивш шампион в средна категория и единственият мъж, победил Джийн Тъни, настоящ световен шампион в тежка категория, почина в болница в Атлантик Сити, Ню Джърси, след малка операция снощи за отстраняване на счупена кост от носа му – контузия, получена при автомобилна катастрофа в Питсбърг преди две седмици.

След операцията Греб изпада в кома, от която не успява да се събуди, а смъртта му настъпва в следствие на сърдечна недостатъчност, предизвикана от шока от операцията и  нараняванията, получени при инцидента. Лекарите казаха, че Греб е излязъл от упойката сполучливо, но не изцяло. По-късно сърдечната му дейност става много слаба и той постепенно изгасва, въпреки усилията на докторите.

Едва 32-годишен, ранната смърт на Греб прекъсна това, което все пак е една от най-впечатляващите кариери в историята на бокса.

 
 
Коментарите са изключени

Дългата одисея на космическата тоалетна

| от |

През 1961 г. астронавт Алън Шепард се подготвя за своя първи невероятен подвиг – излизането в открития космос. Бъдещият герой е напрегнат от адреналина, възможността да бъде вторият човек в космоса след Гагарин. Проблемът е, че докато стои в ракетата, пикочният мехур не издържа пред емоциите. Шепард заявява, че трябва да отиде до тоалетната, но получава команда да не излиза от ракетата. Проблемът е, че докато всички инженери са създавали съвършените двигатели и конструкция, която да издържи на безумните натоварвания, никой не се е сетил да помисли за основната човешка нужда. Първоначално полетът е трябвало да бъде само 15 минути, но Шепард прекарва цяла вечност докато всички системи се проверяват.

Първият американски астронавт излита с мокри гащи и още тогава не прави добра реклама на космическите разходки. Добрата новина е, че космическите агенции като NASA са взели поука и след това са инвестирали повече от 19 милиона долара за създаването на торбички, памперси, тоалетни седалки с колани и още много други. Пилотите от мисията Аполо през 1975 г. споделят, че след всичко видяно и преживяно, тоалетната е била най-неприятният им момент. Проблемът от една страна е, че при нулева гравитация всичко е обречено да лети, а от друга застрашава драстично хигиената.

gettyimages-3202049-594x594

По-лошото е, че и до днес могат да се открият космонавти, които се опитват да забавят посещението до двете нули. И така от първия космически американски полет до този момент се оказва, че тоалетната е най-слабото технологично звено на кораба. Факт е, че в открития космос никой не може да чуе виковете, но в закрития летателен апарат може да се чуе всичко и евентуално да се забележи при полет. А нужда от иновация имало, при това сериозна. Историята на космическата тоалетна е пълна с куриози, за които човек дори не е подозирал.

При първата по-сериозна космическа мисия от 1984 година, екипажът рискува и използва специална система за облекчаване на природните нужди. Докато работи, екипажът успява да преживее всички мъки и се радва, че поне има вариант. При настъпване на повредата обаче, всички са принудени да изпускат течностите извън совалката. Драстичните отрицателни температури успяват да замразят жълтия поток и бавно и сигурно се оформя много сериозна ледена маса. Капитанът осъзнава, че при навлизане в атмосферата тази отломка може да причини сериозни главоболия. Единственото решение е да се използва механичната ръка, обикновено служеща за взимането на проби, за отчупването на масата. Последните 6 дни са изкарани без тоалетна и най-вероятно на помощ са дошли сертифицираните памперси на NASA. В космосът никой не може да чуе за тоалетните проблеми.

gettyimages-515450790-594x594

Надеждата за по-добро бъдеще беше японската идея за създаването на преносима тоалетна – индивидуална за всеки член от екипажа.  Учените от страната на изгряващото слънце предлагаха това технологично чудо да се инсталира и чрез сензори моментално да извлича всички отпадъци на отделителната система. Прекрасната идея е споделена за последно преди 11 години и доказва, че инженерите очевидно срещат затруднения.
Банята също не трябва да бъде пропускана. При липсата на гравитация и постоянно присъствие на вакум, нито един човек не може да отвори прозореца на совалката, за да вкара чист въздух. Космическата баня представлява намокрена гъба със сапунен разтвор, която да се прекара през цялото тяло, а след това с мокра кърпа се преминава втори път. Някои совалки използват обособени бани, където водата се задържа в полиетиленов цилиндър и позволява някаква форма на къпане.

През 2009 година Генади Падалка заявява пред руските вестници, че американските му колеги не позволявали употребата на тяхната тоалетна. Скандалът се развихрил доста сериозно, а поводът бил комичен – руското правителство започнало да начислява такси за използването на собствената си техника от чужди астронавти. И след като такива санкции били наложени от едната страна, американците решили да отговорят по същия начин, забранявайки достъп до собствените си блага, включително и до колелото за тренировки, което драстично намалява шанса от мускулна атрофия. Освен това се стига до там, че руската тоалетна се чупи и съответно мнозина трябва да стискат краката и да се молят на чудо. Водопроводчик от Земята не успял да дойде, но при наличието на достатъчно инженери не се стига до повече скандали и двете тоалетни установки започват да работят отново, докато Русия и САЩ договорят нови условия.

gettyimages-50612200-594x594

Модерните времена изглеждат по-обнадеждаващо, макар и повечето от персонала да не ги оценяват. Първите тоалетни са били толкова примитивни, че при отваряне на разтоварващия клапан след употреба, посетителят може да се размени с много жизненоважни органи в следствие на засмукването – по тази причина присъстват огромни надписи, които напомнят за този факт. В случай, че някога сте се чудили колко точно струва тоалетната, която рециклира урина и я превръща във вода – 250 милиона долара. Когато се появяват първите проекти, мнозина заявяват, че преработката на урина най-вероятно ще доведе до сериозни заболявания, докато американското правителство не напомни на критиците, че този процес гарантира получаването на 7 пъти по-чиста вода от тази в чешмите на американското население. А най-щастливи от всички тези процеси могат да бъдат звездобройците.

gettyimages-83459687-594x594

През 2009 година постъпват доста сигнали за наблюдаването на космически феномен и красиви форми в небето, които изобщо не приличат на облаци. NASA обаче много добре знае, че наблюдаваните аномалии не са нищо друго освен разтоварването на резервоарите с урина. Според Ръсел Швейцкарт нямало нищо по-красиво от замръзналата жълта течност в космоса, която се озарява от слънчевите лъчи. Явлението е много добре запомнено, защото в следващите 10 дни астронавтите имали гости и съответно не можели да разтоварят системата, преди да си тръгнат. В една ранна сутрин около 68 килограма чиста урина напуска совалката и замръзва. Резултатът е поетичен, красив и малко фалшив, особено след като всички разберат какво точно гледат. NASA доказва, че не всичко, което блести в открития космос може да е падаща звезда, понякога са комплименти от астронавтите.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Боян Петканчин – основоположник на геометрията в България

Улица „8-ми декември“ може да се похвали с няколко пресечки кръстени на името на професори. Времето се промени в такава посока, че днес улицата кръстена на студентския празник е осеяна с кафета и заведения, докато академиците най-вероятно остават зад светлината на прожекторите. Една от тези позабравени малки улички носи името на Боян Петканчин.

Роденият през 1907 г. Боян идва от род на повече от 2 века. А коренът е основателят на фамилията Петканчо и така рядката фамилия продължава да съществува. Данни за Петканчо липсват, но се смята, че е бил борец з асвобода, който умира след схватка с османската власт. Тогаващната традиция гарантира, че децата ще се казват Петканчини, а не Петканчови, защото историята се кове чрез действия, чиято стойност изисква запомняне. В началото на 20-и век на бял свят проплаква и Боян, а времената за бунтове и преследвания вече са приключили.

Идва време за нови постижения и предизвикателства. Като дете, малкият Боян израства в интелигентно семейство на търговци. Дядото Тодор Лазаров Петканчин е владеел няколко езика, търгувал и често пътувал до Виена, Букурещ, Атина и Цариград. Родната майка на Боян пък била дете на учители, както и внучка на поп, следователно възпитанието било за пример. Тодор Петканчин много добре знаел каква фамилия има и се включвал активно в Освободителната война. Богатството приключва бързо и семейството е принудено да живее в нищета. Лазар Тодоров Петакнчин (бащата на Боян) започва да слугува в Зографския манастиръ в Света гора.

Този занаят ще бъде доста сериозно практикуван и ще работи така в Банско, а после и в София до 1887 г. Тогава брат му Иван го записва в първи клас и с това дава крилете и свободата на знанията за Лазар. Науката го кара да завърши образованието си в Кюстендилското педагогическо училище. Още със завършването си през 1895 г. заминава за Пловдив и започва да преподава. Именно там се запознава със своята съпруга Ивана. Учителите получават сериозно заплащане, но законът не позволява семейство да преподава и затова само бащата започва да работи като преподавател, а Ивана остава да гледа децата. Парите обаче не стигат и много скоро започва да работи като преподавател в село Коматево (днес квартал на Пловдив).

person-4723982_1920

И точно в това интелигентно семейство се ражда прословутия Боян Петканчин. За него е известно, че започва да говори много късно и още на 4-годишна възраст губи баща си. Майката отглежда трите си деца и успява да даде на всяко едно образование. Големият син Тодор се озовава в Морското училище във Варна. Дъщерята Зорница завършва Софийския университет със специалност химия и по-късно освен като преподавател е и автор на учебници по същия предмет, а за малкия Боян остава най-тежката корона – талантът. На четири годишна възраст успява да се научи да чете и пише чрез наблюденията на своя брат и сестра.

Тръгва на училище на 6-годишна възраст и показва феноменална памет. Завършва средното си образование в мъжка гимназия „Александър I“ и в този период има няколко сериозни интереса – следенето на небесните тела и идентифицирането им, както и висшата математика. Вторият ще бъде основен в живота му, а когато има свободно време, предпочита да го запълни с научаването на нещо ново. Точно по тази причина изучава със сестра си стенографията и я практикува през лятото в Пловдивския военен съд. През 1925/1926 г.

Боян Петканчин прекрачва прага на Физико-математическия факултет на университета в София. Колегите му коментирали таланта като светкавичен и той самият можел да решава задачи, докато се изписват. През 1929 г. става асистент след единодушно решение на Съвета на преподавателите (впрочем през цялата си математическа кариера Петканчин винаги ще бъде единодушно избиран).

Дори и докато отбива военната си служба продължава да се занимава с математика и да покорява нови и нови върхове. Необятната математика му е толкова позната, че за няколко минути може да обясни всичко, което остава неясно при срещите с професорите, а това е рядко срещан талант. В този период България изпраща своите най-големи математици на обучение в страни като Германия, Франция и Италия. През 1934 г. е пуснат една година в творчески отпуск и съответно заминава за Хамбург. За една година се запознава обстойно с геометрични вероятности, геометрични приложения на диференциалните уравнения, квантова теория и оптика, сферична астрономия и още много други.

Неговата дисертация е „Връзки между гъстотите на линейните подпространства в n-мерни пространства“. Изборът му е интересен, имайки предвид, че този човек не се е занимавал особено с многомерна геометрия. Унгарският математик О. Варга ще разказва, че при поставянето на трудна задача от немския професор Блашке, Петканчин купува няколко хляба и килограм кашкавал, затваря се в квартирата и след няколко дни излиза с решение. Подобна отдаденост можем да срещнем и сред други велики личности като Бетовен.

През 1936 г. Боян е официално „доктор на природните науки“. През 1941 г. с единодушно решение е избран за редовен доцент. Всички са запленени от краткото и ясно представяне на математически проблеми, както и съвършената логическа мисъл. От 1935 г. Петканчин става член на немското математическо дружество и членува в него до края на Втората Световна война. Благодарение на него в Софийския университет започва да се изучава дисциплината „Основи на математиката“, с чиято помощ се повишава значително подготовката на бъдещите преподаватели по математика. Неговият труд води до изграждането на ново геометрично направление – двуосната геометрия и нейните обобщения.

В началото на 1945 г. е повишен в извънреден професор. В края на 1956 г. се признава и научната степен „доктор на физико-математическите науки“. И както всеки се досеща, неговият път го води и до изграждането и развитието на Математическия институт на БАН. През 1966 г. става редовен член на Българската академия на науките. От 1971 г. работи изцяло в БАН, но продължава да преподава. През 1971 г. е заместник секретар на Редакционно-издателския съвет на БАН. На 75 години е вече редовен професор в Института по математика и продължава да е там до смъртта му през 1987 година.

Боян Петканчин оставя светла следа за всеки бъдещ математик, който иска да бъде изкушен от точните науки. Стилът му на изразяване, вниманието към детайлите и още редица други качества променят изцяло вида на тази наука в България. Подобно постижение заслужава далеч по-сериозна почит от малка уличка в Студентски град, но не трябва да забравяме, че това е род на повече от 2 века и всеки е оставил своята ясна следа.

 
 
Коментарите са изключени

От мечта до 3D: Историята на Pixar

| от |

Когато Ед Катмъл завършва Компютърни науки в Университета в Юта, той вече е смятан за гений и пионер в своята област. Той разработва метод за добавяне на детайли, текстура и цвят към компютърни 3D модели. През 1972 г. използва този модел, за да създаде един от най-ранните компютърни 3D анимация. Едноминутният клип в крайна сметка е купен от холивудски продуцент и използван във филма от 1976 г. „Futureworld“ – първият пълнометражен филм, който включва компютърна 3D анимация. Можем да я видим във това видео – анимацията е ръката, която се върти на екраните.

Заможният предприемач Александър Шур ръководи Нюйоркския технологичен институт – едно от малкото места в САЩ, които се фокусират изцяло върху техническите науки по онова време. Шур вярва, че компютърната анимация е бъдещето на разказването на истории и съответно на филмите. Той работи върху филм, наречен „Tubby the Tuba“, но е разочарован от бавния си напредък и затова купува оборудване от най-модерните компютърни лаборатории в цялата страна, включително от Университета в Юта. Именно там се среща с Ед Катъм и го наема да ръководи новосъздадената му компютърна лаборатория, не само заради техническата му квалификация, но защото и двамата споделят еднакви убеждения относно магията на компютърната анимация. Скоро към тези убеждения ще се присъедини и Холивуд.

През 1978 г. Джордж Лукас постига зашеметяващ успех със „Star Wars: A New Hope“ и е в разгара на писането на „The Empire Strikes Back“. Въпреки че обичаше да пише и режисира, целта на Джордж винаги е била да превърне компанията си LucasFilm във филмова империя. Според книгата на Дейвид Прайс „The Pixar Touch“ Джордж Лукас е вярвал, че филмовата индустрия е „замръзнала във времето“ и иска да модернизира инструментариума й. Така, той се насочва към компютрите, създавайки в компанията си отдела за специални ефекти, Industrial Light & Magic, който развива до перла в бранша.

Ед Катъм се присъединява към Lucasfilm през 1979 г. и създава The Graphics Group като част от компютърното подразделение на компанията. Списъкът с желания на Лукас е необятен и плашещ и съответно Ед запретва ръкави.

През следващите няколко години The Graphics Group бачка усилено с Катъм начело. Лукас идва често при тях, за да види над какво работят „момчетата“. Според „The Pixar Touch“, Лукас искал никой да не спори с него и да го третират така, сякаш е експерт по компютърна графика.

През 1986 г. Graphics Group прави компютърни ефекти за няколко холивудски филма, включително „Star Trek II: The Grath of Khan“ и „Young Sherlock Holmes“, но отделът губи пари. Ед и компания знаеха, че времето им с LucasFilm няма да бъде много и започнаха да търсят начин да се отделят преди да ги уволнят. Но им трябваше инвеститор. За щастие, наскоро уволненият изпълнителен директор на Apple, Стив Джобс, вижда нещо наистина уникално в екипа. Съответно Джобс купува Graphics Group за 5 милиона долара от LucasFim, което му дава права върху основни технологии, и така се появява независимата компания Pixar.

PixarImageComputerP2OpenHouse

Pixar Image Computer

Стив Джобс подкрепи плановете на Ед и екипа да създадат анимационно студио, но той имаше и свои собствени намерения. Стив иска да продава нещо, от което дойде името на самата компанията – Pixar Image Computer. Затова той рекламира Pixar като бранд за компютърни системи от висок клас. И това работи за известно време – компютрите бяха продадени на правителствени агенции, медицинска изследователска лаборатории, както и на други компании, които имат нужда да създават свои собствени 3D модели. Една от тези компании беше и Walt Disney.

В крайна сметка, поради изключително високата цена на Pixar Image Computer и ограничената клиентела, продажбите започват да намаляват и Джобс изпадна в паника. Той налива все повече и повече пари в компанията, над 50 милиона долара за период от 5 години.

Но мечтата за създаване на първия пълнометражен компютърен анимационен филм все още гори и така Pixar е спасена от човек на име Джон Ласитър.

George Lucas 66ème Festival de Venise (Mostra)

Джон Ласитър

Джон е преди всичко аниматор, който вярва, че силата на компютърната анимация ще създаде никога невиждан начин за разказване на истории. Кариерата му всъщност стартира в компанията на Уолтър Дисни – като капитан на круиз в джунглата в Дисниленд. Скоро той става аниматор в студията, но ще бъде уволнен поради манията си към компютърната анимация, от която началниците му не могат да го откъснат. През 1985 г. намира нов професионален дом в компютърния отдел на LucasFilm. Катмъл наема Джон като „дизайнер на интерфейси“, защото не му беше разрешено официално да наеме аниматор.

За да може по-лесно да продава Pixar Image Computer, Джобс иска примери за това какво може да направи мощната машина. Така той позволява на Ласитър да ръководи екип в създаването на късометражни филми за популяризиране на продукта.

„Luxo Jr“, кратък анимационен филм с, както виждате, настолни лампи, прави премиера на годишната конвенция за компютърни технологии SIGGRAPH през 1986 г. И става хит. По-късно същата година е номиниран за награда Оскар. Излишно е да казваме, че беше доста добър пример за това, което Pixar като хардуерна система и компания може да направи. Така Ласитър също успява и да убеди Джобс да реши бъдещето на компанията в посока правенето на телевизионни реклами и анимирани филмчета за други компании.

Докато Джон изгражда отдела за анимация, той води клиенти в лицето на компании като Tropicana, LifeSavers и Listerine, за които Pixar създава реклами. Постепенно стана ясно, че бъдещето на компанията лежи в краката на анимацията, а не в хардуера. През 1990 г. Джобс продава хардуерното подразделение.

Но дори и с тази продажба Pixar все пак е на загуба 8 милиона долара за годината. През март 1991 г. Джобс уволня половината екип и заява, че ще закрие компанията, ако всички служители не дадат акциите си на него. Това всъщност проработва и той наистина закрива компанията, но след това основава нова със същото име и същия персонал, но този път без служителите да получат акции.

Както каза един от съоснователите на Pixar, Алви Рей Смит, във „The Second Coming of Steve Jobs“,

Pixar се проваля 9 пъти по нормалните стандарти, но Стив не искаше да се провали, затова продължи да пише чековете. Той щеше да ни продаде на когото и да е и се опита много всеотдайно, но искаше първо да покрие инвестицията си от 50 милиона долара.

Година по-късно малката и все още бедна компания получава най-големия си ангажимент досега – сделка на стойност 21 милиона долара с Walt Disney Studios. По това споразумение през 1995 г. е направен филмът „Toy Story“. Междувременно Джобс все още се опитваше да продаде Pixar, тъй като има няколко компании, които проявяват интерес, включително и Microsoft, но решава преди да я продаде да види първо как ще се представи „Toy Story“…

 
 
Коментарите са изключени