shareit

La presse: Канадските пощи вече няма да доставят пратките до дома

| от |

013716Канадските пощи започнаха изпълнението на план за действие, който предвижда постепенното премахване на услугата доставяне на пратките до дома, увеличаване на цената на марките, както и уволнението на хиляди служители, съобщава вестник La presse.

В рамките на 5 години федералното предприятие, което изпитва големи материални затруднения, ще накара всички канадци да взимат писмата и колетите си от местната пощенска служба. В момента около една трета от канадските домакинства получават пратките си у дома.

Първата фаза от тези промени ще бъде извършена през втората половина на 2014 година. Така Канадските пощи се надяват да реализират големи икономии. Близо 15 хиляди души ще напуснат предприятието в следващите 5 години.

 
 
Коментарите са изключени

Джордж Оруел – враг на Испания, Сталин и НКВД

| от |

Ерик Артър Блеър е известен на света като Джордж Оруел. Читателите ще го помнят със заглавия като „Животинската ферма“ и „1984“. Критиците ще го помнят като човека с най-добрите предсказания за бъдещето. Макар и днес телевизионното риалити „Големият брат“ да е много по-опитомено, същият сякаш се пропива в стените и следи за всяка крачка. Самият Джордж знае много добре какво е чувството да бъде преследван.

За кратко време се превръща и в един от любимите врагове на източния блок. При поредното му завръщане в Испания през 1937-а година той разбира, че е в списъка на тайната полиция. Генерал Франко очевидно не е почитател на творбите му. Още с пристигането си в лобито на х-л Континентал, Оруел усеща, че нещо не е наред. Неговата съпруга Ейлиън веднага му казва да напусне хотела и да изчезне. Минути по-късно получава втора покана да се изпари от това публично място. Предупреждението е направено от служител на хотела, който с много лош английски и огромно притеснение ще засили тревогите в автора на някои от най-големите класики в литературата.

Марсо Пивърт ще се срещне с Оруел малко по-късно, за да му обясни, че всеки хотел в Испания трябва незабавно да сигнализира на полицията, когато го забележи. Дейвид Крук пристига месец по-рано в Испания и има желание да се бори срещу фашистите. Като дисидент с руско-еврейски корени, Крук може да се похвали с добро образование в престижния Челтехмаски колеж. Участва в битката при Джарама, ранен е с три куршума в крака и се възстановява в Мадрид. Именно там успява да завържи приятелство с хора като Марта Гелхорн, Ърнест Хемингуей и много други, включително Джордж Оруел. Дейвид има и друга тайна, той е вербуван от НКВД, преминава тренировъчен лагер в Албасете за саботьор и шпионин, а след това трябва да се внедри в Независимата Лейбъристка партия. На него се пада и честта да тръгне след Оруел. Шпионинът получава прикритие и се преструва за член на британски вестник, документите са изфабрикувани от друг агент в Лондон.

Dabrowszczacy_przysiegaja_wiernosc_sprawie_Republiki

Снимка: By Unknown – Zofia Szleyen „Wiatraki i Messerszmitty“ wydana w 1965 r., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=807677

Международната бригада го освобождава заради „белодробни проблеми“, но това е само прикритие от НКВД. Оруел се завръща за първи път в Испания, преди да започнат майските сражения, докато Крук вече е в хотела, сприятелява се с Ейлиън и официално влиза в офиса на въпросната Независима Лейбъристка партия. В дългите обедни почивки, когато всеки търси прохлада и вкусна храна, Крук взима документите на партията и ги носи в секретна квартира за щателно фотографиране. Създава детайлни досиета на Оруел, Коп и МакНеър. Докладите му се предават сгънати във вестник на Хю О’Донъл (неговият ръководител).

Ако нямат възможност за среща, двамата често използват и тоалетната на хотела. Благодарение на него НКВД ще разбере, че Ейлиън и Джорджес Коп имат връзка, информацията по-късно ще се използва за изнудване. Коп ще се появи много по-късно в книгите на Оруел и именно неговите решения ще спрат бъдещи кръвопролития в Испания. Ейлиън оформя един добър любовен кръг, но въпреки това не се отричала от своя любим. Джорджес Коп осъзнавал, че никога няма да измести първия избор на своята любовница и сякаш не се опитва да води допълнителни битки. Междувременно Крук също така успява да вземе и медицински доклад, където е ясно описана раната на врата на писателя. Документът по-късно се озовава в подготвяното досие на Оруел за КГБ.

Dcmdrd37

Снимка: davidcrook.net

Преследваният писател няма време за подозрения. След като осъзнава, че битката срещу фашизма е изгубена, той трябва да намери начин, за да напусне Испания. Международните доброволци трябва да осъзнаят, че всеки опит за напускане на страната се смята за дезертьорство, а то се наказва с куршум. Единственият начин е с официални документи за освобождаване от фронта. Времето изтича, а с това идва време и за действия.
Първото нахлуване в жилището на Ейлиън се случва в ранните часове на 16-и юни. В същия ден Републиканското правителство, контролирано от комунисти, обявява Работническата партия на Обединените марксисти за нелегална организация. Народният комисариат на вътрешните работи и испанската тайна полиция бързо ще започнат своя лов на вещици.

Grigulevich

Снимка: Автор: И. Р. Григулевич – Григулевич, Иосиф Ромуальдович / Ларин Е. А. // Григорьев — Динамика. — М. : Большая российская энциклопедия, 2007. — С. 8. — (Большая российская энциклопедия : [в 35 т.] / гл. ред. Ю. С. Осипов ; 2004—2017, т. 8). — ISBN 978-5-85270-338-5.; Архив И. Р. Григулевич, Добросовестное использование, https://ru.wikipedia.org/w/index.php?curid=196996

Палачът на НКВД е Йосиф Гругеливич. Той ръководи отрядите и една от важните мишени е Андрес Нин Перес. Макар и добронамерен член, както и бивш секретар на Троцки в Москва, той също е в черния списък. Неговият арест води до брутални изтезания и опит да си признае илюзорни престъпления. Ървин Волф е отвлечен и след това екзекутиран. Курт Ландау успява да избяга и известно време се укрива в тайна квартира. До неговото залавяне се стига след като се отварят досиетата на Крук. Съпругата на Ървин ще прекара около 5 месеца в затвора и тайно ще се надява, че нейният мъж евентуално е успял да се спаси.

Коп е арестуван в х-л Континентал. Крук трябва да запази своя статут на шпионин и също е арестуван от тайната полиция. Заедно със своя приятел ще търкат нара до второ нареждане. Коп все пак ще повярва на своя приятел.

Тайната полиция все пак се радва и на златната мина, открита в стаята на Ейлиън. Освен дневниците на Оруел с различни снимки и фотографии, полицаите изземват френско копие на „Моята борба“ на Хитлер и творението на Сталин „Ликвидацията на троцкисти“. Претърсването продължава с часове. Проверяват се стените, гледа се зад радиаторите, обръщат се кофите за боклук, всяка дреха се преджобва и всичко това за още данни. Всяко едно листче за цигара на Оруел е разгледано за евентуални тайни съобщения. Не проверяват дюшека на леглото, където Ейлиън скрива документите им за пътуване. Самият Оруел по-късно ще напише, че тайната испанска полиция има духа на Гестапо, но за жалост издиша с интелект.

Междувременно писателят успява да набави своите документи за отписване от армията. На краткото кафе със съпругата си разбира, че повечето от неговите приятели вече се укриват. Съветът към Джордж е да унищожи военната си карта, да заличи всички инкриминиращи снимки и бързо да напусне страната. Самата тя подозира, че е пусната на свобода, за да бъде примамка за други по-едри риби. Единственият изход е френската граница. А най-тъжното е, че Оруел дори не подозирал колко отблизо е наблюдаван в момента.

Отново Ейлиън подготвя всичко, за да може британското консулство да започне издаването на нови паспорти. За жалост става ясно, че ще бъдат необходими около три дена, преди спасителните документи да позволят напускането на Испания. Преди срещата Оруел се крие в руините на изоставена църква. На следващата вечер със своите приятели МакНеър и Котман ще спят във високата трева на изоставена сграда. Сънят не е възможен заради вкочаняващия студ.

С първите лъчи на зората тримата ще чакат кафенетата да отворят, за да може поне малко да се стоплят. Оруел трябва да отиде до бръснар и след това да излъска мръсните си обувки. През цялото време се опитва да избягва всяка една сграда, в която е възможно да има членове на работническата партия. Единственият му вариант за безопасност е най-лъскавите заведения в Барселона, където хората не го познават. Улиците по това време били претъпкани с полиция, гвардия и шпиони.

Следващото утро носи тъжна вест до Оруел, че младият журналист Смили, с когото са се сражавали на фронта, е починал в затвора. Официалната версия била апандисит, но всички знаели истинската причина. Самият Оруел по-късно заявява, че най-вероятно след всички изтезания е било разрешено на агонизиращият 22-годишен мъж да почине. Коп по-късно ще разкаже, че е видял документ, в който смъртта е описана като „Следствие от тежките ритници в стомаха“.

Най-търсените англичани през деня се престрували на заможни бизнесмени, а през нощта се опитвали да избягат от грешните очи. За малко отмора, Оруел предлага да прекарат един ден в обществените бани. Неговите думи за това преживяване са:
„През нощта бяхме престъпниците, но през деня бяхме проспериращи английски посетители – това беше нашето прикритие.“

Дързостта на писателя стига нови хоризонти, когато решава да посети своя приятел Коп в затвора. Два пъти отива на свиждане, но след като затворите се пръскат по шевовете никой не му обръща внимание. Опитите за неговото спасение са многобройни, но на финала ще бъдат неуспешни. Коп ще прекара следващата година и половина в местене от затвор в затвор, докато накрая не го изпращат в трудов лагер.

Години наред Оруел ще пази доклада от разпита на своя приятел. В него се пише, че след като Коп отказва да подпише показанията е бил поставен в контейнер за въглища без светлина, чист въздух или храна. Неговата единствена компания са били плъховете, които тичали през краката му. Това мъчение по-късно било пренесено и в „1984“. 18 месеца по-късно Джорджес Коп ще бъде освободен. Отслабнал с близо 98 килограма, той трудно е разпознаван от близките си. Тялото му е измъчено, има отравяне на кръвта и скорбут.

Оруел също така се среща и с друг приятел на име Милтън. Същият се опитал да напусне страната с всички възможни документи и въпреки това е отново заловен и хвърлен в затвора. Милтън е човекът, който помага на лекарите да заведат писателя до линейката, когато е ранен. Двамата служат на фронта месеци наред. Срещата им в затвора минава студенокръвно, разминават се като напълно непознати, защото осъзнават риска, че най-малкият знак може да хвърли Джордж зад решетките. Урокът на Милтън бързо се разказва на всички укриващи се. Те вече знаят, че дори и с документи няма да успеят да напуснат страната толкова лесно.

George-orwell-BBC

Снимка: By BBC – http://www.penguinbooksindia.com/en/content/george-orwell, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=36943233

Когато документите на Оруел са готови, той трябва да измисли план заедно с всички останали заминаващи. Добър вариант за бягство бил влакът за Порт Бу (на френската граница). Тайната полиция дебнела всеки транспорт и било важно всичко да остане в тайна. Джордж ще излезе от скривалището си и ще тръгне половин час по-рано към гарата, Ейлиън трябва да събере багажа и в последния момент да тръгне в същата посока. Испанската железница нямала никакво намерение да се съобразява и влакът тръгнал по-рано. Писателят имал време да предупреди своята половинка за промяната в плана.

Собственикът на близката кръчма не бил особено щастлив от методиката на властта и позволил на бегълците да се скрият в една от стаите им. На 23-и юни, заедно с Ейлиън, всички се товарят във влака и се настаняват във вагон-ресторанта. Тайна полиция минава и записва имената на пътуващите. За голяма радост, когато компанията на Оруел се отнесла с уважение към инспекторите, те бързо продължили напред, без да създават повече главоболия. На граничния пункт, макар и имената им да не са в списъка с издирвани, всички усетили смразяващия хлад, който обхваща сърцата им, но за радост липсвали имена в списъка им. Граничарите разглеждат и освобождаващите документи на Оруел и не се сещат, че легендарната 29-а дивизия е част от ПОУМ.

С пристигането си във Франция, писателят прочита новото издание на печата, където той и неговата съпруга са обявени в пристрастия към Троцки и съответно са обявени за издирване. Бягството им е било точно на време. Макар и в лошо здраве, с достатъчно тежки рани и тревоги в главата, Джордж осъзнава, че трябва да разкаже на света за събитията в Испания. Именно неговото перо ще се превърне в сериозно оръжие през следващите години.

Francisco_Franco_escoltado_por_la_Guardia_Mora_visita_San_Sebastián_una_vez_finalizada_la_guerra_(8_de_8)_-_Fondo_Marín-Kutxa_Fototeka

Посрещането на г-л Франко!

Снимка: By Pascual Marín – This image belongs to the Marín Collection and was provided to GureGipuzkoa by Hauxe Source: Kutxa Fototeka (Kutxa Photograph Library). The image has been delivered under a CC-BY-SA 3.0 license and can be found here. Its description is available here (click on the image for details)., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=56193690

 
 
Коментарите са изключени

Непробиваемата (почти) защита на Франция

| от |

След Първата световна война Франция съвсем разбираемо се притеснява от ново нападение. Те претърпяват множество щети и загуби през тази Първа световна и искат да предотвратят ново поражение от враговете си. Затова решават да построят защитна стена – така се ражда линията „Мажино“. Кръстена на военния министър на Франция генерал Андре Мажино, тя представлява серия укрепления по границата на Франция с Германия и Италия, около 400 км. от Белфор до Лонгюйон.

Самата Линия е манифестация на модерните отбранителни технологии по онова време. Вместо една масивна стена, тази Линия представлява над 500 сгради – някои като замъци, други като бункери – като основната цел на всички е да спрат нападението на врага. Бункерите били масивни, някои достигали 6 етажа надолу в земята, и имали всички необходими условия за живот плюс болници и влакови линии, с които да се осигурява придвижването от бункер до бункер. Самото въоръжение пък е съвсем друго нещо. Ако следващата война отново зависи от окопите, както през Първата световна, то французите са в готовност.

И все пак на 10 май 1940 Германия напада Франция и след 2 месеца Франция се предава. Какво се обърква?

Първата грешка на франсетата е, че разчитат прекалено много на линията „Мажино“ и нямат достатъчно мобилни части. След ПСВ се изразяват две основни логики по отношение на защитата на държавата: мнозина си научават урока от безкрайните битки в окопите. Затова ако държавата попадне в нова подобна война, тя много по-добре ще е в състояние да се защити благодарение на Линията. Няколко хора, като например Шарл дьо Гол, твърдят, че има нужда от още мобилни единици като танкове и самолети. Гласовете им обаче са пренебрегнати и така Франция се озовава в безизходица пред немския блицкриг.

Frahan JPG01

Гледка към Ардените 

Вторият и много по-значителен проблем е пренебрегването на защитата около Ардените и Белгия. Французите смятат, че през гората не могат да минат танкове и съответно няма нужда да се строят бункери. По време на изграждането на Линията, Франция и Белгия са съюзници, така че Белгия също остава незащитена в това отношение. За нещастие на Франция, Германия успява да влезе в страната през Белгия, Холандия и най-дяволито през горите на Ардените. Така немците стигат до ядрото на държавата без въобще да се изправят пред основната й защита – линията „Мажино“.

За мнозина линията „Мажино“ остава най-яркият символ на хюбрис – построяването на стена самостоятелно не може да защити цялата държава от заплаха като Германия. И все пак трябва да се отбележи, че тя изпълнява основната си задача да успява да забави италианската армия, докато не идват нацистите, и дори след идването им, тя не бива пленена, а просто трябва да се предаде заедно с цяла Франция.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Ласкарина Бубулина – героинята на Гръцката война за независимост

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Гръцката митология е една от първите, в която се споменава за войнствено племе от жени. Красиви създания, плод на инцест между бога на войната Арес и дъщеря му, нимфата Хармония, яростни и жестоки воини, които стигали дотам, че да обезобразят тялото си, за да го направят по-боеспособно. Амазонките разпалват въображението на изследователи и учени и стават нарицателно за всички по-нататъшни открития на племена, състоящи се от представителки на нежния пол. Те почти омайват Херакъл, бият се под стените на Троя и се опитват да пречупят великия Белерофонт, всичко това, разбира се, без успех. Въпреки това историците от Древността – Херодот, Диодор и Страбон са единодушни не само за тяхното съществуване, но и за тяхната свирепост.

Bouboulina_Friedel_engraving_1830

Снимка: By Friedel – Museum Bouboulina, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=710941

С митовете за тези жени-войни, войните за Хубавата Елена и подвизите на синовете на Зевс израстват поколения гърци. Те са част от културните пламъци, които подклаждат националното самосъзнание на този народ, докато е под чуждата власт на османските нашественици. Връзката със славното минало изгражда корените на етническия национализъм и вдъхва увереност на поколения гърци да се изправят срещу чуждото подтисничество. Макар и от смесен албано-гръцки произход един от окрилените от идеята за свобода и самостоятелна държавност е Ставрианос Пинотсис, капитан на кораб от остров Хидра, който заедно със своите съмишленици се включва в бунта на Орлов (1770-1771). Въстанието в Пелопонес и Крит избухва паралелно с поредния военен конфликт между Русия и Османската империя (1768-1774) и в по-голяма степен има за цел да отклони вниманието на османците от главните фронтове на войната, отколкото да осъществи лелеяна гръцка независимост. Макар с договора от Кючук Кайнарджа гърците да получават правото да плават под руски флаг и да се радват на православната закрила на Русия, за тях въстанието на Орлов е кървава баня, която отнема много животи, без да им даде нещо в замяна. Тези, които не падат под ножа на османци са хвърлени в затвора, каквато е и съдбата на Ставрианос.

Времената на боеве остават зад гърба му и това, което му носи утеха са посещенията на жена му – Скево. По време на едно от тях започват родилните мъки на обичната му съпруга, която е в напреднала бременност. Така на 11 май 1771 г. между стените на строг османски затвор проплаква бебе, което родителите кръщават Ласкарина, на името на една от известните знатни византийски фамилии от миналото. Баща й не оцелява дълго в неблагоприятните затворнически условия и малкото момиченце не успява дори да го види. Споменът за неговия дух и характер и за участието му във войната обаче остава дълбок отпечатък върху съзнанието на Ласкарина. Десетилетия по-късно Ставрианос би се гордял с постиженията на дъщеря си. Също както древните амазонки, тя се включва ожесточено в гръцката борба за независимост, управлявайки кораби, биейки се наравно с мъжете и предоставяйки цялото си богатство, което й печели прозвището – „Капитанката“.

Bouboulina_Russian_engraving_19th_c

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=710907

Макар житейският й път да започва бурно, в затвора, през първите години животът на Ласкарина е доста конвенционален. След смъртта на баща й, майка й се преселва на остров Спецес и се омъжва повторно. Бъдещата героиня на Гърция израства в хармонична среда, сред много братя и сестри и получава богато за времето си образование. Това е времето на Просвещението, епохата на Френската революция и идеите на гръцкия писател Адамантиос Кораис, който не само полага основата на новогръцката литература, но и обвързва славното древногръцко минало със съвременните обитатели на тези земи. Ласкарина се докосва до тези идеи, но остава в сянката на поставените от обществото граници. Тя се омъжва два пъти за заможни търговци, като и първият, и вторият й съпруг загиват от ръката на пирати.

Така на 40 години Бубулина остава не само вдовица със седем деца, но и наследник на не малко състояние. Средства предоставят на Ласкарина нещо, което малко жени са имали навремето – свободата да бъде господар на собствената си съдба. Тя не се омъжва за трети път, а поема контрола над семейния бизнес. Скоро доказва изключителните си качества и търговски нюх. Бубулина си партнира с други търговски кораби, започва да строи собствени и ловко се възползва от Наполеоновите войни. Заради тези конфликти се налага ембарго на не малко места и гръцките търговци, в това число и Ласкарина, се възползват от това предоставяйки стоки, там, където други не могат. Бързото им забогатяване не остава незабелязано от османските власти, които както обикновено са затънали в дългове.

През 1816 г., когато Бубулина почти е удвоила получените средства, османците оспорват наследствените й права и предприемат необходимите юридически действия да й отнемат богатството, облягайки се на факта, че последният й съпруг е бил капитан на кораб по време на поредния руско-османски конфликт. Голямата им грешка е, че подценяват нейните качества. Ласкарина не приема безволево натиска от властимащите, а решава да играе сложна търговска война, настройвайки отделните фракции помежду си. Тя се среща с посланика на Русия в Истанбул – граф Павел Строганов и с негова помощ достига до Накшидил валиде султан, майка на тогавашния султан Махмуд II. Двете жени се разбират помежду си и Накшидил успява да убеди сина си да даде амнистия на Бубулина и да гарантира собствеността й.

 

По същото време Ласкарина е приета сред редиците на „Филики етерия“ („Дружество на приятелите“), тайна революционна гръцка организация, чиято цел е да освободи народа от османска власт. Въпреки че няма запазени документи, Ласкарина вероятно е една от малкото, ако не и единствената жена-пълноправен член на дружеството. Дейността й е основна контрабандна. Под нейн флаг тя доставя оръжия за предстоящото въстание и ги складира на остров Спецес. Започва да строи и известния си кораб – „Агамемнон“, убеждавайки османците, че огромните му размери са с цел да увеличи търговията си, а поставените на него 18 оръдия са, за да се предпазва от пирати. Също така Бубулина успешно вербува мъже от острова, които да участват в бъдещата война.

Желаното време настава през 1821 г. – османското внимание и сили са съсредоточени на персийския фронт. Инициативата тръгва от страна на Александър Ипсиланти, един от водачите на „Филики етерия“, и неговите сподвижници – „Свещената дружина“. Те пресичат руската граница при р. Прут, навлизат в Молдова, но много скоро са разбити при Галац. Фитилът обаче е запален и постепенно започват да се разгарят и други въстанически огнища – първо в Южен Пелопонес, а след това в Същинска Гърция, Крит, Кипър и част от Егейските острови. Гръцката война за независимост се води на няколко фронта, мирното население е подложено на зверства, които не оставят равнодушни Великите сили, а множество доброволци, почитатели на древногръцката култура, сред които и поета Байрон, се включват в бойните редици на гърците. За подпомагане на въстаниците се събират средства в Америка и Русия, с които се набавят боеприпаси, оръжия и продоволствия.

Ласкарина открито влиза в Гръцката война за независимост (1821-1832), заставайки начело на кораба си „Агамемнон“ и вдигайки гръцки флаг, създаден по нейна идея, който изобразявал инсигниите на Византия на син фон и с котва в единия край. Тя повежда първия флот, състоящ се от 8 кораба в подкрепа на въстанието, а първата спирка по трасето им е крепостта Навплио, която обсаждат по море. Обсадата продължава година и половина, като Бубулина лично води някои от атаките, по-късно гръцкият историк Хаджи Анаргиру, който е пряк свидетел на тези бойни действия, я описва като „лъвско сърце“. През първата година от конфликта загива един от синовете на Ласкарина – Янис, който е един от защитниците на град Аргос.

Един от редките пъти, когато не се намира в разгара на бойните действия при Навплио, е когато Бубулина насочва „Агамемнон“ към Триполи, за да се включи в обсадата на града. Тя пристига точно, когато стените падат, а гръцките въстаници се отдават на кърваво клане на османското население. В памет на получената подкрепа от Накшидил валиде султан, Ласкарина се втурва и успява да спаси от сигурна смърт всички жени от султанския харем, които по това време се намират в града. След това Бубулина участва и в обсадата на градовете Монемвасия и Пилос. В хода на бойните действия ръководителите на въстанието смятат Ласкарина за равноправна участничка по време на дебатите за стратегическите военни цели. Тя не само се сприятелява с революционния герой Теодорос Колокотронис, но и се сродява с него, омъжвайки дъщеря си – Елени за сина му – Панос.

Още през декември 1821 г. се обявява създаването на гръцката държава, но бойните действия продължават през следващите десетина години. Началото на гражданската война е белязано и от вътрешни борби между представителите на отделните фракции сред въстаниците. Бубулина не остава незасегната от тези дрязги и на два пъти е арестувана, заради връзките си с Колокотронис. Загубила политическата подкрепа на въстаниците и пръснала цялото си състояние в подкрепа ва войната, Ласкарина се оттегля на родния си остров Спецес. Там намира и смъртта си по нелеп начин, вследствие на семейна кавга. Синът й Йоргос бяга с една от дъщерите на местната фамилия Куцис и когато роднините идват да търсят отрочето си, въпреки, че са въоръжени и я превъзхождат в числено отношение, Бубулина не само не ги допуска до дома си, но и проявява пламенния си характер. За съжаление, за последен път, тъй като е застреляна от представител на семейство Куцис. Предвид личността и постиженията на Ласкарина, този епизод е така срамен за остров Спецес, че и до ден днешен не е ясно кой всъщност натиска спусъка.

Бубулина издъхва през май 1825 г. и така и недочаква желаната независимост на своя народ. Освен мащабното гръцко въстание ще е нужна още една Руско-турска война (1828-1829), Одрински мир (1829) и подписване на Лондонски протоколи (1830), за да се узакони новата гръцка държава. Ласкарина записва името си сред редицата герои-борци за гръцката независимост.  Руският император Александър I я удостоява посмъртно с ранга „адмирал на руския флот“, правейки я първата жена в историята почетена с тази титла. Част от наследниците на Бубулина стават гръцки морски офицери, неин потомък е и Елени Караяни, една от водачите на съпротивата по време на Втората световна война (1939-1945). Ликът на Ласкарина е бил отпечатван на драхми и монети, името й е давано на улици из цяла Гърция и Кипър, а домът й на остров Спецес е превърнат в музей в нейна чест. Наследила бойния дух на баща си, Бубулина избира да се бори за свободата на народа си, а постиженията й я поставят редом с останалите големи имена на гръцката революция.

 
 
Коментарите са изключени

Истинският баща на паркура

| от |

Дейвид Бел безспорно е известен като създателя и патрон на паркура, но корените на спорта могат да се проследят до баща му, Реймънд, и времето, което прекарва като дете във Виетнам.

Малкият Реймънд е отгледан в Далат, Виетнам, в сиропиталище на френската армия, където получава и основно военно обучение. Той се оказва изключително отдаден именно на това обучение и нощем тайно ходи на площадката с препятствия и тренира. Когато усвоява препятствията до съвършенство, той създава свои. Младежът знае, че нарушава дисциплината и ако бъде заловен по време на тренировките си, ще бъде наказан. Затова се опитва да тренира възможно най-тихо като паралелно с това се опитва да скочи от възможно по-високо, за да се научи и да се приземява невредим.

След кулминацията на Индокитайската война през 1954, Реймънд получава френско гражданство и заминава за Франция, където продължава обучението си в армията до 19-ия си рожден ден през 1958.

Когато завършва, решава да приложи атлетските си способности и става член на парижката военна противопожарна бригада. Именно по време на тренировките си за пожарната, Реймънд се среща с методите на човек на име Джордж Хеберт, известен учител по физическа култура, който се оказва, че е и създател на площадката с препятствия, на която Рей тренира като момче.

Lieutenant Hébert

Джордж Хеберт

Реймънд е изумен от така нареченият „méthode naturelle“ (от фр. – „природен метод“) на Хеберт. С две думи, природният метод се състои от серия от 10 упражнения, които Джордж вярва, че са в основата на добрата физика. Тези упражнения включват тичане, катерене, ходене (и на два, и на четири крака), плуване, хвърляне, вдигане, самозащита, скачане и баланс. Хеберт се вдъхновява за метода си, когато служи като офицер в началото на 20 век. Тогава той често среща хора, чиято физика и способност да преминават през пресечени, понякога откровено опасни, местности изглежда вродена и естествена и това го кара да мисли, че по-естествен подход към физическите тренировките би бил по-полезен от стандартния за тогава фитнес. Мотото му е „Être fort pour être utile“, което се превежда като „Бъди здрав, за да бъдеш полезен“, също силно съвпада с вижданията на Реймънд.

По време на пожарните тренировки, Рей се представя като един от най-способните кадри като чупи всеки рекорд на всяко препятствие и след това печели няколко награди по пожароприложен спорт.

Атлетичните способности на Бел на практика го правят легенда сред пожарникарите като той често е канен да участва в едни от най-опасните мисии, с които се среща отбраната. Може би една от най-бележитите прояви, поне в очите на обществото, се случва когато увисва от един хеликоптер и докато лети, успява да грабне виетнамския флаг от флагщок на върха на катедралата Нотр Дам в Париж на около 90 метра над земята (на всичкото отгоре, това е първата мисия с хеликоптер за пожарната). Рей също така ще изумява другарите си като изкачва цели сгради за секунди без стълба, а катерейки се по водосточната тръба или ходейки по малки ръбове на десетки метри над земята без предпазни средства.

Най-важни са обаче нещата, които Рей прави „зад кулисите“ – всъщност именно те го правят толкова популярен сред пожарникарите. Заради почти уникалната си способност да прекосява заобикалящата го среда, използвайки каквото тя му предлага (което може да се нарече някаква проектоформа на паркур, Реймънд често поема отговорността да обучава новопостъпилите кадри и дори хора от армията в това как да се придвижват по-ефективно през градската среда. По време на едно такова обучение, твърди се, че Рей казва на един новак как да не те е страх от височини е жизнено важно за един пожарникар, веднага след което се засилва към един прозорец и правейки предно салто, скача през него в пълно пожарникарско облекло.

David Belle NewYorker

Дейвид Бел

Такива истории се разказва и на сина му Дейвид, който е силно вдъхновен от почти надчовешките способности на баща си и съответно започва да ги имитира като така ще създаде може би най-младия спорт в момента – паркура.

Ученията на Рей продължават да живеят и след смъртта му през 1957 не само заради работата на сина му, но и заради френската пожарна отбрана, член на която е другият му син. До този ден пожарникарите развиват физическите си способности като се състезават един с друг в преминаването на трасе с различни препятствия. А понякога и тренират с Дейвид.

 
 
Коментарите са изключени