shareit

La presse: Канадските пощи вече няма да доставят пратките до дома

| от |

013716Канадските пощи започнаха изпълнението на план за действие, който предвижда постепенното премахване на услугата доставяне на пратките до дома, увеличаване на цената на марките, както и уволнението на хиляди служители, съобщава вестник La presse.

В рамките на 5 години федералното предприятие, което изпитва големи материални затруднения, ще накара всички канадци да взимат писмата и колетите си от местната пощенска служба. В момента около една трета от канадските домакинства получават пратките си у дома.

Първата фаза от тези промени ще бъде извършена през втората половина на 2014 година. Така Канадските пощи се надяват да реализират големи икономии. Близо 15 хиляди души ще напуснат предприятието в следващите 5 години.

 
 
Коментарите са изключени

Изгарянето на книги – една човешка жестокост на хиляди години

| от |

Едно от най-ранните споменавания за умишленото горене на книга идва от Библията (Йеремия 36), в която Йоаким, царят на Юда и Ерусалим, изгаря един от свитъците на Йеремия. Това се случва през VII в. пр. н. е. Йеремия диктува на Барух, който записва на свитък и след това четеше в Господния храм. Речта беше опит да се убедят хората да се извърнат от нечестивите си пътища и да приемат Господа. Когато кралят чува за свитъка обаче:

Беше деветият месец и царят седеше в зимния апартамент, a в огнището пред него гореше огън. Всеки път, когато Йехуди прочетеше три или четири колони на свитъка, царят ги отрязваше с писарски нож и ги хвърляше в огнището, докато целият свитък не беше изгорен в огъня. Царят и всичките му придружители, които чуха тези думи, не показваха страх, нито разкъсваха дрехите си. Въпреки че Елтанан, Делая и Гемария призоваха царя да не изгаря свитъка, той не ги послуша. Вместо това заповяда на Йерахмеил, неговия син, Серея, син на Ариелов и на Шелемия, син на Абдеил, да арестуват писаря Барух и пророка Йеремия.

В отговор Господ каза на Йеремия да издиктува отново същите думи и така е създаден нов свитък.

Killing the Scholars, Burning the Books

Едно друго, също отдавнашно, но доста по-масово изгаряне на книги идва от правителството на Китай и се случва около 213 г. пр. н. е. Тогава се изгарят много книги, но главно такива на Конфуций – почти всяко копие на книгите му и свързаните с тях произведения, с изключение на едно копие от всяко, което се съхранява в Китайската държавна библиотека, така че информацията все пак да не бъде загубена. Причината за горенето е, че те просто съдържат опасно за обществото знание.

Предполага се, че заедно с изгарянето е имало и лов на конфуцианци в опит да се укрепне династията Цин. Вероятно книгите са счетени за неподходящи за обществеността поради изложените в тях политически и социални промени.

Император Цин Шъхуан дори стигна дотам да погребе живи много от учените, чиито книги изгаря, така че знанията им да не се появят отново. Това заличаване на знания в крайна сметка се оказва малко прекалено ефективно, защото когато столицата е нападната през 207 г. пр. н. е., голяма част от имперската библиотека е унищожена при пожар, което съответно води до страхотна загуба на информация и открития, включително и за историята на региона на днешен Китай.

William Tyndale

Уилям Тиндъл 

Самата Библия също е книга, която често е била изгаряна. Когато Уилям Тиндъл прави първия английски превод на Библията през 1526 г. и започва да разпространява копия от нея в цяла Англия, това разгневява лондонския епископ и той започва да издирва новите Библии и да ги унищожава. Скоро останали само две, а самият Тиндъл е изгорен на клада през 1536г.

На пръв поглед основният проблем, който има католическата църква с книгата, е, че на места преводът е неправилен, защото някои по-тънки значения се губят. Затова католическите служители вярват, че преводът на Тиндъл насърчава „еретичните“ и „антидуховните“ идеали. Разбира се, много по-сериозен проблем е, че на английски Библията вече е достъпна до обикновените хора, които (стига да са грамотни) няма да имат нужда църквата да им тълкува писанията. Наскоро църквата имаше подобен проблем, когато текста „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите“ на Мартин Лутер беше преведен от латински и прочетен пред обществото, вместо да остане само за вътрешноцърковна консумация.

Bundesarchiv Bild 102-14597, Berlin, Opernplatz, Bücherverbrennung

Едно от най-големите изгаряния на книги се случва малко преди Втората световна война. На 10 май 1933 г. над 25 000 книги са изгорени от привържениците на нацистите, естествено с цел да създадат „чиста“ Германия, като се уверят, че „изкуството и културата“ следват целите на нацистката партия. Изгарянията се провеждат из цяла Германия и до голяма степен са водени от студенти. Малко над 30 германски университетски града взимат участие в „Действията срещу негерманския дух“, изгаряйки книги на Ърнест Хемингуей и Хелън Келър, наред с други.

Може би един от по-ироничните и пророчески случаи на изгорените книги са тези на Хайнрих Хайне, който е автор на сентенцията: „Където се горят книги, скоро ще се горят и човешки същества“. Неговото изказване е доказано не само при нацистите Германия, но и в много други случаи преди това.

Днес изгарянето на книги все още е плашещо популярен начин да се покаже неприязън към определен текст, който може да засегне дори простата фантастика. Книгите за Хари Потър са честа цел за цензура, тъй като те изглежда учат малките деца как да превърнат хората в порове и да следват дявола…

Има поне шест по-мащабни изгаряния на Хари Потър в Съединените щати. Двама пастори в Мичиган, например, Т. Търнър-старши и Т. Търнър-младши, виждат как малко момиче се „опитва да изпълни магическо заклинание“ и това явно прелива чашата. Около 50 души се събират да ги гледат как горят книга на Потър пред църквата си през август 2003 г. По-младият Търнър признава, че никога не е чел книгите, което може би не изненадва никого.

От друга страна пък, някои хора обичат да вземат библийте от хотелските стаи и да ги горят, но с идеята, че те просто ще бъдат подменени с нови и по този начин печатарите на библии ще спечелят.

И всъщност това е доста интересен момент от изгарянето на книги в модерните времена – изгарянето на книгата всъщност не спира обществото да има достъп до съдържанието й, поне в развитите райони на света, а често води до отпечатването на повече копия от нея, най-малкото защото хората, които ги изгарят, трябва да отидат да купят копие, за да участват в изгарянето… Още повече, когато се прави в по-голям мащаб и горенето стигне до медиите, това предизвиква любопитство на други хора към самата книга.

Както Джордж Р. Р. Мартин казва: „Когато отрежете езика на някого, не доказвате, че е лъжец, а само показвате на света, че се страхувате какво може да каже“.

Joseph Brodsky 1988

Ще завършим с още един цитат – на прочутия руски есеист, поет и носител на Нобелова награда за литература, Йосиф Александрович Бродски, който между другото е изгонен от Съветския съюз през 1972 г. след като години наред е в конфликт с главните на държавата, а в един момент е обявен за „социален паразит“, тъй като писането на поезия не се счита от комунистическият режим за добър начин за принос към обществото. Затова той е заточен в арктическия регион Архангелск, където е бил подложен на тежък труд за известно време, преди присъдата му да бъде отменена след 18 месеца. Неговото мнение за изгарянето на книги:

Има по-тежки престъпления от изгарянето на книги. Един от тях е да не ги четем.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Самюел Шамплен – бащата на Нова Франция

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Когато се заговори за колонизация, откривателство и далечни плавания, хората обикновено се сещат най-напред за испанците, след това за англичаните, а малко по-късно и за португалците и холандците. Има обаче още един народ, който заслужава да се нареди сред тези откривателски нации и това са французите. Всъщност, за разлика от англичаните, чийто първи колонии в новия свят са пълен провал, французите съумяват да създадат една жизнена и процъфтяваща отвъдморска провинция, наречена Нова Франция. Човекът, наричан неин „баща“ е откривателят, картограф, предприемач, войн и дипломат Самюел дьо Шамплен.

gettyimages-51246119-594x594

Точната рождена дата на Шамплен не е известна, както и родното му място. За честта спорят Йер Бруаж и Ла Рошел, разположени на бреговете на Атлантическият океан. За рождената му дата се предлагат най-различни версии, като се започне от 1567 г. и се стигне до 1685 г. Най-често се смята че е роден някъде преди 1574 г., когато според някои изследователи малкият Самюел бил кръстен. Не е ясно и към коя християнска деноминация принадлежало семейството му – хугенотите-протестанти или католиците, но във всеки случай се знае че името Самюел обикновено не се давало на деца от католически семейства по онова време. Единственото сигурно за неговите ранни години е, че израснал в семейство на мореплаватели – и баща му и вуйчо му следвали този занаят и още от дете Шамплен се научава да плава, да се оправя с навигацията, да рисува карти и да води прецизни записки. Всички тези умения ще се окажат безценни в бъдещите му експедиции.

В края на Религиозните войни (1562-1598 г.), Шамплен служи във войските на крал Анри IV Бурбон и се издига от квартирмайстер, отговарящ за обоза на конна част до командир на рота, служещ в кралските гарнизони на Бретан. През 1598 г., по силата на мира от Вервен, Испания трябва да изтегли своите войски от френските територии и Шамплен бил част от екипажите, превозващи последните испански части към Кадис. От там, през 1599 г., започва първото му презокеанско плаване към Карибите. По време на своя двугодишен престой, Шамплен достига до Мексико и през целия път води подробен дневник, придружен с множество илюстрации. Когато се завръща във Франция през 1602 г., той превръща дневника си в доклад, който е предаден лично на крал Анри IV. В замяна на тази информация, короната отрежда на Шамплен ежегодна издръжка.

gettyimages-114947578-594x594

Година по-рано, вуйчото на Шамплен умира и от него Самюел наследява богат бизнес в сферата на транспорта на стоки, с активи както в Ла Рошел, така и в Испания. Това и кралската субсидия му позволяват да действа свободно като предприемач и през 1602 г., Самюел решава да пътува за Северна Америка, придружавайки експедиция, натоварена със създаване на постоянен търговски обмен за докарване на ценни животински кожи. Експедицията се ръководи от бретонеца Франсоа дьо Пон, опитен моряк и мореплавател, който се превръща в приятел и ментор на Шамплен. От него Самюел научава много за навигирането  около бреговете на днешна Канада и по р. Сейнт Лорънс. По време на това плаване, което Шамплен документира подробно, той успява да се срещне с представители на местните племена инну, с които французите успяват да постигнат добри търговски взаимоотношения. Година по-късно, обещавайки на краля да осигури допълнителни доклади, Шамплен се включва в нова експедиция към бреговете на Северна Америка.

Именно в хода на тази експедиция и с активната помощ на Шамплен е формирана френската колония Акадия, която е ключов елемент от заселването на Канада. През следващите 4 години, използвайки първоначално остров Сен Кроа като изходна база, Шамплен обикаля и картографира бреговете на залива Сейнт Лорънс и залива Фънди. В плаванията си достига чак до Масачузетс, но сблъсъците с местните индиански племена го убеждават, че тези земи не са подходящи за колонизиране и французите се оттеглят на север. През 1605 г., французите местят своята навигационна база в селището Порт Роял, което остава в столица на Акадия до 1710 г.

gettyimages-1160955552-594x594

През пролетта на 1608 г., Шамплен потегля от Франция с нова експедиция. Целта е да се създаде удобна база по поречието на р. Сейт Лорънс, която да позволи разширяване на търговията с кожи. На 3ти юли, Шамплен и екипажите му достигат мястото, където днес се намира град Квебек. Под ръководството на Шамплен е изградено дървено укрепление, заобиколено от широк ров, в което са построени складове и дървени, двуетажни постройки за живеене. Така се полагат основите на град Квебек – дело, което Шамплен ще продължи през остатъка от живота си. Успоредно с градоустройственото дело, Самюел се заема да подобри отношенията с местните индиански племена. Поетапно, той се среща с представители на виандотите и алгокините, а в последствие и подпомага техните борби с племената мохок. Присъствието на въоръжените с огнестрелно оръжие французи се оказва решаващо, а в замяна, местните съюзници на Шамплен подпомагат изграждащото се колониално общество и разширяват възможностите за търговия с европейците.

gettyimages-517403270-594x594

През 1613 г., Шамплен е първият европеец, пътувал по течението на р. Отава. Така и не успява да открие „великото море на север“ (заливът Хъдзън), за което местните му говорят, но сключва нова поредица от сделки с местните племена, след което се завръща във Франция. Там през 1614 г., издава поредната си книга с бележки и илюстрации от пътуванията си между 1604 и 1613 г., след което се заема да разшири бизнеса си. Създава няколко търговски консорциуми с колеги от Бретан и Западна Франция, след което се завръща в Северна Америка с цел да реализира получените инвестиции. През 1615 г. организира откривателска експедиция по поречието на р. Отава, след което продължава на запад и достига езерото Хурон. По време на това пътуване, Самюел привлича на своя страна още от племената виандоти, обещавайки им военна помощ срещу ирокезите. Военната кампания срещу ирокезите през есента на 1615 г. се оказва провал, а Шамплен е ранен от няколко вражески стрели. Прекарва първите месеци на зимата сред виандотите, но по време на един ов на елени се загубва в пустошта. Преживява сам в продължение на три дни, хранейки се с дребни животни и спейки под заслона на дърветата. В крайна сметка е намерен и през пролетта на 1616 г. се завръща в Квебек, след което отплава обратно за Франция.

gettyimages-517473892-594x594

През 1620 г., Самюел Шамплен се завръща в Нова Франция и поема позицията на де факто губернатор на Акадия. Продължава да развива град Квебек и да поддържа добрите взаимоотношения с местните племена. През 1627 г., Шамплен се включва като един от „Стоте инвеститори“ – търговска група, инициирана от кардинал Ришельо за да развива и регулира търговията с кожи от Северна Америка. Между 1629 о 1632 г. Квебек е окупиран от шотландците на английска служба – братя Кърк. В крайна сметка, крал Чарлз I връща Квебек на французите и през 1633 г., Шамплен е назначен за лейтенант-генерал на Нова Франция, поемайки пълен административен контрол над всички френски колонии в Канада. През следващите две години, той възстановява Квебек и създава няколко нови поселения по поречието на р. Сейнт Лорънс.

Самюел Шамплен получава инсулт през октомври 1635 г. и умира два месеца по-късно, вероятно на Коледа. Погребан е в малка дървена църква, която обаче изгаря при пожар през 1640 г. От тук на сетне, следите на гробът му се губят и до ден днешен не е ясно къде точно се намира тялото му. Освен това, до нас не е достигнало нито едно негово изображение – всичките му портрети са рисувани след смъртта му и тяхната точност остава спорна. Днес на негово име са наречени няколко географски обекта в Канада сред които езерото Шамплен и т.нар. Море на Шамплен – древен разлив на Атлантическия океан, обхващащ части от канадските провинции Онтарио и Квебек, както и части от американските щати Върмонт и Ню Йорк. Освен топонимите, в честа на Шамплен има издигнати десетки паметници както в Канада, така и в САЩ, признавайки го за един от най-важните откриватели в историята на Северна Америка.

 
 
Коментарите са изключени

Забравеното клане в Париж от 1961

| от |

Франция и Алжир имат дълга история на конфликти помежду си. Първият по-значителен контакт между тях се случва през 1526 г., когато Алжир все още е част от Османската империя. Прехвърляме се обаче през 1830 г., когато Франция решава да нахлуе в страната, за да създаде колони. Превземането става доста бързо и сравнително безболезнено, но последвалото установяване на хора не е чак толкова лесно. Бавно, но сигурно, Алжир попадна под властта на Франция, въпреки сравнително малкия брой французи, които живеят там. Местните с течение на времето се обедняват и напрежението между тях и френските заселници започва да се покачва.

През 1954 г. в Алжир живеят девет милиона алжирци и един милион французи. Същевременно във Франция живееха само 200 000 алжирци. През тази година се съставя Националният освободителен фронт (НОФ) и започва войната в Алжир.

Логото на НОФ

Животът на алжирците във Франция се влошава през следващите няколко години. По-рано същата година настъпва така наречената Криза от май 1958 г., при която Шарл дьо Гол се връща на власт. Шарл призовава за нова конституция и дава възможност на всички френски колонии да гласуват или за тази нова конституция, или да станат независими. За съжаление на Алжир, те чисто административно не бяха считани за колония и не им е предоставен този избор. Що се отнася до войната, Дьо Гол призова към „мир на храбрите“, което всъщност означава, че иска алжирците да се предадат мирно и тихо.

Алжирците не се вслушват в призива му. Мнозина съдействат на НОФ като изнасят пари от Франция в Алжир, за да се финансират войната. Привържениците на НОФ бяха често задържани, а през август алжирските терористи убиват трима френски полицаи.

11.12.67 Présentation officielle du Concorde (1967) - 53Fi1793 (Maurice Papon)

Морис Папон

Днес скандално известният Морис Папон, който беше префект на полицията, си отмъщава, като организира набези на хора в алжирските квартали. Полицията събра около 5000 алжирци и ги задържа в болница, която преди това е била използвана като център за задържане. Папон има значителен опит в този процес благодарение на участието си в събирането на френските евреи от нацистите и организирането им до концлагерите по време на германската окупация на Франция през Втората световна война.

Не всички парижани обаче бяха съгласни с действията на френското правителство. Много от тях се противопоставиха на войната в Алжир и дори търсеха контакт с НОФ, за да помогнат за освобождаването на страната.

Но Папон и полицията не се задоволиха само със задържането на хора – слуховете за изтезания изобилстват. Хората са задържани въз основа на външния си вид като е било необходимо само да изглеждат като алжирци. А често произходът на човека дори не е бил проверяван, което води до това северноафриканци от други държави и дори италианци също да бъдат взимани за алжирци.

Мотивите за това ужасно отношение бяха изяснени от Папон, който заяви: „За един техен удар по нас ние ще им върнем десет!“ Алжирските терористи – които са незначителен брой от алжирците във Франция – убиват още 11 полицаи и раняват 17. Много хора обаче виждат истинското лице на отмъщението и едно християнско списание пише: „Не е възможно да останем неми, когато в нашия Париж се възкресяват методите на Гестапо.“

На 5 октомври 1961 г. полицията обявява вечерен час, който ще бъде въведен за всички алжирци и френски мюсюлмани. Между часовете от 8:30 вечерта и 5:30 сутринта, на тях им е забранено да излизат от домовете си. В отговор НОФ заявява, че на 17 октомври ще се проведе протест.

Папон беше готов. С около 7000 полицаи и 1400 жандармеристи той успява да блокира обществения транспорт в града. Въпреки това между 30 и 40 000 души все пак успяват да стигнат за демонстрацията. От тях 11 000 са арестувани.

Демонстрацията от страна на алжирците е мирна. Те просто се опитват да протестират срещу несправедливото отношение към тях, както и заради несъгласието си с войната в Алжир. Полицията обаче скоро открива огън по тълпата. Точният брой на смъртните случаи не е ясен – Папон твърди, че са убити само двама души, но френското правителство признава няколко години по-късно, че броят им достига 40. Доказателствата сочат, че и 40 е ниско число, защото много от телата са изхвърлени в рекла Сена.

La-Sante-Prison-MCB

Затворът La-Sante, където е затворен Папон

И французи, и алжирците са разгневени от събитията:

Това, което се случи на 17 октомври 1961 г. и в следващите дни срещу мирните демонстранти, у които не бяха намерени оръжия, морално ни принуждава да дадем своите показания и да предупредим обществото… Всички виновни хора трябва да бъдат наказани.

Папон се държеше така, сякаш знаеше, че няма да има никакви последствия за него. Същата година той дори е награден с френския Почетен легион на честта. Френското правителство прикрива клането като това прикриване бе спомогнато и от друго широко отразено събитие – смъртта на 8 комунисти, които също бяха убити от полицията пред метростанцията в Шарон. Хората си спомняха за Шарон, но рядко помнеха касапницата от 17 октомври.

Алжир получи независимостта си на следващата година. По-късно престъпленията на Папон бяха изтъкнати по време на друго несвързано съдебно следствие и в резултат на това правителството най-накрая признава за клането през 2012 г. Повечето историци, като например един от водещите експерти по клането, Жан-Люк Ейнауди, смятат, че количеството на жертвите е трябвало да е най-малко 48 във въпросната нощ и още 142 за целия период, включително 110, чиито тела са намерени в Сена.

В правителственото изявление просто се казва:

На 17 октомври 1961 г. алжирци, които протестират за независимост, са убити в кърваво клане.

 
 
Коментарите са изключени

Хроники на високи обороти: Колин Макрей – първо място или никакъв финиш

| от |

През 1968 г. в Ланарк се ражда едно име, което много сериозно ще промени световния рали шампионат. Синът на Джими Макрей, Колин е запален по високите скорости от самото начало. Първоначално започва своята кариера с кросови мотори, а след това решава да заложи на четирите колела. Той наследява таланта на баща си, след като брат му предпочита да се занимава със спорт. Когато започва своята рали кариера през 1986 г. се налага да се изправи срещу родните виртуози в Шотландския шампионат. Само две години по-късно ще го спечели, а през 1987 г. вече прави своя дебют на световната сцена. Великобританският шампионат е спечелен през 1991 г. и 1992 г. и остава завинаги запомнен в опитите си да спечели рали Швеция, но накрая се оказва, че гумите не издържат на напрежението.

Следващата година пристига във Финландия – маршрутът на ралито е осеян с редица скокове и доста пилоти правят впечатляващи и опасни катастрофи. Колин праволинейно спазва правилата и полита като птица със своето Subaru. Прави тази грандиозна каскада още на тренировките. А седемкратното превъртане и до ден днешен може да се види в интернет.

Бедното Subaru Legacy трябва да бъде пенсионирано, а механиците подготвят резервния автомобил. Колин така и не осъзнава, че трети опит няма да има, но още на следващата тренировка успява да сцепи дърво на половина, прелитайки със своята машина. До някаква степен екипът не бил чак толкова ядосан, все пак всички знаели, че се изисква смелост, за да се натиска педала до ламарината, а и славата, че отборът му е един от най-скъпите в закупуването на резервни части е до някаква степен привилегия. Проблемът бил, че Колин просто не обича да слуша своя навигатор.

Colin McRae

Колкото и опитен човек да му изпратят, той винаги се стараел да го превърти няколко пъти с колата. Subaru знаели, че могат да опитомят шотландеца и да го превърнат в пилот, големият въпрос бил свързан с количеството автомобили, които са готови да похарчат. Отговорът  щял да бъде даден още през следващата година на ралито в Нова Зеландия. Там най-накрая печели и дава надежда на отбора. Изковаването на вниманието и кръщаването на неговото участие като „Мак Атаката“ го прави още по-труден за премахване.

Всеки отбор можел да намери достатъчно бърз пилот, но не всеки можел да си позволи Колин – лудият човек зад волана, който винаги кара на ръба на сериозните инциденти. През следващата година дори получава прякора Колин МакКраш. С шеги и закачки успява да вземе титлата през 1995 година зад волана на Subaru Impreza. Математически погледнато, това е годината, в коятко Колин печели само две ралита – Нова Зеландия и Великобритания.

Colin McRae manouvers his Subaru Impreza through S

През останалото време просто се забавлява зад волана и не преследва победи. Във Великобритания показва, че няма да остави титлата в ръцете на своя колега и пришпорва до предела своя японски звяр. Печели с 5 точки разлика. Това е и годината, в която японците печелят 1-во и 2-ро място при шофьорите, както и първо място при конструкторите.

Шотландецът става и първият човек от острова, който печели титлата. Макрей има заслуги за сериозния пробив на Subaru във Великобритания, той е лицето, което показва, че тази марка може да предложи сериозни качества и в резултат на това се представя повече от брилянтно. През следващите две години ще завършва на втора позиция, но за него самия това не е от особено значение. През 1997 година ще спечели повече състезания от всеки друг и само за една точка се разминава с титлата. От 1999 година започва да мисли къде да продължи с предизвикателствата, след като Subaru не носи това мечтано удоволствие.

World Rally Championship X

Шотланденцът се позиционира зад волана на Ford Focus през следващия сезон и с това започва голямото ходене по мъките. Возилото не е изчистено от грешки, Макрей финишира първи само на две ралита – Кения и Португалия. През следващата година прави същото в Испания и Акропол. Резултатите са доста интересни. Новият пилот иска да постигне невероятни успехи, но за жалост Focus-ът е с характер, а и Макрей изобщо не прощава грешките и от време на време успява да превърне поверената машина в скрап.

Появяват се и игри неговото име и до днес са еталон за качество, шотланденцът вече е готов да хвърли кърпата и просто да се откаже от американския бранд. Тази саможертва е доста сериозна, особено след като е работил усилено с механиците за разработването на конкурентна машина. На последното състезание изпуска линията с 15 сантиметра и прави поредната впечатляваща катастрофа. През 2002 година американският отбор вече се отказва и прекратява договора му – облекчение и за двете страни.

Colin McRae of Great Britain drives his Citroen Xsara

Не може да бъде особено пожален, след като по слухове се твърди, че годишната му заплата е била около 5 милиона паунда. Това обяснява и защо шотландецът толкова е искал да остане в екипа, но спекулациите не могат да бъдат потвърдени. Денят, в който Ford отписват Колин, Citroen подписват. Французите идват с огромни планове за победа и в началото на 2003 г. заявяват, че са събрали мечтания отбор. Сайнц, Льоб и Макрей ще бъдат зад волана на новото поколение Citroen, компанията представя невероятни бъдещи и планове и всичко това в името на френския флаг.

В Монте Карло стратегията заработва. Citroen финишира 1-2-3 място и всички са на крака. Друг финиш за шотландеца няма да има. В края на сезона е на далечното 7-мо място. Правилата се променят и много скоро се забранява на един отбор да притежава толкова звезди под крилото си и от три коли, Citroen са принудени да използват само две. Колин е помолен да напусне.

gettyimages-2384645-594x594

Приказката приключва някъде през 2003 година с последният му шампионат. Опитите му да се върне обратно в Subaru отново нямат успех – компанията е предпочела да наеме млади пилоти. Следващите ангажименти са няколко участия в ралито Париж-Дакар и там отново има прояви и каскади, но пък в Льо Ман се справя добре зад волана на Ferrari 550-GTS Maranello.

След кратка пауза от ралитата се появява чешкият отбор на Skoda. Господата искат да направят фурор на пистата, но за жалост имат нужда от водач и  г-н Маккраш е свободен. Проблемът, както обикновено, се оказва във връзката между колата и пилота. Шотланденцът много добре знае как да спечели ралита, но за жалост не получава правилните инструменти. В Австралия дълго време се бори за второто място, когато съединителят на колата се чупи.

Wales Rally GB

През 2006 година, докато стяга багажа за новия сезон с Fabia вече няма пари. Все пак получава възможност да се състезава отново за френския Citroen. Положението там не е особено розово, но след като Льоб е в болницата с пукнато рамо, Колин трябва да спечели колкото се може повече точки за отбора Kronos. Тичането с неудобни обувки е точно толкова приятно за Колин, колкото и битката с френски автомобил. Мисията му е да спечели колкото се може повече точки, неговата Xsara се предава заради дефектен алтернатор и обвиненията политат. Тогава става ясно, че ралитата може би няма да бъдат в неговото портфолио.

Вместо това насочва вниманието си към по-сериозните преходи като Дакар, но за жалост идва 15 септември 2007 година. Последният ден на Колин Макрей приключва с хеликоптер, вместо кола. Автомобилният състезател губи контрола над летателния апарат и се разбива на километър и половина от своя дом. Дори и да не печели много титли, нито да достига успехите на Льоб, Колин може да се похвали като един от най-агресивните пилоти, готов на всичко, за да спечели или просто да счупи автомобила си. Макрей загива на 39 години, очаквайки завръщането си в Париж-Дакар.

 
 
Коментарите са изключени