Кризата в Украйна: Какво следва?

| от |

16.12.13_eshe_12

Украинската полиция изтласка протестиращите от центъра на Киев, вътрешните войски разрушиха барикадите, а президентът Янукович се готви да седне на национална „кръгла маса” с представителите на опозицията. Междувременно в Киев пристига върховният представител на ЕС по външната политика Катрин Аштън, съобщава Гласът на Русия.

Вълната от протестни настроения в Киев постепенно намалява. Агресивните нападения на протестиращите при пълното мълчание на властите се смениха с изтласкване на демонстрантите от улиците на Киев от силите за сигурност и тактическо отдъхване на лидери на опозицията. На фона на това, решението за провеждане на национална „кръгла маса” с участието на сегашния президент Виктор Янукович, предшествениците му Леонид Кравчук, Леонид Кучма и Виктор Юшченко, както и с представители на опозиционните партии прилича повече на PR- ход, отколкото на реален опит да се изработи компромисно решение.

Специалистът по Украйна Богдан Безпалко вярва, че сега опозицията изкуствено разпалва протеста, надявайки се на натиск от Европейския съюз, които може да поиска отказване от ​​силовите методи за справяне с проблема. Въпреки това, в сегашната ситуация използването на сила, дори и много ограничено, е единственият начин за излизане от кризата, каза в ефира на „Гласът на Русия” президентът на Асоциацията на ветераните от специалните сили за борба с тероризма „Алфа” Сергей Гончаров. Според него, в противен случай Янукович не може да разчита на президентския пост:

- Ако Янукович е готов да потвърди президентските си пълномощия и да остане държавен глава, той трябва да вземе някои мерки. И мярката е само една – да се освободи центъра на града и хората да напуснат Площада на независимостта.

Що се отнася до представителите на ЕС, демонстриращи своята солидарност с протестиращите, там ясно се вижда желанието им да използват украинската политическа криза в своя полза, каза в ефира на „Гласът на Русия” директорът на руско-украинския информационен център Олег Бондаренко:

- Западните политици очевидно искат да се повтори ситуацията от 2004. Тогава също голям брой европейски политици се предлагаха като преговарящите в Киев. Ние помним как завърши това – опозицията спечели. Сега тази ситуация може да се повтори.

В същото време, другите експерти не очакват повторение на събитията в Украйна през 2004 година. Както предположи Богдан Безпалко, този път украинската опозиция надали ще получи широка подкрепа от Запада, най-вече поради нейната разединеност.

 
 

NASA отговаря на молбите на феновете да спаси Тони Старк

| от chronicle.bg |

Феновете на Marvel се обърнаха чрез Туитър към NASA, а по-късно и към Илон Мъск и SpaceX, с молба да спасят Тони Старк. Супергероят се намери в изключително тежка ситуация в трейлъра на „Avengers: Endgame“. Виждаме го сам в космоса след събитията в края на „Avengers: Infinity War“ с неработещ костюм да оставя съобщение за Пепър.

Реакцията на повечето фенове беше да спекулират с това как Тони ще се измъкне от безизходицата си (защото не ни се вярва да умре). Може би ще бъде спасен от Captain Marvel, кой знае. Мнозина обаче писаха на Космическата агенция с молба да реши проблема. И получиха отговор:

 

„Хей, Марвел, чухме за Тони Старк. Както знаем, първото нещо, което трябва да направите, е да слушате за „Avengers, имаме проблем“. Но ако той не може да говори, препоръчваме да използвате всичките си ресурси, за да го потърсите“

Отговорът им само потвърждава колко дълбоко са залегнали супергероите в американската поп култура. NASA получава туитове за всякакви филми по всякакви поводи като не отговаря на никой. „Avengers: Endgame“ обаче прави изключение.

Шегата настрана, доста хора наистина се страхуват, че Тони Старк може да си отиде, защо договорът на Робърт Дауни Джуниър приключва след този филм.  Той едва ли ще залезе като образ, не и преди да се изправи срещу Танос. Няма обаче никакви гаранции, че ще оцелее битката.

 
 

САЩ може да легализира халюциногенните гъби

| от chronicle.bg |

След като САЩ направи огромна стъпка напред по отношение на марихуаната, сега щатът Орегон смята да позволи отглеждането на халюциногенните гъби (псилоцибинови гъби) с цел ползване от специалисти за терапия. Проектозаконът се казва Psilocybin Service Initiative 2020 и преди да се гласува трябва да се направят още изследвания.

Псилоцибин е химикалът в гъбите, който кара човек да халюцинира и предизвиква сензорно претоварване. 

„Предвиждаме рамка, в която лицензирани снабдители заедно с лицензирани производители на псилоцибинови гъби създават пътища в Орегон, по който нуждаещите се могат да получат адекватно лечение според развиващите се стандарти.“

Освен тласък към хипарията, тези гъби биха могли да лекуват депресия и безпокойство, както и да увеличават креативността. Скоро екип изследователи от Холандия дава на доброволци малки количества (0,37 грама) изсушени гъби, а след това тества креативното им мислене. Луиса Прочазкова от Leiden University в Холандия казва: „Резултатите ни сочат, че при приемане на микродози от гъбите участниците да измислят повече и по-креативни решения, което доказва един от ефектите им.“

„Също така забелязахме и подобряване в линейното мислене – участниците се справих по-добре със задачи, които изискват едно конкретно и най-добро решение.“

В България и марихуаната, и гъбите са нелегални.

 
 

Леонардо ди Каприо трябва да върне Оскара (но не неговия)

| от chronicle.bg |

Леонардо ди Каприо трябва да върне статуетка Оскар по нареждане на федералните служби. Но тя не е тази, за която си мислите.

През 2016 година ди Каприо спечели награда на Академията в категория Най-добър актьор за ролята си в „The Revenant“ и така сложи край на меметата и шегите по негов адрес. 

Преди да извоюва дългоочакваното отличие, Леонардо е бил номиниран за приза общо 5 пъти: Най-добра поддържаща роля за „What’s Eating Gilbert Grape“, три пъти Най-добър актьор и веднъж като продуцент, когато „The Wolf of Wall Street“ беше номиниран за Най-добър филм.

Оказва се обаче, че Леонардо ди Каприо има и още един Оскар. Той е на Марлонд Брандо за ролята му в „On the Waterfront“ през 1954. Според вестник The New York Times, актьорът получава статуетката като подарък от малайзийския финансист Джо Лоу, който в момента е съден за измама срещу инвестиционен фонд. Ди Каприо трябва да върне и останалите подаръци, които Лоу му прави, включително картина на Пабло Пикасо и колаж на Жан-Мишел Баския.

Оскарът на Брандо изчезна от дома му в Холивуд и по-късно беше купен от Лоу за $600 000 от дилър на филмови сувенири. Някой биха казали, че е много, други биха казали, че е малко, но оказва се, че Academy of Motion Picture Arts and Sciences може да купи статуетката от правителството за $1. Това, разбира се, след као разследването приключи – а то може да се проточи дълго.

Ди Каприо не е единствената знаменитост, която получава такива подаръци от Лоу. Той купува прозрачно пиано от Crystal Music Company и го подарява на Миранда Кер. Манекенката, разбира се, трябва да го предаде, но понеже е трудно да го изкара от къщата си, то ще трябва да остане там поне засега.

Междувременно Лоу се укрива като мнозина смятат, че е в Китай. 

Феновете на Леонардо няма от какво да се притесняват – неговият Оскар си остава при него. Не е екзотична практиката богати финансисти и продуценти да правят скъпи подаръци на звезди, но няма да навреди към тези подаръци да се подхожда със съмнение.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…