shareit

Крис Прат ни обещава „Guardians of the Galaxy Vol. 3″

| от chronicle.bg |

На един етап снимките на филма трябваше да започнат през януари 2019 година, за да успее да излезе по кината през 2020. Това поне бяха плановете преди Disney да уволни режисьора Джеймс Гън миналото лято заради стари обидни туитове. Сега „Guardians of the Galaxy Vol. 3″ все още витае в неизвестност, докато Marvel Studios не намерят заместник.

Гън беше голяма част от първите два филма и затова ще бъде трудно да се намери заместник.

Франчайзът обаче е един от най-успешните за Marvel с постъпления от $1,6 милиарда в световния боксофис. Съответно мотивацията за следващ филм е значителна и Прат знае това. На премиерата на „The LEGO Movie 2: The Second Part“ пред Variety актьорът каза: „Да, ще видим още един. Обещавам, че ще има трети филм. Не знам още какъв ще бъде. Но знам, че всички са навити и нямат търпение да дадат на феновете, каквото искат, и да приключат трилогията по значим начин.“

Финансовият стимул за „Guardians 3″ е налице, а също така е хубаво, че Marvel приема кастинга за режисьор сериозно. По думите на Крис това ще бъде последният филм от франчайза и е нормално всички замесени да искат да завършат историята подобаващо, особено след факта, че Гън работи за DC. Напрежението е значително, но Marvel иска използва сценария на Джеймс, затова е важно да се намери човек, който може да реализира неговите особености по уникален начин.

Някои от възможните кандидатите като Едгар Райт, Фил Лорд заедно с Крис Милър, както и Тайка Уайтити, вече са извън полезрението, защото всеки от тях публично изяви желание Гън да бъде нает отново. Затова следващият режисьор най-вероятно ще е не чак толкова известно лице – нещо, което Marvel вече са правили (включително и с Джеймс Гън преди време).

 
 
Коментарите са изключени

Нортън I – единственият император на САЩ

| от |

Неговото императорско величество Джошуа Ейбрахам Нортън I е роден някъде между 1811 и 1818 г. в Англия. Свидетелствата за датата му на раждане варират значително, но най-вероятно последната дата да е правилната. Семейството му имигрира в ЮАР, където баща му оглавява малка еврейска общност, когато е съвсем малък. Като млад той се опитва да създаде собствен бизнес в Кейптаун, но бързо фалира и вместо това започнал работа в магазина за свещи на баща си.

Към 1848 г. император Нортън вече остава сам – майка му, баща му и двамата му братя почиват – и без останали други роднини, наследява всичките 40 000 долара, спестени от баща му. Нортън е изкушен от американската мечта и по-специално на Златната треска в Сан Франциско. Той нямаше търпение да умножи богатството си, но нямаше и намерение да копае за злато, а вместо това започва бизнес с търговия и купува кораб, на който отдава под наем помещения като складове.

Само няколко години след като пристига в Сан Франциско, Нортън вече се справя изключително добре като състоянието му се беше увеличило на около 250 000 долара (днес около 6,5 милиона долара). Той беше добавил към бизнесите си и фабрика за пури, оризова мелница и офис сграда. Но късметът му нямаше да продължи дълго.

В Китай настава глад и пратките с ориз са прекъснати, което кара цената му да скочи от 10 до 80 цента за килограм. Нортън вижда възможност да направи още повече пари, когато разбира от мъж на име Уили Силем за кораб, превозващ перуански ориз. Ако го купи, ще може да подбие значително цените на пазара, тъй като перуанският ориз е само 30 цента на килограм.

За съжаление, след като дава депозит от 2000 долара за кораба, който би му струвал общо 25 000 долара, се появяват все повече и повече перуански кораби с ориз. Цената съответно спадна до 7 цента за кг, което означава, че Нортън не само няма да реализира печалба, но и ще загуби значителна сума пари. Той се опита да разтрогне договора с мотива, че Силем го е подвел – това довежда до двугодишна съдебна битка, която завършва в полза на Силем. Така Нортън трябваше да плати останалите 23 000 долара.

На този етап Нортън беше близо до фалита. Банката наложи възбрана на няколко от бизнесите и имотите му и той вече не можеше да отсяда в хубави хотели, общественият елит не искаше да има нищо общо с него и на всичкото отгоре отново има проблеми със съда, когато е обвинен в присвояване на средства от свой клиент. До 1859 г. някога богатият търговец вече живееше в пансион за работници.

Банкнота от 10 долара, издадена от император Нортън I

Но в Америка културата е специфична още от тогава. Когато живеете на изпарения и няма какво да губите, какво правите? Обявете се за император на САЩ, разбира се!

Виждате ли, Нортън открай време е критичен към правителството на Съединените щати и същевременно симпатизира на Британската империя. Имаше чувството, че Америка е управлявана от корупция, неефективност и лични интереси и не  само заради неговите загуби. През 1859 г. в Калифорния дебатите относно робството довеждат до Гражданската война, а икономиката на Сан Франциско като цяло не вървеше много добре, защото Златната треска вече умираше. На този политически фон Нортън казва на свой приятел, че нещата биха вървели много по-добре, ако той е главен на държавата.

За разлика от милионите, които мислят по същия начин, Нортън всъщност прави нещо по въпроса. На 17 септември 1859 г. в San Francisco Bulletin е публикувана една необичайна история:

По искане на голяма част от гражданите на тези Съединени щати, аз, Джошуа Нортън, от залива Алгоа, нос Добра надежда, сега за последните 9 години и 10 месеца живеещ Сан Франциско, Калифорния, се провъзгласявам за император на тези Съединени щати, и по силата на предоставената от мен власт, заставям и насочвам представители на различните щати на Съюза да се съберат в Музикална зала на Сан Франциско, на 1-ви февруари, тогава и там да направим промени в съществуващите закони на Съюза, които могат да облекчат злините, по които страната работи и по този начин да създадем увереност както у нас, така и в чужбина, в нашата стабилност и цялост.

Emperor Joshua A. Norton I

Можеше хората просто да го обявят за луд, но San Francisco Bulletin продължи да публикува исканията и постановленията му. Нортън I призова за прекратяването на конгреса и премахването на Върховния съд. Той уволни губернатора на Вирджиния, Хенри А. Мъдър, защото беше изпрати на бесилото Джон Браун, борец за свободата на робите, а Нортън бе категорично за равни права за всички. Но той не можа да остави Вирджиния без губернатор, затова назначава Джон Брекинридж от Кентъки, който по същото време е вицепрезидент на САЩ.

През 1860 г. Конгресът на САЩ се събира, въпреки заповедите на император Нортън I. Като отмъщение той заповядва на „Главнокомандващия на армиите … да изчисти залата на конгреса.“ Човекът, когото имаше предвид, беше генерал Уинфийлд Скот, който е бил командир на армии преди 15 години, а сега е на 74. Същата година император Нортън I обяви САЩ за абсолютна монархия, а през 1869 г. премахна демократичната и републиканската партия.

Очевидно никой от указите на император Нортън I никога не се реализира. Като самопровъзгласил се император без армия и пари, които да подкрепят прокламациите му, той нямаше реална законова власт да създава монархия, да уволнява когото и да е или пък да разпусне Върховния съд. Въпреки това, колкото и да е странно, той в крайна сметка придобива известна власт. Император Нортън I бързо се превръща в легенда и е изключително популярен сред хората в Сан Франциско. Политиците бяха принудени да му обръщат внимание, защото да ако покажат някакво неуважение към него, щяха да загубят гласове.

Като пример за неговата популярност император Нортън I веднъж беше арестуван, но не заради някаква конспирация за свалянето му, а по обвинения в скитничество като по-късно е обвинен и в лудост. Арестът му предизвика протести – вестниците веднага призовават масите да отидат на изслушването на императора и да протестира срещу несправедливостта, която го застига. Това дава желания ефект: император Нортън I бе освободен с извинения, а шефът на полицията, Патрик Кроули, заповяда на всички полицаи да отдават почести на императора, когато го видят на улицата, където той между другото често можеше да бъде забелязан да общува с поданиците си.

За съжаление, след 21 години управление на тези Съединени щати в един тъжен ден през януари 1880 г. императорът внезапно падна на тротоара по време на вечерната си разходка и почива преди да може да бъде откаран в болница. Тихоокеанският клуб в Сан Франциско събира средства, за да купи ковчег от розово дърво от най-висок клас, както и да покрие останалите разходи за погребението на Нортън, който почина почти без стотинка.

Смъртта му се оплакваше из цялата държава. Около 10 000 души изказаха съболезнованията си по време на погребението му, като някои вестници твърдят, че около 30 000 души, или 13% от населението на Сан Франциско по онова време, излизат на улицата за шествието до гроба му.

 
 
Коментарите са изключени

Да знаеш десетки езици – невероятните хиперполиглоти

| от |

Ако говорите един език, вие сте нормално функциониращо човешко същество. Ако говорите два, значи сте двуезични, ако говорите три, сте триезични… Но как се казва, ако говорите 10? Или 20? Или 30? Тогава вече сте полиглот или хиперполиглот. Технически полиглот обикновено се използва за човек, който говори повече от 6 езика, а хиперполиглот е човек, който говори над 12.

Запознатите с гръцкия език знаят, че „полиглот“ е с гръцки произход и идва от „polyglōttos“, което грубо се превежда като „много езици“. Сега импулсивно бихме си помислили, че просто влизаме в сайта на Книгата с рекордите на Гинес и виждаме кой е човекът, който говори най-много езици. Уви обаче, дори Гинес не знае… защото не е толкова просто да се определи.

Проблемът изглежда се крие в това, че да се определи минимумът знания, който трябва да имаме, за да се каже, че можем да се говори определен език, варира значително от човек на човек. Дали някой, който може да проведе стандартен, нормален разговор на 100 езика, знае повече от човек, който е овладял перфектно четене и писане на 50? Да можеш да говориш на 10 много различни регионални диалекта на един език, същото ли е като да можеш да говориш 10 различни езика? Подобни въпроси правят много малко вероятно някога да определим наистина кой е най-талантливия полиглот на света или въобще в историята. Но имаме доста добра идея за няколко души, които поне трябва да се имат предвид.

Що се отнася до живи хора – Зиад Фазах е кандидат за рекорда. Той твърди, че говори около 60 езика, но точният им брой не е ясен. Въпреки това, в телевизионна изява, Зиад беше подложен на разпит на няколко няколко езика, за които по-рано казва, че владее добре. Преди това Зиад е доказал, че умее да говори доста налудничав брой езици, но проблемът му е, че трябва да ги практикува, за да не ги забрави, а 60 езика не се практикуват толкова лесно.

Arguelles Alexander

Александър Аргел

Друг жив полиглот е един Александър Аргел, който може да работи с около 50 езика. Отново, точната цифра не е много ясна – в интервюта Александър много рядко казва точно количество езици, които може да говори и разбира, заявявайки само, че „Сега мога да прочета около три дузини езика и говоря повечето от тях свободно, но съм учил много повече“.

В случая на Александър той отдава своя лингвистичен успех на хиляди часове обучение и работа – нещо, което казват и други живи хиперполиглоти. Например, Тим Донър, който говори и разбира 20 различни езика. В случая на Тим обаче той все още е тийнейджър, така че има потенциал да научи толкова, ако не и повече езици от Александър и Зиад някой ден. Трябва да се отбележи, че Тим също така страни от това да учи „по-лесни“ за него езици като испански и вместо това учи по-трудни като урду и руски.

Ако се чудите защо всички изброени досега са мъже, може да има или не причина за това. В книгата „Babel No More: The Search for the World’s Most Extraordinary Language Learners“ се отбелязва, че полиглотизмът се среща почти универсално при мъжете, макар че все още никой не знае дали има конкретна причина за това или е просто някакво съвпадение. Някои изтъкват идеята, че най-крайните случаи на полиглотизъм са свързани с аутизма, като се позовават на работата на професор Саймън Барън-Коен, водещ експерт по аутизма. Според професор Барън-Коен, хората с аутизъм са склонни да имат „екстремен мъжки мозък“, което ги кара да се чувстват принудени да овладеят определени видове системи, като езика. И ако се чудите – да, Саймън Барън-Коен е свързан с Борат, Саша Барън-Коен;  братовчеди са.

В отбелязаната по-горе книга пише и за един кардинал от 18 и 19 век, Джузепе Каспар Мецофанти, който се използва като пример за истински полиглот – за него се твърди, че може да говори или разбира 72 езика. Отново никой не е сигурен в точния брой – някои казват, че са 72, докато други – само около 30. Независимо от това, уменията на кардинал Мецофанти са били легендарни по негово време. Причината за огромната разлика в броя произтича от факта, че е говорил много различни диалекти, които някои учени твърдят, че са толкова различни по характер, че технически трябва да се считат за напълно отделни езици. Дори и да не броим диалектите, Мецофанти е бил в състояние да говори турски, арабски, немски, китайски, руски и около още 20 други езика с „рядка ловкост“. Като се има предвид, че е живял през 19 век, самият факт, че дори е бил в контакт с толкова много езици и е намерил подходящи книги, по които да ги изучава, камо ли да се научи да говори езиците достатъчно свободно, за да разговаря с хората в тях, е изключително впечатляващ.

 
 
Коментарите са изключени

Мъжете, които пуснаха бомбите над Хирошима и Нагасаки

В 2:45 ч. сутринта в понеделник, 6 август 1945 г., четиримоторен самолет Boeing B-29 Superfortress излита от остров Тиниан. Вътре, както беше обичайно за този тип самолети, имаше бомба. Въпреки това, за разлика от обичайните бомби, които американските военновъздушни сили хвърлят върху Япония от приблизително вече една година, тази бомба има малко по-различен състав – вместо изобутилметакрилат или както е по-известен, напалм, тя беше с високо обогатен уран-235. „Little Boy“ тежеше 4400 килограма, и в 8:15 ч. местно време беше пусната над Хирошима.

44,4 секунди по-късно се взриви и 60 000 души загинаха на място. На 9,5 километра нагоре в небето и на 16 от мястото Пол У. Тибетс почувства ударна вълна от 2,5 g. Странно, но мъжът не чувстваше съжаление.

Paul W. Tibbets

Пол У. Тибетс

Бригаден генерал Пол У. Тибетс, пилотът на Enola Gay – самолетът, който пусна „Little Boy“, е роден на 23 февруари 1915 г. Младият Пол прави първия си полет на 12-годишна възраст. Вече влюбен във летенето, Тибетс, през февруари 1937 г. се записва в армията, където летенето му показа, че е пилот над средното ниво.

След като се дипломира като лейтенант, първата работа на Тибетс е да бъде личен пилот на Джордж Патън, което му позволява да събере над 15 000 часа летателно време. Той се издига бързо сред военните редици и става капитан с първата си команда от 1942 г. До ноември 1942 г., вече повишен в подполковник, Тибетс показа още от себе си по време на войната в Северна Африка, откарвайки Айзенхауер до Гибралтар за операция „Факел“, нахлуването на съюзниците във френската Северна Африка.

До 1943 г. Тибетс си спечели репутацията на опитен и отличен пилот, които дори получава симпатиите на самия Дуайт Айзенхауер. След като тества новосъздадения Boeing B-29 в продължение на една година, Пол беше препоръчан на генерал-майор Узал Ент да го имат предвид за „специални мисии“. През септември 1944 г. Тибетс става отговорен за организирането, обучението и командването на тайно поделение „Силвърплайт“ – крилото на ВВС в Проекта Манхатън. Той беше натоварен със задачата да изглажда логистичните и техническите въпроси. Включително и да вземе решението самият той да пусне атомната бомба.

Когато получи заповедта, че са избрани градовете Хирошима, Кокура и Нагасаки, като първа, втора и резервна цел на ядрения удар, Тибетс отива при екипажа си. В 02:15 ч. те вече бяха във въздуха, а останалото е история. Тибетс, спомняйки си за гледката на изригващата атомна гъба, пише в мемоарите си: „Ако Данте [Алигиери] беше с нас в самолета, щеше да се ужаси!“

Charles W. Sweeney

Генерал-майор Чарлз Суини

Три дни по-късно генерал-майор Чарлз Суини хвърли бомбата върху Нагасаки. Суини беше добре подготвен, но въпреки това, предната вечер неговия B-29 не функционираше добре, тъй като помпата на резервното гориво се беше повредила. Работейки с 600 галона по-малко гориво от очакваното, Суини все пак решава да тръгне към рандевуто с двата самолета, които ще го придружават в мисията, близо до остров Якушима.

Поради объркване на срещата, за което Суини ще бъде порицан по-късно, беше загубено ценно време. Екипажът най-накрая стигна до Кокура, където, уви, е облачно, което е проблем. След две неуспешни прелитания и вече значително намаляване на горивото, Суини решава да тръгне към втората цел: Нагасаки. По-късно „Кокура късмет“ ще стане често използвана фраза в японския лексикон. С отчайващо малко гориво и тежка облачна покривка над Нагасаки, Суини решава да пусне бомбата на радари, въпреки нарежданията да бомбардира, само ако визуално може да потвърди целта. Получената неточност от 2,4 километра спестява на Нагасаки още по-големи щети, защото околните хълмове спират голяма част от ударната вълна, в следствие на което само 60% от града е бил унищожен

След Нагасаки, и двамата мъже бяха непоклатими в оправдаването на бомбардировките като правилни и наложителни. Тибетс остава „убеден, че сме спасили повече животи, отколкото сме отнели“, и заключава: „Би било морално грешно, ако имахме това оръжие и не го използвахме, а вместо това оставихме да умрат още милиони хора.“ В своите мемоари Суини също прави подобни твърдения, както и изглажда някои фактически неточности, които има в общественото пространство, за събитията.

Суини почина на 84-годишна възраст на 16 юли 2004 г. в болница в Масачузетс в Бостън. Тибетс почина на 92-годишна възраст през 2007 г. в дома си в Колумб Охайо.

Пол Тибетс твърди в мемоарите си, че кодовото име „Fat man“ (Дебел човек) се отнася до Уинстън Чърчил, но Робърт Сърбър, който е работил върху създаването на бомбите и всъщност ги е кръстил, твърди пък в своите мемоари, че я е кръстил на Каспър Гутман, „Дебелия човек“, от филма „The Maltese Falcon“. Въпреки че за Сербер по други места е казал, че името идва просто от размера и формите на бомбата.

Само един човек, подполковник Яков Бесер, лети на борда на двата самолета – както в бомбардировката над Хирошима, така и над Нагасаки.

 
 
Коментарите са изключени

Хариет Куимби, която се издигна високо над задръжките на обществото

Хариет Куимби е родена в Мичиган през 1875 г., след което семейството й се мести в Калифорния – фермерските им начинания се бяха провалили и те потърсиха по-добър живот в топлия, слънчев щат. Куимби открива, че атмосферата в Калифорния е по-спокойна, особено за жените. Младите дами посещаваха университети, ставаха лекари и играеха в театъра. Очите й се отвориха към нови възможности и тя започна да мечтае.

Harriet Quimby 1911

Хариет Куимби през 1911 г.

Куимби не става пилот веднага – тя първо си изгради име като журналист като за първи път пише в San Francisco Dramatic Review. След това заминава за Ню Йорк, където става известна със своите статии в „Leslie’s Illustrated Weekly“ – списанието публикува над 250 нейни статии за 9 години. След като известно време е външен автор, през 1905г. я наемат на щат като драматичен критик.

Тази работа дава на Куимби парите и възможността да пътува, за което и пишеше много. Като повечето хора, тя също обичаше да се запознава с различни култури и да общува с нови хора. Жадуваше за приключенията и свободата, които й даваха тези пътувания. Любовта й към пътуването беше надмината само от любовта й към автомобилите. През 1906 г. Куимби пише статия за шофирането със 160 км/ч (100 мили в час) в състезателен автомобил, прехласната по скоростта и свободата, които автомобилите дават.

В този момент самолетите все още не са в полезрението й, но тя вече се беше изградила като напредничава жена, която предизвикваше обществени норми. Тя никога не се омъжва, но е издържала себе си, както и родителите с парите от писане. Заедно с материалите си правеше и снимки, които често печелеха награди, а освен това пише и сценарии за неми филми, поне 7 от които са продуцирани от Biograph Studios в Холивуд, което прави Куимби една от първите сценаристи жени. Така, с химикалка и камера, тя остави след себе си безценни записи за това какъв е бил животът в началото на века.

През 1910 г. любовта към приключенията някак неизбежно вкарва авиацията в живота й. През октомври същата година тя се срещна с Матилде и Джон Моисант на авиационно изложение. Джон и брат му имат училище за летци и, за разлика от Братята Райт, нямаха нищо против да научат една жена как да лети. Куимби беше развълнувана от идеята да се научи да лети със самолет и се отличава на уроците, за които успява да накара списание Leslie да плати в замяна на това да лети за тях. През 1911 г. тя става първата лицензирана жена-пилот в Съединените щати.

Отначало мнението на широката общественост беше, че летенето трябва да се остави на по-смелите млади мъже – нежни, крехки млади жени нямаха място там. Но, както заяви Куимби:

Мъжете летци създадоха впечатление, че летенето е много опасна работа – нещо, което един обикновен смъртен не трябва дори да опитва. Но когато видях колко лесно тези мъжете управляват своите машини, казах си „и аз мога да летя“.

И Куимби направи точно това – преследва страстта си – като в същото време частично следваше и обществени норми, което помогна за популярността й. Например, първият разказ за нейните уроци по авиация включваше инструкции как дамите трябва да се обличат за приключенията си със самолета. Що се отнася до самата нея, тя винаги носеше емблематичния си лилав авиационен костюм, заради който репортерите я наричаха „Дрезденската летателка“. Нейният добър външен вид и полезни статии направиха толкова романтизираната авиация доста популярно занимание.

Bleriot and aeroplane

Луи Блерио, кацнал във Франция, малко след като прелита Ламанша

На 16 април 1912 г. Куимби става първата жена, прелетяла Ламанша. Тя взема самолета (с мощност 50 конски сили), с които Луи Блерио става първият мъж, прелетял Ламанша, и въпреки че всички очакват да се провали, тя успява. Нейният приятел, Густав Хамел, също в началото е скептичен към способността на жената да осъществи подвига и за да й помогне, предлага той да облече лилав костюм като нейния и да лети вместо нея като накрая тайно ще си разменят местата, когато стигне във Франция. Куимби отказва офертата. Други пък бяха скептични, че тя въобще говори сериозно. Жената по-късно казва:

Бях раздразнен от самото начало от съмнителното отношение от страна на зрителите, че никога няма да направя полета. Те знаеха, че никога преди не съм използвал машината, и вероятно смятаха, че ще си намеря извинение в последния момент, за да се откажа. Това отношение ме накара по-решително от всякога да успея.

За съжаление, успехите на Хариет Куимби скоро щяха да приключат. На 1 юли 1912 г. тя е поканена на Третата годишна среща на авиацията в Бостън, където й предлагат да лети срещу сумата от 100 000 долара (днес около 2,3 милиона долара). Нейната известност често привличаше огромна тълпа на авиационните събития, на които тя присъстваше, и в Бостън около 5000 души я наблюдават как излита в собствения си нов самолет Bleriot, заедно с организатора на събитието Уилям Уилард. След двадесет минутен полет, в който според тях са постигнали тогава забележителната височина от 914 метра, те се отправиха обратно към земята. При приблизително 300-400 метра, самолетът внезапно се накланя и тръгва право надолу. Уилард изхвърча от седалката си, скоро последван от Куимби. Пред очите на ужасената тълпа, те паднаха и загиват на място. Хариет е само на 37 години.

Самолетът, в който летяха, след това се изправи донякъде и продължи към земята, където се разби при кацане.

Точната причина за произшествието не е известна. Самолетите по това време бяха нестабилни, конструирани от дърво и платно и с открити кабини. Нямаше изисквания за безопасност или кой знае какъв контрол на качеството, тъй като авиацията все още беше в начален стадий. Пилотите се учиха от грешките на другите, а грешките, които те самите правеха на половин километър във въздуха, обикновено бяха фатални. По ирония на съдбата, Куимби всъщност имаше репутация, че взима много предпазни мерки – правеше проверки на самолета преди полет, ползваше предпазни колани и дори беше написала статия за мерките за безопасност, които трябва да бъдат предприети още преди полет.

В крайна сметка причината за катастрофата остава загадка. Това, което не е загадка обаче, е следата, която Хариет Куимби остави в областта на авиацията и правата на жените. Макар и до голяма степен забравена днес, нейните добре документирани постижения, любовта й към приключенията и независимостта й вдъхновяват много жени от нейната епоха да следват собствените си мечти, независимо дали интересите им са били в авиацията или другаде.

 
 
Коментарите са изключени