shareit

Кралската опера отново на голям екран в България

| от chronicel.bg |

Кралската опера започва новия си сезон 2015/16 с балета „Ромео и Жулиета“ на 21, 24 и 25 октомври. По случай 50-годишния юбилей на постановката, шедьовърът на Кенет Макмилън ще бъде излъчен на над 450 екрана само във Великобритания.

Представлението може да бъде гледано на екран и в България в реално време.

В ролята на безумно влюбения Ромео ще видим австралийския балетист Стивън Макрей, а прекрасната Жулиета ще бъде превъплътена от американската балерина Сара Лам, която помним като Алиса от „Алиса в Страната на чудесата“.

Богато оцветен с колорита и великолепните костюми на Верона от епохата на Монтеки и Капулети, балетът е със сценичното оформление на Николас Джорджиадис и невероятната музика на Сергей Прокофиев, прочута с незабравимия „Танц на рицарите“. Зашеметяващите дуели, перипетиите на любовта и драматизмът пренасят публиката от разкошната бална зала на Капулети, през прочутото па де дьо под балкона, до последната съдбовна среща на двамата влюбени.

50 години след първото поставяне, представлението ще отдаде заслуженото на любовта на Кенет Макмилън към големия екран.

„Кенет беше луд по филмите. Тази негова страст ще помогне балетът да стои великолепно на големия екран. Когато създаваше хореографията, той предвиждаше накъде ще насочи погледа си публиката и кое ще завладее въображението на зрителя. Той имаше непогрешимо чувство за това кое ще стои добре пред камерата и това негово чувство бе в основата на много от хореографските му решения. Кенет вярваше, че трябва да създава истински герои и да разказва истински истории. В балет като „Ромео и Жулиета“ страстта и емоциите ще бъдат още по-близки и по-реални за зрителите пред екрана в киносалоните“, казва Лейди Макмилън.

Билети за прожекцията на представлението могат да бъдат намерени на касите на кината АРЕНА.

Кино сезонът на Кралската опера е представян в световен мащаб. Алтернативните събития в киносалоните по цял свят: на повече от 4000 екрана в над 60 държави годишно позволяват на почитателите на изкуството да се докоснат до магията на Кралската опера.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появява знамето на Франция

| от |

Както и на няколко други страни, първоначалното знаме на Франция е било знаме на светец – Орифлама, знамето на Св. Дени. Това знаме има между 3 и 5 заострени краища, по-скоро напомня на нашата идея за вимпел, отколкото за флаг. То вероятно е направено от червена коприна без никаква украса. След като св. Дени е обезглавен, знамето се променя с жълти звезди или слънца с лъчи на червен фон, който е символ на кръвта му. Предполага се, че след това Карл Велики го пренася в Светите земи, където хората масово решават, че знамето е лично негово. Най-вероятно първото използване на знамето като символ на кралския дом е било по време на царуването на Луи VI, около 1124 година.

Рисунки к статье «Вымпел». Военная энциклопедия Сытина (Санкт-Петербург, 1911-1915)

Вимпел

През 1328 г. династията Валоа се издига неочаквано на престола, след като линията на Капетиан изчезва – тримата синове на Филип IV умират, оставяйки след себе си само жени наследници, които не могат да наследят трона. Гербът на династията на Валоа се състоеше от три хералдически лилии (fleurs-de-lis) на синьо поле, обградено с червено. Този герб беше основа за нов френски флаг. Когато Бурбоните превземат короната, фонът на знамето се промени на бял в чест на фамилните им цветове, но хералдическите лилии остават.

Drapeaux français

Настоящият френски флаг се нарича tricolore. Състои се от три равни вертикални ивици от синьо, бяло и червено. Първоначално е установен като знаме на Франция след Френската революция от 1789 г. Революцията призовава за свобода и равенство, а простият флаг излиза срещу традиционните, по-екстравагантни знамена, използвани от благородническите фамилии.

Има няколко теории относно символиката и положението на цветовете на френския флаг. Смята се, че те са вдъхновени от една характерна розетка, появила се по време на революцията – червеното и синьото са цветовете на Париж и се появяват на герба на Париж: синьото се свързваше със св. Мартин, а червеното – със св. Дени. Бялото пък по това време е прието за цвета на кралските особи. С бялото, заклещено между червеното и синьото, цялото знаме се смята, че символизира контрола на хората над монархията. Според други източници, флагът е вдъхновена от американските революционери, а трета теория е, че tricolore е взаимствал от дизайна на холандското знаме.

За първи път знамето е използвано като кантон (малко знаме с герб) във френския флот през 1790 г. 

През 1794 г. Френската национална конвенция го обявява за национален флаг на Франция, но този акт не е посрещнат с оскъдно одобрение. Военноморските сили, от една страна, се съпротивляват на решението – те все още искат да плават под белия флаг на монархията. По време на революцията националният флаг се използва рядко и хората предпочитат вместо това червеното знаме на Якобинския клуб (участници в радикално ляво политическо движение по време на Френската революция), защото то символизира предизвикателство и национална нужда. Трикольорът започва да се използва от армията чак през 1812 г. До този момент тя е използвала знаме с бял кръст на червен и син фон.

Използването на tricolore първоначално е било сравнително краткотрайно. През 1815 г. Наполеон е свален от власт и Бурбонската монархия е възстановена, а с нея и бялото знаме с хералдическите лилии. Петнадесет години по-късно, през 1830 г., се провежда Юлската революция. Тогава на трона се изкачва така нареченият „крал на гражданите“ Луи-Филип. Той беше далечен братовчед на Бурбонския крал и се беше съгласил да управлява като конституционен монарх. Един ден той също ще бъде свален, но преди това Луи-Филип се съгласява да възстанови знамето с трите цвята като национален флаг на Франция и оттогава то се използва.

Днес се казва, че цветовете символизират „свобода, равенство, братство“ – идеи, свързани с революцията, които все още звучат в сърцата на много френски граждани. Друга теория е, че цветовете на знамето трябва да представят „синьото за история на Франция, бялото на нейната надежда и червеното на кръвта на нейните граждани“.

Историята на френския флаг обаче е много по-стабилна от самата френска монархия. „Кралят на гражданите“ е свален през 1848 г. след поредната революция. Той беше последният крал на Франция, въпреки че Наполеон III се смята за последния монарх. По едно доста тъжно стечение на обстоятелствата бащата на Луи-Филип е обезглавен по време на т. нар. Царство на терора (период от якобинската диктатура по време на Френската революция, известен с масово преследване на политически противници и много екзекуции.), въпреки че подкрепя революцията от 1789 година…

Flag of Quebec

Много френски колонии през периода на колониализма използваха пълния флаг с три цвята заедно с допълнителен символ или го поставяха в кантона върху своите знамена. Днес знамето на Квебек – френско-канадска провинция – по-скоро прилича на предреволюционното знаме, отколкото на трикольора, със син фон, четири бели лилии и бял кръст.

 
 
Коментарите са изключени

Какъв е истинският край на Александрийската библиотека

| от |

Ще започнем с малко предистория по темата. Александрийската библиотека е основана или от Птолемей I, или от неговия син Птолемей II, някъде през 3 век пр. н. е. Библиотеките не са били нищо ново за древните цивилизации, въпреки че сграда, пълна с гравирани глинени плочки не е точно представата ни за библиотека. Първоначалната цел на Александрийската библиотека беше по-скоро да покаже огромното богатство на Египет, отколкото да осигурява място за знания и учение. Но тя ще се превърне в нещо много повече.

Натоварени със събирането на знанията за света, много от работниците в библиотеката трябваше да превеждат свитъци от „варварски“ езици на гръцки. Свитъците са взимани от древните „панаири за книги“ в Атина и Родос. Птолемей III също така взема оригиналните ръкописи на Есхил, Софокъл и Еврипид от Атина. Според Гален, фараонът е трябвало да плати огромна цена, за да гарантира, че ще върне оригиналите, но след като те са преписани, Птолемей III връща копията. Тъй като обаче библиотеката е обвита в най-различни легенди, не можем да сме сигурни дали това е вярно или не.

Излишно е да казваме, че колекцията на библиотеката беше огромна, но не се знае точно колко. Преценките на учените варират от 40 000 до 600 000. Знаем обаче, че колекцията е толкова голяма, че създава необходимостта от система за организация. Тази система е предшественик на днешния библиотечен каталог и се казва „Πίνακες“ или „Таблици“. В тях, съдържанието на библиотеката беше разделено по жанр и сортирано според името на автора. Вероятно Таблиците са служили по-скоро като запис на наличните произведения, а не като прецизна система за намиране на конкретен свитък. Заради формата си, те не можеха да седят изправени на рафтове като книги, а трябва да лежат на купища, което означава, че точен метод на организацията им би бил почти невъзможен. За съжаление, таблиците заедно с останалата част от библиотеката са изгорени при пожар. Кой от многото – не се знае.

Sanzio 01 Euclid

Картината на Рафаел за представянето на Евклид в Атинската школа

Частично заради библиотеката, Александрия се превръща в седалище на знанието и учението. Учени от целия елински свят можеха да използват библиотеката – именно там Евклид написва своята новаторска работа по геометрия (за ужас на гимназистите по цял свят), Ератостен открива каква е обиколката на Земята със забележителна точност, Герофилий научава, че мозъкът контролира мисълта, а не сърцето, a Аристарх казва, че Земята се върти около слънцето 1800 години преди Коперник. Библиотеката представлява смес от култури и умове и ние трябва да сме й благодарни за много от съвременни ни представи за медицина, астрономия, математика.

За съжаление обаче, всичко хубаво си има край.

Често за Александрийската библиотека ще чуем, че изчезва при внезапен пожар, но това вероятно не е точно така. Това, което всъщност се случва, изглежда е цяла поредица от събития, които довеждат до разрушаването й.

По-конкретно, докато има няколко свидетелства за пожари в Александрия, свързани с унищожаването на библиотеката, няма солидни исторически доказателства за „голям пожар“, за който се смята, че е унищожил цялата библиотека. Често ще чувате три имена като най-обвързаните s края на библиотеката: Юлий Цезар, Теофил Александрийски и халиф Омар от Дамаск.

Theophil

Теофил Александрийски 

Легендата гласи, че Теофил, александрийският патриарх през 391 г. н. е., започнал да разрушава езически храмове в името на християнството. Класическите „езически“ свитъци в библиотеката, както и храмът Серапеум, прикрепен към нея, съответно са проблемни за вярата му. Знаем, че един от малкото исторически математици, философи и астрономи, който е бил жена, Хипатия, е била убита брутално от тълпа в Александрия някъде по това време (през 415 г. сл. Хр.), което демонстрира раздора между определени учени и религиозните хора в регионът, въпреки че днес много учени смятат, че смъртта й е по-скоро по политически причини, отколкото конкретно заради позицията й към християнството.

Grands conquerants - Omar, le 2eme calife, prenant en personne possession de Jerusalem l'an 638 de l'ere chretienne

Омар

Историята за халиф Омар почти сигурно е измислена. През 645 г. н. е. Омар завладява Египет и изгаря книгите в библиотеката, тъй като те не са в съответствие с учението на Корана. Ако това е истина, то Омар най-вероятно изгаря някоя от дъщерна библиотека, а не Александрийската. Повечето историци смятат, че тази история вероятно е била измислена през 12 век и както при всички истории, които се появяват прекалено дълго след събитията, за които разказват, тя трябва да бъде разглеждана със съмнение.

Gaius Iulius Caesar (Vatican Museum)

Юлий Цезар

Най-вероятният произход на теорията за „големия пожар“ са действията на Юлий Цезар по време на война с Александрия. Юлий Цезар действително подпалва доковете на града, както и флота му, което сам документира в „Гражданските войни“. Той обаче не споменава дали огънят се е разпространил до библиотеката или не, но се смята, че е малко вероятно. Обаче някои свитъци, съхранявани в складове по пристанището, вероятно са изгорели и е много вероятно хората на Цезар да са разграбили библиотеката и да отнесли голям брой от текстовете със себе си в Рим. Сенека написва, че 40 000 материала са били унищожени в огъня на Цезар, но ако е вярно, това са вероятно само част от материалите, които е имало в библиотеката. По-късно писатели, включително Страбон и Севтоний, споменават музея, част от който е библиотеката. Това и други доказателства показват, че тя оцелява, поне отчасти, и след Цезар – дори и никога да не се е върнала към върха на своето величие.

Но ако библиотеката не е била унищожена при пожар, както повечето сме чували, а не е и оцеляла до днес, тогава какво се е случило, та е изчезнала толкова много литература. Ако има някакво конкретно събитие, което предизвиква бързата кончина на Александрийската библиотека, то не е известно за историците. Смята се, че по-вероятно редица малки и обикновени неща са довели до „унищожаването“ на библиотеката, като например самото време, което казва своята дума върху натрупаните свитъци, които започват да се износват и късат, а библиотекарите се сблъскват с трудното решение за това кои свитъци да продължат да копират при недостиг на папирус и кои не. При набезите си, няколко чужди императори отнасят много от произведенията на библиотеката като военна плячка из други части на света. Възможно е религиозните лидери, обиждайки се от съдържанието на някои текстове, да са ги унищожили, въпреки че повечето историци смятат, че този фактор е силно преувеличен. (Особено около 17-ти век, когато става модерно учените да се противопоставят на невежеството и заблудите, представяни в различни религиозни групи, като техен враг номер 1 бяха католиците. В резултат на това се появят много митове, като например този, че средновековните християни са смятали, че земята е плоска и подобни неща, които като цяло са имали за цел да представят религиозните хора през историята като безумствени тълпи, които горят книги и отхвърлят науката във всеки удобен момент, въпреки че това напълно противоречи на действителността, която виждаме от документираните доказателства.)

 
 
Коментарите са изключени

Великите Авантюристи: Робърт Фицрой между мореплаването и метеорологията

Има хора, които завинаги остават в сянката на малко по-големи имена, макар и техните действия да са помогнали сериозно за общото благо, шансовете да бъдат пропуснати в историята винаги са големи. Такъв пример може да бъде Робърт Фицрой. Славният моряк е бил единственият шанс на Чарлз Дарвин да се качи на кораба HMS Beagle и да направи славното пътуване, което ще позволи да напише безсмъртния си труд „On The Origin of Spicies“ през 1859 г.

Без участието на Фицрой, Дарвин най-вероятно е щял да стои на бреговете и да фантазира за онези далечни светове, надявайки се на чудо. И въпреки това днес всеки е чувал за Дарвин и еволюцията, но е пропуснал инструмента, който случва цялата експедиция. Впрочем самият Робърт е бил приятел не само с Дарвин, но и с други известни личности и благородници по онова време. Моряк е последното, което може да бъде поместено в CV-то му.

Фицрой е също така политик, губернатор, обществен представител и дори учен. Според различни източници, потеклото на Робърт може да отведе корените до Чарлз II. Любопитството било забелязвано много отдавна и мнозина често забелязвали младежа да губи повече време пред книгите, отколкото в игри. Когато полубрат му лорд Касълреаг умира, Фицрой чупи оковите на семейството и благоприличието, отказва се от титлите и поема контрола на любимия си кораб Beagle.

gettyimages-2695373-594x594

Само на 23 години, той ще успее да заведе своя екипаж на две доста опасни експедиции. Демонстрира невероятен кураж и сила да се справи с всички предизвикателства, но под строгата визия се крият и други качества, но сред тях най-големият проблем е, че тежката отговорност отключвала дълбоки депресии, които го превръщали в опасен събеседник. Понякога самият Робърт се шегувал, че точно тази лоша кръв напомняла за съдбата на брат му. При срещата между Робърт и Дарвин, изследователят ще напише интересно писмо, споменавайки своя капитан. Сестрата на Дарвин ще прочете следното:

„Той наистина е впечатляващ човек. Никога не съм виждал човек, когото бих могъл да си представя в обувките на Наполеон.“

При завръщането от толкова интересната експедиция, в която Дарвин изяжда всяко ново същество, на което попада, Робърт получава всички възможни титли и бързо се настанява в западен Лондон, където се храни от титлата си. Получава известно влияние в политиката и прави своята единствена грешка в живота си – приема свободната позиция на губернатор в Нова Зеландия. Стратегическата грешка ще коства твърде много на моряка. Първо за пореден път ще трябва да преплува света, за да се настани в една от най-лошите колонии на Британската корона. Нова Зеландия била на път да банкрутира.

Местните племена постоянно водили конфликти със западните заселници. Всеки опит за помирение или решаване на проблема водило до нови и нови главоболия. Само две години след пристигането си, Робърт е призован да се върне отново във Великобритания. С пристигането си осъзнава, че е ходил по много тънък лед. Политическата му кариера била силно разклатена от неуспехите в Нова Зеландия, наследството му е похарчено за разходката с Дарвин, а лидерската му позиция била заменена от много по-млади капитани.

gettyimages-3247536-594x594

Единственото предложение за работа било направено от кралската флота. Издирвал се капитан, който да управлява един от първите параходи. Въпреки съветите на Дарвин да се въздържи от този кораб, Фицрой поема контрола и всичко върви нормално, докато не е поразен от още една тежка депресия. С леки проблясъци в тунела и шансове отново да си стъпи на краката, Робърт е ударен от още една жестока новина – неговата съпруга умира. В опитите си да прави нещо, което евентуално да го отдели от черните мисли, морякът започва да финансира нов департамент по метеорология. Оригиналната идея на този департамент е да се използва наученото от капитана и по този начин драстично да се намали времето за плаване.

Самият Фицрой вече е имал наблюдения и се опитвал да предсказва времето. Наблюденията му се оказали доста добри и много скоро получил колонка във в-к Times, където споделял своите метеорологични познания и наблюдения. През 60-те години дори успява да се издигне до знаменитост сред хората, които по онова време са се опитвали да разгадаят утрешния ден. Впрочем много скоро телеграфът ще започне да предава информацията до всички точки на Великобритания. Дори тогава обаче печели врагове.

Агресивната преса и скептичните научни ръководители винаги търсели повод да нарекат учения „измамник“ и „шарлатанин“. Към 1965 г. вече изпитва затруднения и е твърде уморен, за да продължи своята мисия. Пенсионира се и живее малко по-спокойно. Най-вероятно е бил ударен от пореден епизод на черна депресия. На 30 април става, облича се, целува дъщеря си по челото, заключва стаята и си прерязва гърлото.

 
 
Коментарите са изключени

Тежестта на короната: Карл V – Златният император

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

На 31 октомври 1517 г. един монах заковава на вратата на църквата „Вси Светии“ във Витенберг 95 тезиса, които променят християнския свят и поставят началото на Реформацията на католическата църква. Този мъж е Мартин Лутер. Той е бил юрист, но мълния променя живота му и го насочва към религиозното поприще. През последния ден на месец октомври, Лутер се противопоставя на индулгенциите, на правото на Църквата да се разпорежда от името на Бог, на богатството на клира и на самата структура на властта в католицизма. Той е застъпник на достъпността на Светото писание за обикновения човек, поради което впоследствие превежда Библията на немски език. Отговорът не закъснява. Папа Лъв X издава була, с която Лутер е отлъчен от Църквата през 1520 г. и съгласно която неговите текстове трябва да бъдат изгорени.

gettyimages-51245098-594x594

Лутер е сериозен противник, който не бива да бъде пренебрегван и за да се справи с него, Католическата църква разчита на императора на Свещената Римска империя. В качеството си на обединител на християнския свят, както и на най-силният защитник на папския престол, императорът трябва да действа безкомпромисно и да реши въпроса веднъж завинаги. В тези бурни за католицизма времена, начело на Свещената Римска империя е един от най-могъщите владетели в европейската история – Карл V. През 1521 г. той събира Вормския райхстаг, чието решение е едикт, заклеймяващ Лутер и неговото учение. През следващите десетилетия протестантството набира сила и привърженици.

В Европа се сформира съюз на лутеранските принцове, чиито територии са част от Свещената Римска империя – т.нар Шмалкалденска лига, който е опонент на властта на императора. Карл V решава въпроса като побеждава Лигата през 1546 г., но делото му реално е завършено от брат му Фердинанд десет години по-късно, когато се подписва Аугсбургския мир. Договорът легализира разделението на християнството в рамките на Свещената Римска империя и макар вече възрастен и болен, Карл V става свидетел на разрешаването на този тежък религиозен спор. Силно религиозен, за него това не е бил поредния политически въпрос, а криза, която е можела да навреди на чистотата на вярата.

Карл V остава в историята като „Златния“, заради своето добро и справедливо управление. Той е император на Свещената Римска империя, крал на Испания, ерцхерцог на Австрия, щатхолдер на Нидерландия и херцог на Бургундия. Властта му се разпростира не само върху почти цяла Западна Европа, но и в Новия свят. Територията, над която властта е „империя, над която слънцето никога не залязва“. Цялото му управление е белязано от войната. Освен да брани католицизма от протестантството, той се бори да опази християнския свят от Османската империя, да запази властта си по време на въстания в испанските и германските територии и да отблъсне френските сили и техния стремеж за хегемония. Кръжейки из цяла Западна Европа той прекарва една четвърт от живота си на път. Официално резиденцията му е в Мадрид, но сърцето му винаги милее за страната на детството му – Нидерландия.

gettyimages-51246901-594x594

Карл V се ражда на 24 февруари 1500 г. във фламандския град Гент по време на бал, организиран в двореца. Баща му е Филип Хубави, а майка му е Хуана Лудата. По бащина линия, той е наследник на Хабсбургите и на императорската корона на дядо си – Максимилиан I. По майчина линия, той е потомък на обединителите на Испания – Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска. Карл и по-голямата му сестра – Елеонор са отгледани в Нидерландия. Според сведенията, баща им винаги е проявявал привързаност и когато е имал възможност се е забавлявал и си е играел с тях. Коренно различни са спомените за поведението на майка му.

Хуана вероятно страда от психично заболяване, което е било придружено с нервни и физически изблици. Споменава се как веднага след раждането на сина си тя го оставя на чужди грижи. Остава спорен въпроса дали децата са държани настрана от нея, заради предполагаемото й заболяване или това е било част от цялостното отношение на мъжете в живота й, които са искали да я изкарат нестабилна и да властват над наследството й. Каквато и да е истината, факт е, че Карл V израства дистанциран от майка си, а вероятно и изпитващ силна омраза към нея. След години той я затваря до смъртта й в замъка в Тордесиляс. Там тя прекарва последните над 40 години от живота си. Жената, която го отглежда е леля му Маргарита Австрийска.

Съвременниците описват Карл V като елегантен и добре сложен мъж, среден на ръст, с красиви сини очи и руса коса. Единственото, което разваля красивата картинка е наследствената обратна захапка на Хабсбургите и изкривената уста, за които се смята, че се дължат на поколения кръвосмесителни бракове. Бил е изключително интелигентен и е знаел пет езика – фламандски, немски, испански, френски и италиански. На него се приписват думите, че: „говори на испански с Бог, на италиански с жените, на френски с мъжете и на немски с коня си.“ Въпреки че закачливия цитат не е изказан от Карл V, той потвърждава сложната ситуация, в която управлява монарха и непрестанния му опит да се впише сред поданиците, над които властва.

gettyimages-534257524-594x594

След смъртта на баща си, през 1506 г. Карл V наследява бургундските територии, които включват и Нидерландия. Тъй като той е едва на 6 години, вместо него управлението поема Маргарита Австрийска до навършване на пълнолетието му през 1515 г. Нейният период на власт се характеризира с един постоянен конфликт с Франция и спор относно плащането на данък на френския крал. Когато достига до съответната възраст и започва да управлява бургундските територии се случва друго важно събитие. Умира дядо му – Фердинанд II Арагонски. Така, през 1516 г. Карл V се обявява за крал на Арагон и Кастилия, с което за първи път тези територии са обединени под скиптъра на един владетел. Негов съвместен владетел е майка му – Хуана Лудата, но скоро той намира начин на промени това.

Още от встъпването му на престола, войната е водещо занимание на младия Карл V. Това е скъпо начинание и за да може да финансира своите войски той разчита на финансови инжекции от търговията в Нидерландия и скъпоценните метали от Новия свят. Увеличаването на данъците, също е част от вътрешната му политика и скоро това предизвиква негодувание сред испанските благородници. През 1520 г. избухва т.нар въстание на Комунеросите, което бързо е потушено от Карл V.

Последиците от него обаче са дълготрайни. Кралят използва случая, за да поеме еднолично управлението и след като обвинява майка си в съучастие с бунтовниците, я лишава от власт, макар тя да не ги подкрепя и да не подписва никакви документи в ущърб на сина си. След това кралят мести столицата от Толедо в Мадрид и прекарва по-голямата част от управлението си в този град. Прави значителни промени във вътрешната политика като реформира съществуващите съвети по финансовите въпроси, външните работи, сухопътните войски и на флота.

gettyimages-578315220-594x594

Земите му отвъд океана също се разширяват благодарение на конкистадорите Ернан Кортес и Франсиско Писаро. Те покоряват империите на ацтеките и инките и ги инкорпорират към владенията на Испания. Карл назначава и вицекрале на Мексико и Латинска Америка. Владетелят променя и правилата в търговията с роби. Дотогава Португалия е била точката между Африка и Америка. Карл решава да промени това и постановява директен внос на роби от Черния континент в Новия свят. По време на неговото управление и Фернандо Магелан прави известното си околосветско пътешествие. Това е периодът, когато богатствата на Америка започват да навлизат в Испания под формата на благородни материали.

През 1519 г. Карл присъединява и третият важен елемент към властта си – престола на Свещената Римска империя. Той е последният неин император коронован лично от папата. Властта над тези земи не е наследствена в строгия смисъл на думата – той е избран чрез немалко подкупи и лобиране сред електорите. Коронацията му е в Германия и е извършена от папа Климент VII. В тези земи той лавира между отделните германски принцове и по различно време потушава бунтове срещу властта си.

Във външнополитическо отношение двата най-големи противника на Карл V са Франция и Османската империя. По това време френските земи са под властта на Франсоа I, известен като „кралят-рицар“. Първата война между двамата е от 20-те години на XVI в . От едната страна на конфликта са Папството, Англия и Карл V, а от другата – Франция и Венеция. Резултатът е победа за императора, унизителен Мадридски мирен договор и гаранции за властта му над Бургундия.

gettyimages-1160950633-594x594

При втората им среща всички предишни участници, оглавявани от Франсоа I са срещу Карл и неговото господство в Италия. Изходът от конфликта отново е в полза на императора. Рим е разграбен, а папа Климент VII е арестуван. Подписаният договор е наречен „Мирът на дамите“, защото е сключен между лелята на Карл и майката на Франсоа. В третия конфликт между двамата, Карл V отново разчита на подкрепата на английския крал Хенри VIII, а френският крал се споразумява с османците. В края на конфликта, императорът навлиза в Северна Франция и бързо се сключва договор между двете страни.

В източна посока военните резултати макар и впечатляващи не са толкова бляскави. През голяма част от управлението си Карл V воюва срещу султан Сюлейман Великолепни. Вълна на ужас предизвиква загубата на християнските войски в битката при Мохач през 1526 г. Макар три години по-късно Виена да е удържана и Карл V да не жали сили при възпиране на османските сили на континента, до 1541 г. централните и източните части на унгарските земи падат под властта на султана.

Във военноморски план положението също не е по-розово. Османските кораби са постоянна заплаха в Средиземноморието. Макар Карл да печели победа в Тунис през 1535 г., Източното Средиземноморие е доминирано от силите на султана след битките при Превеза и Джерба. През 1547 г. Карл V e изтощен и подписва в Адрианопол (дн. Одрин) унизителен мир с Османската империя. Съгласно него императорът признава османската власт над Унгария и се задължава да й плаща годишен данък на стойност 30 000 златни флорина.

В личен план, това, което преследва императора през целия му живот е крехкото здраве. Физически той не е особено силен, описват го дори като „деликатен“. Говори се, че е страдал от епилепсия. Карл V е и любител на хубавата храна и вино, макар те да са в разрез с неговото здраве. Страда от тежка форма на подагра, която се влошава с напредването на възрастта му. Към края на живота си, той дори не може да ходи, а е разнасян на ложе. Говори се, че е бил толкова слаб, че Вилем Орански му помага да подпише своята абдикация.

Липсата на добро здраве и физическа мощ обаче не пречат на Карл да покорява женските сърца. След като става император въпросът за бъдещия му брак излиза на дневен ред. Първоначално го спрягат да се ожени за Мария Тюдор, но годежът отпада, тъй като тя е едва на 6 години по това време. Най-силната кандидатура за ръката му е тази на първата му братовчедка Изабела, която е дъщеря на португалския крал Мигел I и леля му – Мария Арагонска. Идеята е да се скрепи съюзът между Португалия и Кастилия. Когато обаче двамата млади се срещат за първи път бракът бързо се трансформира от политически съюз в обвързване по любов.

gettyimages-167891492-594x594

През 1526 г. те си казват взаимно „да“. В писмо до сестра си Мария той пише: „Аз съм толкова отдаден съпруг, че другите красиви жени изобщо не ме интересуват.“ Това не е точно така, защото няколко години по-късно той самият признава „аз съм мъж като всички останали“ и се отдава на връзки с жени, без значение от техния социален статус. От съпругата си Изабел, той има три деца, които достигат пълнолетие – Филип II, Мария Испанска и Хуана Австрийска. Най-известното от извънбрачните му деца е испанския генералисимус Хуан Австрийски, който впоследствие побеждава османците в битката при Лепанто.

През 50-те години на XVI в. здравето на Карл V силно се влошава. Физическите му проблеми вече го правят неспособен да взема активно участие във военните си кампании. Затова той решава да се оттегли от властта. Когато абдикира през 1556 г. Карл V разделя владенията си между своя син и брат си. Испания, Нидерландия, Неапол и владенията в Новия свят, той оставя на Филип II, а австрийските земи и властта над Свещената Римска империя, той предоставя на Фердинанд I. През последните две години от живота си Карл се оттегля в манастира Юсте в Естремадура. Там и издъхва, повален от малария на 21 септември 1558 г. като тленните му останки са положени в земите на манастира. Шестнадесет години по-късно синът му ги пренася в кралската обител Сан Лоренцо де Ел Ескориал.

И до днес присъствието на Карл V може да бъде видяно не само в Европа, но и в Новия свят: от неговата статуя в Палермо до операта на Ернст Кшенек, посветена на него. Той е императорът, който се изправя срещу османците в защита на християнския свят, кралят, който се опитва да обедини испанците и при когото потичат златните реки на Ел Дорадо към Мадрид.

 
 
Коментарите са изключени