Корона за грешната миска

| от chronicle.bg |

В неделя вече се състоя конкурса „Мис Вселена“. Водещ на събитието беше Стив Харви, който коронова победителката в конкурса. Само че не коронова правилната победителка.

Харви успя да предизвика международен отзвук със своята „малка“ грешка – да обяви за Мис Вселена претендентката от Колумбия – Ариадна Гутиерес. Реално победителка в конкурса беше Мис Филипини – Пиа Алонсо Вурцбах.

„Добре, хора. Трябва да се извиня. Първата подгласница е Мис Колумбия“, каза той, след което обяви Вурцбах за Мис Вселена. Междувременно камерата показа в близък план шокираната Вурцбах, след като е видяла радостта на Гутиерес.
Неловкият момент беше излъчен на живо по Fox в няколко държави.
Харви се опита да замаже положението като обясни, че името на Вурцбах е изписано като победител.

Той продължи с извиненията си и в Twitter, като се извини на двете засегнати миски за голямата грешка. Той поднесе извиненията си и към зрителите.

Официалната страница на „Мис Вселена“ също публикува извиненията си в Twitter.

Вижте в галерията победителката в конкурса. 

 
 

Енио Мориконе: Тарантино е кретен, а филмите му са боклук

| от chronicle.bg |

Енио Мориконе поддържа смесените си чувства към Куентин Тарантино, с когото работиха заедно по „The Hateful Eight“ – и дори спечелиха награда на Академията. В интервю за немския Playboy известният композитор нарича режисьора „кретен“, а филмите му „боклук“.

„Човекът е кретен“, казва Мориконе. „Той просто краде от другите и накрая само сглабя всичко. Не прави нищо оригинално. И не е и режисьор. Така че не може да се сравнява с Джон Хюстън, Алфред Хичкок или Били Уайлдър. Те бяха велики. Тарантино просто претопля стари неща.“ Той признава, че не е фен на филмите на Тарантино и ги нарича „боклук“. Тарантино присъства на церемонията, когато Морикона получава звезда на алеята на славата през февруари 2016.

Част от проблемът се корени в работните им отношения: „Обажда ти се отникъде и иска музиката за филма да е готово за няколко дни, което е невъзможно. Това ме влудява!“, продължава Мориконе. „Защото това просто не е възможно. Затова не се занимавам повече. Така му казах и последния път. Следващия път обаче ще съм твърд. Може да ми помаха за чао.“

Едни от най-популярните парчета на италианския композитор са към филмите „The Good, the Bad and the Ugly“, „Days of Heaven“ и „Once Upon a Time in the West“, както и много други. Вчера той стана на 90 години.

 
 

Започнаха снимки на филма „Хензел и Гретел“

| от chronicle.bg |

Orion Pictures съобщи, че продукцията им „Хензел и Гретел“, в ролите София Лилис и Сами Ликей, започна снимки в Дъблин. Оригиналната приказка за братче и сестриче, отвлечени от човекоядна вещица е кой знае колко стара, но най-любимата ни версия, разбира се, е тази на братя Грим от 1812 година.

През 1893 година приказката излиза на опера, а през 1932 персонажите участват в кратък филм на Disney „Babes in the Woods“. Тим Бъртън снима историята, отново за Дисни, но лентата му се пуска само веднъж по The Disney Channel. Скорошните адаптации на историята акцентират върху хорър елемента като една корейска продукция от 2007 и „Hansel and Gretel: Witch Hunters“ от 2013 година с Джеръми Ренър и Джема Артъртън.

Новият „Hansel and Gretel“ също ще акцентира върху хоръра. София Лилис, която намери слава с играта си в „IT“, ще е Гретел. Новакът Сами съответно ще бъде Хензел. Ролите зад кадър пък са: Осгуд Пъркинс е режисьор, а той и Роб Хайс заедно са автори на сценария. Ето кратък синопсис от студиото:

Преди много време, в далечна приказна провинция, младо момиче завежда малкия си брат в тъмните гори в търсене на храна и работа, но попадат в мрежа от ужасяващо зло.

Във филма играят още Чарлз Бабалола („Black Mirror“) като ловецът, Алис Криг („Star Trek: First Contact“) и Джесика Де Гоу („Arrow“) като вещиците канибали.

В главната роля е току-що появилата се на небосклона Лилис. Тя се очаква да играе Бевърли и в продължението на „IT“ – „IT: Chapter Two“, с Джесика Частейн в ролята на възрастната Бевърли. Лилис се появява и в харесвания „Sharp Objects“ на HBO.

Режисьорът Пъркинс си е изградил име на любител на хорърите, ще видим какво ще направи. Филмът ор 2013 „Hansel and Gretel: Witch Hunters“ имаше комедийни тонове, но като цяло не впечатли особено. Тази мода на преоткриване на класически приказки с екшън елемент идва от „Snow White and the Huntsman“ от 2012 година, който успя да изкара $396 милиона в боксофиса.

 
 

Какво ни причинява скуката

| от chronicle.bg |

Защо въобще имаме такава привидно негативна и негативна емоция като скуката? Тя е втората най-потискана емоция след гнева.

Но скуката всъщност е много интересна.

Тя кара хората да да се занимават с неща, които наистина имат значение за тях, вместо с това, което е пред тях. Ако никога не изпитвахме скука, щяхме да сме постоянно изненадани – от дъжда, от вкуса на закуската ни, от всичко.

Санди Ман, авторка на книгата „The Upside of Downtime: Why Boredom Is Good“, прави експеримент като дава на група хора най-скучната задача, за която може да се сети – да преписват телефонни номера. След това ги кара да измислят възможно повече приложения на две хартиени чаши. Те се справят не особено оригинално – саксии и играчки. След това обаче тя ги кара не да преписват телефоните, а да ги прочитат на глас – задача, която е много по-трудно да вършиш механично. След това отново поставя хартиените чаши пред тях и този път резултатите им са изключително креативни – обеци, телефон, всякакви видове музикални инструменти…

Хората, на които им е скучно, мислят по-креативно.

Когато ни е скучно, търсим по-стимулиращи занимания. Затова умът ни започва да блуждае, което стимулира креативността. Когато оставим умът ни да се лута, излизаме от съзнателното и навлизаме в несъзнателното. Това позволява мозъкът ни да прави различни невронни връзки.

Скуката е великият начин, по който мозъкът кара сам себе си да създава нови връзки, с които да си помага в сложните моменти. 

В момента все повече и повече експерименти и изследвания се водят около скуката и бляновете, които предизвиква. С модерните технологии ще имаме изчерпателна картинка съвсем скоро.

За сега знаем, че когато мислим за нещо конкретно и когато сме в блян, използваме две различни части на мозъка ни и различни невронни мрежи. Когато сме в блян използваме т. нар. „мрежа по подразбиране“ – тогава мозъкът ни е „в почивка“, това съвсем не означава, че не работи.

Остава още много за изучаване, но едно е сигурно – когато ни е скучно, мозъкът ни съвсем не спира да работи.

Default_Mode_Network_Connectivity

 
 

Сори, ама децата ви са “гадни копилета”

| от Вучето |

Оня ден, докато чаках пред кварталния мини-маркет, наблюдавах две момчета на около десет, които тъкмо си бяха напазарували разни снаксове  и газирани енергийни напитки.

Едното махна опаковаката на шоколадовото си десертче и я остави да падне в краката му, въпреки че импровизираното кошче за боклук, направено от наполовина срязан кашон, беше само на крачка от него.

–     Няма ли да си вдигнеш хартийката? – питам аз с възможно най-незаядливия тон, на който съм способна.

–     Тц.

–     Защо?

–     Ми така.

Явно ситуацията изисква да използвам един от класическите риторични въпроси за самосугестия.

Вкъщи така ли хвърляш боклуците на пода?

–     Да – отвръща семпло хлапето.

Чувствам как кръвта нахлува в главата ми и буквално закипява в хипоталамуса.

–     Вeднага я вдигни!

Дотук беше с педагогическо-възпитателната аргументация.

–     Не мога.

–     А да си направиш модерна прическа можеш!

Момчето отхапва от шоколадчето.

После го удрям на умоляване.

–     Много те моля да вдигнеш опаковката!

Детето ме гледа безизразно изпод дългия си бретон. Едва се сдържам да не се наведа и да я вдигна аз.

–     Моля те!

Ето така звучи самоунижението.

В този почти театрален в своята абсурдна драматичност момент се намесва другото дете, чиято роля, сега разбирам, е  била на чеховата пушка на стената.  То се навежда, взима хартийката и безмълвно я хвърля в кашона.

–     Благодаря – казвам смирено като едва сдържам сълзите си от яд. Момчето обаче не отговаря, не ме поглежда дори. Приятелката ми излиза от магазина, децата подкарват тротинетките си надолу по улицата, и… край на сцената.

Не знам кога стана модерно да си простак. И кога престана да е срамно, ако някой (по-възрастен) ти направи забележка, задето си се държал невъзпитано. Сигурно съм проспала прехода от времето,когато ушите ни пламваха в червено само като трябваше да поздравим класната на улицата, до времето, когато съседското хлапе от горния етаж заявява, че му е през (6-сантиметровия) к*р, че е изплюло дъвката в саксията с риган на перваза ми.

Аз не съм от онези възрастни, които миришат на ликьор, стари дантели и гроб, дето все повтарят като издраскан винил, че, виждате ли, по наше време беше така, пък сега младите иначе. Винаги е имало напрежение между поколенията.  Още Платон се е възмущавал, че “днешните младежи” говорят и се държат непочитително, а “нашата мъдрост за тях е просто глупост.” 2 400 години по-късно нещата не са мръднали. Все същата песен, само че на нов глас – този на Ники Минаж илиДжъстин Бийбър. Шарл Азнавур и Монсерат Кабайе са мъртви. Затова и колкото и да не ми се иска, сравнението просто се налага от само себе си.

Ние срещу тях.

Моралът на старите мърморковци срещу наглостта на малките психaрчета. 

Веднъж станах свидетел как едно петгодишно хлапе заряза катерушките в парка, понеже вниманието му беше привлечено от жена, която возеха в инвалидна количка по алеята. Изтича до нея и започна да се плези насреща й, да размахва ръце и да криви лицето си в отвратителни гримаси. Жената не можеше да се движи, нито да говори, но си личеше по изражението й колко е ужасена.  Друг път видях няколко деца да увисват на клоните на неотдавна засадено дръвче и с яростни движения да се опитват да ги скършат. Личеше, че много се кефят. Явно рампата за скейтборд вече не им беше fun?

А кои всъщност са те – модерните гадни копилета, на които не им се налага да се бият с нацистите като в едноименния филм с Брад Пит? Те тичат като обезумели и злодействат. Малки агресивни маймуни на ролери, скейтове, тротинетки. Въоръжени с таблети и смартфони – техните широко отворени прозорци към необятния свят. Всъщност техните малки затвори.  Невръстни ангелчета с маймунски души, облечени с роклички Zara и тениски с логото на Lauren Sport. Имената им са Стефани, Брайън, Антонио и Даяна. „Като принцеса Даяна“, пояснява гордата майка.

Единственият авторитет, който признават, са празноглавите влогъри, които нагледно им показват как да се вкарат в интензивното като смъркат канела  или ръсят сол и лед по ръцете си, докато изпълняват “мисии”. Гонят кучета, но не за да ги погалят, а за да ги сритат. Размахват средни пръсти и се обръщат едни към други с “п*дераст” и “помийо”. Бият шамари на учителите си по химия и физическо, а после се оплакват вкъщи, че самите те са били жертва на учителските юмруци. После им издават медицинско за епилепсия.

Това, че грухтят, пищят и изтезават родителите си постоянно да им купуват разни неща, никой вече не отдава на липсата на първите седем години. Родителите мълчат и купуват. И не защото не искат да се конфронтират, или защото не искат другите да гледат публичните им скандали. Мълчат, защото са убедени, че децата им не са виновни, че са такива.  Грубиянските им обноски и агресивно поведение са модерно етикетирани със сложни абревиатури на абстрактни патологични състояния: СДВ (Синдром на дефицит на вниманието) и ХАДВ (Хиперактивност с дефицит на внимание). Макар че и двете биха могли да бъдат обобщени с далеч по-простичката диагноза ЗЗ. Заразно зло. И пак нищо общо с филма със същото заглавие.

Така че, сори, скъпи майки, татковци, баби и дядовци, но истината е следната: Вашите деца не са такива, каквито са, защото са “цветни”, “пеперудени” или не знам още какви. Следващият път, когато някое от тях ми се озъби, че нямам право да му казвам да си изхвърли бутилката от фанта в контейнера вместо в градинката с чемшира, не знам дали ще прибягна пак до средствата на миролюбивата педагогика.

Макар че, честно казано, много ме е страх. От ТЯХ!