shareit

Компанията – майка на bTV с нови размествания по върха

| от |

CMElogoНови размествания в компанията – майка на bTV Media Group бяха обявени днес. Главният финансов директор на CME и шефът на стратегическия отдел напускат Централната и Източно Европейска медийна група.

Новината бе обявена днес, а по-рано през седмицата стана ясно, че генералният директор на чешката им телевизия, Nova TV, се оттегля в края на месеца.

Финансовият директор David Sach напуска в края на месеца, като досегашният му заместник David Sturgeon ще изпълнява функциите временно, докато CME търси заместник.

Anthony Chhoy, изпълнителен вицепрезидент стратегическо планиране и операции също напуска компанията на 15 ноември.

По-рано през седмицата стана ясно, че и Jan Andrusko, генералният директор на чешкия бизнес на CME, Nova TV, ще се оттегли в края на месеца. Той ще бъде заменен от бившия програмен директор на телевизията, David Stogel.

И това не е всичко –  Matthias Settele ще замени Zuzana Tapakova като генерален директор на TV Markiza в Словакия.

btv_12972Всички тези промени във висшия мениджмънт стават след оставката на Adrian Sarbu като Главен изпълнителен директор на CME по-рано тази година и назначението на двама нови изпълнителни директори на неговото място –  Christoph Mainusch и Michael Del Nin.

Големият въпрос, който си задаваме след тази лавина от уволнения и назначения е – ще има ли промени и по върха на българския бизнес на компанията – bTV Media Group?

 

 
 

Коледните чудеса: 14 000 спасени бежанци без нито една жертва

| от |

В края на Втората световна война Съветският съюз изтласква японците от Корейския полуостров и окупира северната му част, а американците окупират южната. Войната е неизбежна… И съответно започва. Първия ход идва „изненадващо“ от Севера – с него Ким Ир Сен се надява чрез инструментите на войната да обедини Корея в една държава, управлявана в смъртоносния и престъпен дух на комунистическата диктатура. В отговор на нападението Съветът за сигурност на ООН решава да подпомогне Южна Корея, което разбунтува СССР. ООН обаче, с решаващото участие на САЩ, разбира се, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границата с Китай.

Така започва Корейската война – конфликт между Северна Корея и Южна Корея, който протича от 25 юни 1950 до 27 юли 1953. Тя е и първият голям военен конфликт в рамките на Студената война – между САЩ и съюзниците им от Организация на обединените нации срещу комунистите Китай и СССР.

В крайна сметка нито една от страните не успява да надделее категорично над противника и след като не излъчват победител, формират две корейски държави с установени граници и буферна 5-километрова демилитаризирана зона между тях. Преди обаче да стане ясен този резултат, войната изглежда страшно в очите на местните жители севернокорейци – комунизъм, атомни бомби…

Затова в началото на конфликта, през декември 1950 г., хиляди севернокорейци се събират на доковете на Хунгнам, надявайки се някой от съюзническите кораби там да ги изведе някъде, където се случват по-малко кланета. За съжаление по времето, когато някои от тях стигат до брега, от корабите не са останали много и не изглежда реалистично възможно всички те да се спасят от ударите на чука и размаха на сърпа, да не говорим за войната.

Koreanwarmontage

Колаж от снимки от Корейската война

За щастие, Мередит Виктори (SS Meredith Victory), малък кораб, разположен в Хунгнам, все още е на пристанището. Той е търговски кораб от САЩ, построен за транспортиране на доставки и оборудване в чужбина по време на Втората световна война. Съдът често е наричат „Кораб на чудеса“, тъй като е бил проектиран да превозва само 12 пътници с екипаж от 47 души, пък както ще видим, е превозил малко повечко. SS Meredith Victory е кръстен на Мередит Колидж, малък женски колеж в Северна Каролина. По време на Втората световна война е опериран от американския президент Лайнс. След това обаче, през 1950 г. отива в Олимпия, Вашингтон, където се включва в Националния резерв за отбрана. От там е изпратен да служи в Корейската война.

Сега корабът е под вещото ръководство на своя капитан Леонард ЛаРю – твърд мъж, които явно вярва, че човек трябва да се занимава с глупави неща като това да бъде, където човешкият живот е силно застрашен.

През декември 1950 г. част от войските на Организацията на обединените нации се бият отбой от североизточна Корея след масирано нападение от китайски и севернокорейски сили. Над 100 000 военнослужещи на ООН трябва да се евакуират от град Хунгнам заедно с населението на целия град и това трябва да стане с 193 кораба, пътуващи към южното пристанище Бусан. Новината за евакуацията се разпространява и почти равен брой цивилни също се събират на пристанището, надявайки се да се качат и на някой от тези кораби.

На 21 декември почти всички спасителни кораби вече са отплавали. На пристанището обаче има още 14 000 севернокорейци, които ламтят за спасение, което изглежда са изтървали.

В този ден капитан Леонард ЛаРю решава да разтовари почти всички оръжия и провизии от своя Мередит Виктори, за да може да вземе и евакуира възможно най-много от бежанците. Хората са толкова много, че качването на борда продължава от следобеда на 22 декември чак до следващата сутрин. Използвайки стрелки и изимпровизирани асансьори, екипажът запълва петте багажника и цялата основна палуба с бежанци. Въпреки че корабът е построен да побира само 12 пътника, освен екипажа и персонала, над 14 000 цивилни граждани на Корея успяват да се качат на борда на Мередит.

Мередит Виктори отплава малко след 11:00 часа на 23 декември за Пусан, на около 450 морски мили (833 километра). Заради голямото разтоварване и освобождаване на място, корабът не разполага както с ескорт, така и със средства за самозащита.

Години по-късно ЛаРю ще размишлява върху това пътуване:

Мисля често за това пътешествие. Мисля как един толкова малък съд успя да удържи толкова много хора и да преодолее безкрайни опасности, без да навреди на нито един човек. И както си мисля, идва ми ясното, безпогрешно послание, че на онзи Коледен празник, в мрачните и горчиви води край бреговете на Корея, именно ръката на Бог държеше руля на моя кораб.

Въпреки факта, че бежанците са били „натъпкани като сардини в консервна кутия“ и повечето трябваше да седят прави, рамо до рамо, в изключително лоши и студени метеорологични условия по време на цялото плаване, на борда на кораба не само няма жертви, но няма и пострадали. Пътниците разполагат с много малко храна или вода и хората на практика не могат и да се движат. Дж. Робърт Луни, служител на кораба и ветеран от ВМС от Втората световна война, казва:

Няма обяснение за това защо и как корейския народ успява да прояви такава упоритост и воля, че да стои почти неподвижен и в мълчание през целия път. Бяхме впечатлени от поведението на бежанците, въпреки отчаяното им тежко положение. Бяхме докоснати емоционално от тях.

Началник палубата на „търговския“ кораб Д. С. Савашио, който е обучен да дава само първа помощ, успява да изроди пет бебета по време на тридневното плаване към мирни земи.

Корабът пристигна в Пусан на Бъдни вечер, но никой не е пуснат да слиза, освен няколко болни и тези, който се самоопределят като симпатизанти на комунистите. Мередит Виктори трябва да измине още 80 километра до остров Геодже, преди вече да може да пусне пътниците си на твърда земя на 26 декември.

KOREA US CheongWaDae Summit 13

Доналд Тръмп и Мун Дже-Ин, президентът на Южна Корея

Сред пътниците на борда на кораба са и бъдещите родители на Мун Дже-Ин – 19-ият президент на Южна Корея. Той е роден на остров Геодже две години след евакуацията.

Капитан ЛаРю остава в командването, докато корабът не е изведен от експлоатация през 1952 г. След като загърбва морето Леонард ЛаРю става бенедиктински монах от абатството в Нютаун, Ню Джърси. На 25 март 2019 г. епископ Артур Сератели, епископ на Римокатолическата епархия Патерсън, иска да канонизира капитан ЛеРю като му дава името брат Маринус.

Що се отнася до кораба – след Корейската война корабът седи в пристанището на Бремертън, щата Вашингтон, като част от резервния флот, докато не е върнат в експлоатация през 1966 г. за няколко мисии по време на войната във Виетнам. В тази войната корабът служи като пренася пехотинци. През 1973 г. е акостира в залива Суисун, а през 1993 г. е изтеглен до Китай, където отива за брак.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Ненчо Палавеев – филантропът на Копривщица

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

В северния му край са разположени градовете Порт Саид и Порт Фуад, а в южния – Суец и Порт Тауфик. Дълъг е 193,30 км., а по средата го дели Голямото горчиво езеро. Водата протича свободно през канала, тъй като той не разполага с шлюзове. Преди неговото построяване, корабите е трябвало да заобикалят Африка, а след появата му се превръща в най-често използвания воден маршрут между Европа и Азия. Той е като Швейцария на каналите, тъй като още от края на XIX в. си спечелва правото през него да преминават търговски и военни кораби, без значение от техния флаг. Суецкият канал е открит през 1869 г., но малцина знаят, че един българин е притежавал част от акциите му.

Това решение може да изглежда далновидно от съвременна гледна точка, но в миналото е било доста рискова и авантюристична инвестиция. Каналът е най-големият строителен обект на своето време и почти цялата му дължина преминава през пустинята. Резултатът обаче е впечатляващ – едно от големите инженерни чудеса на XIX в. Спорен е въпросът колко процента от акциите са били в ръцете на въпросния българин, но най-смелите сведения говорят за близо 10%. Името му е Ненчо Палавеев и той остава известен като един от най-големите дарители в България.

BASA-935K-4-28-16-Nencho_Palaveev_(crop)

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39091925

Историята му започва и завършва в родния град Копривщица. Това главно войнишко селище в Средна гора, е един от най-важните центрове на българската борба за независимост. Тук Левски създава един от първите си революционни комитети и пак тук на 20 април 1876 г. пуква първата пушка на Априлското въстание. Градът е известен със своето богатство, просперитет и видни търговски фамилии като Ослекови, Налбантови, Джамбазови и Маджарови. Сред тях се нарежда и семейство Палавееви. Макар Ненчо да прекарва по-голямата част от живота си далеч от родния край, по-късните му години, както и широката му благотворителна дейност са свързани именно с него.

Съвременниците му го описват като тих и спокоен човек. В чужбина той има по-различна осанка и го описват като самомнителен и недоверчив. Думата „скъперник“ също се прокрадва от време на време, но предвид щедростта му, тя е по-скоро плод на злите езици, тъй като където има успех, там има и завист. За началото на огромното му богатство се носят множество слухове. Спрягат се теории, че е пиратствал или че е продавал бели робини, но тези факти, също не са доказани. Дори, когато издъхва, неговият дух не е оставен на мира. Твърди се, че понякога нощем призракът на Ненчо обикаля калдъръмените улички на Копривщица. Пътят му започва от гробницата му, разположена в по-високата част на града, в църквата „св. Богородица“ и се спуска надолу, бродейки нашир и длъж. Досущ като в някоя английска легенда се твърди, че духът му не може да намери покой, защото не е напълно изпълнена заветната му дума: „Всичко ще остане на ползу роду!

Ненчо Палаеев идва на бял свят през 1859 г. в дома на Дончо и Неша Палавееви. Той има брат – Семко. За майка му почти няма сведения. Баща му е известен търговец и предприемач. Дончо и Иван Маджаров, бащата на бъдещия политик Михаил Маджаров, стават съдружници в „Масърската компания“. Тя се занимава с износ на абаджийска продукция за Южна Македония, Цариград, Александрия и Кайро. Ненчо завършва четирикласното училище в Копривщица и скоро след това се отправя на пътешествие със семейството си до Йерусалим, където става хаджия. През 1871 г. той напуска родното си място и заминава да изучава абаджийство, при баща си в Египет. Руско-турската война (1877-1878) нанася тежък удар върху търговията на Палавееви. Семейният бизнес се разпада. Дончо и Семко се връщат в Копривщица, а Ненчо не се отказва и поема дюкяните в Кайро и Александрия.

Още тогава той доказва своята далновидност и търговски нюх. За да измъкне търговията си от затрудненото положение, Ненчо отваря сладкарница на пристанището в Александрия. Макар и да не продължава образованието си, той лесно учи чужди езици. Говори свободно на арабски, гръцки, турски, френски, руски, вероятно поназнайва и английски. След като стъпва на крака, той разгръща търговията си в Централна и Източна Азия. Търгува c индиго и слонова кост в Индия; с коприна и персийски килими в Дамаск и Багдад; с кехлибар в Русия; с коприна в Сирия; със седеф и икони в Йерусалим и т.н.

След като купува акции от Суецкия канал, Ненчо решава да вложи средства и в недвижимо имущество. Той купува имоти около Кайро и четири конюшни в Александрия. Част от състоянието си той превръща в ценни книжа. С друга част закупува облигации от Египетската земеделска банка и от Египетската национална банка, които се съхраняват в Базел (Швейцария). За да улесни търговските си начинания и да пътува по-свободно, подобно и на други българи търговци през 1914 г. Ненчо Палаеев приема руско гражданство и името – Анести Антонович Жиата. Това му помага да преминава безпрепятствено през Европа, Азия и Африка. Руското консулство дори го назначава за представител на колонията в Кайро. Същевременно той развива и връзките си с Англия, като отваря в Кайро магазин за английски стоки.

През тези бурни години, в които увеличава състоянието и работи неуморно, Ненчо почти не се връща в Копривщица. Първите сведения за негов кратък престой в родния град са от 1884 г., но през 1925 г. той се завръща окончателно у дома. През целия си живот Ненчо подпомага бедни ученици, многодетни семейства, сираци, вдовици и военни инвалиди. Солидни суми той превежда на различни организации, манастири, включително и за строеж на Пловдивската духовна семинария. С негови пари е довършена сградата на началното училище в с. Айваджик (дн. Дюлево), Панагюрско. Даренията му са многобройни, но най-много суми той предоставя безвъзмездно на родната Копривщица. Той не прави това дистанцирано, а участва активно в преговорите, проектите и строежите. За реализиране на своите цели той наема най-добрите за времето си архитекти, строители и художници.

Първото му значимо дело за Копривщица е построяването на читалището в града, което носи неговото име – „Х. Ненчо Д. Палавеев“. Сумата е в размер на 1 200 000 лв. и в сградата се помещава както богата библиотека, така и театрален салон. Той е отговорен и за създаването на още едно читалище – в близкия град Златица. Ненчо дарява около 100 000 лв. за ремонт на старото училище, в което е учил. Благодарение на него в Копривщица е издигнат и паметника на Димчо Дебелянов, изработен от Иван Лазаров. Близо един милион лева, благодетелят предоставя за ремонт на камбанарията при църквата „Св. Николай“. Старата дървена е заменена с нова – от гранит. Също така той предоставя средства и за доизграждане и изписване на храма „Успение на Пресвета Богородица“, където по-късно се помещава семейната гробница. Пак с негови средства е построен параклисът „св. Архангел Михаил“.

Освен за просветата, културата и църкви в Копривщица, Ненчо отделя средства и за цялостната модернизация на града. Той дава средства за изграждане на водопроводната система. Също така инициира и участва в залесяването на хълма над града. Навсякъде из калдъръмените улички могат да се открият чешми и паметници на видни копривщенски личности, за чието съграждане е спомогнал Хаджията.

Приживе двете му най-щедри и големи дарения за Копривщица са построяването на Паметника мавзолей в центъра на града и създаването на Полукласическата гимназия „Любен Каравелов“ и пансиона към нея. Забележителният монумент в чест на загиналите в Априлското въстание (1876) струва близо милион и половина лева. И днес това е една от най-големите забележителности в града, където се организират чествания в памет на загиналите и се разиграват възстановки на събитията. Самоук полиглот, Ненчо е на мнение, че Копривщица заслужава гимназия, в която да е заложено засиленото изучаване на чужди езици. Той отпуска пари за строежа на училището и кани елитни учители да преподават в него. Още приживе той е награден с много държавни дипломи и ордени за своята широка филантропска дейност.

До края на живота си Ненчо не се жени и няма свои деца. Това е и една от причините, когато остарява неговите роднини да ламтят за наследството му. Когато научава какви раздори има сред рода му, Ненчо нарежда в града да се купи празен ковчег, да се напълни с камъни и да се уведомят близките му, че той е починал. Според сведенията самият Ненчо се предрешава и става свидетел на споровете между роднините си. Тогава той решава следното: „…установявам за мой универсален заветник родния ми град Копривщица“. Речено-сторено и през 1933 г. Хаджията съставя своето завещание. Към края на живота му неговото състояние възлиза на близо 40 млн. лева и около 450 кг. злато. Ненчо Палавеев издъхва в София, в болницата на БЧК през 1936 г. В последното му пътуване, той е изпратен от всички граждани на Копривщица, а останките му са положени в семейната гробница.

Съгласно неговите желания, със състоянието му се учредяват две фондации. Първата е създадена още през 1932 г., когато той изпраща дарителски документ до Министерството на просвещението. В него е вписана сумата от 6000 английски лири, което е приблизително дн. 3 млн. лева. С въпросните средства е създадена гимназия „Любен Каравелов“. Приходите от фондът трябва да служат за „вечни времена“ за издръжката на гимназията. В нея следва да учат предимно ученици от Средногорския край, а в случай, че няма достатъчно деца – приемът й се разширява за цялата страна. Дипломите за завършване на средно образование трябва да носят както ликът на Каравелов, така и този на Палавеев. За да е сигурен, че фондът ще се харчи за целите си, към него е учредено ръководство, съставено от седемчленна ефория с пожизнен мандат, като всеки един от членовете определя приживе наследника си. Фондът влиза в обединения фонд „Завещатели и дарители“ към Министерство на просвещението, а бюджетът му следва да се утвърждава всяка година от Народното събрание.

Втората фондация носи името „Хаджи Ненчо Дончев Палавеев в гр. Копривщица“. Неин универсален наследник и изпълнител става Копривщенския общински съвет. Богатството включва имоти в София, Копривщица и конюшни в Александрия Египет (последните оценени на над 2 хил. египетски лири). Освен недвижимото имущество има солидни суми в ценни книжа, а именно: от Египетската земеделска банка и от Националната банка на Египет. Според устава на фондацията ръководството й се осъществява от настоятелство от пожизнени и избираеми членове. До 1943 г. неин председател е архимандрит Евтимий. В завещанието си Ненчо не забравя и роднините си. Особено място заема племенника му – Драгия Т. Драгийски, на който оставя къщата в Ламбовската махала, за която трябва да се грижи като получава месечна издръжка от 1000 лв. Предвид разликите между египетското и българското законодателство, приходите от чужбина се усвояват от подразделението – „Благотворителна фондация „Хаджи Ненчо Д. Палавеев“. Фондацията предава неговите къщи на музейния комитет при читалището в Копривщица.

За съжаление, заветното желание на Ненчо не успява да се изпълни напълно и това се дължи както на последиците от Втората световна война (1939-1945), така и на смяната на управлението в България. По време на войната не се получават никакви приходи от чужбина, а сметките в Швейцария остават запорирани. Новата власт макар и да не уважава всеки заможен преди нейното идване, няма проблем да се разполага със средствата му. В периода 1945-1949 г. се строи пансиона към гимназия „Любен Каравелов“, но сградата е използвана по предназначение само 3 години. Впоследствие там се помещава медицински пансион за лечение на пациенти с белодробни заболявания. Макар Ненчо стриктно да посочва, че основният капитал трябва да остане непокътнат, това е нарушено в средата на 50-те години. Още през 40-те години фондацията започва да се обезличава. На мястото на ефорията, влизат представители на Отечествения фонд, на профсъюза и членове на Българската комунистическа партия (БКП). Ако през 1950 г. фондацията разполага с над 12 млн. лв., през 1980 г., при нейното закриване, средствата й едва наброяват 1000 лв.

Ненчо Палавеев успява да предвиди много търговски сделки, включително печалбата от Суецкия канал, но не е имало как да предрече големите политически промени, които засягат не само България, но и света. Още през 1932 г., когато обмисля как да бъде в най-голяма полза на родното си място, Ненчо Палавеев отбелязва: „От ранно детство до старини съм бил вън от пределите на милото ни Отечество; отдаден в търговия, като имах възможност да обходя много земи и да пребродя доста морета, но макар и далеко от Родината, тя винаги е била близко до сърцето ми…“. В крайна сметка, въпреки че завещанието му не е изпълнено до последния член, приживе, а и след неговата смърт огромни средства отиват за културното, просветно и църковно издигане на Копривщица.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Карлос Кайзер – най-големият измамник във футбола

| от Любомир Найденов |

Той е Карлос Енрике, но всички по света го знаят като Кайзера. Историята му е истинска, но сякаш е излязла от холивудска боксофис продукция.

Кайзера е футболист в продължение на цели 24 години. Играе за бразилските грандове Ботфого и Флуминензе, както и за отбори от Мексико, САЩ и Франция.

Желае да бъде сред звездите от онова време. Да води техния живот, да ходи по купони, да пръска пари и да бъде заобиколен от красиви жени. Единственото, което не иска, е да играе футбол.

В момента Кайзера работи като фитнес треньор в Рио. Усмихва се зад черните си очила и разказва историите си. „Не исках да играя. Буквално, не исках да играя. Защото не ми се играеше. Исках просто да се забавлявам, никога не съм искал да бъда професионалист.“

Карлос Енрике е осиновено дете, отгледано в Рио от майка си – готвачка, и баща си – работник в асансьорна фирма. Казва, че е роден на 2 юли 1963 година, но всичко, което излиза от устата му, трябва да се приема с въпросителна. Като например историята му, че прякорът му идва заради прилики в стила му на игра с този на Франц Бекенбауер.

77

Един от бившите му сътборници дори го нарича „171“ – номерът, който използват за измамниците в бразилските затвори. „Това е номерът, на който той отговаря! Той знаеше как да убеждава хората. Ограбваше ги, докато говореше с тях“, споделя Мейра, смеейки се.

Както повечето си връстници, и той е скитал и играл босоног по улиците. „Никога не съм искал да бъда професионалист. Исках да се забавлявам. Обичах да уча, да чета“, споделя Кайзер, който, както баща си, е фен на Ботафого.

Когато е на 10, е забелязан от скаут именно на Ботафого. Родителите му го причисляват към агент и Карлос заминава да живее в младежкия лагер на Ботафого. „Семейството ми започна да ме притиска да играя. Това породи проблеми. Майка ми просто видя спасение в мен.“

Родителите му умират, когато е на 13, а на 16 е привлечен от мексиканския Пеубла като централен нападател. „Видяха качества у мен. Стрелях добре и бях мощен.“

Но в Мексико не му харесва. „Веднага щом пристигнах, исках да се прибера обратно.“ Храната не му понася. И не обича да играе футбол. „Не исках да играя.“ Участва в няколко контроли и дори мисли, че е вкарал от пряк свободен удар. Но още преди да се превърне в Кайзера, вече измисля начин за спасение.

Схемата е следната – иска топката по време на тренировка, шутира, след което се строполява на земята от болка, държейки се за бедрото. „Правеха всичко възможно, за да играя. А аз казвах: „Имам болки в мускула.“ Как щяха да докажат, че лъжа?“

Същата мускулна „контузия“ ще го преследва до края на кариерата му. След като го привлекат, треньорите ще се самоубеждават, че Кайзера ще се възстанови, че ще се отблагодари за трансфера. Никой не иска да си признае, че е взел измамник. „Винаги очакването го имаше – че ще се оправя и ще играя. Но в деня на мача отново се случваше нещо и се контузвах, докато загрявахме.“

В дните преди магнитния резонанс няма кой да го хване. Но веднъж схемата се дъни. Кайзера е на пейката, докато отборът му – Бангу, пада с 0:2 осем минути преди края. Предишната нощ в 4 сутринта по време на запиване в някакъв бар треньорът му е обещал, че няма да играе. Но, изведнъж, се чува глас от уоки-токи-то – Карлос де Андраде, собственикът на Бангу, иска да види Кайзер на терена. Подготвеният за влизане в игра Карлос трябва да измисли нов план, и то бързо.

7

„Започнах да загрявам, а феновете зад мен на оградата започнаха да крещят по мен. Скочих на мрежата да се бия с тях, за да не вляза в игра.“ И това проработва. Кайзера е изгонен, още преди да стъпи на терена.

В съблекалнята Де Андраде е бесен. Но Кайзера се измъква и от тази ситуация. Обяснява на президента, че го смята за втори баща, след като е загубил първия си на 13, и че е скочил на феновете, защото са наричали Де Андраде „крадец“. Трябвало да защити своята чест, тази на президента и на клуба. Гневът на Де Андраде изчезва. „Прегърна ме и ме целуна, след което ми изготви нов договор. Още една година!“

Кастор де Андраде е мъртъв от 15 години, но репутацията на Кайзер е жива в Бангу и до днес. Кайзера преминава през бразилските Ботафого, Флуминензе и Вашко да Гама, въпреки че и за тях не играе никога. Нито Ботафого, нито Вашко потвърждават или отричат, че е бил при тях, но от Бангу и Америка си признават, че е бил част от отбора им. Всички футболисти знаят, че е измамник. Носителят на световната титла от 1994 г. с Бразилия Рикардо Роча казва за Кайзер: „Смятахме го за забавен. Винаги успяваше да не играе. Обичаше света на футбола, обичаше да е сред нас.“

Един от най-добрите приятели на Кайзера е Ренато Гаучо, който впоследствие става известен треньор в Бразилия. Двамата много си приличат и Карлос понякога го имитира по барове. Една вечер, Гаучо се опитва да влезе в заведение и казва името си на вратата само за ра разбере, че вече е вътре. Гаучо веднага „вързва“ какво се случва. Но на никой от футболистите това не му е неприятно, дори се забавляват с Кайзер. „Той е приятел. И то много добър на всеки един от нас – казва бившият му съотборник в Амрика – Маурисио. – Никога не направил лошо на някого, просто искаше да бъде щастлив. И имаше огромна коса!“

В началото на 90-те, по времето си в Ботафого, Кайзера обогатява арсенала си с измами. „Говори“ по телефон, голям почти колкото тухла, в ъгъла на съблекалнята. Понякога на английски, правейки се, че обсъжда оферти от различни отбори. Докато един ден Роналдо Торес, един от треньорите, се скрил зад него и разбрал, че телефонът е детска играчка. „Преструвах се, че говоря със собственици на други отбори. Исках да ми се ядосат и да ме изгонят. Но не сработи“, спомня си Кайзер.

Въпреки че не стъпва на терена, Кайзера живее живота на истинска футболна звезда. „Партита, жени. Излизахме много. Бяхме ергени. Видяхме всичко – споделя Маурисио. – Карлос беше от Рио, умен, дете на плажа. Жените го харесваха, защото говореше като истински голмайстор, носеше се с футболистите, но не беше футболист.“

 

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Лео Фендър – педантът, който никога не свири на китара, но създаде империя

| от |

Кларънс Леонидас Фендер е име, което най-вероятно може да сте чували, ако сте почитатели на качествените музикални инструменти. В противен случай е възможно да имате някакво понятие за фамилията. Историята на всичко обаче започва преди много години с един немски емигрант, който можел да промени изцяло легендата за китарите. Ханс Финтер пристига в САЩ и веднага е накаран да смени фамилията си на нещо далеч по-нормално за американския език – Фендър.

Раждането на малкия Лео се случва някъде през 1909 г. в Ориндж Коунти в Лос Анджелис. Очевидно е, че тогава кварталът не е още толкова известен и впечатляващ и няма онзи статут на лъскав холивудски квартал. Още в най-ранна възраст, младият Лео показва невероятна страст към електрониката, но първата му професия е на счетоводител. Взимал е няколко урока по пиано, след това се опитва да свири на саксофон, но нотите не могат да бъдат толкова добре разчетени, колкото електронните схеми. Лео никога не е посягал към китарата и никога не е свирил. Когато губи работната си позиция през Голямата Депресия през 1938 г., 29-годишният мъж отваря първия си малък магазин за радио приемници във Фулертон.

Освен това основно занимание се появяват и оферти за сглобяване на аудио оборудване за музикални изпълнения в барове. Точно на тези места се среща и Клейтън Ор Кауфман – китарист и професионален цигулар. Двамата започват да споделят една и съща страст – малки усилватели. Всичко започва да се случва в работилницата на магазинчето, а името на това скромно сдружение е K&F. След като компанията се задъхва, Клейтън напуска и оставя Фендър да произвежда всичко и след това да стигне нивото на Fender Electric Instrument Co в края на 1947 година.
Дейл Хят се включва в играта малко по-късно и става един от най-добрите търговци на компанията. Следващата година се появява и Джордж Фулертон – аматьор на китарата и започва да работи заедно със своите колеги в поправката на усилватели и разработката на нови модели. Може би точно тогава се разкриват новите хоризонти за разработка на нови модели и технологии.

Къде е Лео през цялото време? Той работи. Хората го познават като интруверт, работохолик и човек без особено желание да си губи времето. Лео рядко може да бъде забелязан извън работното си място, обича да сглобява нови платки, да търси нови възможности за разширяване на бизнеса и да подобри старите модели, използвайки най-евтините възможни методи, с които да не развали качеството, но и да излезе на печалба. Една много интересна черта го отличава от всички останали производители по онова време. Вместо да закупува частите от производителя за своите инструменти и уреди, Лео предпочита да закупи самата машина и така да произвежда всичко сам, което оскъпява целия процес, но дава и друга гаранция за качество. Педантиката тук е обречена кауза и никой не може да разубеди наследника на немския емигрант в обратното.

Fender_bw

Снимка: By Biso – Own work, CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9407087

Някъде през 50-те години се ражда и легендата за електрическата испанска китара. Фендър няма нищо против да започне да експериментира и до края на годината на пазара излиза Fender Broadcaster. Още тук има проблеми с името на китарата, но Лео казва и всичко се случва по неговия начин. Единствената загуба е, че променят името на китарата на Telecaster. По-важното е, че това е първата много сериозна стъпка в създаването на електрическите китари. Г-н Фендър вече е спокоен, че неговото произведение е лесно за построяване и най-важното е, че прави всичко, което обикновената китара прави, но с помощта на китарното кубе се случва невероятна магия. Telecaster се приема от всички много добре и започва да придобива онзи толкова приятен комерсиален успех.

През следващата година започва работа и върху първата прецисна бас китара на компанията. Само две години по-късно се появява и китариста Фреди Таварес, който започва да помага с разработката на китарите и така ставаме свидетели на появата на първия Стратокастър. Лео и Фреди прекарват доста време в изслушването на музикантите. Те искат да знаят какво точно искат клиентите и се опитват да произведат онзи „ванилов звук“ – легендата сред китарите. Според някои близки на Лео, той прекарвал около 25% от работното си време в разговори с музиканти. Това давало добри насоки какво да започне да прави и как да го подобрява. Още 2 години по-късно и към групата се включва Форест Уайт. Неговата мисия е да изгради системите в новия завод във Фулертън. Точно тогава Лео започва да разглежда двете китари не като индивидуални инструменти, а като цяла линия на прогреса.

Всичко останало е една много приятна музикална история, която ще предложи на всички китаристи малко по-специални инструменти за създаването на история. В следващите години към ордата от китари ще се присъединят и редица усилватели. Големите пари идват малко по-късно в историята. Някъде през 1965 г. става ясно, че CBS се опитва да закупи малки компании, в които да инвестира сериозни суми. Сделката се случва през 1965 г. и Лео остава като специален консултант. Изведен от фирмена земя и има изключително малко достъп до сградите и продуктите си. След 5 години, гуруту на китарата се ориентира в нова компания наречена Music Man. Създаденият Fender започва да печели още повече, използвайки силите на рекламата и доброто позициониране.

 

FenderTelecaster

Снимка: By The original uploader was Gufnu at немски Уикипедия. – Прехвърлен от de.wikipedia към Общомедия., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1775714

Има само един проблем – качеството се е различавало драстично. Добрите китаристи избирали винаги старите серии, които запазвали онзи добър музикален тон. Впрочем тази практика се наблюдава и днес в аудио индустрията – редица производители остават известни със старото си озвучаване. Днес компанията продължава да се радва на добър успех, но носталгията по добрия стар Лео Фендър е жива и се усеща една драстична слабост. По тази причина ще откриете, че моделите от 50-те и 60-те години са значително по-приятни за слушане, отколкото всички останали. Макар и богат Лео продължава да работи в своя малък и щастлив свят на електрониката и чистия звук. Според неговите близки, този човек нямал много приятели и предпочитал да се губи в своята мисия и мечта.

Да останеш лоялен на своята идея е много ценно качество. Неговото мото остава завинаги едно и също:
„Ако имам 100 долара да произведа нещо, аз ще дам 99 долара, за да го накарам да работи и един долар, за да го направя красиво.“
Умира през 1991 г. на 81 години. Един ден преди това отново е бил в работилницата, разработвайки следващия си проект за G&L. Самият той признава, че неговата идея може да бъде променена единствено след доказване, че неговото предложение няма да сработи, преди това ще има много зловещи спорове. Историята може да напомни много сериозно за Гуарнери и неговата мечта да се научи да свири на цигулка. Не успява да стане музикант, но става завършен майстор в производството на цигулки. Именно на една от неговите се раждат някои от най-запомнящите се творби на Паганини. Междувременно може да се замислите за всеки един велик китарист, който някога сте слушали, шансовете да свири на китара на Фендър е огромен.

 
 
Коментарите са изключени