Колко тийн филма се падат на човек?

| от |

Новата вълна в комерсиалното кино и изобщо – в културата на младите, по-известна някога като тийнкултура, днес придобила по-модерното име Young and Adult, удря с такава сила по спокойното ежедневие, в което искаш да изгледаш или прочетеш нещо сносно, че чак е плашещо, лошо и дори в някакъв момент нередно.

Младото поколение обича да си чати, да меседжва, да си говори с нелепи емотикони, да използва изрази, които за теб са неразгадаеми. Това те кара да се чувстваш пораснал, при това с облекчение, което минава по тялото ти, когато го осъзнаеш. Това поколение обича пуканки, супергерои, Риана (ако е възможно по гащи), Ариана Гранде, Иги Азалия, вампири, момчета с мръсни коси и плочки, и тийнейджъри, които се убиват – бързо и смъртоносно. Не говоря за „Игрите на глада“ – те са най-доброто, което този жанр може да произведе. След него всичко друго е просто пътят към дъното.

Някои ще кажат сега, че тийнеджърите, не, извинете – почитателите на Y&A жанра, не искат това, но само то им се предлага. Това води до логичния въпрос за потреблението и търсенето. Искат ли децата ни стикита (онези нелепи изроди по магазините), или това се случва, защото магазинът им ги набутва нарочно? Кой е виновен за свръхпроизводството на дразнещ булшит по кината и телевизиите, в жанра на онова, което хората наричат поп култура, но културното от него отдавна си е отишло, оставяйки неприятен послевкус!? Дали е виновен потребителят, или онзи, скритият, който му го пържи?

Колко точно тийн филма може да изтърпи едно модерно общество, за да се отегчи от тях? Много повече отколкото предполагате. Това е сигурно. Свръхпотреблението и консумацията на теми, идеи, музика, кино и книги, води до заливане на пазара от толкова некачествени продукти, че в един момент става невъзможно да отсееш онези, които стават. Битката е изтощителна и в крайна сметка – безмислена.

Новата любов на тийнкултурата са антиутопии.

Добре дошли в света на бъдещето! То не е светло, освен ако не е светнато от екрана на някой смартфон. В него някой е предизвикал края и само група от млади и незрeли хора, могат да ни спасят. Настанявайте се удобно. Има място за всички. Все пак възрастните хора отдавна са измрели. Убити са от извънземни, вирус или други тийджейджъри.

Антиутопията като цяло отдавна вълнува футуролози, писатели, философи, режисьори. Опити за филмиране на края на света – къде успешни и къде не – сме гледали и чели много. Краят на света се усеща като мирис на влага и дъжд точно преди буря. Интересът към него е толкова силен, може би защото хората все пак не са убили малкото останали инстинкти в телата си и подобно на животно, което усеща заметресението и те усещат, че нещо идва. Човечеството вижда края на света винаги по един и същ начин – нападнат, унищожен, взривен, по-често от чужди нашественици, по-рядко от нас самите. След което, човечеството или каквото е останало от него, се опитва да сътвори един нов свят, но с други правила. Защото е очевидно – старите не са работили като хората. Антиутопията като жанр в киното и литературата има прекрасни примери – „12 маймуни“ на Тери Гилиам, „Метрополис“ на Фриц Ланг и „1984“ на Джордж Оруел са само малките, но най-ярки такива.

Тийнкултурата обича антиутопии. Тя е направила повече, отколкото тримата мъже по-горе могат да си представят или да измислят за целия си живот. Антиутопиите са новите новите вампири, върколаци и умиращи тийнейджъри. Те са новите приказки за лека нощ на порасналите деца. Те имат своите принцеси, които носят дънки, лъкове и са с iPhone в едната ръка и Кока-кола в другата. Смелият принц пък цепи дърва без тениска, или понякога има нужда да бъде спасяван, защото жените в тийн филмите, книгите, музиката, каквото се сетите, изживяват своя girl power миг. Тя е смела и безстрашна, от нея зависи бъдещето на човечеството и тя ще го износи на крехките си рамена, заедно със своя принц. Ще го направи, докато го целува и междувременно ще спаси няколко хиляди дечица от битката между доброто и злото. Вариации по темата може да прочетете в томове хартия или да изгледате в кинозалата, или на таблета вкъщи. Защото те са направени като за таблет, направо е кущунство да се гледат на голям екран. Похабяване на великолепната тишина и тъмнина на кинозалата, те не заслужават.

Вампирите, върколаците и моят личен фаворит – болните и умиращи тийнейджъри, бяха върхът на сладоледа в тийнкултурата доскоро. Тяхното царуване също продължи прекалено дълго, но някак може би това не се усети толкова, колкото антиутопичното кино, което пристига на талази из салоните, и след което ти се иска краят наистина да беше настъпил. Всяка книга с антиутопична тематика, която е написана някъде в последните пет години вече е купена от голямо студио и само чака снимачната площадка да се освободи от предната подобна продукция, за да започне снимки. Не стига това, но студиата и издателствата вече не са доволни само с една книга – те искат поредица. Защо, бе, хора? Те искат жадният потребител да продължи да потребява, нищо че нямат какво повече да му кажат. Той купува поредните „Петдесет нюанса сиво“ и чете жадно за невероятно баналните секс приключения, които са толкова близки до действителността, колкото е спасяването на света от тийнейджъри.

Когато големите мастити продуценти, които определят какво да се слуша, гледа, чете, напипат златна мина, трудно я пускат. Те се провалят много повече пъти, отколкото успяват, и ние всички помним хиляди такива примери. От „Джон Картър“, за чийто тотален провал група продуценти в студиото са уволнени, до „Пътят на Юпитер“, след когото е редно да се отречеш от Уашовски брат и сестра.

Най-новото творение на антиутопичната вълна в тийнкултурата се нарича „Петата вълна“. Поредната поредица на неизвестен до момента автор, която е купена от студио, което вероятно не си е направило труда да прочете написаното. Те просто чуват – „антиутопия“, „нападение над света“, „тийнейджъри го спасяват“ и веднага вадят парите. „Петата вълна“ е може би най-лошата антиутопия от последните години. В този филм няма нищо оригинално, нищо, което не си виждал, чувал, прочел. Той е „сбирщайн“ от хиляди други книги и филми. Сети се за едно клише от тийнкултурата, антиутопиите, добави и вампирите, ако искаш – там го има.

Колко точно тийн филма се падат на човек? Повече, отколкото един човек може да понесе. Единственото ми облекчение, освен че вече не съм тийнейджър и не милея по никаква младост и загубени лолитски години със сълзи на очи, е фактът, че благодарение на такива неща умният човек може да отсее доброто кино от лошото.

 
 
Коментарите са изключени за Колко тийн филма се падат на човек?