shareit

Колко струва европейското гражданство

| от |

Който е богат, може да си купи почти всичко – дори европейско гражданство. Сделката е проста: срещу 650 000 евро човек може да се сдобие с малтийски паспорт, което пък автоматично го прави и гражданин на ЕС, пише Дойче веле.

Да станеш малтиец, а с това и гражданин на ЕС, е въпрос на пари. Парламентът във Валета прие закон, който урежда продажбата на гражданство. Онези, които не са граждани на ЕС, плащат по 650 000 евро, за да станат малтийци. Техните съпруги или съпрузи и деца под 18-годишна възраст добиват същите права почти без пари – само срещу 25 000 евро на човек.

Малтийското правителство е поверило организацията на този бизнес на фирма с голям опит в уреждането на въпроси, свързани с гражданството. Името ѝ е Henley&Partner, а седалището ѝ е в данъчния оазис Джърси. Председателят на Управителния съвет на фирмата Ерик Мейджър е убеден, че изгодата ще е взаимна – както за неговата фирма, така и за държавата Малта.

Passport

Гражданството като стока

Според най-предпазливите преценки на малтийското правителство, още в първата година приходите от продажбите на гражданство ще възлизат на около 30 милиона евро. Премиерът на Малта Джоузеф Мускат казва в тази връзка, че гражданството е стока, с която си заслужава да се търгува, и че Малта не бива да се отказва от този доходен бизнес. Цената на тази стока щяла да се регулира в зависимост от интереса, проявяван към нея.

Бизнесът с малтийското гражданство, за добро или лошо, ще се отрази и на останалата част на Европа. Малта е част от Шенгенското пространство, а „новите малтийци“ ще могат да се възползват от свободата на придвижване в Европа. Затова кандидатите за гражданство ще бъдат предварително проучвани – за да се знае, например, дали става дума за хора с криминални прояви.

Сред самите малтийци плановете на кабинета предизвикват огромно недоволство. Най-малката страна в ЕС, която има едва 420 000 жители, вече е приела десетки хиляди мигранти от останалата част на Европа. Към тях се прибавят и към 6 000 бежанци от Северна Африка. Притокът на чужденци започва да се превръща в проблем за малтийците, поради което сега те не са склонни да приемат новите богаташи с купено гражданство. От опозицията пък дават пример с руските олигарси и обръщат внимание на факта, че много от кандидатите за малтийско гражданство нито ще живеят в Малта, нито ще са задължени да инвестират в страната.

Getting a Passport

И други страни раздават паспорти

При това Малта не е единствената страна в ЕС, която раздава гражданство срещу заплащане. Унгария например възнаграждава с паспорт всички онези чуждестранни инвеститори, които са вложили поне 250 000 евро в унгарски държавни облигации. В Ирландия чужденецът може да получи разрешително за престой, ако се включи с поне 500 000 евро в реализирането на някой обществен проект в сферата на образованието, здравеопазването, изкуството или спорта. В Португалия разрешително за престой се получава срещу закупуването на недвижим имот, а Австрия дава гражданство на хора, които имат специални заслуги към държавата. По този начин австрийска гражданка стана например оперната певица Анна Нетребко.

Тъй като всички тези нови европейци имат правото да живеят, пътуват и работят неограничено в Общността, мнозина журналисти многократно са питали в коментарите си дали не е редно ЕС да се намеси в тези сделки с гражданство. Отговорът на Еврокомисията е категоричен: „Страните-членки на ЕС разполагат с неограничен суверенитет да решават как и на кого да дават своята националност“. Това право, потвърдено и от Европейския съд, важи дори тогава, когато новите граждани са водени единствено от желанието да въртят бизнес в новата си родина.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Борис Руменов – зевзекът, обичан от всички

| от |

Ако се движите по бул. „Черни връх“ и преминете ул. „Филип Кутев“ на юг, следващите две пресечки ще бъдат ул „Джон Атанасов“ и „Борис Руменов“. Подозираме, че няма човек, който да не е чувал за Джон Атанасов. Българския учен е дал много на човечеството, а в замяна е получил не само име на столична улица, а и световно призвание. Кой тогава е Борис Руменов? Кратка справка в Уикипедия ще покаже, че става въпрос за Борис Николов Руменов. Той е известен повече с псевдонима си „Борю Зевзека“ – известен хуморист, актьор и издател на едно от първите хумористични списания в България.

Борю е роден в Цариброд на 27 декември 1884 година. Там израства, завършва Първа мъжка гимназия в София и следва литература в Софийския университет. Благодарение на щедрата си баба, заминава във Виена, където иска да продължи обучението си, но за беда театралната школа печели неговото внимание и губи уважението на баба му, която спира издръжката. След като липсва силния финансов гръб, Борю завършва драматургия в Загреб.

Започва своята актьорска кариера в Народния театър, но винаги намира време, за да помага на хумористичните страници в печата. Вниманието му е насочено към списание „Барабан“, което за наша голяма радост вече може да се разглежда и в онлайн формат – тук. Писателите в скромното издание наричат себе си „Барабанистите“. Хумористичното перо е наказвало редица дръзки личности, а когато за него се грижат хора като Чудомир, Александър Божинов, Райко Алексиев, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Смирненски, Йордан Сливополски, Сава Злъчкин и Никола Костов, хуморът е не само гарантиран, но и брониран.

За разлика от днешните хапещи шеги, екипът на г-н Зевзека не се е опитвал да удуши всичко, до което се допре. В повечето случаи можете да видите лек и приятен хумор, забавни истории, някоя друга алкохолна вечер пълна с бисери и всичко това само в 20-на страници, както и доста приятни карикатури. Един от върховете на илюстрациите е в юбилейния брой 100 на изданието от 1911 година. Точно там се крият нарисуваните лица на всички, които бият барабана. Добрата новина е, че все още може да притежавате това парче история на символична сума и цялата карикатура може да видите тук. Към края на годината ще стане ясно, че идва време за оръжие и за по-малко усмивки. Балканската война ще мобилизира всички редактори, а вместо перо ще им бъдат зачислени пушки.

Борис Руменов излиза на преден план, оставяйки своето прозвище за списанието и надеждата за по-добри дни. Участва в трите предстоящи войни: Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. След демобилизацията се завръща обратно и възстановява изданието „Барабан“. Бившият главен редактор и вече издател установява с мъка, че огромна част от хората, с които се е смял на своята юбилейна карикатура няма да се завърнат. Всички войни отнемат много повече от смешките на Зевзека – разделят го с приятели като Димчо Дебелянов, Страшимир Кринчев, Август Розентал, Петър Стоянов, Поручк Христо Донев, Александър Константинов, Стоян Шакле и Неделчо Василев. Въпреки тежкият удар, Борю не се предава и продължава да развива изданието си. Впрочем трябва да се признае, че дори и по време на войната се стреми да бъде полезен на изкуството и не случайно създава един от първите фронтови театри в – Полевия военен театър към Първа пехотна софийска дивизия. Автор е на „Балканска комедия“, където познати герои като Ганю Балкански, Газда Джуро и Хасан ага.

Ясно е, че мотивът е обвързан около балканската война и след като сърбинът и черногорецът получават своя дежурен бой, българинът се оттегля от сцената, пък дори и изгубил, той запазва достойнството си. За Зевзека казват, че е човек, който не може да се обвърже с титли и внимание. Той разсмива хората и точно този смях е неговата достатъчна награда. По тази причина може да бъде забелязан сред елита, но и сред обикновените хора. За него всеки човек е интересен. Освен това, покрай всички шеги, Борю е запален на тема „Птицевъдство“. Редактира и същата рубрика във вестник „Заря“. Точно по тази линия променя и хумористичните страници на в-к „Утро“ и „Дневник“ на „Кукуригу“ и „Кудкудяк“. През Втората световна война, Борю вече е насочил таланта си в една друга посока – радиото.

През цялото време зад микрофона се стреми да остане далече от политическия живот. И до някаква степен успява да го прави, докато не идват чуждите стремежи. На 10 октомври 1944 г. пред дома на Борю се появяват двама души. Те заявяват на хумориста, че е арестуван, да вземе минимално количество вещи и да тръгне след тях. Застрелян е в Борисовата градина, а тялото му е хвърлено в Перловската река. Много по-късно ще стане ясно, че никой не е смятал Борю за враг на когото и да било. Неговият единствен опонент се казва Станислав Бъчваров, който сам се прекръства на Вихров. Докато Руменов работи в „Заря“, „Утро“ и „Дневник“, Вихров се опитва да пробие и носи свои творби. За разлика от скромните артисти, Станислав Бъчваров се смята за следващия Шекспир и точно това създава една безумна омраза. Именно Руменов отхвърля огромна част от неговите предложения. Станислав Бъчваров така или иначе искал да разчисти още интелектуални сметки, но за жалост вторият враг Елин Пелин така и не успява да бъде намерен. Безумията на този пишман творец продължават и след разчистването на сметките. Един ден влиза с кон в радио „София“, за да предаде своите творби, които да се четат в ефир. Човешката злоба убива Борис Руменов, а по думите на г-н Вихров/Бъчваров, няколко питиета са помогнали допълнително за тази цел.

 
 
Коментарите са изключени

Ернесто Миранда и четенето на правата при арест

| от |

През 1966 във Върховния съд на САЩ се води едно знаменито дело – Миранда срещу Аризона – което ще изясни, че Конституцията изисква при арест полицията да предупреждава, че арестанта има право да мълчи, че всичко, което каже, може да се използва срещу него и че има право на адвокат дори да не може да си го позволи. Ние ще чуваме тези думи много пъти от филмите; за американците те са известни просто като „предупреждението на Миранда“. Но кой е Миранда и какво е направил?

Роден на 9 март 1941 в Кълъмбъс, Аризона, Ернесто Миранда явно изживява много проблемно детство. Има малко официална информация за Миранда, но шепа достоверни източници предлагат подробности, от които ще се опитаме да сглобим кратка биография на човека преди да видим по-добре документираната (от полицията и съда) част от живота му, довела до „предупреждението на Миранда“.

Майката на Миранда явно е починала, когато е бил много малък, на около 6-годишна възраст, а с останалата част от семейството си той никак не се е разбирал . Когато е в осми клас, вече има присъда за кражба. Година по-късно, след поредна присъда за взлом, той е пратен в превъзпитателно училище. Малко след като е освободен, пак е съден – този път за опит за изнасилване и нападение и отново се връща в училището.

Двугодишен затвор и вече на 17 години, Миранда се мести в Лос Анджелис, където пък е задържат по подозрения във въоръжен грабеж и сексуално посегателство (най-вероятно воайорство). След като навършва 18 се връща в Аризона, където се записва в армията. 15 месеца служба по-късно и Миранда е уволнен без почести; по време на службата си той прекарва известно време в карцера, защото многократно е отсъствал без позволение и отново заради воайорство. Армията му нарежда да отиде на психиатър, но той отива само на една сесия. Отново се завръща в Аризона и арестите и старата песен продължават.

През 1963 г. Миранда се премества със съпругата и дъщеря си в град Меса, Аризона, където изглежда се опитва да тръгне в правия път, намирайки си работа на товарен док във Финикс. И това ни довежда до много по-добре документираната част от живота му.

На 3 март 1963 18-годишно момиче си тръгва от работа в киносалон в центъра на Феникс. Докато върви, похитителят й я хваща в гръб, опира нож в гърлото й и й заповядва да не крещи като държи ръцете зад гърба й. Вкарва я на задната седалка на кола си и я завързва. Вместо да вика или да се опита да избяга по друг начин, тя прави това, което мнозина биха направили с нож до гърлото – замръзва. Карат около 20 минути, след което нападателят й я развързва и сваля дрехите си. Тя се опитва да го избута и крещи: „Моля те, недей“ и „Моля те, пусни ме“. В показанията си по-късно Миранда твърди, че момичето не се е съпротивлявало, докато я изнасилва, и че никога досега „не е имала отношения с мъж.“

След два часа разпити „служителите излязоха от стаята за разпит с писмено признание, подписано от Миранда“. В горната част на документа, голяма част от който е написан на ръка, има следният напечатан на машина текст:

Аз, Ернесто А. Миранда, се кълна, че правя това признание доброволно и по своя воля, без да съм заплашван, принуждаван или да ми е обещаван имунитет и с пълно познаване на законните ми права и разбирайки, че всяко мое изказване може да бъде използвано срещу мен.

Според един от полицаите този текст е бил прочетен на Миранда, но чак след като той вече е направил устно признание.

В крайна сметка Ернесто е осъден на 20 до 30 години затвор за отвличане и изнасилване (както и по отделно обвинение за грабеж) до голяма степен благодарение на този документ. Той обжалва и оспорва достоверността на му, за което твърди, че нарушава конституцията, „тъй като Върховният съд на Съединените щати казва, че човекът има право на адвокат при ареста си“.

При обжалване пред съда, присъдата на Миранда, както и тези на трима други, се счита за противоконституционна. По отношение на Миранда, съдът казва:

Ясно е, че Миранда по никакъв начин не е бил известен за правото си да се консултира с адвокат, нито е било правото му да не бъде принуждаван да се инкриминира ефективно защитено по какъвто и да е друг начин. Без тези предупреждения признанието му е недопустимо. Фактът, че подписва лист, който съдържа напечатана клауза, в която се посочва, че е напълно наясно с правата си, не означава, че ги знае и че прави информиран отказ от тях.

Това решение на съда провокира популярното четене на права при арест, което виждаме толкова често по филмите.

Mesa-City of Mesa Cemetery-Ernesto Arturo Miranda

Що се отнася до Миранда – присъдата му се отменя, но през 1966 е съден отново, жена му свидетелства срещу него и в крайна сметка получава същата присъда 20 до 30 години затвор. На 31 януари 1976 той е намушкан по време на бой в бар и умира.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Чарли Чаплин и Ууна О’Нийл: Една любов в изгнание

| от Вучето |

“Току що се запознах с Чарли Чаплин. Какви сини очи има само!” Това пише 17-годишната Уна О’Нийл на своя приятелка  през 1942 г. Изумително красивото момиче е дъщеря на известния драматург Юджийн О’Нийл и писателката Агнес Болтън. Когато среща великия Чаплин за първи път, самата тя е начинаеща актриса, на която предвиждат голямо бъдеще в киното. Две години преди съдбоносната среща хубавелката е влюбена до уши не в кого и да е, а в Дж. Д. Селинджър, който тогава обаче е световно неизвестен, защото все още не е написал “Спасителят в ръжта”.

Само че писателят е с, меко казано, неприятен характер, а тя – негова пълна противоположност: кротка, свенлива и сдържана. Затова и романсът между двамата е обречен на провал още от самото си начало. Пред бурните страсти със суетния мегаломан Джери тя избира сигурността с 37 години по-възрастния Чарли, на когото ражда осем деца! И ако Чаплин е първият и единствен съпруг за Уна, за него тя е съпруга номер четири.

Преди Уна

Чарли Чаплин може и да е световна звезда, обожавана от хора по целия свят, но на любовния фронт далеч не е толкова успешен. Още при първия брак нещата тръгват на зле. Когато е на 29, се жени за 16-годишната актриса Милдред Харис, понеже тя го забаламосва, че е бременна от него. Алармата се оказва фалшива и бракът, разбира се, не просъществува дълго. Покрай него обаче старлетката успява да намаже дебело, тъй като  я затрупват с оферти да се снима във филми.

Чарли очевидно си пада по тийнейджърки, защото и втората съпруга е на 16, когато се жени за нея. Този брак е придружен от грандиозен обществен скандал. Актрисата Лита Грей, която участва във филма на Чаплин “Треска за злато” oт 1925 г., твърди, че Чаплин я принудил да се омъжи за него, забременявайки я “неочаквано”. Въпреки че публично го нарича “манипулативен плейбой”, Грей издържа в оковите на този брак цели три години (с година повече от предишната съпруга) и дори ражда двама сина на Чаплин. След това обаче следва шумен развод, съдебното дело по което се разпростира на повече от 50 страници.

Lita_Grey

Снимка: By studio work for hire – [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21572834

Разочарован от провалените си връзки до този момент, Чаплин се въздържа да забременява млади актриси в продължение на девет години. После обаче среща 22-годишната звезда от Бродуей Полет Годар. Този път тя е тази, която успява да го завлече пред олтара, лъжейки го, че е на 17. Двамата са заедно цели седем години преди ревността да сложи прът в колелата на брачната кола. За разлика от предишните съпруги, Годар е горда и независима жена и се дразни от опитите на мъжа си да контролира живота и кариерата й. Това е и основната причина да си тръгне от семейното имение през 1940 г., скоро след премиерата на общия им филм “Големият диктатор”.

Но четири се оказва щастливото число на Чаплин. На 53 той е вече прочут и преуспял актьор и режисьор, когато се случва най-щастливото събитие в живота му, както сам определя срещата си с Уна.

NPG P283; Charlie Chaplin by Strauss-Peyton Studio

Снимка: By Strauss-Peyton Studio – National Portrait Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24576869

ФБР и други главоболия

Когато двамата се женят през 1943 г., Уна не подозира, че заради политическите пристрастия на съпруга си и съдебните проблеми, причинени от озлобена бивша любовница, ще им се наложи в най-скоро време да напуснат Щатите. Всичко започва, когато актрисата Джоан Бари заявява на всеослушание, че е бременна от Чаплин. Той отрича и Бари завежда съдебен иск за бащинство. Поредният скандал около  актьора става повод директорът на ФБР Едгар Хувър, който от години подозира Чаплин в подривна прокомунистическа дейност, да организира кампания за целенасочено очерняне на обществения му имидж. Компроматите буквално заваляват. Обвиняват го в неблагодарност към САЩ – държавата, която го е приютила като 19-годишният млад британски актьор през 1908г., а цензурата спира от прожекция филма му “Мосю Верду”, в който Чаплин остро критикува капитализма и световната надпревара във въоръжаване със средства за масова унищожение.

ФБР обвинява Чаплин по четири параграфа, най-сериозният от които е нарушаване на Конвенцията за трафика на бели роби от 1910 г., криминализиращ извеждането през щатската граница на жени за сексуални цели. Въпреки че липсват каквито и да е сериозни доказателства в подкрепа на обвиненията, Чаплин е изправен пред съда през март 1944 г. и при евентуална присъда, го грозят 23 години затвор. Бедите обаче не свършват дотук. Когато Джоан Бари ражда дъщеря си Керъл Ан през октомври същата година, съдът отсъжда в нейна полза, въпреки че не е допуснал като доказателство кръвни проби за установяване бащинството на Чаплин. Актьорът е осъден да изплаща издръжка на Керъл Ан до навършване на 21 години.

Chaplin_City_Lights_still

Снимка: By United Artists – www.creativelydifferentblinds.com/TVStageandFilm/CharlieChaplin/CityLights, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19983420

В такава нажежена обстановка Чаплин не вижда друга алтернатива освен да заживее в изгнание в чужбина. Добър случай за това се удава, когато през септември 1952 г. семейството заминава за Лондон за премиерата на “Светлините на рампата”.  Намерението им е повече да не се върнат в Америка. Въпреки че още на другия ден от Правосъдното министерство заявяват, че Чаплин е свободен да се върне в страната и че няма да бъде подложен на политически гонения, той отказва. Вместо това праща Уна да сложи в ред нещата му. След това двойката се установява за постоянно в Корсие-сюр-Веви, в имението Маноар дьо Бан край Женевското езеро.

Живот в Швейцария

Изглежда, че най-после трудните времена са отминали и вече на територията на политически най-неутралната страна в света, любовта между Чарли и Уна разцъфтява с пълна сила. Чаплин никога не е бил по-щастлив, а и не може да бъде по-благодарен за безусловната любов, с която Уна, в своята ненатрапчива тиха смиреност, не престава да го обгръща през последните години. Тя се движи около него, не, рее се около него с лекотата на небесен ангел и прави всичко да изглежда по-добро и по-красиво.

“Всеки ден от живота си с Уна,” пише Чаплин в автобиографичната си книга, “не преставам да се удивлявам и да преоткривам дълбокия й и красив характер. Дори понякога, както си върви пред мен  по тесните градски улички с това нейно простичко достойнство, изпъната като струна крехка фигура и пригладени назад тъмни коси, в които проблясват сребърни нишки, чувствам как буца засяда в гърлото ми и ме връхлита вълна от безкрайна любов и възхищение заради всичко, което е тя.”

Oona_O'Neill_-_1943

Снимка: By Associated Press – Ebay, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29088723

Въпреки всички изгледи в миналото, че би могла да има блестяща филмова кариера, Уна предпочита да прекара остатъка от живота си в сянката на мъжа, когото обича безгранично. В редките интервюта, които дава, казва, че е удовлетворена от ролята си на съпруга и майка на осемте им деца и не би желала нищо повече за себе си в този живот. “Чарли е целият ми свят”, признава тя през 1960 г. Затова, когато на 88-годишна възраст Чаплин издъхва в съня си в дома им на Коледа, тя предпочита да прекара остатъка от живота си ту в Швейцария, ту в Ню Йорк в усамотение и почти в пълна изолация от външния свят. Сама тя си отива от този свят 14 години по-късно, през 1991 г., от рак на панкреаса. Погребана е до съпруга си в Корсие-сюр-Веви.

Днес семейното имение е превърнато в музей. Във всяка стая има голям екран, на който се прожектират домашни видеа от семейния архив, както и откъси от документални филми от времето, когато Чаплин е обявен за персона нон грата от американското правителство. В съседство на къщата има музей с восъчни фигури, пресъздаващи различните му филмови роли, както и ресторант, кръстен на най-известното му екранно превъплъщение – Скитника.

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Сайбърсин – да управляваш икономика само през компютри

| от |

На 11 септември 1973 военна хунта насилствено пое контрола над Чили, което по това време се ръководи от президента Салвадор Алиенде. Алиенде става президент със съвсем демократични избори, но след военния преврат, генерал Аугусто Пиночет поема властта и управлява Чили като диктатор до 1990. Режимът на генерала разтуря Конгреса, поема контрола върху медиите и се заема с премахването на социалистическите и демократичните институции, които правителството на Алиенде създава.

В разгара на тези дейности военните откриват странна стая в необозначена офис сграда в центъра на Сантяго. Помещението е с шестоъгълна форма със седем бели стола от фибростъкло, подредени в кръг с лице един към друг. Тази „оперативна зала“ е част от сложна система, наречена Cybersyn – технологично и инженерно изключително амбициозен проект, чиято цел е да контролира на социалистическата икономика на Чили.

Salvador Allende Gossens-

Салвадор Алиенде

Алиенде се надява да покаже на света, че версията на социализма в Чили ще бъде различна от комунистическите и социалистическите експерименти в другите червени страни. Конституцията ще бъде запазена, пресата няма да бъде цензурирана, гражданските свободи ще бъдат защитени. Правителството започна с увеличаване на заетостта и заплатите, както и прилагането на аграрни реформи.

Най-голямото предизвикателство пред Алиенде (което е предизвикателството и на всички социалистически революции като цяло) е да превърне частния бизнес в публичен. Правителството поема контрол над около 150 предприятия, включително и над някои от най-големите компании в Чили. Но това огромно поглъщане представя проблем: правителството сега трябва да се увери, че всичко, което е взело, е в състояние да продължи да функционира и да произвеждат достатъчно стоки за народа.

Фернандо Флорес, съветник на Алиенде , има идея как да управлява чилийската икономика – чрез една сравнително нова наука, наречена кибернетика. Кибернетиката започва да става популярна някъде през Втората световна война. Когато хората създадат нови видове машини, започват да се насочват и към от разработването на системи за управление на тези машини. Резултатът е кибернетиката.

В Англия през 60-те години бизнес консултантът Стафорд Биър прилага кибернетика в бизнес управлението като вярва, че на един бизнес може да се мисли като интелигентна система. Ако целта е да се вдигнат продажбите или да се работи по-ефективно, човек би могъл да проектира кибернетична системата така, че да работи за постигането на тази цел. Флорес мисли, че кибернетиката може да се ползва за управление на икономиката на Чили и Биър е развълнуван от възможността да приложи идеите си в такъв голям мащаб. Консултантът пристига в социалистическата държава през 1971 и така започва проектът „Cybersyn“.

Стафорд Биър първо направи кибернетичен модел на чилийската икономика, който очертава как отделните й части се свързват в по-голямата система. Той също така иска те да общуват лесно помежду си, което смята да стане чрез компютри.

Биър също така иска цялата тази сложна система да има някакъв физически интерфейс. И това ни връща към шестоъгълната стая, открита след свалянето на правителството.

Помещението, създадено от Стафорд и дизайнери от Чилийската група за индустриален дизайн, трябва да служи както на обикновени служители, така и на бюрокрация от по-високите държавни нива. Всеки стол има пепелник, място за чаша уиски и набор от бутони, които контролират екраните по стените.

Стаята е безупречна откъм дизайн, но технология й е изключително тромава. По някакъв начин изглежда, че стаята е готова за бъдеще, което още не е пристигнало. Докато проектът Cybersyn се гради, правителството на Алиенде е пред ред беди. В разгара на Студената война, когато Латинска Америка се превръща в бойно поле, САЩ активно работи с хора от Чили, които са противници на Алиенде. Безработицата в държавата, както и инфлацията започват да нарастват.

Тогава, едва 3 години след избирането на Алиенде, се случва чилийският 11 септември. Докато президентският дворец е бомбардиран от военната хунта, подкрепена от ЦРУ, президентът се обръща за последен път към народа по радио: „Да живее Чили, да живеят хората, да живеят работниците“. Същият ден Салвадор Алиенде отнема живота си.

По време на управлението на Пиночет около 38 000 души са били вкарани в затвора, а повечето от тях са били измъчвани. Близо 3000 души са екзекутирани, 1200 души изчезват, а около 200 000 души са изселени в други страни.

Проектът Cybersyn никога не се довършва в работещ вариант. Самата операционната зала е завършена, но никога не се използва. Технологията едва ли щеше да помогне на социалистическата икономика на Чили. Но при условие, че САЩ правят всичко по силите си, за да пропадне правителството, може би нито една технология няма да помогне.

През 2000 ЦРУ признава подкрепата си за преврата над правителството на Алиенде. Фернандо Флорес, неговият съветник, прекарва 3 години в затвора, след като Пиночет поема властта. Стафорд Биър продължава да изнася лекции за кибернетиката до смъртта си през 2002.

 
 
Коментарите са изключени