shareit

Коледни шоколадови звезди

| от |

Повечето от вас познават Аделина Марини като журналист и създател на сайта http://www.euinside.eu/. И ако горещо препоръчваме статиите, анализите и интервютата на европейска тематика, днес решихме да покажем ‘сладката страна на нещата’, защото обичаме нестандартните гледни точки. И тъй като до Коледа остават по-малко от 10 дни, време е Аделина Марини да обяви Коледата за открита.

Нищо не прави Коледата по-Коледа от това да имаш деца. Те са тези, които вярват в чудеса, магия и виждат вълшебства там, където ние възрастните обикновено виждаме само работа и загуба на време. Затова и Коледата ми е любимото време, когато се сещам, че все още не съм пораснала и искам да мога да виждам вълшебства, магия и чудеса всеки ден. Или поне на Коледа. Едно от нещата, които правят Коледата специална и очакването голямо, са сладките. В католическата култура адвентът е съпроводен с много сладости, а не с тежък пост, както е при православните християни, за които мъката и себепоглъщането са основна ценност. Всички добре знаем за адвент-календара, при който се полага малко шоколадче за всеки ден от декември до Коледа, когато ще дойде Голямото нещо.

По купища семейни и житейски обстоятелства католическият подход ми е много близък. Затова и коледното дърво се украсява на 1 декември или уикендът преди него. Цялата къща се украсява постепенно след това, за да може да има по нещо ново до Коледа, че да не „омръзва“ и да не се превръща в част от интериора. Това е много важно. Второто важно е да имате под ръка голям рецептурник, за да може всеки уикенд до Рождеството да правите различни сладки и по този начин да поддържате адреналина на децата, на дома си, а и на себе си. Все пак това е времето, когато забравяме за диетите и опъващите ни се дрехи.

1469971_3680723754041_1715229832_n

 

Интернет е чудесно място за намиране на рецепти, но отнема много време да изберете какво точно търсите. Преди няколко години на бензиностанция някъде в Германия попаднах на книжка с традиционни рецепти за коледни сладки. Цели 100 на брой (СТО), придружени от чудесни снимки и обяснения за тънкостите при работата с шоколад, обикновено тесто, ядки и прочие. Вече няколко години работя по рецептите в тази книжка и трябва да отбележа, че е по немски прецизна. С други думи, ако спазвате точно дозите и продуктите, ще се получи точно това, което виждате на снимката. Та, от всички рецепти, които досега пробвах, повечето се приеха добре от взискателната „публика“, която вече не е никак малка, но все така по детски „адвентска“. Но любимите им сладки са шоколадовите дюлеви звезди. Те са и най-пипкави от всички, които съм правила досега, но пък суматохата около приготовлението е очарователна и лекува всякаква умора.

Та за тях са ви нужни следните продукти: 150 гр. пудра захар, 200 гр. брашно, 50 гр. царевично нишесте (царевично брашно става също), 50 гр. какао на прах, 3 яйчени жълтъка, 200 гр. студено масло, 125 гр. дюлево желе (или пелте, както е познато в България), 1 ч.л. лимонов сок или кайсиева есенция (не я препоръчвам), пудра захар за украса, брашно за омесването.

1461802_3680724034048_1918790931_n

Върху работния плот пресявате брашното, слагате пудрата захар, нишестето (брашното), какаото, омесвате ги хубаво и правите в средата кладенче. Тук в Хърватия имаме няколко вида брашно и да ви кажа още не съм разучила всички, но основните два вида са „остро“ и „меко“. В тази рецепта няма пояснение, защото в Германия не правят голяма разлика, но в случай, че правите, да ви кажа, че за тези сладки за предпочитане е „мекото“ брашно, което според мен отговаря на най-обикновеното тип 500. В кладенчето слагате яйцата и нарязаното на парченца студено масло. Много е важно да е току-що извадено от хладилника. Омесвате всичко това, като ще усетите по време на месенето, че от топлите ви ръце маслото започва да омеква и да слепва всички останали продукти. Съветвам ви да внимавате с ръсенето на още брашно за омесването, защото може да направите тестото доста по-твърдо, а това ще направи бисквитките ронливи. Най-добре е да не добавяте още, след като тестото „изконсумира“ всичкото брашно. Маслото ще е размекнало достатъчно, за да не ви полепва тесто по плота или съда, в който месите. Но това ще си го усетите сами. Като получите хомогенна, кафява и вече мазничка топка, я размачкайте с ръце като за питка, увийте я в свежо фолио и оставете тестото за около половин час в хладилника да стегне.

1504035_3680723954046_742794122_n

През това време включете фурната на 160 градуса, пригответе си тавата с хартия за печене (ще ви трябват 2 тави) и си извадете формичките за рязане. Това е нещото, което дечурлигата най-много обичат. Като ви изтече времето, извадете тестото и го разточете с точилка, която е хубаво да наръсите добре с брашно, за да не ви залепва тестото. Отдолу на плота също наръсете малко брашно. Разточете до дебелина 3 мм или както сами прецените след първия път. Не е хубаво да са много дебели звездите, защото все пак трябва да ги разглеждате като двойни, тъй като ще ги лепим с пелтето. Половината от звездите трябва да имат дупка в средата, ако имате с по-малка формичка на звезда, а може и с кръгче. Каквото имате под ръка. Вече продават най-различни формички, така че, може да си ги направите „по учебник“ за разкош. Нареждате ги в тавата и печете около 12 минути.

След това вадите, охлаждате (може на балкона) и слепвате с пелтето. Пелтето по принцип си го правя сама, понеже много обичам, но ако нямате, може да ползвате всякакво друго сладко по ваш вкус. В рецептата препоръчват пелтето да се разреди с лимоновия сок, за да стане годно за мазане, че иначе е по-твърдичко. Слагате върху звездите, слепвате с близначките с дупката, които предварително сте наръсили с пудра захар, и подреждате в съда, в който искате да ви стоят и да ви красят. Важно е да наръсите звездите с дупката отделно, защото иначе ще ви скрият дупката с желето и така се губи естетическия ефект от цялата работа. У нас тези сладки не успяват твърде дълго да красят дома или да разнасят ухание, защото изчезват за секунди, но поне може да се снимате с тях. Успех с първия опит и с пожелание за добре дочакана Коледа.

1486803_3680724274054_1447395905_n

 
 
Коментарите са изключени

Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята

| от |

На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.

Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.

Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).

Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.

Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.

Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.

Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.

Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.


View this post on Instagram

54 anni, 8 mesi, 6 giorni, 5 ore, 32 minuti, 20 secondi e 3 decimi. Questo è il tempo che il giapponese Shizo Kanakuri ha impiegato per completare la Maratona Olimpica di Stoccolma 1912. Il ragazzo di Tokyo era il favorito per la gara, ma al 30esimo chilometro è misteriosamente scomparso, facendo perdere le proprie tracce e ricomparendo solo molti mesi dopo in Giappone. La sua storia? Stanco della corsa il giapponese si era fermato per un „riposino“ a bordo strada, ma si era risvegliato solo a notte inilotrata. La vergogna fu tale che preferì scomparire e ritornare in patria sotto falso nome. Solo nel 1966 un giornalista svedese scoprì la vicenda e organizzò assieme al signor Kanakuri gli ultimi fatidici 12’195 metri necessari per completare la sua maratona. Meglio tardi che mai…Buonanotte! The guy from Tokyo was the favorite for the race, but at 30th kilometer mysteriously disappeared. Apparently tired of the race, he decided to do a „nap“ but waking up at night, he preferred to shame and appear back with another name. In 1966 a Swedish journalist discovered the story and organized the last 12’195metri to complete the marathon. Better late than never…Goodnight! #neverbackdown #goodnight #champion #buonanotte #maratona #race #tokyo #shizokanakuri #japan #kanakuri #svezia1912 #stockholm1912 #run #speed #olimpiadi #marathon #olympicgames #olympics #amazing #believeit #magicstory #instaphoto #sport #goodnightworld #corsa #betterlatethannever #megliotardichemai #curiosity #mds #mdscollections

A post shared by Momenti di Sport (@momentidisport_) on

След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.

Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.

Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.

Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.

„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.

Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.

Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.

Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Дикенс основава клуб на паранормалните явления

| от |

„Ловци на духове“ излиза през далечната 1984 г. и това затруднява сериозно участието на Чарлз Дикенс. Не се оплакваме от присъствието на Бил Мъри, но какво е общото между филма и автора на „Оливър Туист“? Историята ни връща през 1855 г. и колежа в Тринити. Там група приятели се събират, за да обсъждат най-различни паранормални явления през годините.

Скромната група по-късно основава клуб с името „The Ghost Club“ и Чарлз бил един от основополагащите господари. Дори и тогава се среща скептицизма на обществото, особено след като редакторите на лондонския The Times започват смело да се подиграват на господата. Една добра новина е бил фактът, че освен Дикенс, компания правил и сър Артър Конан Дойл.

Davenport_brothers

Снимка: By http://memory.loc.gov/rbc/varshoud/3c12397r.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3487841

Очевидно и създателят на „Шерлок Холмс“ се е наслаждавал изключително много на паранормалните явления, особено след като по-късно имаме история като Баскервилското куче. Ако се чудите кой е бил по-големият критик на всички събития, тогава говорим за Дикенс. Той не се доверявал на всичко, което получавал като история, докато Дойл бил изключително отдаден на всяка история и вярвал безрезервно на всяка налудничева идея. Смешни или не, господата били повикани, за да докажат дали една къща е обладана от духове или всичко е просто добре сглобена измама на братята Девънпорт.

Магьосниците показвали как музикалните инструменти започвали да свирят самостоятелно, защото бившите им собственици – вече в отвъдното – отказвали да ги пуснат. Разбира се, Дикенс и компания доказали точно обратното – показвайки тайната на този магически трик. Клубът приключил да съществува, когато Дикенс починал през 1870-а година. Цели 12 години бил съоснован отново и продължава да съществува до днес. Впрочем дори приема членове с месечна такса от 25 паунда, което никак не е малко.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Цуненага Хасекура – един японец в двора на Фелипе III

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

 

В края на XVI век, Япония преживява един от най-бурните периоди в своята история – краят на т.нар. ера „Сенгоку“. Двама пълководци – Нобунага Ода и Хидейоши Тойотоми успяват да обединят по-голямата част от разкъсваната от феодални войни държава. В последствие, японците отправят поглед отвъд моретата и организират кървава кампания за завладяване на Корея. Същевременно, близо до сърцето на империята се създават няколко търговски колонии на европейците, които носят със себе си както нови стоки, така и ценните огнестрелни оръжия, с които Ода печели своите кампании. За японците става жизнено важно да си гарантират вноса на безценната нова технология и също така да регулират търговските апетити на португалци и испанци, които освен стремеж към доминиране на вноса, се опитват да разпространят своята чужда за местните вяра – християнството.

В началото на XVII век, властта в Япония преминава в един от доверените хора на Ода – Йейасу Токугава. Той, осланяйки се на своя благороден произход, взема върховната военна титла шогун и окончателно налага властта си над японския архипелаг. Новият господар на Изгряващото слънце не харесва християните и всячески се опитва да пресече разпространението на тази странна и пацифистична вяра, която според него застрашава устоите на японското общество. Политиката му е продължена особено ревностно от наследника му – Хидетада Токугава. Ограниченията скоро се превръщат в открити гонения (1613-1632г.), в хода на които няколко стотин новопокръстени японци намират смъртта си. Първите гонения започват още в края на управлението на Тойотоми, но при шогуните Токугава натискът на властите срещу новата вяра достига своя връх.

Hasekura_in_Rome

Снимка: By Claude Deruet – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=308065

В тази сложна обстановка, през 1613 г., даймьо-то на Седнай – Масамуне Дате организира посланичество, което да подпомогне търговията с европейците и да потърси начин за преодоляване на напрежението около гоненията. Целта е да се организира дипломатическа мисия, която да достигне Европа и да занесе основните предложения на японците до главите на християнския свят. Макар това да не е първата японска експедиция (първата е през 1582 г.), настоящата мисия ще бъде първия опит за дипломатическо регулиране на взаимоотношенията с краля в Мадрид, който по това време, управлява и Испания и Португалия.

Мисията е поверена на високо уважаван самурай и потомък на императорската династия – Цуненага Рокуемон Хасекура. Цуненада е от среден по значимост местен род – Хасекура, чийто владения днес са част от град Кавазаки. От поколения, мъжете от рода Хасекура служат на даймьо от рода Дате и Цуненага вероятно израства редом с Масамуне, на когото служи предано. Имайки предвид бойната слава на Масамуне като един от най-храбрите командири в армиите на Тойотоми. За разлика от своя сюзерен и наследника му Токугава, господарят на Дате не е така скептичен към християните и вярва че разпространението на новата вяра не е така вредно за империята. Поради тази причина, той инвестира лични средства и изгражда един от първите японски галеони (яп. нанбан-сен – „кораби на южните варвари“), кръстен „Дате Мару“. Построен за около два месеца от над 4000 майстори, корабът трябва да отведе 180 души през бурните океани до Рим, където Хасекура да се срещне с папата.

През 1610 и 1612 г., японците изпращат две експедиции до Мексико през Тихия океан, но техните резултати са доста ограничени и именно на Цуненага се пада честта да потърси решителен дипломатически пробив. Редом със 100 търговци и 40 самураи от хората на Токугава и Дате, на борда плават и 40 испанци и португалци от мисиите на Испания в Япония. Тяхната първа цел е Акапулко.

Sanjuanbautista

Реплика на един от корабите
Снимка: By No machine-readable author provided. Per Honor et Gloria assumed (based on copyright claims). – No machine-readable source provided. Own work assumed (based on copyright claims)., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=308057

Флотът напуска Япония от град Ишиномаки в края на октомври, 1613 г. След тежко пътуване през огромния Пасифик, японския галеон достига нос Мендосино в дн. Калифорния през януари, 1614г., а на 25-ти същия месец, мисията благополучно пристига в Акапулко. Тук се случва и първият инцидент, причинен от културните различния. Испанците се отнасят непочтително към даровете, пратени от шогуна за европейците. Самураите не губят време в приказки, а набързо се вкопчват в ръкопашна схватка, завършила с неколцина ранени. В крайна сметка след два дни на несигурност е въдворен ред. Японците, освен осмина, предават оръжията си за продължителността на престоя си в Мексико, а испанските власти издават прокламация, че всеки, който ги обиди на думи или дело го чака сериозно наказание. Така, в относително спокойствие Цуненага и хората му прекарват два месеца в Акапулко преди да заминат за град Мексико.

В столицата на Нова Испания, японската делегация прекарва още два месеца преди да поеме към Веракруз. Цуненага е приет с почести от вицекраля на Нова Испания – Диего Фернандес де Кордоба, маркиз на Гуадалказар и граф на Посадас. Тук 63-ма японци приемат християнството от архиепископа на Нова Испания и част от тях, най-вече търговци, остават в Мексико за да тъгуват и да създадат основа за бъдещ износ на стоки от Япония. Останалата част от експедицията достига Веркруз и в началото на юни, 1614 г. поема към Европа.

След тежко плаване и борба с бурния Атлантически океан, японците пристигат в Санлукар в средата на октомври, 1614г. Според описание на тогавашен испански хронист, свитата се състояла от тридесет войни с техните остриета, както и 12 стрелци с лъкове и алебардисти с оцветени копия и церемониални остриета. До края на годината, Цуненага и свитата му остават гости на херцога Медина-Сидония – Алонсо Перес де Гузман и де Сунига-Сотомайор. В края на месец януари, 1615 г., те пристигат в Мадрид, където Хасекура се среща с крал Фелипе III и му предава специалните писма, изготвени от Дате. Кралят се запознава с тях и обещава да удовлетвори желанията на японските благородници.

Японците остават в Мадрид половин година, през което време и Цуненага приема християнството под името Фелипе Франсиско Хасекура (среща се и като Факсикура – б.а.). По план, през лятото делегацията продължава пътя си към Италия. Заради буря в Средиземно море, японците се отбиват в Сен Тропе. Престоят им във френското пристанище е паметен, а местна хроника дава следната информация:

„Те [японците] никога не докосват храната с ръце, а вместо това използват две пръчици, с които се хранят, държейки ги с три пръста. Издухваха си носа със странни меки салфетки (т.нар. японска хартия, направена от растителни микрофибри – б.а.). След като ги използваха веднъж ги хвърляха на земята и се забавляваха много докато гледат как нашите сънародници вървят след тях и ги събират с почуда. Мечовете им с атака остри, че ако поставиш парче хартия върху острието и духнеш срещу нея, тя ще се среже на две“.

Фактически, посещението на Цуненага в Сен Тропе е първия път в историята, в който японци контактуват с французи.

Oldmexicocity

Как изглеждало Мексико през XVII век.

Снимка: By Juan Gómez de Trasmonte, 1628 (d. 17th century) – Mexico Maxico, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3791225

След този забележителен за времето си престой, японската мисия пристига във Ватикана, където е приета от папа Павел V през ноември, 1615 г. Цуненага предава позлатените писма от Дате – едното написано на японски, а другото на латински. Папата се съгласява да изпрати още мисионери към Япония, но оставя окончателното решение на търговските въпроси на краля на Испания. Междувременно, Хасекура е провъзгласен за патриций и почетен гражданин на Рим – двете грамоти и до днес се съхраняват в архива на префектурата Сендай.

След като прекарват зимата в Рим, през пролетта на 1616 г., японците се завръщат в Испания, където отново Хасекура се среща с краля. Фелипе съвсем не е така гостоприемен. Покрай последния бунт на клана Тойотоми през 1614 г. (скоро след заминаването на Хасекура), шогунът Токугава е забранил делото на християнските мисионери във владенията си и е започнал поредица от гонения, които сериозно нарушават добрия тон по отношение на испанците и португалците. Без да успее да постигне окончателен дипломатически успех, но не и преди да обиколи Пиренеите, Цуненага започва дългото си завръщане към Япония през юни 1616 г. Неколцина от самураите остават да живеят в Испания. Техните потомци, носещи фамилията Japón и до днес живеят в град Кориа дел Рио край Севиля. Днес, родът Japón наброява над 650 души, а една от предците им дори носи титлата мис Испания.

Групата на Хасекура прекосява Атлантика за пореден път и достига Нова Испания, където японците прекарват следващите две години, преди отново, през Акапулко, да поемат към дома. Отново на борда на своя японски галеон, Цуненага и хората му достигат Манила през юни 1618г. Корабът им е откупен от местните испански власти, които го използват като добавка към силите си, с оглед зачестилите нападения на холандци и англичани. Хасекура прекарва повече от година във Филипините и в крайна сметка се прибира у дома едва през 1620г., след като е прекарал седем години в странстване, отвело го на над 55 000 километра на три континента и през два океана.

Hasekura_Travels

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1605729

Япония, в която Хасекура се завръща е доста променена. Рода Токугава е смазал християнството със своите гонения, а даймьото Дате се дистанцира от своя подопечен самурай за да избегне гнева на шогуна. Изолиран, но верен на своята нова вяра, Цуненага Хасекура умира от болест през 1622 г. – едва петдесет годишен. Неговия син и слуги са преследвани и избити от японските власти. Внукът му Цуненобу оцелява и наново създава рода Хасекура, който съществува и до ден днешен – вече тринадесет поколения. Самото пътуване до Европа е забравено. Когато през 1862 г., японците изпращат дипломатическа мисия към Европа, тя остава в историята като „Първата японска дипломатическа мисия“. Едва десет години по-късно, при поредното дипломатическо посещение на японци в Италия, в архива на Венеция са открити документи, показващи че в началото на XVII век, техни предци вече са посещавали европейските държави. Така започва преоткриването на Хасекура и неговата мисия. Днес, великото пътуване на Цуненага е ознаменувано с редица негови паметници – в Манила, Хавана, Акапулко и Читавекия. В самата Япония има три негови паметника – два в Осато и един в Ишиномаки, от където самураят и неговите спътници потеглят към изгрева на своето седем годишно пътуване.

 

 
 
Коментарите са изключени

Как се превъзпитава нацист: Историята на Берт Траутман, който игра мач със счупен врат

| от |

Берт Траутман е роден на 22 октомври 1923 г. в Бремен, Германия. Синеок и рус, Траутман е продукт на бурния политически климат в страната след Първата световна война. Той израства заобиколен от нацистката пропаганда, обвинява евреите за икономическите проблеми на страната и вярва, че някои германци, като него, са представители на „висшата расата“.

Затова не е изненадващо, че той се присъедини към хитлеровата младеж, когато е на десет. По-късно каза: „На тази възраст просто искаш приключения. Беше като американските бойскаути. Беше забавно – спорт, спорт, спорт. Твърдението, че тогава сме били нацисти, е глупост. Промиването дойде по-късно.“

Bremen montage

Родното място на Берт Траутман – Бремен

И промиването е сериозно:

Въпреки че не го осъзнавате, умът ви е повлиян от нацистката пропаганда. Постоянно слушате политическите изказвания. Хората предпочитат тази, които приличат на тях, и нацистите ни казваха, че германският народ търпи страшни жестокости в Полша. Тогава не осъзнавахме силата на пропагандата… Хитлер използва шанса си и всява смут в страната. Той ни каза: „Ако гласувате за мен, ще ви дам това, ще направя онова“. Хората нямаха представа, че се подготвя за война. Те просто искаха храна и възможности за семействата си.

Когато войната започва, той с нетърпение се записва доброволно за германската армия.

Повечето от приятели ми направиха същото, не сме мислили защо или за какво. Хитлер беше повлиял на образователната система до такава степен, че не формирахме свои мнения. Бяхме промити.

След почти 3 години на Източния фронт, останал един от 100-те живи войници от своя полк от първоначално 6000 човека, през март 1945 г. Берт решава да дезертира от германската армия. Той се отправя към дома си в Бремен, опитвайки се да избегне силите и от двете страни на боя. „Блуждаех, докато не падна нощта. Озовах се близо до някакво село. Беше отвратително тихо. Влязох в една плевня да пренощувам, но от нищото изскочиха американци.“ Те го карат да се обърне с ръце на тила. „Чух пушките им да зареждат – щяха да ме застрелят.“ Но по някаква причина не го правят. „Нямам представа защо, но командирът им просто каза да се махам. Така и направих. Тичах и тичах, но се натъкнах право на шест британски войници. Те не бяха толкова мили.“

В лагера в Англия има проблем не толкова между военнопленници и пазачи, а между самите затворници. Много от заловените германци се оказват пламенни антинацисти, докато други все още са за нацизма, а има и немалко между двете мнения. Тези групи не се разбират добре и нещата британците са принудени да ги разделят въз основа на политическо мнение.  Група А: антинацисти; Групи Б: малко или много политически неутрални; и група В: нацисти. Берт Траутман е пратен в група В. По-късно той казва: „Когато хората ме питат за живота, казвам, че образованието ми започна, когато стигнах в Англия. Научих се на човечност, толерантност и прошка“. Неговото превъзпитание започва, като е принуден да гледа филм за Холокоста и концлагерите.“Първата ми мисъл беше: Как моите сънародници могат да правят такива неща?“ След това е накаран да бъде шофьор на еврейски офицер, сержант Херман Блох, когото „бързо видях Блок и всеки друг евреин като нормален човек. В началото понякога му се ядосвах, но след време разговарях с него, сякаш той е просто още един английски войник. Харесвах го. “ 

Докато постепенно изоставя нацистката идеология, Берт в свободното си време играе футбол – хоби, което има още от малък и за което му дават сертификат за спортни постижения, подписан от самия президент. 22-годишният младеж бързо става звезда в лагера. Той играе като халф, докато не преминава на врата след като получава контузия.

След като е освободен от лагера през 1948 г. Траутман решава да остане във Великобритания, като работи за правителството, разоръжавайки бомби. Той също така продължава да играе вратар – полупрофесионално за Сейнт Хелънс Таун. Талантът бързо се забелязва и Манчестър Сити му предлага позиция през 1949 г. Но ако имаш бивш награждаван немски войник в тима си, не седи добре пред хората, особено толкова скоро след войната и особено сред еврейското население. Затова тълпа от над 20 000 души протестира пред стадиона и изпраща писма, в които се подиграват на отбора за привличането на бивш член на Луфтвафе.

Въпреки това, равинът в Манчестър, д-р Александър Алтман, пише писмо, публикувано в Manchester Evening Chronicle: „Въпреки всичките жестокости, които претърпяхме от германците, ние не бихме се опитали да накажем с омраза отделен човек, който не е свързан с тези жестокости. Ако футболистът е добър човек, бих казал, че няма вреда в него. Всеки случай трябва да се преценява според собствените му заслуги…“ И тъй като поведението на Траутман е образцово, в крайна сметка той печели феновете на своя страна. „Благодарение на Алтман, след месец всичко беше забравено… По-късно влязох в еврейската общност и се опитах да обясня нещата. Опитах се да им обясня за ситуацията с хората в Германия през 30-те години и лоши обстоятелства тогава…“

Разбира се, помага и че е много добър на игрището. Например, в първия си мач в Лондон, първоначално е освиркан и обиждан по всякакъв начин от публиката. Но въпреки това, след като прави няколко наистина изключителни спасявания в мача, в края получава овации дори и от противниковия отбор.

Bert Trautmann's Neck Brace

Яката, с която е превързан след инцидента

Въпросният инцидент става на 5 май 1956 г. по време на финала за Купата на футболната асоциация, по-известна като ФА Къп, между Манчестър Сити и Бирмингам Сити. През второто полувреме резултатът е 3-1 за Манчестър Сити. Траутман пази вратата, когато противников играч, Питър Мърфи, се опита да вкара. Траутман се хвърля за топката и коляното на Мърфи го удря зад ухото.

Той вижда звезди и изпитва сериозна болка в главата и шията. Но поради по онова време не се позволява играчите да бъдат заменяни и Берт Траутман играе последните шестнадесет минути от играта „в нещо като мъгла“.

Въпреки тази „мъгла“, той успя да направи няколко важни спасявания в последните минути на мача.

По време на церемонията за раздаването на медалите принц Филип посочва, че врата на Траутман изглежда крив, но Траутман не го приема сериозно и дори отива на банкета след мача, въпреки че го боли и не може да обърне глава.

Рентгенът разкрива, че има пет дислокирани прешлена, единият от които счупен на две. Единствената причина да не е  парализиран или мъртъв е, че един от другите дислокирани прешлени е притиснат плътно към парчетата на счупения като така им пречи да мърдат.

Траутман продължава да играе след като се възстановява от контузията, а през 1964 г. се пенсионира. Той умира на 89-годишна възраст в дома си в Испания.

 
 
Коментарите са изключени