Коко Шанел – модата отмина, стилът остана

| от chronicle.bg |

Изглежда, че света на модата все по-често се обръща към дизайните на първите гиганти в индустрията.

Последната колекция на модна къща Диор е вдъхновена от култовата първа колекция на Кристиян Диор, New Look (1947), и предизвика фурор на седмицата на модата в Париж миналия месец. В парижкия музей Musée des Arts Décoratifs пък в началото на месеца беше открита изложба, посветена на творчеството на „Дизайнера на мечти“.

В духа на тези носталгични нотки, които ни заобикалят, се сещаме и за останалите стожери на модната индустрия, които не просто създават дрехи – те създават епохи. Тук непременно присъстват Живанши, Баленсиага, Версаче, Ив Сен Лоран и разбира се Коко Шанел – моделиерът, който оставя най-дълбока следа в индустрията. Не само с моделите си, но и със самата си личност. За 87 години Коко Шанел преминава през множество връзки с различни мъже, повечето от които богаташи или кралски особи, никога не се жени, винаги остава рязка и непримирима и не се страхува от конфликти. Когато моделите на Кристиян Диор са критикувани, защото са неудобни за носене, тя допълва: „Само мъж, който никога не е докосвал жена, може да причини такова неудобство на жените.“

Ако сте от хората, които свързват Шанел само с числото 5 или с известното лого на марката, можете да разгледате нашата галерия, в която сме събрали 15 факта от живота на френската дизайнерка. Как тя промени модата и остана ли жив стилът(на това всеки сам може да си отговори)? 

 
 

Новото кетъринг меню за бизнес класа на борда на България Ер

| от |

Националният превозвач България Ер е подготвил специална изненада за пасажерите, които пътуват в бизнес класа. Авиокомпанията въвежда изцяло обновено кетъринг меню за бизнес класа на борда. Новото меню е 4-степенно и е изготвено според европейските кулинарни вкусове, в комбинация с традиционни български ястия и продукти, сред които и емблематичните за страната ни кисело мляко и бяло сирене.

Кетъринг менюто за бизнес класа се състои от различни видове салати, студени предястия, основния ястия и десерти, които ще бъдат сервирани на ротационен принцип всеки месец. Специалитетите са професионално селектирани от шеф Пламен Стамов – главен готвач на ресторант „Ред Канапе“ и ресторант „Рапонги“, и се приготвят за поднасяне на борда от авиационната кетъринг компания Silver Wings.

Менютата са съобразени с дестинацията и сезона. Селекцията се състои от сочно пилешко гриловано филе върху императорски ориз и ароматен сос с печурки; нежно филе от норвежка сьомга със запечени картофи и палитра от гриловани зеленчучи; пилешки гърди с аромат на масло, гарнирани с градински спанак, ориз басмати и фин сос със сирене Филаделфия или крехки свински ноазети от бон филе, поднесени с императорски ориз, конфитирани чери домати и сос с ретро горчица.

Докато пасажерите в бизнес класа прелитат над Европа, те ще могат да се наслаждават на различни видове свежи салати, традиционни български ястия, като баница с масло и сирене, и изтънчени предястия като гъши пастет или ордьовър от местни меса, сирена и билки. Пасажерите ще могат да подслаждат пътуването си с домашно приготвено брауни с парчена орехи и черен шоколад или чийз кейк с шоколадова бисквита и студен крем със семенца ванилия.

Новото меню в бизнес класата на България Ер е част от обновяването на цялостния кетъринг на борда на националния превозвач. От авиокомпанията предстои да обновят и менюто за икономична класа.

 
 

Сам Рокуел е рокзвезда

| от Амелия Понд |

През тази година Сам Рокуел ще навърши 50 години в живота и 21 в киното. И макар и двете цифри да ви се струват огромни, то този талантлив калифорниец може спокойно да каже, че 2018-а е една от най-специалните години в живота му.

Защото именно през нея Сам Рокуел ще вземе „Оскар“ за първи път в кариерата си. Освен, ако Академията не реши да му направи сечено и в последния момент не даде наградата на някой друг, но едва ли. Рокуел заслужава статуетката, както и поклон до земята за годините къртовски труд в многобройни и многолики продукции и за изпълнението си на пълния гъз с добро сърце, прикрито зад селташко излъчване, лош език, грубо насилие и глуповато лице Джейсън Диксън в безапелационната южняшка черна филмова поезия „Три билборда извън града“.

Тази година Рокуел каза, че се радва, „че най-накрая участвам във филм, който някой е гледал“. И въпреки, че това звучи като тъпашка шега сега, то малко са хората, които могат да назоват поне три, а камо ли повече филма, в които Сам разгръща своя талант.

MV5BNzU5NTM3YTItYmFjZS00ZmJkLTg5ZjktOWIwYjdkOWUzMDQzXkEyXkFqcGdeQXVyNDg2MjUxNjM@._V1_SY1000_CR0,0,1486,1000_AL_

Останал някак извън листата на големите и важните Рокуел често и предимно получава ролите на аутсайдерите, неуспелите, кретените или злодеите, и никога не успява, както е модерно да се казва – „да открадне шоуто“.

Роден в слънчева Калифорния, а по-късно живял в Ню Йорк и Сан Франциско, Рокуел прави дебют на голям екран едва 10-годишен рамо до рамо с майка си, също актриса. Големият пробив, ако може да се нарече такъв, пристига близо 10 години по-късно, когато Рокуел изиграва една от основните роли в безумния трилър Clownhouse. Следват сериал на фамилната ABC, от който Сам е уволнен за лош език и лошо поведение, и купчина trash-и роли, в които никой не го помни и по-добре. От „Костенурките нинджа“ до „Джери и Том“ (да не се бърка с „Том и Джери“) Сам Рокуел може да се похвали, че има повече филмов боклук зад гърба си, отколкото някоя нещастница участвала само в романтични комедии за Hallmark.

сам рокуел

И въпреки това Рокуел някак успява да намери своето място под слънцето на Холивуд и един ден да се появи във филм на Уди Алън. Годината е 1998-а, а филмът е „Знаменитости“. Нищо особено за кариерата на Алън, но голяма червена точка за тази на Рокуел.

След тази продукция пътят към Холивуд, който винаги е послан с добри намерения, за Сам е малко по-широк. Следват „Зеленият път“, „Сън в лятна нощ“ и „Ангелите на Чарли“, а с тях и настъпването на новото хилядолетие.

MV5BZmIyMDlkN2QtMzkxOC00ZDdlLWFmYzYtNWMwNmUwNmViZDQ1XkEyXkFqcGdeQXVyNDg2MjUxNjM@._V1_SY1000_SX1500_AL_

Сам Рокуел е като доброто уиски. С годините той става все по-талантлив, по-избирателен към продукциите, в които се появява, по-хубав, по-умен, по-смел. Феновете на киното започват да го забелязват и да го преглъщат все по-лесно и с все по-голямо удоволствие.

Новият век носи на Рокуел участия в купчина качествени продукции и работа с чудесни режисьори, като Ридли Скот (в „Кибритлии“), Андрю Доминик (в „Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд“), Дейвид Мамет (в „Обир“) и дори с Джордж Клуни (в „В самопризнанията на един опасен ум“). Някъде там се появява и „Пътеводител на галактическия стопаджия“, където Рокуел влиза в лачените обувки на Зафод Библброкс. На бас, че не знаехте за това, нали?

сам рокуел

Големите залъци в кариерата на Рокуел обаче тепърва предстоят. Точно 10 години преди днес Сам прави една от по-добрите си роли. Той играе пристрастения към секс измамник Виктор Манчини в Choke – адаптация по вулгарния саркастичен роман на Чък Паланюк. Фестивалът „Сънданс“, където филмът прави премиера го аплодира горещо и посреща с отворени обятия новата си любима звезда.

Времето е най-добрият мерител за повечето неща и погледнато с днешна дата можем спокойно да кажем, че Choke е грандиозно събитие в кариерата на Рокуел и доста прилично такова във филмово отношение. Дали е шедьовър? Не, не е. Но е великолепен филм, който позволява на Рокуел да разгърне таланта си и да покаже, че всъщост го бива.

Следват два от най-силните филми за Рокуел до момента – „Фрост/Никсън“ и „Луна“. И двата получават номинации за различни награди и са посрещнати с възторг от публиката. Някъде там, по същото време, се нареждат и двете най-комерсиални заглавия, в които Сам Рокуел взима учестие – като злодея в „Железния човек 2“ и като доктора в „Каубои и извънземни“.

75th Annual Golden Globe Awards - Press Room

2012-а е годината, която среща Рокуел с Мартин Макдона. Двамата правят първата си колаборация заедно в „Седемте психопата“. На Рокуел отново е дадена ролята на неудачника, най-добрия приятел на персонажа на Колин Фарел, който се опитва да го измъкне от творческа дупка. Първата среща на Рокуел и Макдона е важна, защото постиля килима за онова, което ще се случи шест години по-късно в „Три билборда извън града“. И макар „Седемте психопата“ да изпада на по-долно място от останалите заглавия на своя създател, каквито са „В Брюж“ и вече сто пъти споменатия „Три билборда“, то той може да се похвали със същото чувство за безхаберие и хумор, със същия остър език и безапелационно и дори грубо отношение, както към света навън, така и към съдбата на своите персонажи. И със Сам Рокуел, разбира се. Който е бъдеща рокзвезда и всеки, който разбира от кино го е забелязал още тогава.

Минавайки през още няколко страшни тъпотии и лоши продукции, Рокуел и Макдона започват работа по „Три билборда извън града“ още през 2015-а, когато филмът най-накрая получава финансиране. Към екипа впоследствие са притеглени Франсис Макдорманд и Уди Харелсън. Всички знаем какъв е резултатът от тази колаборация, а тези, които още не са го разбрали, е редно да го направят възможно най-скоро.

Сам Рокуел не може да се похвали, че има шедьоври във филмографията си. Дори ще е силно да кажем, че има поне пет задължителни филма, които трябва да сте гледали преди да умрете. И все пак неговата рокендрол особа заслужава място на големия екран и тази година, както и купчината награди, които е спечелил до момента, са доказателството за това.

75th Annual Golden Globe Awards - Press Room

С височина само от 1.73 см, с излъчване на нахакан гадняр, език на гамен и без да е красавец Сам Рокуел е модерно нешлифовано бижу, което киното заслужава. Той и неговият Диксън са препъни камъка на политическата коректност и вечно толерантния класически красив американски утопичен идеалист. И да, Сам Рокуел е рокзвезда. Така че, насладете му се.

 
 

Пътуваме повече с Air France-KLM Group

| от chronicle.bg |

Нетният резултат на Air France-KLM Group възлиза на -274 милиона евро за цялата 2017 година. Ако се изключат дългосрочните пенсионни разходи, нетният резултат е +1 155 милиона евро, което представлява ръст от 363 милиона евро в сравнение с миналата година.

Търсенето на маршрути в Северна Америка и дестинации на средни разстояния, е довело до увеличение на трафика съответно с 6,1% и 7,4%. Освен това, възстановяването на маршрутите в Азия и Латинска Америка е оказало силно положително въздействие и увеличението е съответно с 6,5% и 8,3%.

През последната година Air France-KLM направи значителен напредък в разширяване на глобалната си мрежа. Групата значително укрепи съществуващите си партньорства с China Eastern, Jet Airways, Vietnam Airlines и създаде новото северноатлантическо с Delta и Virgin Atlantic.

През декември 2017 ., Air France успешно стартира новата си авиокомпания Joon.

В началото на 2018 г., първите данни показват продължаваща положителна тенденция в търсенето: текущите резервации за дълги разстояния за следващите три месеца надминават нивата от миналата година.

Групата провежда инициативи за намаляване на разходите за единица продукт с 1,0% до 1,5% и ще се постигне чрез по-нататъшно увеличаване на производителността, ефективността и по-ниските разходи на новата авиокомпания Joon.

 
 

“Формата на водата“: приказката, която ни вдъхва надежда

| от Дилян Ценов |

Тъмносин екран. Помещенията сякаш отдавна са под вода, а мебелите са в безтегловност. На този фон разказвачът споделя с нас, че не знае как да започне. Истина е. За „Формата на водата“ на Гийермо дел Торо се пише трудно. Тези, които все още вярват, че приказките не са заключени завинаги в томовете на Андерсен и Оскар Уайлд ще разберат безсилието да говориш за нещо толкова чисто, фантастично, което ти вдъхва вяра. Другите, които си падат по по-hardcore неща, молим да ни простят това, което наричат „розов романтизъм“.

Истината е, че „Формата на водата“ е добре направената екранна приказка за вярата и любовта, от която хората имат нужда. За филма започна да се говори, откакто спечели голямата награда на кинофестивала във Венеция през 2017 г. Равносметката от тогава: вече близо 100 млн. долара приходи, номинации за всички големи награди, винаги печелеше в големите категории, и почти максимални рейтинги от критиците. 13-те номинации за „Оскар“ го правят рекордьора тази година.

the shape of water ,формата на водата

Зародишът на идеята за любовната история между митично морско създание и жена се ражда още през детството на Гийермо дел Торо след като гледа филма Creature from the Black Lagoon. Днешната история обаче е доста по-различна. Действието се развива в САЩ по време на Студената война. Американска военна база. Руснаците дишат във врата на американците и обратното. В този свят на убити цветове и сиво ежедневие живее Илайза Деспозито – чистачка във военната база, сираче, намерено в река, което заради белезите на врата не може да говори. Никой не знае от какво са причинени те. Ежедневието е едно и също, монотонно, най-екстремното нещо е сутрешното мастурбиране във ваната, преди сваряването на трите яйца. Следва посещение при съседа и единствен приятел – художникът гей Джайлс. В работата пък е Зелда – едрата афроамериканка, която не млъква и ту се оплаква, ту кълне съпруга си Брустър. Денят, в който „обектът“, както го наричат в базата, е докаран, започва приказката…

На първо място, заслугата за този майсторски филм е на дел Торо, за когото това е първият такъв пробив от началото на кариерата му през 1985 г. Ако зависеше от нас, веднага му даваме „Оскара“ за най-добър режисьор. Без излишни протяжни моменти за времетраене от два часа. Действие, напрежение, обрати, конфликт – всичко майсторски изградено и съшито така, че приказката да добие максимално достоверен вид, но все пак да знаеш, че не бива да бъдеш краен буквалист, когато гледаш. В това е чарът и на сценария на дел Торо и Ванеса Тейлър (Hope Springs, Divergents, и продуцент във втори и трети сезон на Game of Thrones). Той те освобождава от вродената ни склонност да търсим причинно-следствени връзки, логика и по този начин ни потапя в паралелната вселена, където вратата не е изкъртена от напора на водата, хомосексуалният прощава на чудовището, че е изяло котката му, косата му пониква отново, а раната му заздравява. Подходът  deus-ex-machina, тук е на мястото си. Както подобава на истинските приказки.

hero_Shape-of-Water-2017

Пак, благодарение на дел Торо, успяваме да видим Сали Хоукинс така, както дори в „Син жасмин“ не я видяхме. Добрият актьор може и без текст, това е. Сали Хоукинс е повече от добра актриса. Няма пародиране, няма наиграване. Има отмерени жестове, намеци, смигвания, ясни и в същото време достатъчно загадъчни, за да ни изненада Илайза със следващия си ход. До нея е Зелда (Октавия Спенсър), за която третата номинация за „Оскар“ е напълно заслужена – тя е антиподът на нямата чистачка, който обаче успява да запази самообладание дори когато комплексираният расист командващ поделението, полковник Ричард Стрикланд, я заплашва в собствения й дом. Триото от добри актьори е завършено от Ричард Дженкинс в ролята на съседа Джайлс – старият мъж, неизживял младостта си, който редовно купува пайове, които не изяжда и се опитва да завърже разговор с красивия, но груб продавач.

28161816_10156135688137402_8630534296068459429_o

Останалите компоненти на филма трябва също да бъдат споменати. В него почти няма светли и живи тонове, всичко е пастелено, почти монохронно. Този скопен, а после умъртвен тон придава на една усмивката на Илайза или на примигването на създанието още по-енигматичен вид. Целият вътрешен свят на жената контрастира с обстановката около нея, подсилвайки приказния ефект. Тук се появява и музиката, от 50-те и 60-те години, феминизирана до краен предел (която Джайлс обожава). Грамофонът се върти, а от него звучи Кармен Миранда. Така, неусетно, едно яйце, малко музика, нежен допир стават достатъчни.

Кое обаче прави „Формата на водата“ толкова добър? Техническата реализация разбира се, че има заслуга. Режисурата и играта също. Но това са само добре сработени помежду си проводници, по които преминава идеята. Идея, която човечеството винаги е търсило. Нуждата да слушаш приказки. Детски, нереални и наивни, достатъчно силни, че да вдъхнат вяра. Тази година това е „Формата на водата“.

До болка познати са изводите, че чак е втръснало да ги повтаряме. Любовта е навсякъде. Всесилна е. Възможна е. Приказките се сбъдват. Не само между жена и морско създание, а между хората като цяло. Защо да не вярваме? Все пак никой не знае какво се е случило в реката, и откъде е белегът на врата на Илайза.

А за себе си знаем ли? Къде сме били в онзи момент? Не. Затова най-добре е да вярваме и да се благодарим на „Формата на водата“, че ни напомни това.