shareit

Кой предложи гусин Пеевски?

| от |

Един въпрос не дава мира и покой – Кой? Кой предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС? Кой?

 
 
Коментарите са изключени

Непробиваемата (почти) защита на Франция

| от |

След Първата световна война Франция съвсем разбираемо се притеснява от ново нападение. Те претърпяват множество щети и загуби през тази Първа световна и искат да предотвратят ново поражение от враговете си. Затова решават да построят защитна стена – така се ражда линията „Мажино“. Кръстена на военния министър на Франция генерал Андре Мажино, тя представлява серия укрепления по границата на Франция с Германия и Италия, около 400 км. от Белфор до Лонгюйон.

Самата Линия е манифестация на модерните отбранителни технологии по онова време. Вместо една масивна стена, тази Линия представлява над 500 сгради – някои като замъци, други като бункери – като основната цел на всички е да спрат нападението на врага. Бункерите били масивни, някои достигали 6 етажа надолу в земята, и имали всички необходими условия за живот плюс болници и влакови линии, с които да се осигурява придвижването от бункер до бункер. Самото въоръжение пък е съвсем друго нещо. Ако следващата война отново зависи от окопите, както през Първата световна, то французите са в готовност.

И все пак на 10 май 1940 Германия напада Франция и след 2 месеца Франция се предава. Какво се обърква?

Първата грешка на франсетата е, че разчитат прекалено много на линията „Мажино“ и нямат достатъчно мобилни части. След ПСВ се изразяват две основни логики по отношение на защитата на държавата: мнозина си научават урока от безкрайните битки в окопите. Затова ако държавата попадне в нова подобна война, тя много по-добре ще е в състояние да се защити благодарение на Линията. Няколко хора, като например Шарл дьо Гол, твърдят, че има нужда от още мобилни единици като танкове и самолети. Гласовете им обаче са пренебрегнати и така Франция се озовава в безизходица пред немския блицкриг.

Frahan JPG01

Гледка към Ардените 

Вторият и много по-значителен проблем е пренебрегването на защитата около Ардените и Белгия. Французите смятат, че през гората не могат да минат танкове и съответно няма нужда да се строят бункери. По време на изграждането на Линията, Франция и Белгия са съюзници, така че Белгия също остава незащитена в това отношение. За нещастие на Франция, Германия успява да влезе в страната през Белгия, Холандия и най-дяволито през горите на Ардените. Така немците стигат до ядрото на държавата без въобще да се изправят пред основната й защита – линията „Мажино“.

За мнозина линията „Мажино“ остава най-яркият символ на хюбрис – построяването на стена самостоятелно не може да защити цялата държава от заплаха като Германия. И все пак трябва да се отбележи, че тя изпълнява основната си задача да успява да забави италианската армия, докато не идват нацистите, и дори след идването им, тя не бива пленена, а просто трябва да се предаде заедно с цяла Франция.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Шведският боен маратон (1700г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица. Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Краят на XVII век е бурен период в историята на Европа. Старият континент е разкъсан от войни и противоборства. Франция води дълга и тежка война срещу грамадна коалиция държави в Западна Европа. Не по-малко грандиозна християнска коалиция се бори с Османската империя на Балканите и в Средиземно море. В тази напрегната ситуация, Балтийският регион изглежда като спокоен остров сред разбеснялото се море на войни и насилие. Причината за тази стабилност е Швеция. Могъщото северно кралство остава една от Великите сили на тогавашна Европа. Стокхолм може да се похвали с най-качествената полева армия, изградена и въоръжена по последните стандарти на епохата. Шведката данъчна система е адекватна и подхранва хазната, а кралската институция в ръцете на Карл XI е стабилна. Владетелят е амбициозен, премерен и стабилен. Умее да манипулира парламента Риксдаг за да получава нужните закони и субсидии, а аристокрацията е здраво обвързана с трона. Накратко, Швеция е обект на завист и страх у своите съседи.

Не е чудно тогава, че през 1698 г., когато Крал XI умира, лешоядите започват да се оглеждат за възможност да отхапят парчета от това, което смятат за умиращо тяло на една гаснеща империя. Причината за това се дължи най-вече на факта, че престолонаследникът е още хлапе – 16 годишният Карл XII. Момчето е същинска енигма – затворен, мълчалив, враг на светския живот и дворцовите празненства. Не преследва жени по салони, бални зали или в бардаците на пристанищните квартали, нито пък се е появявал в някоя от бащините си кампании – още не е бил роден когато Швеция е тръгвала на война за последен път. Всичко това кара неговите съседи да очакват, че Швеция ще бъде лесна плячка за разграбване.

Karl_XII_1706

Снимка: By David von Krafft – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1046327

Архитектът на оформящата се анти-шведска коалиция е всъщност шведски поданик – Йохан Рейнхолд Паткул. Паткул е низвергнат латвийски аристократ, каран в затвора и задочно осъден на смърт от Карл XI. В типичната за бароковата епоха помпозност, Паткул, отплавайки от бреговете на родината си, се заклева тържествено да получи отмъщение. През следващите години на своето изгнание, той се бори да създаде съюз, в който да привлече всички съседи на Швеция. Възползвайки се от техните завоевателни амбиции, Паткул успява да придума владетеля на Саксония и крал На Полско-литовската държава Август II Ветин да се договори с датския крал Фредерик IV и руския цар Петър I (тогава все още не е наричан Велики – б.а.) и да изгради коалиция, която да нападне и разгроми Швеция.

Към лятото на 1700 г., всичко изглежда готово. Дания се готви да мобилизира своите войски и флот, Русия също организира голяма полева армия, а Саксония, макар и да не успява да вкара Полша във войната, издейства от Сейма правото да минава през нейна територия. Общо, коалицията разполага с над 100 000 души, съсредоточени в три полеви армии и потенциал да изкара на бойното поле още поне толкова от своите резерви. За сравнение, цялата шведска армия наброява 77 000 души, от които в полева армия могат да бъдат ангажирани не повече от 10-15 000 души. Единственото предимство на Швеция е, че флотът й дава пълно господство над Балтийско море.

Военните действия започват през март, 1700 г. датчаните навлизат в съюзното на Швеция херцогство Холщайн-Готорп (дн. Южна Дания и Северна Германия) и го окупират, след което обсаждат пристанищният град Тьонинг, контролиран от шведски гарнизон. Същевременно, войските на саксонския електор и полски крал Август II навлизат в контролираната от шведите Латвия, превземат крепостта Дунамунде и обсаждат столицата на провинцията – град Рига. Руските приготовления текат по-бавно и през лятото на 1700 г., силите на Петър все още се движат от Москва през Новгород към Нарва – шведската крепост, която контролира Финския залив, недалеч от мястото, където днес се намира Санкт Петербург.

Hms Wachtmeister Fighting Against The Russian Squadron On Juny 4

Снимка: GettyImages

На пръв поглед ситуацията изглежда безнадеждна. Вероятно мнозина в Стокхолм изпадат в паника. В този момент, младият крал взима нещата в свои ръце. Затвореният и тих младеж не дава особени признаци да е наследил импозантността на баща си и през първите две години от царуването си остава в сянка на бурните политически събития. Оказва се обаче, че младият Карл XII съвсем не е така плах и нерешителен, за колкото го смятат. Навършил пълнолетие, той поема кормилото на кралството и започва да действа с неподозиран устрем.

В началото на юли, ударна шведска десантна армия е качена на балтийския флот и отправена по море. Шведите ловко надиграват датските кораби, разположени в пролива Зунд и успяват да извършват десант в непосредствена близост до столицата Копенхаген. Фредерик IV е в шах. Армията му е в Германия, а шведите са на километри от столицата му. Без да се е провело и едно важно сражение, Дания е извадена от войната, принудена да подпише бърз и унизителен мир. Шумните приготовления, обещанията за реванш и териториални придобивки на шведски гръб се изпаряват като утринна мъгла в летен ден.

Изваждайки Дания от войната, Карл трябва да избира – атака срещу саксонците в Литва или пресрещане на руснаците. Неуспехът на Август II да пробие отбраната на Рига, кара Карл да потегли към Нарва. Стените на Рига се оказват недостъпни за саксонците, а смелият 4000-ен гарнизон, начело с граф Ерик Йонсон Далберг извършва чудеса от храброст, отбивайки всички атаки на четирикратно превъзхождащия ги противник. Докато саксонците губят хъс и сили в Латвия, Карл поема на север.

Mazepa2

Снимка: By Gustaf Cederström – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2753530

Армията, с която пристига в Ингрия (земите около Финския залив – б.а.) е скромна – ок. 10 500 души. Срещу тях, изпратеният да обсади Нарва Борис Шереметев разполага с над 37 000 войници. Самият гарнизон на Нарва наброява ок. 2000 души. При съотношение 3:1, нещата изглеждат относително ясни. Шереметев е ветеран от кампаниите на Петър срещу Османската империя, армията му е многобройна, а освен това е заел удобни отбранителни позиции около обсадената крепост. Трябва само да чака. Карл XII е принуден да атакува превъзхождащия го противник и да търси деблокиране на крепостта.

На 29 ноември, сред сковаващият студ на настъпващата северна нощ, Карл XII прави последен преглед на армията си. През нощта бурните ветрове донасят огромна облачна маса, която покрива небето, а на сутринта на 30 ноември, докато шведските войски се подреждат на изходна позиция, от запад задухва пронизващ леден вятър, който се смесва със завалялия сняг и се превръща в същинска виелица. В тази ситуация, смята Шереметев, шведите няма как да атакуват. Но греши. Карл се възползва че вятъра духа от към гърба на армията му и я хвърля в концентрирана атака срещу руските позиции.

Използвайки своя любим прийом „на нож“ (наричан на шведски га па), скандинавците помитат руската отбрана и хвърлят цялата армия в хаос. В този момент шведите започват флангова атака срещу разкъсаната руска линия, а гарнизонът на Нарва организира излаз. Руснаците са позорно разгромени, давайки поне 8 000 убити и ранени, като в последствие заради дезертьорите и тежките климатични условия загубите се увеличават до над 15 000 души – близо 40% от цялата полева армия.

Kriegsführung in früherer Zeit : Krieg Russland-Schweden 1700

Сника: GettyImages

Последният етюд от големия шведски боен маратон идва на пролет. Карл организира силите си в Естония след зимна пауза и възползвайки се от продължаващата безплодна обсада на Рига, придвижва войските си необезпокоявано към Латвия. Около 14 000 шведи се придвижват на юг. Междувременно, Август също получава подкрепления – ок. 10 000 руски войници, начело с княз Аникита Репнин подсилват саксонските позиции. Отново при съотношение 2:1, шведите избират да поемат инициативата в свои ръце и атакуват, при това форсирайки р. Западна Двина (наричана от латвийците Даугнава). Очакванията за разгром на шведите при форсирането на реката не се сбъдват.

Карл създава специални салове-батареи, които пуска по течението и с които постига смазващо огнево предимство пред враговете си. Под прикритието на батареите, ок. 7 000 шведски войници прехвърлят реката и щурмуват окопите на двойно повече руски и саксонски бойци. Отново на нож, скандинавците обръщат враговете си в отстъпление и слагат край на и без това провалящата се обсада на Рига. Датата е 8 юли, 1701 г. Точно в рамките на 12 месеца, Карл XII е успял да разбие всичките си противници, при това категорично и против всякакви предвиждания, направени от неговите съвременници.

Тоталната липса на координация от страна на съюзниците, прекомерната им самоувереност и сериозния недостиг на талантливи пълководци, спомагат за светкавичния шведски успех. Войната, която трябвало да приключи за няколко месеца, продължава 21 години.

 
 
Коментарите са изключени

Кончета-водачи за незрящите

С магията на селективното чифтосване на много поколения коне, човекът успява да създаде порода от малки кончета, високи едва няколко десетки сантиметра. Те се наричат (прекалено удачно) миниатюрни коне, а височината им варира от 50 см. до 1 метър. Те не са ново изобретение – има ги още от 17 век, когато са отглеждани за домашни любимци на европейските благородници. През последните няколко века те се използват и в мините в Англия, където дърпат количките с въглища.

Но в последно време те са впрегнати в друга работа: като водачи на незрящи хора. 

Кучетата, разбира се, се използват за тази цел от години – първите училища за трениране на кучета-водачи са отворени в Германия по време на Първата световна война, за да са в услуга на ветераните, ослепели в битка. В САЩ Seeing Eye започва да действа още през 1929. Преди около 20 години обаче на някой му хрумва да тренира малки кончета със същата цел. И се оказва че те имат някои изненадващи предимства пред кучетата!

Вероятно най-големият (и доста печален) плюс на конете пред най-добрия приятел на човека е по-дългият им живот. Повечето кучета, тренирани за водачи, са едри породи – немски овчарки, голдън ретривъри, лабрадори – които живеят стандартно между 8 и 10 години. Те са 2-годишни, когато са готови за служба, което означава, че живеят със стопанина си около 6-8 години. Неизбежната раздялата не е само трудна, но и представя проблема, че трябва да се тренира ново куче. Малките кончета отнемат горе-долу същото време за обучение, но животът им е около 30-40 години.

Кончетата също така дават алтернатива на тези хора, които имат алергия към кучета или пък някаква фобия/страх от тях. И за разлика от кучетата, кончетата не са пристрастени към човешкото внимание, така че изискват малко привързаност от стопаните си. Те също така могат да живеят навън при почти всякакво време.

Подобно на по-големите си роднини, миниконете имат някои предимства и във виждането – тяхното зрително поле е 350 градуса, а очите им са силно чувствителни на движение и виждат превъзходно през нощта.

Малките кончета може и да не са подходящи за повечето незрящи, но когато някой има нужда от алтернатива, тази нужда обикновено е остра, така че добичетата са добре дошли.

 
 
Коментарите са изключени

Екзорсизмът на Майка Тереза

| от |

Както знаем, християнството не е единствената религия, която практикува екзорсизъм. Индуизмът, юдаизмът и ислямът имат своите аналогични ритуали. Християнските екзорсизми обаче, и католическите, и протестантските, получават най-много пиар. Филми като „The Exorcist“, „The Rite“ и „The Exorcism of Emily Rose“ популяризират сериозно този процес, дотолкова, че днес дори се използва като шега в определени ситуации. В следствие на това католическата църква в САЩ през 90-те години прави едва 1 официален екзорсизъм, а през 2001 те вече са 10.

Много известни фигури на Католическата църква участват в тези прочистващи ритуали – папа Йоан Павел II, папа Франциск. В случая на Майка Тереза, тя самата е обект на екзорсизъм. 

Mother Teresa 1

 

Анеза Гонджа Бояджиу 

Майка Тереза преподава в девическо училище Света Богородица в Калкута, където през 1944 е назначена за директорка. Две години по-късно, на 10 септември 1946, докато пътува с влак от Дарджилинг до Калкута, получава призив да помага на най-бедните; така, още две години по-късно, тя напуска, за да получи медицинско образование и да започне дейност по призванието си. В началото е трудно, както тя сама пише в дневника си: „Господ иска да съм свободна монахиня, покрита с бедността на кръста.“

Но продължава с работата си, за което през октомври 1950 получава и награда – Ватиканът й дава разрешение да направи своя религиозна общност: Мисионери на милосърдието. Тази организация започва в Калкута с едва 13 члена, но до смъртта на Майка Тереза през 1997 те вече наброяват 4 000 души от цял свят, които се грижат и поддържат сиропиталища, хосписи и други благотворителни организации. За работата си Анеза Гонджа Бояджиу, както е истинското й име, получава множество признания и отличия, включително и Нобелова награда за мир през 1979.

С годините жената започва да страда от проблеми със сърцето. Тя получава първия си сърдечен удар, когато отива на среща с папа Йоан Павел II през 1983, а следващият се появява 6 години по-късно, през 1989. Тя предлага да се оттегли от началството на Мисионери на милосърдието през 1992, когато в Мексико на фона на сърдечните й проблеми заболява от пневмония. Нейните сестрите обаче изразяват абсолютна увереност в лидерските й качества и Майка Тереза все пак продължава да служи.

През 1996 здравето й отново се влошава – инцидент през април я оставя със счупена ключица, а през август се разболява от малария. Тя също е претърпява недостатъчност на лявата сърдечна камера, което изисква операция на сърцето. По време на престоя си в болницата през 1997, Майка Тереза не успява да намери покой и да спи спокойно.

Архиепископът на Калкута, Хенри ДиСуза, е обгрижван от същия доктор, докато лежи по същото време като Тереза, също за сърдечни проблеми. Когато разбира за нощните й тревоги, той решава, че жената е обладана от дявола и затова има проблеми със съня. „Когато докторите казаха, че не могат да намерят медицински причини за безсънието й, помислих си, че може би е атакувана от дявола… Исках да се успокой и затова накарах свещеник, в името на църквата, да извърши екзорсизъм.“

След известно колебание (откровен спор) относно реалната нуждата от екзорсизъм в настоящата обстановка и дали въобще Майка Тереза е в достатъчно ясно съзнание, за да може да реши в полза на ритуала вместо да се ориентира към по-традиционни молитви. ДиСуза предлага местният свещеник, отец Росарио Стросио от Сицилия, да извърши пречистването.

По-късно ДиСуза ще каже, че отецът само се е молил над Майка Тереза, за да й помогне да се отърве от безсънието и да помогне на вътрешния й мир и че в никакъв случай не казва, че Тереза е обладана от зъл дух. Самият отец Стросио обаче казва, че е прочел „молитви за екзорсизъм, за да се махнат злите духове“, докато е до леглото й.

Архиепископ мълчи за ритуала цели 4 години след смъртта на Майка Тереза и действията му, както вече отбелязахме, предизвикват объркване у мнозина. Католическата църква традиционно прибягва до екзорсизъм чак след много и изчерпателни изследвания, които са отхвърлили всяка физическа и психическа причина за конкретното безпокойство. Това е причината професорът по социология и антропология от Университета в Фордхам, Майкъл Кунео, да смята, че ДиСуза и отец Стросио са извършили неформален екзорсизъм, който се използва при кръщенета и за умиращите, наричащ се „обред на освобождението“.

Какъвто и да е случая, по официална информация ритуалът проработва. Архиепископ ДиСуза твърди, че сестрите, които се грижели за Майка Тереза, са му споделили, че след него тя спала съвсем спокойно.

 
 
Коментарите са изключени