Кой ден станахме?
|
|
Времето минава толкова бързо, че дните сякаш вече нямат значение. Колко често ви се случва да се чудите кой ден станахме. Кога беше 1 март, кога стана 15 декември…
Живеещата в Санкт Петерсбург фотографка Arina Pozdnyak е създала точно такъв календар – без дни, само с месеци и с невероятни фотографии.
А ние се сетихме за едно лятно парче, с което ви поздравяваме.
[youtube id=“ElD-ZE1xsUg“ width=“667″ height=“356″]
1 Коментар
Изкуството на бизнеса: Енцо Ферари – Живот на скорост
|
|
Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.
Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.
Италия е древна държава с богато минало и култура. Някои от историите й са познати на целия свят като вълчицата, кърмеща двамата близнаци Ромул и Рем или докосването до Бог, изрисувано на купола на Сикстинската капела. В други случаи нейните тайни са скрити в криволичещите малки улички, в старите сгради и в преданията. Вторият по богатство регион в Италия е Емилия Романия, впечатляващ със своята кухня, гостоприемство и красиви градове с многовековна история като Болоня и Модена. Последният е бил спасяван от хуните чрез свръхестествена мъгла, и днес произвежда балсамов оцет, който в миналото е бил смятан за лечебен, а в катедралата му има барелеф, на който са изобразени героите от Артуровия епос, датиран с поне 5 години по-рано от сборника с легенди за английския крал дело на Джофри от Монмот.
Модена обаче става известна по света с нещо коренно различно. Наричат я „Столицата на двигателите“, защото на територията на града са се помещавали и все още функционират едни от най-известните заводи за производство на автомобили, като Ламборджини, Де „Томасо“, „Пагани“ и „Мазерати“. Марката, чиито корени и развитие са неразривно свързани с Модена, обаче е „Ферари“. Нейният създател е не само родом от този град, но през годините става част от градската митология. Той никога не е пътувал със самолет, нито се е возил на асансьор, но е бил любител на високите скорости и се е състезавал за Алфа Ромео. Малкото пъти, когато някой журналист е успявал да вземе интервю от него, той винаги го е посрещал с тъмни очила, поставяйки по този начин параван между себе си и публичността. Друга негова странност е, че от 50-те години нататък започва да се подписва само с лилаво мастило, в памет на баща си, който правел копия на всички свои писма с мокър печат в ярко лилаво. Това са само част от привичките на Енцо Ферари, за които си спомнят неговите подчинени. Описват го още като взискателен, непреклонен, дори леко манипулативен. Поддържал е близки отношения със своите състезатели, но във фирмата му е имало ясна йерархия и отговорности, като в края на деня – негова е била последната дума. Ферари започва кариерата си като тестови пилот и я завършва като президент на една от най-известните автомобилни компании в света.
Снимка: By Unknown – Originally transfered from it.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23323187
Всичко започва в един снеговит ден през далечната 1898 г., когато в Модена се ражда малкият Енцо. Поради вихрещата се буря не е много ясно точно на кой ден се е случило това, но в регистрите е вписана датата 20 февруари. Той е второто дете в дома на Алфредо и Адалгиса, които вече имат едно по-голямо момче – Алфредо Джуниър, известен още като „Дино“. Въпреки че семейството му е сравнително обезпечено, тъй като баща му се занимава с бизнес, свързан с изработването на метални части, Енцо получава оскъдно образование.
Събитието което предопределя по-нататъшния път в живота му, е Гран При в Болоня, провелото се на 6 септември 1908 г.. Тогава 10-годишният Енцо става свидетел на победата на известния по онова време пилот – Феличе Назаро и започва да мечтае за кариера като автомобилен състезател. Бил е още дете и сред другите му идеи за бъдеща кариера са също така спортен журналист и оперен певец, както обаче показва историята впечатленията на малкото момче от състезанието в Болоня реално начертават житейския му път.
Енцо Ферари (първият от ляво на дясно) с колеги от Alfa Romeo.
Снимка: By Prospero Gianferrari Archive owned by his son Vincenzo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2681359
Последвалите години са тежки не само за семейство Ферари, но и за целия свят. През 1914 г. избухва Първата световна война, в която 70 милиона войници участват в един от най-тежките военни конфликти в световната история. Алфредо, Дино и Енцо са мобилизирани в армията, като последният е едва 16-годишен. През 1916 г. бащата и братът на Ферари умират от разразилия се Италиански грип , докато се сражават като част от екипа на военновъздушните сили. Самият Енцо също се разболява и едва оцелява, но поради тежкото му състояние е освободен от военна служба. Голямата война му отнема брата и бащата, а когато се завръща у дома разбира, че със семейния бизнес е свършено.
Първата работа, която си намира е в малка миланска компания – „КМН“, която се занимава с превръщането на употребявани камиони в малки пътнически коли. През 1919 г. дори става техен пилот, но не постига особени успехи. Преди едно тежко състезание Ферари е нападнат по пътя от вълци, които успява да отблъсне. Въпреки премеждията по-късно той успява да финишира сравнително добре и му предлагат работа в Алфа Ромео. Така започва неговата кариера като автомобилен състезател, а успехите не закъсняват. През 1923 г. Енцо печели първото си Гран При в Равена. Именно тогава той среща родителите на легендарния италиански ас, герой от Първата световна война – Франческо Барака. Впечатлени от куража и дързостта, с които се състезава те му предлагат да вземе герба на фамилията им – черен кон, изправен на задните си копита, който да му носи успехи и да го води към челните места. Оригиналното изображение е на буен червен мустанг върху бял облак, Ферари обаче решава конят да е черен, както са го рисували върху самолетите си бойните другари на Барака в знак на почит след преждевременната му смърт. Така Енцо се сдобива с бъдещата си емблема, която изпъква на яркия жълт фон, който е цветът на град Модена.
Дали заради черния жребец, но следващата година наистина се оказва най-успешната в състезателната кариера на Ферари както го орисва семейство Барака. Тя му носи три победи и върха на кариерата му – Голяма награда на Пескара. Повишен е в длъжност като пилот на последните модели коли, които Алфа Ромео произвежда и се очаква, че ще вземе участие в най-престижното състезание – Френското Гран При. И до днес не са напълно ясни причините, но именно тогава Енцо изживява нервен срив и не взема участие в състезанието. Възможно е да е бил повлиян от смъртта на един от състезателите в екипа Антонио Аскари, който загива по време на рали през 1925 г. По стечение на обстоятелствата, именно Енцо ще погребе 29 години по-късно синът му – Алберто, който носи първата световна титла за тима на Ферари (1952, 1953). Каквото и да стои зад този епизод от живота му, факт е, че кариерата на Ферари като пилот приключва още преди да е започнала. Той продължава да участва в по-малки локални надпревари до 1932 г., когато официално приключва кариерата му на състезател с раждането на обичния му син Алфредо.
Снимка: By Rainer W. Schlegelmilch – Gianluca Gasparini (September 3, 2016). „Quando Ferrari andava in gita“. SportWeek (33 [797]): 61. Milan, Italy: La Gazzetta dello Sport., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=51286523
Както самият Енцо споделя по-късно: „Когато един мъж каже на една жена, че я обича, той просто й заявява, че я желае. Единствената неподправена любов на този свят е тази на бащата към сина.“ Той се жени за съпругата си Лаура Доминика Гарело през 1923 г., но бракът им не е особено успешен, въпреки че двамата остават заедно до смъртта й. Енцо дори има дългогодишна любовница – Лина Ларди, която го дарява с втория му син – Пиеро през 1945 г. Тъй като разводът е бил незаконен в Италия, той остава незаконно дете до смъртта на Лаура, когато Ферари го признава, а по-късно му остава и процент от компанията. Именно в личен план, Енцо понася вторият голям удар в живота си, когато първородното му дете – Алфредо умира от мускулна дистрофия едва на 24 години. Многообещаващ инженер и бъдещ наследник на баща си Дино си отива твърде рано и оставя огромна празнина в сърцето на Ферари.
В годините, когато Енцо намалява своите участия като състезател, той създава първата си фирма – „Скудерия Ферари“ (1929), което в буквален превод е „Конюшнята на Ферари“, под шапката на Алфа Ромео. Именно в нея той събира екип от 50-тина състезатели. Енцо сключва сделки с известни имена като Бош, Пирели и Шел с цел гарантиране техническата поддръжка на автомобилите. Скудерия Ферари е сензация – по онова време това е най-големият екип, събран от един човек. Пилотите не получават заплати, но им се полага процент от наградата, която спечелят. През 30-те години Алфа Ромео изпитват известни финансови затруднения и като един добър бизнесмен Ферари решава да се възползва от това. Той наема известни пилоти като Рене Драйфус и Тацио Нуволари, но някои от тях си спомнят, че усещането да си в екипа не Енцо не е било като да си част от семейството – „той беше мил и приятен човек, но не показваше открито чувствата си.“
По това време колите все още не носят името му и това става пределно ясно за всички през 1937 г., когато Енцо е понижен от шефовете на Алфа Ромео от поста Управител на Скудерията в длъжността Спортен директор. Той не може да понесе този удар и напуска компанията, но съгласно договора си няма право да се състезава срещу предходните си работодатели през следващите 4 години. Той използва това време, за да постави основите на своята собствена компания – Ауто Авио Конструкциони, която се занимава с производството на машинни части. През 1940 г. той произвежда първите си спортни коли модел „AAC 815“, а 7 години по-късно конструира и първата си кола за Гран При, за да участва в състезанието в Монако. За разлика от времето, когато ръководи Скудерията, в собствената си компания Ферари нито веднъж не присъства лично на състезанията, а получава информация по телефона. Това вероятно се е дължало отново на пословичното му желание да стои далеч от светлините на прожекторите, но в крайна сметка не се отразява добре на комуникацията с екипа му.
Рождената дата на компанията Ферари – 1939 е близка до тази на Формула 1 и тимът на Енцо е единственият, който участва в почти всяко нейно състезание. През 1951 г. пилотът му – Хосе Гонзалес печели първата титла за тима на Ферари във Формула 1, побеждавайки Алфа Ромео. Коментарът на Енцо е, че пилотът е „убил майка му“, отчитайки специалната връзка с компанията, която поставя начало на кариерата му. Паралелно с производството на състезателни коли, Ферари започват да произвеждат и пътни коли, чиято продажба всъщност финансира участията в надпревари. Компанията създава и най-екстравагантните коли в автомобилната история: или казано с думите на самия Енцо: „Ако ви харесва тази кола, ще ви я направим.“ През 50-те години той се насочва и към американския пазар, отваряйки автокъща в Ню Йорк. Сред известните личности, които са притежавали негови коли са: Стив Макуин, Клинт Истууд, Майлс Дейвис, Роберто Роселини и др. От Ривиерата, през европейския плейбой елит до Холивуд – Ферари привлича фенове на два континента.
Колкото до състезанията, самият Енцо споделя двуполюсното си отношение към тях: те едновременно са неговите „ужасни радости“ и „манията, за която човек трябва да жертва всичко“. Не е малка черната статистика от този златен период за компанията. По време на състезания под флага на Ферари загиват пилоти като Питър Колинс, граф Волфганг фон Трипс, Лоренцо Бандини и Жил Вилньов. През 1957 г. по време на състезание в Миле Миля колата на Ферари катастрофира и отнема живота както на нейните пилоти, така и на 9 души от публиката. Официалният печат на Ватикана оприличава Енцо на съвременен Сатурн, който жертва синовете си в името на победата.
Снимка: By Gillfoto from Juneau, Alaska, United States – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22577323
Особени са отношенията между Енцо и един от най-известните му пилоти – Ники Лауда, който едва не загива по време на състезание, но получава тежки обгаряния (1976). Състезателят си спомня, че собственикът на Ферари го е харесвал заради неговата прямота, но двамата са водили не малко спорове и кавги. Постепенно Ферари започва да изпитва сериозни финансови затруднения и е принуден да продаде половината дял от компанията на Фиат, но Енцо остава едноличен ръководител по състезателните дейности. През 70-те години като дясна ръка на Енцо се издига Лука Ди Монтедземоло, който е бил предпочитан от бизнесмена поради факта, че не е бил близък с конкретни пилоти или техници. Това запознанство чрез едно радиопредаване довежда до дългогодишно сътрудничество, издигайки Монтедземоло до поста президент на компанията, след смъртта на нейния основател.
Два месеца преди да почине, Енцо получава опрощение от Ватикана и разговаря по телефона с папа Йоан Павел ІІ. Историята на автомобилите Ферари, която започва с раждането на техния създател продължава и до днес като активите на компанията са оценени на над 4 млрд. евро през 2017 г. Кариерата на Енцо е най-добре обобщена от самия него: „Ако можеш да мечтаеш за нещо, значи можеш да го постигнеш“. Така и започва всичко – с един детски блян и любов към високите скорости, за да стигне до черния мустанг върху лъскава червена броня. В епоха, когато колите не са били особено привлекателни, Енцо е новаторът, който показва, че автомобилът може да е перфектната комбинация от технология и елегантност.
Коментарите са изключени
Защо старите книги и вестници пожълтяват
|
|
Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.
Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.
.jpg)
Чарлз Фенерти
През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.
Фридрих Готлоб Келер
В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.
В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.
Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.
Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.
Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.
Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.
Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.
И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.
…
Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.
Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.
Коментарите са изключени
Странните коледни обичаи: Грила и Лепалуди и тяхната котка Юле
|
|
Исландският коледен фолклор е просто прекрасен. Всичко започва с троловете Грила и Лепалуди.
Първоначално Грила се споменава като великанка в сборника с норвежка митология „Snorra Edda“ от 13 век, но конкретна връзка с Коледа не се споменава до 17-ти век. Може би защото Грила е огромна, а външният й вид е отблъскващ.
Най-старите стихотворения за Грила я описват като паразитен просяк, който обикаля, молейки родителите да й дадат своите непослушните деца. Родителите могат да не й дават деца, а храна или просто да я прогонят. Първоначално тя живее в малка къщичка, но в по-късни стихове изглежда, че е била прогонена извън града и вече живее в пещера.
Днешната Грила вече има способността сама да открива деца, които се държат палаво през годината. Когато дойде Коледа, тя идва от планината, за да претършува градовете наоколо за храна. След като напусне пещерата си, тя ловува деца и ги взима вкъщи в гигантския си чувал. След това ги поглъща на закуска. Любимото й ястие е яхния от палави малчугани, към които тя има ненаситен апетит.
Според легендата, за Грила никога няма недостиг на храна.
Тази легенда продължава да разказва, че Грила е била омъжена три пъти. Твърди се, че третият й съпруг, Лепалуди, живее с нея в пещерата им в полетата на лава Димуборгир (да не се бърка с групата Диму Боргир, която взима името си от тази местност), с голямата черна котка Юле и техните синове. Лепалуди е мързелив и най-вече стои вкъщи в пещерата си. Грила уж има десетки деца с предишните си съпрузи, но в днешно време те рядко се споменават.
Младежите Юле (понякога наричани Младежите Юлетиде или Юлемен) са синове на Грила и Лепалуди. Те традиционно са група от 13 дяволити пакостници, които крадат или тормозят населението, а името на всеки един от тях е описателни в тон с любимия му начин на тормоз. Те идват в града един по един през последните 13 нощи преди Коледа. Те оставят малки подаръци в обувките, които децата поставят на первази на прозореца, но ако детето е било непослушно, вместо подарък му оставят картоф.
В днешно време младежите Юле са представени в малко по-благоприятна светлина, по-скоро сравнима с Дядо Коледа и други подобни фигури. Външно обикновено са изобразени в исландски дрехи от късно средновековен стил, но понякога са и в костюма, който традиционно се носи от Дядо Коледа, особено на детски събития.
Преди тези 13 младежи да станат популярни, твърденията за тях варират според географските шири. За някои се казва, че са синове на Грила, други – нейни братя. Някои истории разказват само за девет човека Юле, но всеки от тях все пак има своя любима пакост.
Повечето юлисти могат да бъдат класифицирани в няколко групи: тези, които крадат храна, тези, които обичат да правят номера или да тормозят, и тези, които просто изглеждат заблудени по природата (например Гули Гаук, който просто се крие по дерета).
В източната част на Исландия е съществувала народна приказка за една конкретна група младежи Юле, които не са от планините, а от океана. В една много неясна детска песничка се споменава, че има две жени Юле, които крадат разтопена мазнина, като я слагат в носовете си или я пускат в чорапите си.
И не на последно, но уви на последно място -котката Yule. Тя е огромна и враждебна котка, за която се говори, че се подвизава където има сняг по време на Коледа. Тя яде хора, които не са получили нови дрехи, които да облекат преди Бъдни вечер. Тази котка е домашният любимец на Грила и нейните синове.
Макар да се смята за древна традиция, писмените свидетелства за котката Юле са от едва наскоро, през 19 век. Заплахата, че някой ще бъде изяден от котката Юле била използвана от фермерите като начин да накарат работниците си да завършат обработката на есенната вълна преди Коледа. Тези, които вземат участие в работата, ще бъдат възнаградени с нови дрехи, но останалите няма да получат нищо и по този начин ще бъдат плячка за котката- чудовище.
Също така за котката се казва и че просто изяжда храната на тези, които не са си облекли нови дрехи по време на коледните празници. Възприемането на котката Юле като звяр, който яде човек, е частично популяризирано и от стиховете на Jóhannes úr Kötlum (нямаме представа как се произнася името на нози човек на български).
Носете си новите дрехи.
Коментарите са изключени
Прическата или Световно първенство? Редондо предпочете първото
|
|
Една голяма част от съвременните футболни звезди нямаше да имат никакъв шанс да попаднат в отбор, воден от прочутия ексцентрик Даниел Пасарела.
И то не заради класата им на терена, а заради техните екстравагантни и постоянно променящи се прически.
Големият бивш защитник и двукратен световен шампион Пасарела застава начело на националния тим на родната си Аржентина през 1994 г. Той веднага показва стремеж да управлява с твърда ръка в един изключително сложен период за аржентинския футбол.
Мондиал 1994 е повратен момент за „гаучосите“, които първо губят от България с 0:2 в груповата фаза, а после отпадат още на 1/8-финал след поражение с 2:3 от Румъния.
Световното първенство в САЩ е и краят на ерата „Диего Марадона“ за Аржентина, а на Даниел Пасарела се пада тежката задача да набележи пътя напред.
С цялото си самочувствие на легенда на своята страна и с цялата твърдост на характера си, новият треньор започва с тежки рестрикции: забранява хомосексуалистите в отбора, обиците и… дългите коси.
Странно и даже някак лицемерно, при положение, че през 1978 г. Пасарела става световен шампион като капитан на Аржентина в един състав, в който дългите коси не липсват. Буйна грива развява и голмайсторът Марио Кемпес…
Така или иначе, в средата на 90-те забраната за дълги коси няма как да притесни футболисти като Хуан Себастиан Верон например, но е голям проблем за някои от основните фигури.
Голмайсторът Габриел Омар Батистута в началото се заинатява и отказва да се подстриже, но затова сяда на скамейката в квалификациите за Мондиал 1998. Вместо него титуляр е Ернан Креспо (който си пуска дълга коса по-късно през годините).
Дори инат като Батистута преценява, че мястото му в отбора е по-важно и се решава да скъси емблематичната си буйна коса.
Един от неговите съотборници обаче се оказва най-твърдоглав и това е халфът Фернандо Редондо.
Именно през 1994-а той преминава в Реал Мадрид и е сред най-силните дефанзивни халфове в света. Редондо елегантно диктува темпото на мачовете и владее центъра на терена, а косата му (която даже не е чак толкова дълга) е прибрана с диадема.
В периода 1995-2000 Редондо става два пъти шампион с Реал, два пъти печели Шампионската лига и веднъж Междуконтиненталната купа. Но успехите и качествата му няма да пречупят селекционера Пасарела, който не смята да наруши принципите си.
Пасарела даже лично моли Редондо да прежали косата си, за да може да го използва в квалификационния мач срещу Колумбия, но футболистът е непреклонен.
„Знам, че след 10 години ще съжалявам за това, но няма да направя компромис“, са думите на Редондо. “Явно ще гледам Световното първенство от дивана вкъщи“.
Точно това и се случва. Аржентина отива на Мондиал ’98 във Франция без Фернандо Редондо и без друг от най-талантливите играчи от това поколение, Клаудио Каниджа.
В отбора звезди все пак не липсват в лицето на Батистута, Верон, Клаудио Лопес, Диего Симеоне и Ариел Ортега. С тях Аржентина се представя добре в груповата фаза и взима три победи срещу Хърватия, Ямайка и Япония, а с тях и първото място в групата.
Пасарела в златните си футболни години!
На осминафинала аржентинците елиминират Англия с дузпи в зрелищен двубой, завършил 2:2 в редовното време. После обаче идва един не по-малко звезден отбор на Холандия и отстранява Аржентина с незабравим гол на Денис Бергкамп в последната минута.
Попадението на нападателя е сред най-майсторските в цялата история на световните първенства, но гледайки го днес, няма как да не се запитаме – дали то щеше да се случи, ако на терена беше Фернандо Редондо?
Дефанзивен халф с такъв поглед върху играта и толкова добри дефанзивни реакции можеше да попречи на Франк де Бур да хвърли онзи изкусен извеждащ пас към Бергкамп.
Историята не свършва добре нито за Пасарела, нито за Редондо. Селекционерът напуска след Световното първенство, а играчът постига още успехи, но единствено в клубния футбол, с екипа на Милан, с който печели още веднъж Шампионската лига, както и Серия А и Купата на Италия.
С националния отбор обаче Фернандо Редондо приключва скоро след това. Новият треньор Марсело Биелса го вика за две контролни срещи и халфът даже е избран за играч на мача при победата с 2:0 над Бразилия в Буенос Айрес.
Но той отказва всякакви следващи повиквателни и предпочита да се концентрира върху клубния футбол. Накрая Редондо остава само с 29 срещи за Аржентина, престъпно малко за футболист от неговия калибър.
А проклетата му коса даже не беше чак толкова дълга…
Коментарите са изключени
