Кой ден станахме?

| от |

Времето минава толкова бързо, че дните сякаш вече нямат значение. Колко често ви се случва да се чудите кой ден станахме. Кога беше 1 март, кога стана 15 декември…

Живеещата в Санкт Петерсбург фотографка Arina Pozdnyak е създала точно такъв календар – без дни, само с месеци и с невероятни фотографии.

Perpetual-Calendar0-640x416

А ние се сетихме за едно лятно парче, с което ви поздравяваме.

[youtube id=“ElD-ZE1xsUg“ width=“667″ height=“356″]

 

 

 
 

Avicii: момчето на EDM музиката, което не обичаше славата, а сцената

| от chronicle.bg, по The Guardian |

Avicii не беше просто продуцент, той беше новатор. Още с излизането си на голямата сцена през 2011 г. с хита Levels, шведският музикант Тим Берглинг стана символ на възхода и паденията на dance музиката в САЩ.

Когато пробива в шоубизнеса, е на 21 години и не прилича на останалите известни изпълнители. Високите скули и платинено русата коса никога не се чувстват удобно под светлината на прожекторите. Приятелите и колегите му го описват като срамежливо и тихо сладко дете със сърце на механик. В интервютата отговорите му понякога са уклончиви. Репортерите се опитват да измъкнат информация от един артист, който очевидно се чувства по-удобно пред компютъра, докато композира.

С музиката нещата стоят по различен начин. Avicii е пионер в развитието на EDM-а (electronic dance music), който изгрява точно в най-подходящия момент – когато жанрът тепърва става масово явление отвъд океана.

Открит е в платформата MySpace от холандския продуцент и „ветеран“ Лейдбек Люк. Артистичният псевдоним на Берглинг от будистки означава „ад“ (avici). Още в началото синглите му стават явления в популярната култура. В тази група са едни от първите му хитове – Levels, Fade Into Darkness и Silhouettes – с тях диджеят отдава почит на повлиялите му Swedish House Mafia и Daft Punk. Песните са страхотни интерпретации и създават шаблон, който се използва и до днес – почти десетилетие по-късно, от творците в EDM музиката.

Синглите стават химни за всички милениали, които се събират по фестивали и ги слушат в късните августовски нощи. Музиката на Avicii е любима на цяло едно поколение, чиято младост минава в ерата след 11 септември – времена  на постоянни военни и технически конфликти и икономическа несигурност. Ако за предишното поколение в култ са издигнати хип-хопа и грънджа, сега на мода е EDM – тази музика изкарва в младите духа на забавлението, като противовес на постоянния негативизъм, идващ от медиите. Тази електронна музика е колективен катарзис, а Avicii, за определено време, е най-яркият артист, който я развива. Той няма общо с политиката, творчеството му образува своеобразен сапунен мехур от шампанско и конфети, а песните са антидепресант.

Тази музикална революция не се нрави на някои ветерани, които се мъчат да пробият на сцената на електронната музика още от края на 70-те. Блясъкът и популизмът на новият стил е в разрез с музикалните традиции на миналия век. На феновете не им пука, нито на Avicii – той е навсякъде. Присъства на всички световни фестивали – Tomorrowland, Ultra Miami, EDC Las Vegas, Coachella. Лас Вегас го обиква и се превръща в средище на EDM музиката.

Чрез помощта на мениджъра му, Аш Пурнури, Авичи покачва стандартите за заплащане на диджеите  по света, настоявайки за шестцифрени хонорари за участие във фестивали. Образът му е по всички билбордове от Лос Анджелис до Вегат – той се превръща в емблема на EDM-a.

На сцената той напълно е в стихията си – носи спортни дънки, тениска, бейзболна шапка и владее сцената с вдигната дясна рака. Самият той казва: „Обичам това, което правя, но никога не ми е харесвало да ме разпознават или да съм под наблюдение.“

Творчеството му е удостоено с две номинации за награда „Грами“ – една за работата му по сингъла на Давид Гета Sunshine и една за Levels. По-късно казва в интервюта, че тези номинации са го карали да се чувства най-горд в цялата си  кариера. Най-големият му хит е Wake Me Up , която излиза на фестивала Ultra през 2013 г. Заедно с Алое Блак, песента стига до върха на класациите в повече от 40 страни и пазарен хит. Парчето смесица от EDM и кънтри е многократно интерпретирано от редица артисти. Песента е включена в соловия албум на Avicii True, който стига до топ 10 в повече от 15 страни.

Въпреки успеха, не липсват и сълзи. Графикът на турнетата е напрегнат, като диджеят присъства на фестивали и по клубове навсякъде по света. През 2014 г. отменя участието си на фестивала Ultra,  защото му предстои операция. Фийчър за него в списанието GQ показва хедонистичния му начин на живот и обрисува едно  ежедневие с диета от „RedBull, никотин и храна от летищата“. Феновете му заклеймяват статията, а самият Тим я определя като „нечестна и неточна“. Слуховете за някакъв вид зависимост се засилват, когато през 2014 г. той отменя всичките си насрочени концерти, заради проблеми със здравето.

„В  началото купонясвах много… всяка нощ беше купон.“ казва той през 2013 г. „Но след време осъзнах, че тялото и ума ми не могат да поемат повече.“ Официално се оттегля от изпълненията на живо през 2016 г., когато е на 26.

Две години по-късно говорителят на Авичи известява, че диджеят  е намерен мъртъв на Арабския полуостров, на хиляди километри от дома си в Стокхолм. „Той беше намерен мъртъв в Маскат, Оман този следобед. Семейството му е съсипано и всички ние искаме да уважим тяхната нужда от лично пространство в този труден момент“, пишат представителите на звездата.“ каза Даяна Барън.

Голямата популярност често е прилича на ритуална саможертва, при която публиката издигаме личности до върха, които е предопределено да паднат. А после гледаме вцепенени, когато това стане. Историята на Тим Берглинг е с трагичен край, наред с прекрасните му парчета и краткото му царуване на върха на музиката. Трудно е да тъгуваме на песни като Levels, която толкова еднозначно отрича тъмнината като душевно усещане. EDM е радост, празнуване, надежда, изсмиване в лицето на конфликтите. Точно това, което може би Берглинг е искал да постигне в живота. Това ще бъде неговото послание и наследство.

 
 

Маргита Гошева в звездна компания в „И после светлина“

| от chronicle.bg |

Маргита Гошева е театрална и кино актриса, работила е с най- големите ни театрални режисьори като Галин Стоев и Маргарита Младенова. Превъплъщавала се е успешно в чехови и шекспирови героини.

Киното не остава равнодушно пред таланта й, и следват култовите роли в едни от най- добрите и познати не само у нас филми „Урок“ и „Слава“. В последния филм на режиьора Константин Божанов „И после светлина“ Маргита е редом до европейски и световни звезди като Ким Бодниа, Бари Кьоеган и Туре Линдхарт. Зададохме й три бързи въпроса.

1. Как се стигна до работата ти с Константин Божанов?

Този път стандартно, след кастинг.

Аз наистина много исках да бъда част от този проект, да работя с хора, които не познавам, в малка роля ( настройката е съвсем различна) и, разбира се, заради Ким Бодниа. Той ми е любим актьор, с когото, за съжаление, така и не се срещнах лично. Но и косвено пак е добре.

Мисля, че в този филм Константин Божанов въплъщава себе си по-смело, отколкото в Аве. И после светлина е по-поетичен, свръхчувствителен и едновременно чувствен, болезнен и “пънкарски”. Константин добре знае за какво разказва в него, а това е голямо качество за един режисьор.

*Акторът Ким Бониа изпълнява главна роля в първите два сезона на добилия култова слава датско- шведски сериал Bron/Broen

LTA_HR_7V1A4113

2. Къде снимахте, трудно ли се работи в международен екип? Кажи нещо за снимките ти с Бари Кьоеган?

Моите две сцени снимахме в София. Иначе част от снимките са били в Белгия и Лондон. Когато настъпи време за истинската работа, в реални условия и в реално време, сцените започват да живеят собствен живот. Нямат много общо с изграденото на репетиция. Така и тук. Снимахме доста повече от заложеното в сценария.

С Бари се запознах на единствената ни репетиция, а с Ерсин от “Jeremy” директно на терен. С Бари и досега си пишем съобщения от време на време. Докато снимахме той беше в един протяжен кастинг за филм на Спилбърг, който така и не спечели, но пък после работи с Кристофър Нолан в „Дюнкерк“ и с Йоргос Лантимос, в „Убийството на свещения елен“, което е още по-завидно.

Вярвам, че му предстои голямо бъдеще.

3. В „Слава“ те видяхме в ролята на свръхамбициозна жена, която опитва да има дете. В „И после светлина“ си в ролята самотна майка на проблемен тийнейджър. Защо те двамата не се разбират, това вечения конфликт между родител и дете ли е?

Самотна майка, но все пак бивш вокал на рокбанда. Това е диагноза. Не намерила сили да се откаже от бурния си живот. Егоист. Хаотична и нетърпелива. Като ме облякоха в къса поличка и рокерия, някои от екипа се чудеха дали съм същата актриса от Урок.

Една от вълнуващите страни на нашата професия!

В случая, а и в много други случаи, те двамата не се чуват, нямат изградена и отглеждана връзка помежду си. Тя иска да остане вечно млада, той иска да порасне веднага. Тази майка няма време за сина си, и той съответно тръгва да търси любов и разбиране другаде. За съжаление нито едно от двете не се намира лесно.

LTA_HR_7V1A3670

„И после светлина“ e поглед в сложния вътрешен свят на един емоционално нестабилен и социално отчужден младеж, Павел, който тръгва през Европа с надеждата да открие идола си, енигматичния художник Арно, който живее в усамотение във Франция. Самотен и лутащ се, Павел се опитва неуспешно да се сближи с персонажите, които среща по пътя си – път, който го отвежда към познание за самия себе си.

Филмът е заснет в България, Белгия и Великобритания през есента на 2015 г. Участват актьори от различни европейски държави, а освен Маргита, в него ще видим Елица Матева и Станислава Николова. В малка роля ще се появи и Ерсин Мустафов от групата JEREMY?.

В главната роля на Павел – момче от български произход, израснало в Лондон, е ирландската изгряваща звезда Бари Кьоеган, който участва във филма на Кристофър Нолан “Дюнкерк”. В роля ще видим и Ким Бодниа и Туре Линдхард – звезди от хитовия датско-шведски сериал “Мостът”, френската актриса Солен Риго и белгийката Лубна Азабал, участвала в номинираните за Оскар за чуждоезичен филм “Изпепелени” (“Incendies”) и “Раят сега” (“Paradise now”).

Екипът зад камерата е основно български. Оператор е Ненад Бороевич, художник е Сабина Христова, художник костюми Жасмина Василева, звук – Момчил Божков.

„ И после светлина“ вече е бил на кино фестивали в Ротердам, София филм фест, Тарковдки филм фестивал в Санкт Петербург, Русия. А на фестивала Златна роза наградата за операторско майсторство печели операторът на филма Ненад Бороевич.
Филмът е на екран от 13.04.2018. Можете да го гледате в избрани кина в София, Пловдив и Варна.

 
 

JOURNEYversity: състезание за фото и видео маниаците

| от chronicle.bg |

След няколко успешни сесии, в които фотографи, автори и филммейкъри се впускаха в различни предизвикателства от света на адреналиновите спортове, новото издание на Red Bull JOURNEYversity очаква визуални артисти (фотографи и видеографи ), с очи и стабилни камери за необикновеното и предизвикателното. Те ще станат част от надпревара Red Bull Moreni Challenge, съпреживявайки емоциите на атлетите по природния феномен Морените на Витоша.

Идеята на JOURNEYversity е да обучава, с цел “студентите” да навлязат по-дълбоко в спецификите за отразяване на дадена приключенска дейност или екстремен спорт. В духа на университета, наравно с обучението е и приключението, затова то се провежда в контекста на най-необикновените събития през годините. Състезанието по Витошките морени е единствено по рода си, а задачата на участниците в JOURNEYvesity е да го отразят.

Тазгодишното осмо издание ще предизвика личности с интерес към фотографията, кратките видеа и фото/видео материалите. Избраните за участие в JOURNEYversity след кандидатстване и одобрение ще имат възможност да се запознаят със стандартите за видео заснемане и обработка на Red Bull Media House, да станат част от специално организирана приключенска сесия преди състезанието, да реализират самостоятелно създадено от тях съдържание.

Срокът за кандидатстване в Red Bull JOURNEYversity, сесия Moreni Challenge е 18 май. Желаещите да станат част от неповторимото изживяване трябва да изпратят свои визуални материали и кратко резюме на  redbullcontent.bg@gmail.com.

 
 

А не може ли просто да забраним мачовете?

| от Цветелина Вътева |

Толкова сме свикнали с факта, че по мачове стават простотии, че вече неща от типа на „извадено око“, „счупен крак“, „откъснат палец“, „натрошен рейс“ пр. явления по време на вечното дерби са станали нормални.

Все едно е супер в реда на нещата в деня, в който Левски и ЦСКА играят, движението в центъра да е почти невъзможно, през Борисовата да не се минава и половината град да е пълен с фанатизирани фенове, лошо гледащи полицаи и наплашени граждани.

Инцидентът с бомбичката, гръмнала в окото на полицайка, влезе в новините, но и някак си съвсем естествено се вписа в разбирането, че „така е на мач“.

Хайде сега да повторим думата. Мач. Не война, не терористичен акт, не бомбардировка. Мач! Някакви момчета, които пет пари не дават за футбола, замятат крака, чакайки мъката да свърши и да ходят да се успокоят между гърдите на плеймейтка в черно сепаре с бял прах по масата. Докато те вяло подтичват на терена, натопорчени и възбудени младежи с настръхнли зърна (и в по-лошия случай: възрастни мъже с вехти тениски и избелели мастилени черепи по пъпчасалите рамене, правени от Емо, който се е учил да татуира в затвора) ръсят слюнка и псувни по червените или сините си шалчета, след което отпушват насъбрания екстаз в селска агресия.

Около стадиона има стотици полицаи, които вместо да си вършат другите неща, като например да гледат в една точка в мизерното районно, стоят като истукани и гледат мрачно. От една страна, защото си искат при точката, от друга – защото знаят, че по време на мача или след него вероятно ще им се наложи да поработят. Някои от тях, в които садистичното начало е засилено, сигурно са доволни, че ще имат възможност да разбият нечия обръсната глава с палка, но повечето са по-скоро отегчени.

Това е ситуацията на всеки мач на Левски и ЦСКА от много години насам.

Вече почти няма и да чуете „Само Левски“ или „Само ЦСКА“.

Призивите на „положително подкрепление“ отдавна са отстъпили на далеч по-звучните „К*Р за Левски“, „Копелета сини, всичко е червено“, „Гунди ви зове, на синьото небе“, „Чорба-м*нет“ т.н. Има и още, но те не може да се напишат в уеба.

Иначе мога да събера смелост и да напиша „Здравейте, аз съм Цвети и имам приятели-ултраси“. Наистина. Имам. От Левски съм, защото баща ми е от Левски, но пък имам приятели от агитката на ЦСКА. С тях съм пила бира, ходили сме на море и си ходим по рожденните дни. Не знам дали такова нещо като „бивши ултраси“, но те от години не ходят по мачове. Следят мачовете и отбора си, но са прекалено заети да правят пари или деца, или и двете. И въобще да си живеят живота.

А сред масата мутри, рецидивисти и комплексирани хулигани, живеенето на живота остава на заден план.

Тъжната истина е, че във футболните мачове между Левски и ЦСКА отдавна няма спорт. Това е война. Многогодишна война между две групи от една и съща субкултура: такава, която не среща своя естествен край, защото се предава от едно поколение на следващо. А както казва един от приятелите ми, за които говорех, „да бъдеш част от това създава чувство за принадлежност, сила, значимост – неща, които много от тези момчета няма къде другаде да получат“.

Наежваме се, когато Тръмп бомбардира Сирия, за да не се обиди Путин и да стане Трета Световна, и се подмокряме, когато Ким Чен Ун прати ракета в задния двор на Белия дом, а в същото време толерираме една реална, макар и жалка в мащаба си, война, чиито военни действия се реализират редовно в центъра на града ни.

В колата си имам диск на Lasthope и обикновено превъртам песента „F*ck Police“ по няколко пъти. Отношението към органите на реда обаче в този казус не е водещо. Водещ е фактът, че една жена, която е била на работното си място, е претърпяла и ще претърпи още цифра очни операции с надеждата, че ще си възстанови зрението.

Тя е жертва на война. И то такава, която може да се предотврати. Аре да ги забраним тия мачове.