Когато си беден, парите са скъпи

| от |

Това е универсална истина, която важи и за страни със средно добри финансови институции, като САЩ. Какво сe случва с тези, които са извън системата? А те са повече от колкото са гласували за Обама. 10 на сто от парите на семействата, които не са в банковата система отиват в напразни разходи, които да я заменят. Това са парите, които харчат за храна.

65

70 милиона американци са извън банковата система и това им отнема голяма част от времето, енергията и ресурсите, които така или иначе нямат. И отново решението може да бъде в технологиите, но и в желанието на обществото да реши този проблем.

Един от основните принципи на прогресивната икономика е, че една богата страна би трябвало да направи, за да улесни живота на бедните.

Това означава, да се осигурят облекчения в здравеопазването, достъпа до храна, по-ниска лихва, грижата за децата и достъпно образование. Това важи и за безработните, но и за тези, които работят, но печелят под 10,000 долара, те са освободени от данъци.

Но има и елементи, поради които в Америка е невероятно скъпо да сте бедни. Барбара Айнрих пише в книгата  си „Nickel and Dimed“, че много работни места са ниско платени, а работниците на практика нямат бъдеще. Това затруднява достъпа до кредитиране,  дългосрочни финансови планове, както и спестяване на някакви пари, за да може да вземат кредит, защото приоритет са най-неотложните нужди.

Нейният извод: Скъпо е да си беден. Когато нямаш достатъчно пари, те стават скъпи.

В САЩ 70 милиона американци не разполагат с банкова сметка или достъп до традиционните финансови услуги. Това са повече хора, отколкото населението на щатите Калифорния, Ню Йорк и Мериленд заедно. Това са повече отколкото гласувалите за Барак Обама (или Мит Ромни) по време на изборите през 2012. Това означава, че винаги, когато нещо трябва да се плати, те трябва да направят това в брой, или да използват чекове, които често осребряват при покупка. Вместо кредитна история, която отговаря на изискванията за банкови кредити, те имат история, която само ги дескридитира и не им предоставя достъп до банкови услуги. Вместо ниски лихви, те трябва да плащат три или четири пъти по-високи лихви от нормалното. Така, без достъп до каквото и да е банково обслужване работата с пари става всекидневен ангажимент, който отнема много време, енергия и изминати километри, нещо, което анализаторите наричат ​​“архипелаг на алтернативното финансиране“.

За това разказва и документалният филм „Spent: Looking For Change“ (Изхарчено търсейки промяна), продуциран от компания за кредитни карти. Изследването заключава, че използването на заложни къщи, краткосрочни заеми „до заплата“, услуги за осребряване на чекове, означава разходи от 89 милиарда долара годишно, които отиват за комисиони и лихви за използването на такива видове алтернативни финансови услуги . 10 на сто от парите на семействата, които не са в банковата система отиват за такси и комисионни. Това е толкова, колкото тези семейства харчат за храна.

Това е аларма и система, но и предизвикателство за технологията, която има потенциал да замени инфраструктурата на банките, чрез цифрови предплатени сметки, които позволяват онлайн плащане, които позволяват директно използване на чекове, без да разполагат с пари . За да спасят хората от лапите на лихфарите банките могат да намерят начини да измерват кредитоспособността на клиентите по друг начин, пишат  от TheAtlantic.

 
 

Най-добрите неща на Netflix в момента

| от chr.bg |

Време е за периодичния ни полет над развлекателната платформата Netflix, за да разгледаме диамантите в портфолиото й.

Всички обичат Netflix, основно защото е добро място за мързелуване и разтуха след стресов ден. Или след обикновен ден… Предлагането е огромно и затова понякога е трудно да решим какво да гледаме.

Конкретно „Babylon Berlin“ първо излиза в HBO GO. „Последните издихания на крехката поствоенна демокрация, в която корупцията, властта на мафията и възходът на екстремните политически групировки се прикриват зад упойката на една заблуда – че истинската катастрофа все пак е преживяна“, пише за сериала WebCafe.

В галерията ни днес ще ви предложим най-доброто според нас в момента, което се предлага от платформата. Надяваме се да сме п… всъщност, сигурни сме, че ще сме полезни!

Приятно гледане!

 
 

Досиетата CHR: разказ от първо лице за СПИН, 80-те и настоящето

| от chronicle.bg, по The New Yorker |

От 1998 г. на 18 май се отбелязва Международният ден на ваксината срещу СПИН. На този ден се отдава почит на усилията на всички лекари, лаборанти, доброволци, учени, които работят в посока да се намери лек срещу заболяването. Според последните статистики близо 37 млн. души днес са носители на ХИВ вируса. Числата обаче показват оптимистичен тренд в световен мащаб и новите заразявания намаляват. Далеч по диспропорционално изглежда обаче ситуациятa на на континентално ниво. Развитите континенти бележат успех в борбата срещу заболяването, по-изостаналите райони не могат да се справят със зачестилите нови случаи. Въпреки че медицината вече е напреднала, все още милиони заразени по света нямат достъп до адекватни медицински услуги.

За СПИН се е говорило много. Както верни, така и заблуждаващи неща. Ако днес обаче човечеството бележи някакъв напредък в борбата с болестта, то корените на този успех идват от 80-те години на ХХ век. САЩ, Сан Франциско. В началото на десетилетието все повече гейове се разболяват от мистериозно заболяване. Със зачестяването на случаите идва и пропагандата, фалшивите новини и дезинформацията. Никой не знае какво причинява заболяването, хората са безсилни да го спрат. Никой не вярва, че сексът може да е причина мъжете да умират. Никой не иска да се лиши от сексуалната свобода на 60-те и 70-те. Политиците крият информация, здравната система буксува, гражданите се лутат някъде между търсенето на удоволствие и страха. Резултатът е епидемия, която отнема живота на милиони. Време, което трябва да помним. Защото проблеми като този не засягат само малцинствата, хомосексуалните или определени социални или етнически групи – те засягат цялото човечество.

Във връзка с Международния ден на ваксината срещу СПИН, четем думите на журналиста и автор Майкъл Спектър, който разказва от първо лице за това как е изглеждала картината през 80-те и какво е бъдещето, започвайки от днес. Макар и писани преди 5 години, неговите думи са актуални и днес.

The 2017 New Yorker TechFest
Майкъл Спектър; Снимка: Getty Images

„Преди държах една снимка на бюрото си, заснета на улица „Кастро“ през 1983 г., в момент, в който изглеждаше, че животът на гейовете в Сан Франциско е на път да приключи завинаги. На снимката има двама мъже – първият, висок и превит, се навеждаше над другия, който седеше в инвалидна количка, и завиваше с одеяло малкото останало от него. Мой приятел ми даде снимката малко преди да почна да отразявам епидемията от СПИН в „Уошингтън поуст“. Към нея имаше съобщение: „Не забравяй тези двама души, когато пишеш историята. Тук не става въпрос за политика. Става въпрос за човещина.“ Приятелят ми почина няколко месеца по-късно. Това се случи преди почти три десетилетия. Сигурно съм прекарал стотици часове, взирайки се в снимката от тогава – достатъчно време, за да запомня дълбоката мъка в черните очи на онези двама мъже.

Отразявал съм войни, и преди, и след епидемията. Всичките са грозни, болезнени и несправедливи, но за самия мен, нищо не наподобява мъката, когато се разхождах из улиците на Сан Франциско в пика на епидемията. Сякаш беше избухнала атомна бомба: сградите стояха пусти, колите бяха паркирани покрай алеите, имаше павилиони за вестници, магазини и самолети, преминаващи във въздуха. Но хората на улицата умираха. Улица „Кастро“ беше отрупана с 30-годишни мъже, които вървяха (когато можеха), с бастуни, или опирайки се на ръката на своя по-здрав любовник или приятел. Инвалидни колички задръстваха тротоарите. Сан Франциско се беше превърнал в град на трупове.

През 2002 г., докато пишех статия за Лари Крамър, черния пророк на СПИН кризата в САЩ, разговарях с Тони Кушнър, който беше награден с „Пулицър“ за пиесата си, посветена на онези години – „Ангели в Америка“. Той ми разказа какво е преживял през онези дни. „Тъкмо бях започнал да се разкривам и хомосексуалният живот изглеждаше толкова вълнуващ“. По същото време Тони прочита шокиращата статия на Лари Крамър „1112 и продължават“. Тя се появява през 1983 г. В „Native” и в нея авторът призовава гейовете да се замислят за катастрофата, която е пред тях. Кушнър осъзнал, че сме се сблъскали с „масова чума. Хората умираха навсякъде около нас, а ние се преструвахме, че нищо страшно не се случва.

Крамър и много други активисти промениха това. Гняв и нови лекарства пребориха отричането и омразата. В следващите години епидемията сякаш изчезна – въпреки че никога не го направи изцяло, тук или където и да било. До края на годината от СПИН ще загинат близо 40 млн. души – повечето от тях в Африка. А тази седмица в статия за „Ню Йорк Таймс“ се казваше, че тези дни могат да се върнат. „Федералните здравни служби докладват за все повече сексуални контакти без предпазни средства сред американците. Това прави борбата срещу СПИН още по-трудна.“

Това е деликатен начин да се намекне. Томас Фрийдън, директор на Центъра за контрол на болестите и превенции, е една идея по-прям. „Анален секс без предпазни средства е в собствена категория, когато става въпрос за риска.“ Три десетилетия с данни доказват истинността на това твърдение.

Защо се случва това? Част от причината е заложена в човешката природа. Защо някои родители отказват да ваксинират децата си? В много случаи, защото не са се сблъсквали с болестите и нямат представа до какво могат да доведат. Вирусът ХИВ е много по опасен и много сложен. Той е обвързан със секса, основна човешка нужда, но също и с желанието, срамът, дискриминацията, страхът. Кой 20-годишен мъж, наслаждаващ се на първите си сексуални преживявания, ще се притеснява от това, че десет години преди да се роди виждах как хора повръщат и умират на улицата, по която той сега ходи? За определено време през 90-те, мъжете се бяха уплашили и статистиките го показаха. Използваха презервативи регулярно, тестваха се. Много от тях все още го правят, но други отдавна си хвърлиха задръжките. Появата на ново вид метамфетамин във формата на кристали, който увеличава сексуалното удоволствие, също дръпна нещата назад. Освен положителния ефект, наркотикът има и отрицателен, а именно, че поемането му води до еректална дисфункция. Тогава хората започнаха да комбинират кристала с „Виагра“ и инфекциите започнаха да се разпространяват.

Може ли отново да се сблъскаме с тази епидемия? Разбира се, но последствията могат да бъдат драстично намалени. За жалост повече от милион американски, заразени с ХИВ (има 50 хиляди нови случая годишно), не получават адекватна медицинска грижа, а една трета от тях дори не подозира, че е заразена. Расизъм, хомофобия и мизерия продължават да спомагат за разрастването на епидемията. Малцинствата са изложени на най-голяма опасност и рядко получават адекватна медицинска помощ и лечение.

Единственото подходящо заключение е да се вслушаме (отново) в предупреждението на Лари Крамър. Каквото беше вярно през 1983 г., може да бъде вярно и днес. „Ако тази статия не ви изкара ангелите“, пише той за „1112 и продължават“, „тогава наистина сме загазили. Ако тази статия не ви доведе до гняв, бяс и действия, гейовете нямат бъдеще на земята. Нашето съществуване зависи от това колко сме ядосани. Ако не се борим за живота си, ще умрем.““

 
 

История на една от най-престижните кинонагради – „Златна палма“

| от chr.bg |

Знаковата награда „Златна палма“ за най-добър филм на Международния кинофестивал в Кан, Франция, е помогнала на неизвестни режисьори да намерят своето място на глобалната филмова карта, тласнала е напред кариерите на утвърдени кинодейци и е превърнала филмови продукции в класики. По повод 71-вото издание на кинофестивала в Кан, ви предлагаме кратка история на престижното отличие.

Първата награда „Златна палма“ през 1955 г. печели американският режисьор Делбърт Ман за романтичната си драма „Марти“. През въпросната година отличието заменя фестивалната Голяма награда, присъждана в периода между 1939 и 1954 г.

Оттогава някои от най-известните филми в света са отличавани със „Златна палма“ – „Шофьор на такси“ на Мартин Скорсезе, „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, „Човекът от желязо“ на Анджей Вайда, „Секс, лъжи и видео“ на Стивън Содърбърг, „Гепардът“ на Лукино Висконти.

Считана за една от най-престижните награди в света на киното, „Златна палма“ обикновено се присъжда за цялостната работа на даден кинодеец или за филм, откриващ нови киноперспективи.

Спечелването на „Златна палма“ не гарантира непременно касов успех, но определено е крачка напред към номинация за „Оскар“ – най-престижната филмова награда в света, както е добре известно на режисьори като Терънс Малик, Михаел Ханеке, Роман Полански, Джейн Кемпиън.

Новозеландката Джей Кемпиън заема специално място в историята на Кан – тя е единствената жена режисьор, печелила „Златна палма“.

Само девет кинодейци членуват в друг ексклузивен фестивален клуб – на двукратните носители на „Златна палма“.

Миналата година Рубен Йостлунд стана първият шведски режисьор, удостоен със „Златна палма“, откакто отличието се връчва от 1955 г.

Миналогодишният трофей беше инкрустиран със 167 диаманта по случай 70-годишнината на кинофестивала в Кан, припомня агенцията.

Тази година 21 филма ще се съревновават за наградата „Златна палма“. Фестивалът ще започне на 8 май, а носителят на топ отличието, избран от жури с председател актрисата Кейт Бланшет, ще стане известен на 19 май.

 
 

Сараевските Ромео и Жулиета: поуката?

| от chronicle.bg |

Човечеството не е способно да опази голямата любов. Колкото и да се говори за нейното всемогъщо действие, в крисизни времена, дори сила като любовта няма място. Трагедията „Ромео и Жулиета“ на Шекспир е художественият сюжет, който изследва тази тематика. А ние мислим над нея вече векове наред, връщаме се непрестанно към мотива и всеки си мисли колко е глупаво двама влюбени да попаднат в плен на обстоятелствата.

Близо 4 века са минали откакто Шекспир създава най-великата любовна история на всички времена. Но само 25 години ни делят от момента, в който съдбата на Ромео и Жулиета се разиграва в реална обстановка. Това е почти днес, на фона на столетията, изминали от написването на трагедията. Някои си мислят, че сме напреднали в развитието си, но историята на Бошко Бркич и Адмира Исмич е недвусмислена. Поуките са на лице, теорията е неоспорима, практиката – трудно осъществима.

А фактите говорят достатъчно, затова може би е хубаво да бъдат припомняни.

Вечерта на 18 май 1993 г. Един сърбин и една босненка осъществяват мечтата си – да избягат от Сараево към Сърбия в търсене на по-добър живот, далеч от войната. Различните им произход и религии правят бъдещото им съжителство на практика невъзможно. Адмира и Бошко са на 25 години и са заедно от девет години. Родени са в знаковата за цял свят 1968 г. Учат заедно химия и по време на учението започват връзка, а след завършването се сгодяват. Всички недоумяват как може мюсюлманка и християнин да искат да създадат семейство. Различни са и като произход, и като характер – Адмира е дива, не прилича на останалите момичета, може да оправи мотоциклет и обича да се забавлява. Бошко е по-различен – чаровен, мил, обича уединението и тихите сбирки. Младите, които се запознават в навечерието на новата тогава 1984 г. Не се интересуват от мнението. Девет месеца преди смъртта си се местят да живеят заедно.

След избухването на на гражданската война в Босна и Херцеговина остават в Сараево, който тогава е под обсада. Животът е под постоянна заплаха. Хората не могат да ходят свободно по улиците, защото снаряди падат непрекъснато и навсякъде – на площадите, на пазарите, върху жилищните сгради. Майката на Бошко е избягала преди злощастните събития, но той остава заради Адмира. За да му се отплати, че не я е изоставил, тя решава да замине с него към Сърбия.

Четиринадесет месеца след избухването на войната, чрез познанства в сръбската армия, Бошко уговаря на теория безопасното им преминаване през града. През нощта между 18 и 19 май, двамата трябва да прекосят моста Връбаня над река Миляцка и никой да не ги спре. Мястото е ничия земя – на границата между враждуващите лагери.

Докато прекосяват моста обаче, срещу тях е изстрелян снаряд, който убива Бошко на място, а Адмира е смъртоносно ранена. След като е уцелена, тя пропълзява и прегръща тялото на Бошко, след което загива. След време двамата ще станат известни като сараевските Ромео и Жулиета. Но не и преди абсурдът да продължи.

Човекът, който разказва историята им на света е Кърк Шорк – кореспондент на „Ройтерс“, изпратен да отразява войната. Първоначално прави снимка на две тела, лежащи в ничията земя и продължава задълженията си. От редакцията обаче насочват вниманието му към снимката, която им изпраща, и той се доближава на безопасно разстояние до мястото. Докладът, който изпраща е с дата 23 май и съобщава за две мървти тела, „вкопчени в последна прегръдка“ на брега на река Миляцка. Никой не може да прибере телата им и те ще останат така още един ден – общо шест дена от 18 до 24 май. В доклада още се съобщава за труп намиращ се наблизо, който не е прибран от пет месеца.

Босненците обвиняват сърбите, сърбите – босненците. Никой не поема отговорността.

Родителите на Адмира научават два дена след убийството. Разбират от журналисти от радиото, които им се обаждат, за да потвърдят смъртта на Бошко. Родителите искат само едно – да приберат телата на децата си и да ги погребат заедно. Но никой не позволява на врага да навлезе в ничията територия.

Накрая е постигнато споразумение и телата са погребани в сръбско гробище извън Сараево. През 1995 г. са преместени в гробището в Сараево.

Кърк Шорк е застрелян от млад войник през 2000 г. В Сиера Леоне. Прахът му е разделен на две части – едната е положена във Вашингтон, а другата е до гроба на двойката, която той увековечава – двамата души, за които той пише: „в страна, полудяла от воюване, двамата бяха луди един за друг.“

Днес се навършват 25 години от смъртта на Адмира и Бошко. А поуките? Те са ясни и без да ги артикулираме.