Кога Уди Алън спря да прави кино?

| от |

За мен отговорът на този въпрос е много лесен. Годината е 2008-а, а филмът е „Вики Кристина Барселона“ и това е лентата, която завършва цикъла на Алън за любимите му места по света. 

Някъде след това за Уди Алън – великолепен режисьор и сценарист в миналото, рязко следва спад.

За някои периодът на преповтаряне на Алън и неговата филмография е започнал дори по-рано, но аз прекалено много харесвам „Мач Пойнт“ и Скарлет Йохансон като цяло, за да приема, че филмите му с нея повтарят какво и да било. Това му е най-хубавото на Алън, когато се влюби филмово в някоя жена. Тогава той започва да я облича в роли, които й отиват.

Последната му муза е Ема Стоун, но истината е, че магията не им се получава. Може да е възрастта му, а може би е от прекалено детското излъчване на Ема. Не знам. Истината е, че в Скарлет има много повече секс и женственост и това си личи във всички негови филми с нея.

И въпреки това всеки нов проект на Уди Алън предизвиква вълнение у хората и киносредите. Последният му филм „Почти нормален“ излиза по кината у нас, но първо ще мине през „Киномания“ (следващата му прожекция е на 22.11.) и уви, е може би най-слабият филм на Алън до момента.

Странният случай с Уди Алън и Хоакин Финикс

Първото, което трябва да знаете за последния филм на режисьора, е, че това е кримка, маскирана като любовна история. Второто – не се получава, просто защото химията между Финикс и Ема Стоун отсъства напълно. Ако в този филм отсъстваше и самият Хоакин Финикс, то провалът щеше да е пълен. Мистър Финикс направи завръщане преди няколко години и е unstoppable! Той е наистина добър и ако някой още не го е разбрал да си пусне „Тя“, за да разбере колко точно.

„Почти нормален“ е филм за нещастен и депресиран мъж на средна възраст, който работи като професор по философия и се сближава със своя студентка. Но дори нейната млада плът не може да му повдигне настроението – буквално и преносно. Както и рояците жени, които се тълпят около него. Но странна случка – идеята да убие един лош съдия – някак го връща към живот. И той бавно, забавно и методично започва да планира убийството.

Нататък, по типично удиалъновски начин, нещата се развиват обратнопропорционално на представата ви за случването на такъв тип събития. Тоест, Хоакин Финикс си върши работата прекрасно, Ема Стоун става все по-досадна, а накрая дори убийството няма значение. Да, финалът е нелеп. Леко deus ex machina.

Лично аз предпочитам онези сюжети от Алън във вида, в който ми ги поднасяше в Scoop или „Мач Пойнт“. Магията в „Почти нормален“ някак отсъства.

За някои Уди Алън отдавна е загубил представа какъв тип кино иска да прави – дали за градовете, или за хората в тях. За жените, които обича, но няма да има, или за откачалките, които ни заобикалят. И всичките му филми след „Вики Кристина Барселона“ го доказват.

Като се започне от изключително мудния „Каквото дойде“, който получава своите средни оценки, само защото името на Уди Алън стои в надписите му и се мине през „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат“, прехваления „Полунощ в Париж“ и се стигне чак до „Син Жасмин“, който е най-различното нещо, което съм гледала от Уди Алън в последните години. И дори и той не ми хареса толкова.

Какво се случи с мъжа, който можеше да се обясни в любов на Ню Йорк и Даян Кийтън и ти да се влюбиш в тях точно толкова, колкото и той?

Прекалената производителност неизбежно води до сваляне на качеството, а в последните години Алън сякаш има нужда да докаже на някого, че още го бива. Че въпреки всичко, може да прави кино.

Може би, ако той беше среден клас режисьор, от когото сме гледали какво ли не, щяхме да приемем „Магия в полунощ“ и „На Рим с любов“ по много различен начин. С усмивка и кимване на глава. Като филми, от които не очакваме нищо и въпреки това получаваме много. Но това е Уди Алън. На него му е забранено да бъде посредствен.

Ако искате да направите история на абсурда, се обръщате към Алън. Той беше царят на този жанр. Той е циник. Човек, който ви казва, че независимо какви планове си правите, съдбата си знае нейното и ще ги направи на пух и прах. Вече не обаче.

Наскоро приятел каза, че ако животът ми беше филм, то той трябва да е режисиран от Уди Алън и действието да е в Ню Йорк. Но след като гледах „Почти нормален“ се съмнявам Уди Алън да направи филма, който аз и моят приятел си представяхме онази вечер. Абсурден, комичен, много циничен и с малко доза любов. Разбира се, че със странен финал – никой не иска животът му на кино да свършва с отпрашване към залеза. Освен, ако там не го чака дупка към нещо по-интересно.

Още помня „Всичко, което винаги сте искали да знаете за секса, но сте се страхували да попитате“, „Ани Хол“, „Хана и нейните сестри“ – абсолютният ми фаворит във филмографията на Алън, „Пурпурната роза от Кайро“, „Мистериозно убийство в Манхатън“ и „Куршуми над Бродуей“. Какво стана с тях? Дали Холивуд не запази магията им капсулована само за себе си и времето, в което са произведени?

Стана ли Уди Алън прекалено мейнстрийм?

Да харесваш Уди Алън вече е мейнстрийм. Всеки, който се има за „арт“ харесва Уди Алън. Ама не онзи, когото аз помня, а някаква нова, комична версия на човека, чийто филми можех да гледам винаги.

Знам, че никой няма да ми вземе онзи Уди Алън от едно време, но този, с когото са го сменили, не ми харесва въобще. Чакам сериала, по който работи, със смесени чувства.

Не ме разочаровай и този път, мистър Алън.      

 
 

Възпитавайте си децата, за да не ги ошамарят някъде

| от |

Пътуваме за морето и, разбира се, в автобуса има едно чудовище, което просто не спира! С баща чужденец и майка от нашите детето говореше английския език, но понеже е прекалено младо, нямаше особен речник. С майка му седяха заедно, а баща му – на предната седалка. Между другото, баща му имаше вид на човек, който би пътувал и в багажното отделение на автобуса само и само да е далече от потомството. Но това са догадки от моя страна, базирани на изражението на лицето му. Догадки, но все пак доста сериозни.

Вие може би сте запознати с играта, която чужденците играят по време на път – „I spy with my little eye…“. Ако не сте – в адаптиран превод името й означава „Наблюдавам с малкото си око…“, а целта е да кажеш цвета или първата буква на нещо, което виждаш през прозореца, а останалите да познаят какво е то. Детето имаше свое демонично разбиране за тази игра и с високия си детски глас директно казваше какво гледа. Може би не знае цветовете и буквите, да, но той просто провтаряше, че наблюдава с малкото си невъзпитано оче ферма. И така много пъти, безброй пъти. Погледнах през прозореца му – ферми няма, само поле. Но малкото протеже на рогатия, а защо не и човешката инкарнация на самия него, продължава да твърди неверни твърдения! Фейк нюз.

Това капиталистче сигурно вижда потенциала на почвата ни за чуждестранни инвестиции! Ферма може и да няма, но се обазалагам, че всеки в автобуса би му показал шамарената фабрика. Междувременно, от майка му – нищо, да не говорим за баща му. Само по едно вяло „По-тихо де“, когато малкият изпищи или се провикне, без дори да го погледне.

Нека сега поговорим за Алекс. Той изглежда като човек, който един ден ще пипа заспалите пияни момичета на стълбите пред някой бар. Лицето на малкия Алекс е такова, че ако го мернеш, докато пиеш от шише, инстинктивно ще се обърнеш настрани, за да не ти го удари в зъбите. Алекс ще стане човекът, който ви кара да си отворите устата и да си затворите очите. И това е истинското му име, апропо, има милион Алексовци в България, няма да му пазим анонимност.

Та на връщане бе същото, но друго. Алекс е на 4 и пътува с много красивата си баба Катя. Алекс пътува прав върху седалката с гръб към движението, за да може да вентилира липсата на внимание от роднините си върху девойката на задната седалка. Горката девойка, а и жената до нея също. Алекс, дяволът в човешка кожа, не спря да я пита как се казва и да взима „тежки коли“ от през прозореца и да ги хвърля по нея. Баба му, едвам-едвам: „Стига…“ и както и майката на райхсфюрера – първият под фюрера Алекс от преди малко – дори не го поглежда. Може ли бе! Може ли да си толкова безотговорен към собствената си семка! Срам!

* * *

Едно от лошите качества на децата е, че го гледаш цели 10 години, а то е едва на 10 години. 

Никой не харесва невъзпитаните деца, но най-много от всичко – безучастните родители! Децата не са виновни, виновни са родителите и никакво „омръзнало ми е вече“ не ги извинява. Правете им забележка, говорете с тях, обяснете им като на голям човек, ако трябва 100 пъти, че на публично място трябва да се държат възпитано, да не шумят, да не досаждат на другите и прочие. Това ще им отвори безброй врати в бъдеще, защото всички ще ги харесват и ще ги смятат за умни! Единствените ви две задължения като родител са да гледате детето да не умре и да го възпитате добре. Това е! Това се иска от вас и от всеки един от нас!

 
 

Ема Томпсън: „Нуждаем се от повече роли за възрастните актриси“

| от chronicle.bg |

59-годишната Ема Томпсън призова шоубизнеса за повече роли, в които да могат да влизат възрастни актриси на големия екран.

Носителката на две статуетки „Оскар“ в момента играе ролята на съдия в Семейния отдел на лондонски съд, която си има свои семейни проблеми в лентата „The Children Аct“ (Законът за детето). Тя трябва да решава съдбите на множество непълнолетни деца и на техните семейства.

На премиерата на филма Ема Томпсън обясни, че е приела ролята, тъй като е била заинтригувана от съдбата на героинята си, сдобила се с власт в един много мъжки свят.

Когато произнесем думата съдия, първо си представяме мъж. Харесах историята за тази съдийка и веднага се включих в проекта“, казва Томпсън. Тя изтъкна, че липсата на достатъчно добри роли за актрисите, които не са в първа младост, е проблем, който очаква своето решение, било то и в дългосрочен план.

"The Meyerowitz Stories" UK Premiere - 61st BFI London Film Festival
Getty Images

„Мъжете в нашия бранш не са поставени по същия начин. Нещата не са се променили от много дълго време. Но понякога се появяват някои добри роли и това ме изпълва с надежда“, коментира звездата от „Имението Хауърдс Енд“, Остатъците от деня“, „Разум и чувства“ т.н.

 
 

Геолозите и миньорите – те да са живи!

| от Боян Рашев |

 

Едно време щях да ставам геолог. Вече не помня какво ме накара в средата на 11-ти клас изведнъж да реша, че ще уча Геология. Беше шок за всичките ми приятели, а за родителите ми – не е за разправяне… Ама се самонавих и самоподготвих и без един час с учител – в гимназиите такъв предмет нямаше, само в минните техникуми – изкарах 6.00 на кандидат-студентски изпит по Геология. Оказа се излишно усилие, защото бяхме 17 кандидата за 30 места – брутална конкуренция! Учих две години в Софийския, много яко и интересно, страхотни практики… и накрая спечелих една стипендия и напуснах в посока Управление на околната среда и ресурсите в Германия. Бяха мизерните години в края на 90-те, стипендията беше повече от заплатите на родителите ми и – колкото и да не ми се искаше – нямаше как да откажа подобна възможност. Така не станах геолог…

Но днес работя и празнувам заедно с тях и онези, които ги следват навсякъде – миньорите. Празнувам, защото знам какво представлява работата им, колко трудна и тежка може да бъде и колко много осигурява на цялото общество. Всъщност, на тях дължим практически всичко. Просто се огледайте! Всеки предмет, който видите, е излязъл под някаква форма от земните недра – материалите за производството му са извадени от мина или сондаж или, ако е от биомаса, със сигурност е произведен или транспортиран с използване на енергия, която идва от мина или сондаж. Посочете нещо, което има значима роля в ежедневието ви и не отговаря на горното описание и признавам, че греша. Не можете, освен ако не сте корабокрушенец на самотен остров. Но пък тогава вероятността да четете този текст клони към нула.

Защо тогава ги пиша тия неща изобщо? Защото модерното общество толкова се отдалечи от източниците на материалните си блага, че изпадна в някакво абсурдно отрицание на тяхното значение – даже ги низвергна. През 70-те група „умни“ хора лепнаха на полезните изкопаеми етикета „невъзобновяеми“ и днес „зелените“ политики на ЕС са базирани на утопични идеи като „кръгова“ или „био-базирана“ икономика, „нулеви отпадъци“ или възобновяема енергия, които заклеймяват добива и го представят като нещо „лошо“ по дефиниция.

Понятието „невъзбновяеми ресурси“ е лишено от смисъл, но днес се набива в главите на децата ни още в първи клас! Не се възобновявали достатъчно бързо, така че били изчерпаеми и не трябвало да зависим от тях? Дрън-дрън… Хайде, сетете се за глобално изчерпан „невъзобновяем“ ресурс? Не се мъчете – не можете! А за изчерпани възобновяеми ресурси примери, колкото щеш – от динозаврите, през китовата мас и слоновата кост, та до перата от странстващ гълъб…

Човешката цивилизация се създава в момента, в който хората се научават да ползват каменни сечива и други неща, създадени от полезни изкопаеми – пясък, глина, метали, фосилни горива. Последните са особено важни, защото достъпът до евтина, изобилна и надеждна енергия е основен двигател на развитието – без нея сме обратно в пещерите. Историята на човешкия прогрес може да бъде описана накратко така – процес на непрестанно ограничаване на зависимостта ни от капризите на природата, който се случва благодарение на растящия добив и умение да използваме полезни изкопаеми. Долните две графики кристално ясно го показват – геолозите и миньорите ни снабдяват с практически всичко, което приемаме за даденост.

Световно потребление на материали по тип ресурс (Krausmann et al., 2010):

Global_resorce_use

global-primary-energy-1024x723

Живеем на доста голяма планета – как точно си представяте обем от 1,0832×1012 km³? Съставена е от огромен брой елементи, съединения и минерали. От гледна точка на примитивните хора понятието „невъзобновяеми ресурси“ не включва практически нищо освен камъните на повърхността, от които те правят остри предмети. После откриват някои минерали като солта, пясъка, глината и самородни метали като злато, сребро и мед, които с малко преработка и/или претопяване могат да превръщат в нещо използваемо. И така „невъзобновяемите ресурси“ се оказват доста повече. После се научават да добиват желязо, калай и други метали от руди. Този процес на „откриване“ на нови ресурси всъщност днес е по-бърз отколкото, когато и да било в историята. Най-новите примери включват литий за батерии и индий – за екрани. Защо си мислим, че сме стигнали края на технологичния прогрес и утре няма да изскочат нови, напълно непознати ни ресурси?

За да се ограничи понятието „невъзобновяем ресурс“ количествено, се коментират т.нар. „доказани запаси“ – количествата метали, горива или други суровини в детайлно проучени находища, чийто добив е икономически ефективен. Статичното разбиране предполага, че те са крайни и просто се изчерпват. Това обаче не е така, защото запасите зависят от наличните технологии и цена. Нещо повече, доказването на ново находище увеличава запасите. Технологичният напредък също – през 70-те например глобалните запаси на мед скачат рязко поради развитието на процеси за добив на оксидни руди, които дотогава са били отпадък, а през 90-те оптичният кабел и безжичните връзки освобождават комуникациите от медната зависимост. За шистовата революция при нефта и газа вече практически всеки е чувал, което не пречи на цели страни да се правят, че я няма.

Факт е, че запасите на всички известни ресурси – от горива, през руди, до индустриални минерали – днес са много по-големи, от когато и да било. Тоест, колкото повече добиваме, толкова повече намираме. А все още си чоплим преди всичко по повърхността на земната кора, която иначе е дълбока до 70 км. – подземните находища тепърва ще се разкриват наистина масово. Да не говорим за добива на руди по дъната на океаните, който тепърва прохожда, а вече има сериозни планове и за прехващане на астероиди…

Но да се върнем на геолозите и миньорите, защото всичко идва от тях, а те днес наистина имат повод да празнуват. Защото няма друга страна в ЕС, в която добивът и първичната преработка да имат толкова водеща роля в икономиката. В глобалния Индекс на минния принос на Международния съвет по мини и минерали (ICMM) от 2016 г., България се намира на 53-то място в света, като се нарежда първа сред страните от ЕС. Изоставаме в сравнение с Австралия и Канада, но пък изпреварваме с малко дори Финландия и Швеция. А в изданието от 2018 г., което предстои да излезе, би трябвало да сме още по-напред. Защото се проучва къде ли не и нови находища изскачат постоянно; медните, златни и оловно-цинковите рудници и металургични предприятия се развиват бурно; а лигнитните въглища – колкото и да не им се иска на много хора – отново, пак и все още осигуряват 44% от електроенергията на страната ни. И на практика това няма как скоро да се промени.

Вчера прочетох, че „близо една трета от наетите за работа на новия златен рудник Ада тепе хора са се върнали от чужбина„. С една дума: Геолозите и миньорите – те да са живи!

Честито, колеги!

Текстът е взет от блога на автора с неговото изрично съгласие.

 
 

Лондон е гурме

| от Зузи Аспарухова |

Великобритания е известна с много неща. С тучните си зелени поляни, катеричките, огромните паркове, най-добрия stout на света, пивкото уиски, гласовитите певци, готическите катедрали, „Кралицата, Хари Потър и левия крак на Дейвид Бекъм“, ако цитирам Хю Грант в „Наистина любов“ правилно… Последното обаче, с което тази хладна, но много красива страна е известна е… своята кухня.

И как иначе?

Афинитетът на британеца към гурмето е точно толкова силен, колкото желанието на Меган Маркъл да се завърне към снимането на сериали. Тоест, то почти не същестува, макар някъде в далечното минало да е имал бегъл опит за такова.

Британската кухня е общо-взето три вида: пържена, печена или полуготова. Последната е най-популярна и се сервира на цената от 3 до 10 паунда в местния Tesco. И това при положение, че наистина искате да сте гурме. Има магазини, в които за тази цена ще получите цяла кошница с първокласна полуготова, доста замразена храна.

В модерния свят британската кухня се е прославила с незаменимите си fish and chips, fudge cake и сладките си картофи – там наистина ги правят най-добре. Онова, което британците наистина могат да правят обаче, е добра бира, великолепно уиски и най-силния следобеден чай на света. От онзи, от който дори петите ти се опъват. Също така, рецептите с които може да отровите съпруга си или друг неприятен роднина, са се родили именно в творчеството на автори родени там.

IMG_3854

И все пак не можем да отречем, че едни от най-известните модерни шеф готвачи идат от тази страна с афинитет към бързата кухня. Гордън Рамзи и Джейми Оливър са рок звезди в днешния кулинарен свят и са горди притежатели на британски паспорт. И освен всичко друго и двамата живеят в родината си и менажират множество ресторанти там.

Celebrity Chefs Light Up The Strip During Vegas Uncork'd By Bon Appetit's 10th Anniversary Grand Tasting At Caesars Palace
Getty Images

Наскоро бях на събитие в Лондон, на което Джейми Оливър готви на живо в личния си супер кокетен hub в центъра на града. Събитието беше по повод новата му книга и предаване Jamie Cooks Italy, така че може да си представите, че събитието беше предимно, да не кажем изцяло, за италианската кухня. А тя, за разлика от нещастната блудката британска кухня, може да се похвали с много шедьоври. И Джейми Оливър сготви част от тях. Като пряска паста с домати и босилек, панакота, паста със сепия и миди, брускети и още, и още, и още… Цялото нещо беше под слогана „Следобедно преяждане с вкусна кухня, приготвена от една от суперзвездите на световната куленарно-телевизионна сцена само за вас“.

IMG_3832

И все пак нямаше как някой да не го попита за британската кухня. И неговият отговор беше очевиден – британската кухня е доста по-тежка от повечето известни кухни в света, което се дължи предимно на хладния климат и множеството дъждове, с които страната му е известна. Но ако той трябва да каже какъв вкус има детството му, то той би го описал като Shepherd’s pie – едно от най-известните творения на британската домакиня и изключително трудно за правене ястие – с мирис на ябълки и хмел. Заради родителите му, които и до днес държат голям пъб в Лондон.

unnamed

Може и да не срещнете гурме във френски, италиански, неаполитански или испански стил никъде из Великобритания, или пък може и да намерите, ако търсите прекалено дълго, но пък само там ще откриете най-разообразните ресторанти в света. Където може да си поръчате всичко. Великобритания и Лондон специално са местата, в които може да поднесете най-голямата хранителна претенция в ресторант, като безглутенове веган манджа с нещо розово отгоре, и те ще го имат, ако го нямат ще го приготвят за вас и ще ви го сервират с усмивка. Лондон е мястото, в което щом седна на закуска някой ме пита дали съм веган или вегетарианец, дали имам лактозна или глутенова непоносимост, дали искам ядкото мляко и какъв вид. По принцип не искам, всички неща си ги ям по нормалния начин. Но тъй като британците, уви, нямат гурме кухня, се опитват да усвоят гурмето в отношението и да обслужат вкусовете за различни кухни.

Именно там съм яла веган джънк фууд в най-хипстърския пъб на света в индустриялен стил, забит дълбоко под земята, за да не може дори Шерлок Холмс да го открие. Пак там пих коктейл с джин, натъпкан догоре с краставици в бар, който беше поместен в трезор на сейф. Защото когато не си бил изобретателен в едно, предполагам се налага да си изобретателен в друго.

Кухнята има специално място в британската култура. Не е случайност, че Агата Кристи пише в своята биография: „Седях си и готвех пай в кухнята, гледах през прозореца, когато изведнъж ми хрумна бърз, лесен и интересен начин един мъж да убие жена си, стига да иска. С отрова.“

Christmas Pudding Maker Prepares For Christmas
Getty Images

Пак мадам Кристи, виден британски чревоугодник се слави като първенец в избора на британска храна като инструмент за убийство. “Не яжте от коледния пудинг!” се казва в една бележка, която Еркюл Поаро намира на възглавницата си вечерта преди Коледа в една от новелите в сборника „Приключението на коледния пудинг“. Мистерията започва с издирването на изчезнал скъп диамант и приключва с отровен пудинг и мъртво момиче в снега. Коледният пудинг е традиционно британско ястие и е труден и дълъг за правене – обикновено отнема цял ден и една нощ. А след това трябва да престои поне още няколко дни, за да има велокелепния запечен вид, който сте виждали по филмите. И, разбира се, никога не забравяйте да сложите и арсеник. Просто без него не е същото.

IMG_3891

Британската кухня е приключение от различен вид. Лондонската още по-специално. От вегани и вегетарианци до хора, които си падат по пай, пудинг или кухнята на Джейми Оливър и Гордън Рамзи, там може да откриете общо-взето всичко. И все пак аз най-вече препоръчвам бирата… която е много студена.

Processed with VSCO with f2 preset