Кога Уди Алън спря да прави кино?

| от |

За мен отговорът на този въпрос е много лесен. Годината е 2008-а, а филмът е „Вики Кристина Барселона“ и това е лентата, която завършва цикъла на Алън за любимите му места по света. 

Някъде след това за Уди Алън – великолепен режисьор и сценарист в миналото, рязко следва спад.

За някои периодът на преповтаряне на Алън и неговата филмография е започнал дори по-рано, но аз прекалено много харесвам „Мач Пойнт“ и Скарлет Йохансон като цяло, за да приема, че филмите му с нея повтарят какво и да било. Това му е най-хубавото на Алън, когато се влюби филмово в някоя жена. Тогава той започва да я облича в роли, които й отиват.

Последната му муза е Ема Стоун, но истината е, че магията не им се получава. Може да е възрастта му, а може би е от прекалено детското излъчване на Ема. Не знам. Истината е, че в Скарлет има много повече секс и женственост и това си личи във всички негови филми с нея.

И въпреки това всеки нов проект на Уди Алън предизвиква вълнение у хората и киносредите. Последният му филм „Почти нормален“ излиза по кината у нас, но първо ще мине през „Киномания“ (следващата му прожекция е на 22.11.) и уви, е може би най-слабият филм на Алън до момента.

Странният случай с Уди Алън и Хоакин Финикс

Първото, което трябва да знаете за последния филм на режисьора, е, че това е кримка, маскирана като любовна история. Второто – не се получава, просто защото химията между Финикс и Ема Стоун отсъства напълно. Ако в този филм отсъстваше и самият Хоакин Финикс, то провалът щеше да е пълен. Мистър Финикс направи завръщане преди няколко години и е unstoppable! Той е наистина добър и ако някой още не го е разбрал да си пусне „Тя“, за да разбере колко точно.

„Почти нормален“ е филм за нещастен и депресиран мъж на средна възраст, който работи като професор по философия и се сближава със своя студентка. Но дори нейната млада плът не може да му повдигне настроението – буквално и преносно. Както и рояците жени, които се тълпят около него. Но странна случка – идеята да убие един лош съдия – някак го връща към живот. И той бавно, забавно и методично започва да планира убийството.

Нататък, по типично удиалъновски начин, нещата се развиват обратнопропорционално на представата ви за случването на такъв тип събития. Тоест, Хоакин Финикс си върши работата прекрасно, Ема Стоун става все по-досадна, а накрая дори убийството няма значение. Да, финалът е нелеп. Леко deus ex machina.

Лично аз предпочитам онези сюжети от Алън във вида, в който ми ги поднасяше в Scoop или „Мач Пойнт“. Магията в „Почти нормален“ някак отсъства.

За някои Уди Алън отдавна е загубил представа какъв тип кино иска да прави – дали за градовете, или за хората в тях. За жените, които обича, но няма да има, или за откачалките, които ни заобикалят. И всичките му филми след „Вики Кристина Барселона“ го доказват.

Като се започне от изключително мудния „Каквото дойде“, който получава своите средни оценки, само защото името на Уди Алън стои в надписите му и се мине през „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат“, прехваления „Полунощ в Париж“ и се стигне чак до „Син Жасмин“, който е най-различното нещо, което съм гледала от Уди Алън в последните години. И дори и той не ми хареса толкова.

Какво се случи с мъжа, който можеше да се обясни в любов на Ню Йорк и Даян Кийтън и ти да се влюбиш в тях точно толкова, колкото и той?

Прекалената производителност неизбежно води до сваляне на качеството, а в последните години Алън сякаш има нужда да докаже на някого, че още го бива. Че въпреки всичко, може да прави кино.

Може би, ако той беше среден клас режисьор, от когото сме гледали какво ли не, щяхме да приемем „Магия в полунощ“ и „На Рим с любов“ по много различен начин. С усмивка и кимване на глава. Като филми, от които не очакваме нищо и въпреки това получаваме много. Но това е Уди Алън. На него му е забранено да бъде посредствен.

Ако искате да направите история на абсурда, се обръщате към Алън. Той беше царят на този жанр. Той е циник. Човек, който ви казва, че независимо какви планове си правите, съдбата си знае нейното и ще ги направи на пух и прах. Вече не обаче.

Наскоро приятел каза, че ако животът ми беше филм, то той трябва да е режисиран от Уди Алън и действието да е в Ню Йорк. Но след като гледах „Почти нормален“ се съмнявам Уди Алън да направи филма, който аз и моят приятел си представяхме онази вечер. Абсурден, комичен, много циничен и с малко доза любов. Разбира се, че със странен финал – никой не иска животът му на кино да свършва с отпрашване към залеза. Освен, ако там не го чака дупка към нещо по-интересно.

Още помня „Всичко, което винаги сте искали да знаете за секса, но сте се страхували да попитате“, „Ани Хол“, „Хана и нейните сестри“ – абсолютният ми фаворит във филмографията на Алън, „Пурпурната роза от Кайро“, „Мистериозно убийство в Манхатън“ и „Куршуми над Бродуей“. Какво стана с тях? Дали Холивуд не запази магията им капсулована само за себе си и времето, в което са произведени?

Стана ли Уди Алън прекалено мейнстрийм?

Да харесваш Уди Алън вече е мейнстрийм. Всеки, който се има за „арт“ харесва Уди Алън. Ама не онзи, когото аз помня, а някаква нова, комична версия на човека, чийто филми можех да гледам винаги.

Знам, че никой няма да ми вземе онзи Уди Алън от едно време, но този, с когото са го сменили, не ми харесва въобще. Чакам сериала, по който работи, със смесени чувства.

Не ме разочаровай и този път, мистър Алън.      

 
 

Артър Конан Дойл: „Дребните детайли са по-важни от всичко останало.“

| от chronicle.bg |

„Ако успее моят труд за час

момчето-полумъж да увлече,

да увлече мъжа-полумомче,

целта си скромна съм постигнал аз.“

Това е епитафията, изрязана на надгробната плоча на сър Артър Конан Дойл. Създателят на близо 60 творби, в които главни герои са най-известният детектив в света и неговият верен приятел – Шерлок Холмс и Уотсън. 

Създателят на вселената на Холмс е роден на 22 май 1859 г. в Единбург. Първият му роман е публикуван през 1890 г.  „Етюд в червено“ е и първата творба, в която главен герой в лондончанинът от „Бейкър стрийт“ Шерлок Холмс. Дойл започва да пише романа четири години по рано под друго заглавие. Още след публикуването му авторът получава признанието, за което е копнеел от самото си пристигане си в Англия.

Още преди да измисли своя герой, Дойл се увлича по спиритуализма и пише три романа, считани за автобиографични. С идването на славата решава да се откаже от медицината, на която е посветил младините си. През последното десетилетие на 19 век пише няколко исторически романа, сред които известният „Родни Стоун“.

Авторът създава най-популярните си творби с Шерлок Холмс в края на 19-ти и началото на 20-ти век. От този период са „Знакът на четиримата“, „Приключенията на Шерлок Холмс“, „Мемоарите на Шерлок Холмс“, „Баскервилското куче“ и „Завръщането на Шерлок Холмс“. Още през 1893 г. иска да убие своя герой, но също както при Агата Кристи, и тук читателите са възмутени и той е длъжен да продължи да им дава „дозата“. През 1928 г. е публикуван последният сборник с разкази за Холмс – „Архивът на Шерлок Холмс“.

През есента на 1929 г. Артър Конан Дойл заминава на спиритуална обиколка из Холандия. Следващата година се връща в Англия и умира на 7 юли 1930 г. в градината си, хванал цвете в едната си ръка. 

Arthur Conan Doyle, creator of the famous fictional detective Sherlock Holmes

„Жената притежава сила на духа, с която не може да се сравни и най-голямата доблест на мъжа.“

„Повярвайте, няма нищо по-противоестествено от баналността.“

„Дребните детайли са по-важни от всичко останало.“

„Никога не се уморявам от работа. Безделието обаче ме изтощава напълно.“

„Хора, които се хвалят, че разбират от всичко, рядко могат да се похвалят със задълбочени познания.“

„Най-лошите призраци в нашия живот са призраците на нещата, към които сме били привързани в миналото.“

Sir Arthur Conan Doyle

„В този свят не е важно колко сте направили. Важно е да убедите хората, че сте направили много!“

„Колко ужасна е мъдростта, ако не носи тя полза на мъдрия!“

„Любовта към книгите е сред отбраните дарове на боговете.“

„Няма по-добра проверка за духовната и интелектуалната сила на човека от тази, когато изпада в ситуация, при която всички са против него.“

„Посредствеността не обръща внимание на нищо друго, освен на себе си. Талантът обаче моментално забелязва гения.“

„Светът е пълен с очевидни неща, които никой при никакви обстоятелства не забелязва.“

„Аз съм като стара топка за голф – от мен отдавна е очукана цялата ми бяла боя. Сега животът може да ме удря колкото си ще, но следа не ще остане. А рискът, млади приятелю – това е солта на живота. Само ако рискуваш, си струва да живееш.“

 
 

Том Харди ще бъде Хийтклиф в мини сериала „Брулени хълмове“

| от chronicle.bg |

Романтичната драма по едноименния роман на Емили Бронте ще се излъчи в ефир на 2 и 3 юни от 20 часа в ефира на Bulgaria ON AIR.

Адаптацията на романтичната драма „Брулени хълмове“ ще се излъчи в две части – на 2 и 3 юни, от 20 часа. Тя разказва за невъзможната любов между Кати Ърншоу (Шарлот Райди) и Хийтклиф (Том Харди) – подхвърляно дете, отгледано от бащата на Кати. С годините между двамата пламва любов, която по-късно помита всичко след себе си.

Младата Кати е разкъсана между чувствата си към Хийтклиф и възхищението си към богатия Едгар Линтън (Андрю Линкълн).

Хийтклиф е убеден, че любовта му към Кати е несподелена и затова напуска дома си. Години по-късно, в деня на сватбата на Кати и Едгар, Хийтклиф се завръща, вече натрупал богатство, с план за жестоко отмъщение. Но разбира, че Кати е бременна…

Режисьор: Коки Гидройк;
В ролите: Том Харди, Шарлот Райди, Андрю Линкълн, Бърн Горман.

 
 

Най-издръжливите на студ хора

| от chr.bg |

Учени от Лондонския университетски колеж изясниха, че жителите на Северна Европа притежават особен ген, който защитава организма от хипотермия, и позволява на норвежци, шведи, финландци и други жители на региона да понасят по-леко студените зими.

По данни на учените, генът TRPM8 се появил у хората преди около 25 000 години, когато климатът в Европа бил по-студен. Въпросният ген играе също роля на обезболяващо, като повишава прага на болката и дава възможност на притежателите му да се справят по-лесно със сериозни заболявания. TRPM8 е с роля на температурен маркер, който съобщава за преохлаждане на организма.

Учените отбелязват, че именно благодарение на този ген жителите на северните райони в Европа се чувстват по-добре и по-рядко боледуват в студовете в сравнение с другите хора.

Най-издръжливи на студовете са финландците – TRPM8 се съдържа в геномите на 88 на сто от жителите на страната.

 
 

„Късметът на кукувицата“: смях по време на тревожност

| от Цветелина Вътева |

Две кукувици кацат на сцената. Нямат пера, нито човки, едната носи криле. Но по-скоро ангелски криле, отколкото кукувичи. Ще представя новата си книга пред публика. Другата няма криле, а руса коса и китара. Тя ще ползва същата сцена по същото време, за да изнесе първия си рок концерт. Сцената е една, времето е едно, а желаещите да са на нея са две.

И така се заформя първият конфликт в постановката „Късметът на кукувицата“ на Мариана Събева и Здрава Каменова.

Два диаметрално противоположни типа жени се сборват за мястото и времето, от което и двете се нуждаят, за да се утвърдят (и излекуват) и това се случва по приятен, хумористичен начин. И докато всичко е „аху-иху“, а публиката се смее на сблъсъка между една попораснала бунтарка и една съвременна „толерастка“, на сцената започва да се разгръщат не толкова смешни теми, които раздвижват емоциите по един неочакван начин.

Двете кукувици се превръщат в трагични образи-проводници на темата за майчинството: за добрите майки. И за лошите. За представата каква трябва да бъде една майка и за реалността, в която има изоставящи майки, майки-инкубатори. Но дали наистина са изоставящи и какво стои зад решението едно дете да бъде оставено от майка си?

Двете кукувици започват да разкриват себе си, отмахвайки пласт по пласт от наслоените психични защити, които са си изградили срещу хората. Те са изградили спорно работещи механизми за справяне с  травмите си през изкуството: едната пише (лоша) литература, другата – свири на китара и пее.

Песните, които изпълнява на живо актрисата Яна Огнянова са смислена добавка към действието. Чуваме „авторски кавъри“ на „Freedom“ на Антъни Хамилтън, на „Take me back to the start“, „Runnin“ на Naughty boy ft. Beyonce и Аrrow Benjamin, „Here comes the rain again“ на Eurythmics др.

Докато едната кукувица се страхува да пее авторски парчета, може би защото изразяването на индивидуалност я оголва емоционално така, както не би могла да понесе, другата „ражда“ книги. Сравнението между написването на една книга и раждането на дете е много точно и отново насочва публиката към мислите за изкуството като метод за справяне с нерешените конфликти, които ни пречат да живеем живота си.

От време на време в действието се появява Гелето – собственикът на клуба, в който се разиграва действието. Неговото споменаване е кратко бягство от тревожността, с която са наситени диалозите. Опит за връзка с външния свят и избягване на срещата със собственото несъзнавано, пропито от страхове и болки.

Връзката между неспособността някой да се справи със загубата в детството и последвалият бунт и очакване, че всички трябва да съчувстват на неговата болка, е видима в образа на музикантката. На дълбинно ниво обаче има и още.

Две жени. Едната иска деца, другата – майка.

Възможно ли е майката да е намерила отдавна изгубеното си дете? Или то да намери завет от нея в срещата с напълно непознат (ангел)?

Как се оформя една личност, която се чувства като в ковчег в корема на майка си? Как се преработва загуба?

Може ли една случайна среща да е равносилна на 100 терапевтични сесии с психотерапевт?

Може да си отговорите на тези въпроси довечера в 19,30ч. на камерна сцена „Славянска беседа“ с постановката „Късметът на кукувицата“ на Здрава Каменова и Мариана Събева. Текстът е поставен от Милко Йовчев и е с участието на Яна Огнянова и Здрава Каменова.

Тук може да видите ивента във Фейсбук.