Китайско олио в Бургас

| от chronicle.bg |

Китайска компания ще строи завод за слънчогледово олио в Бургас. Компанията Nantong Sumu Biological Technology ще разположи обекта си в индустриалната зона на града,

Вече е подписан и меморандум за сътрудничество между китайската биотехнологична компания и „Национална компания индустриални зони“ ЕАД, които оперират зоната в Бургас. Това стана в присъствието на министъра на икономиката Божидар Лукарски по време на инвестиционен форум  „Invest in Bulgaria. Expand in Europe” в Шанхай, организиран от Българската агенция по инвестиции.

От китайска страна на форума присъстваха над 100 компании с интерес за осъществяване на инвестиции в България. Участие взе и българска бизнес делегация от представители на 36 наши компании, които ще търсят разширяване на контактите си и нови партньорства в Китай.

 

 

 
 

Разкритията в новия документален филм за Уитни Хюстън

| от chronicle.bg, по The Guardian |

Нов документален филм за живота на Уитни Хюстън беше показан за първи път на кинофестивала в Кан вчера. Едно от най-изненадващите разкрития в него е, че певицата е била сексуално насилвана от братовчедка си, соул изпълнителката Дий Дий Уоруик. 

„Уитни“ е на шотландския режисьор Кевин Макдоналд и има претенциите да разказва истинската история на звездата. В него са включени интервюта с много от роднините и близките на Хюстън, двама от които разкриват за посегателствата на Уоруик.

Полубратът на Уитни, бившият баскетболист Гари Гарланд-Хюстън, също твърди, че и двамата са били сексуално насилвани от Уоруик, докато тя е била между 7 и 9-годишен. Асистентката на Уитни, Мери Джоунс, която признава как певицата споделяла, че е била „насилвана в младите си години“ от жена.

Уитни Хюстън почина през 2012 г. след удавяне във вана. Певицата стига върха на кариерата си през 80-те и 90-те, продавайки над 170 млн. албума, и участвайки в блокбъстъра „Бодигард“. В последните си години се бори със зависимостта от наркотиците и алкохола, което й пречи да излиза на сцена. Докладът на лекарите твърди, че смъртта й е резултат от сърдечна болест и употреба на наркотици.

Дий Дий Уоруик е племенница на майката на Уитни, Сиси Хюстън, и по-малка сестра на певицата Дион Уоруик. Въпреки че постига значителен успех като госпъл изпълнител през 60-те и 70-те, е засенчена от сестра си, Дион. Смята се, че Дий Дий е била зависима от наркотиците. Умира през 2008 г. на 63 години.

Филмът на Маконалд е втората продукция за последната година, която разказва за живота на Уитни Хюстън. За разлика от този на Ник Бруумфилд, „Whitney: Can I Be Me“, „Whitney“ е направен с разрешението на семейството на покойната певица.

Освен твърденията срещу Дий Дий Уоруик, във филма се казва  още, че част то състоянието на певицата е било откраднато от баща й и неин счетоводител, Джон Хюстън, който умира през 2003 г. През 2002 г. той неуспешно се опитва да осъди дъщеря си за 100 млн., обвинявайки я, че е нарушила договора си със звукозаписна компания.

Филмът също хвърля светлина върху сложните взаимоотношения на Уитни Хюстън със съпгурга й Боби Браун и трудното отглеждане на дъщеря им, Боби Кристина Браун. Боби Кристина умира през 2015 г., след като прекарва шест месеца в кома.

Документалният филм „Уитни“ ще излезе официално по кината в САЩ и Великобритания на 6 юли.

 
 

PAPER TIME – дърво, хартия, прах

| от PAPER TIME |

От днес до 9 юни галерия и арт депо Червената точка представя най-новата си експозиция „PAPER TIME – дърво, хартия, прах“.

Изложбата разглежда хартията като времето, стъпвайки на размислите за времеот н аАлбер Камю. Времето се „ползва от нашата разсеяност“  е цитатът – отправна точка на подбора в изложбата.

Хартията като времето попива всичко – и случайното мастилено петно, и премерената мисъл. И прозрението, и дълго търсения жест.  И импровизирания щрих, и пълнотата на една преживявана  визия.

Живопис - Невена Дернева

Хартията като времето има силата да променя и да се променя.

Галерията търси доказателство за това в картините на Невена Дернва, създадени от хартия на прах, и в „Хартиените стаи“ на Кирил Якимов /живопис върху амбалажна хартия/.

Прозорците в неговите творби са като облепени – виждаш и не виждаш през тях.

Общата идея се допълва от рисунките на Слав Недев – цветни открития, вдъхновени от случайно попаднала ценна хартия. Колаж с оживелите дървета на Витоша, които отвисоко наблюдават града ни и нас, подчертава тленноста на хартиеното време, обвило накъсаното ни ежедневие. А намачканите каот лист хартия мисли, издълбани от Даниел Мирчев в дървото, нямат нужда от думи за своята история.

Колаж - Луиза Де Донато

„Хартиено време“ е до голяма степен случаен проект, признават от галерията, но и той като времето, независимо от случайността, има щанса да остави следи, по-дълги от врметраенето н аизложбата. А тя, както казахме, е до 9 юни. До тогава в арт депо „Червената точка“ ще видите:

Невена Дернева – картини от хартия на прах

Луиза Де Донато – колаж – хартия на платно,

Кирил Якимов –живопис,

Слав Недев – гваш и темпера на Velké Losiny®;

Даниел Мирчев – релеф в дърво.

PAPERTIME

 
 

Досиетата CHR: разказ от първо лице за СПИН, 80-те и настоящето

| от chronicle.bg, по The New Yorker |

От 1998 г. на 18 май се отбелязва Международният ден на ваксината срещу СПИН. На този ден се отдава почит на усилията на всички лекари, лаборанти, доброволци, учени, които работят в посока да се намери лек срещу заболяването. Според последните статистики близо 37 млн. души днес са носители на ХИВ вируса. Числата обаче показват оптимистичен тренд в световен мащаб и новите заразявания намаляват. Далеч по диспропорционално изглежда обаче ситуациятa на на континентално ниво. Развитите континенти бележат успех в борбата срещу заболяването, по-изостаналите райони не могат да се справят със зачестилите нови случаи. Въпреки че медицината вече е напреднала, все още милиони заразени по света нямат достъп до адекватни медицински услуги.

За СПИН се е говорило много. Както верни, така и заблуждаващи неща. Ако днес обаче човечеството бележи някакъв напредък в борбата с болестта, то корените на този успех идват от 80-те години на ХХ век. САЩ, Сан Франциско. В началото на десетилетието все повече гейове се разболяват от мистериозно заболяване. Със зачестяването на случаите идва и пропагандата, фалшивите новини и дезинформацията. Никой не знае какво причинява заболяването, хората са безсилни да го спрат. Никой не вярва, че сексът може да е причина мъжете да умират. Никой не иска да се лиши от сексуалната свобода на 60-те и 70-те. Политиците крият информация, здравната система буксува, гражданите се лутат някъде между търсенето на удоволствие и страха. Резултатът е епидемия, която отнема живота на милиони. Време, което трябва да помним. Защото проблеми като този не засягат само малцинствата, хомосексуалните или определени социални или етнически групи – те засягат цялото човечество.

Във връзка с Международния ден на ваксината срещу СПИН, четем думите на журналиста и автор Майкъл Спектър, който разказва от първо лице за това как е изглеждала картината през 80-те и какво е бъдещето, започвайки от днес. Макар и писани преди 5 години, неговите думи са актуални и днес.

The 2017 New Yorker TechFest
Майкъл Спектър; Снимка: Getty Images

„Преди държах една снимка на бюрото си, заснета на улица „Кастро“ през 1983 г., в момент, в който изглеждаше, че животът на гейовете в Сан Франциско е на път да приключи завинаги. На снимката има двама мъже – първият, висок и превит, се навеждаше над другия, който седеше в инвалидна количка, и завиваше с одеяло малкото останало от него. Мой приятел ми даде снимката малко преди да почна да отразявам епидемията от СПИН в „Уошингтън поуст“. Към нея имаше съобщение: „Не забравяй тези двама души, когато пишеш историята. Тук не става въпрос за политика. Става въпрос за човещина.“ Приятелят ми почина няколко месеца по-късно. Това се случи преди почти три десетилетия. Сигурно съм прекарал стотици часове, взирайки се в снимката от тогава – достатъчно време, за да запомня дълбоката мъка в черните очи на онези двама мъже.

Отразявал съм войни, и преди, и след епидемията. Всичките са грозни, болезнени и несправедливи, но за самия мен, нищо не наподобява мъката, когато се разхождах из улиците на Сан Франциско в пика на епидемията. Сякаш беше избухнала атомна бомба: сградите стояха пусти, колите бяха паркирани покрай алеите, имаше павилиони за вестници, магазини и самолети, преминаващи във въздуха. Но хората на улицата умираха. Улица „Кастро“ беше отрупана с 30-годишни мъже, които вървяха (когато можеха), с бастуни, или опирайки се на ръката на своя по-здрав любовник или приятел. Инвалидни колички задръстваха тротоарите. Сан Франциско се беше превърнал в град на трупове.

През 2002 г., докато пишех статия за Лари Крамър, черния пророк на СПИН кризата в САЩ, разговарях с Тони Кушнър, който беше награден с „Пулицър“ за пиесата си, посветена на онези години – „Ангели в Америка“. Той ми разказа какво е преживял през онези дни. „Тъкмо бях започнал да се разкривам и хомосексуалният живот изглеждаше толкова вълнуващ“. По същото време Тони прочита шокиращата статия на Лари Крамър „1112 и продължават“. Тя се появява през 1983 г. В „Native” и в нея авторът призовава гейовете да се замислят за катастрофата, която е пред тях. Кушнър осъзнал, че сме се сблъскали с „масова чума. Хората умираха навсякъде около нас, а ние се преструвахме, че нищо страшно не се случва.

Крамър и много други активисти промениха това. Гняв и нови лекарства пребориха отричането и омразата. В следващите години епидемията сякаш изчезна – въпреки че никога не го направи изцяло, тук или където и да било. До края на годината от СПИН ще загинат близо 40 млн. души – повечето от тях в Африка. А тази седмица в статия за „Ню Йорк Таймс“ се казваше, че тези дни могат да се върнат. „Федералните здравни служби докладват за все повече сексуални контакти без предпазни средства сред американците. Това прави борбата срещу СПИН още по-трудна.“

Това е деликатен начин да се намекне. Томас Фрийдън, директор на Центъра за контрол на болестите и превенции, е една идея по-прям. „Анален секс без предпазни средства е в собствена категория, когато става въпрос за риска.“ Три десетилетия с данни доказват истинността на това твърдение.

Защо се случва това? Част от причината е заложена в човешката природа. Защо някои родители отказват да ваксинират децата си? В много случаи, защото не са се сблъсквали с болестите и нямат представа до какво могат да доведат. Вирусът ХИВ е много по опасен и много сложен. Той е обвързан със секса, основна човешка нужда, но също и с желанието, срамът, дискриминацията, страхът. Кой 20-годишен мъж, наслаждаващ се на първите си сексуални преживявания, ще се притеснява от това, че десет години преди да се роди виждах как хора повръщат и умират на улицата, по която той сега ходи? За определено време през 90-те, мъжете се бяха уплашили и статистиките го показаха. Използваха презервативи регулярно, тестваха се. Много от тях все още го правят, но други отдавна си хвърлиха задръжките. Появата на ново вид метамфетамин във формата на кристали, който увеличава сексуалното удоволствие, също дръпна нещата назад. Освен положителния ефект, наркотикът има и отрицателен, а именно, че поемането му води до еректална дисфункция. Тогава хората започнаха да комбинират кристала с „Виагра“ и инфекциите започнаха да се разпространяват.

Може ли отново да се сблъскаме с тази епидемия? Разбира се, но последствията могат да бъдат драстично намалени. За жалост повече от милион американски, заразени с ХИВ (има 50 хиляди нови случая годишно), не получават адекватна медицинска грижа, а една трета от тях дори не подозира, че е заразена. Расизъм, хомофобия и мизерия продължават да спомагат за разрастването на епидемията. Малцинствата са изложени на най-голяма опасност и рядко получават адекватна медицинска помощ и лечение.

Единственото подходящо заключение е да се вслушаме (отново) в предупреждението на Лари Крамър. Каквото беше вярно през 1983 г., може да бъде вярно и днес. „Ако тази статия не ви изкара ангелите“, пише той за „1112 и продължават“, „тогава наистина сме загазили. Ако тази статия не ви доведе до гняв, бяс и действия, гейовете нямат бъдеще на земята. Нашето съществуване зависи от това колко сме ядосани. Ако не се борим за живота си, ще умрем.““

 
 

Ако филмът „Шрек“ беше сниман в България

| от |

Днес преди 17 години се състои премиерата на филма „Шрек“. Той не е най-добрият филм на света, но е хубав филм, поучителен. Как да го осмислим обаче през нашата си родна призма? Тук нямаме дракони, нямаме огрета, нямаме и официални принцове с тежък едипов комплекс. Затова ни е нужно по-друго четене – такова, което би ни позволило да му се насладим дори повече! Нека сега с вас проследим едно такова четене – българско.

На поляната пред блока на Шрек се установява катун. Катунът е голям, а Шрек е сам – брат му бере ягоди. Шрек се чуди дали да не го изчака да се върне преди да иде да разгледа катуна. Брат му обаче бере ягоди в Англия и ще се връща чак другата зимата (живот и здраве) – много време е това. Героят ни изчакал добродушно 5-10 минути, но катунът не си отива и не си отива. Ах, трябва да се направи нещо, не може така!

Шрек е бесен и краде магаре!

Размишленията му това магаре някакъв проблем ли има или само така си изглежда са прекъснати от лакардия с кларинети и тъпани организирана в катуна. Този проклет катун! Време е да се говори с кметския наместник на царството за ситуацията пред блока. И тръгнал Шрек към Общината. Взел и магарето, че било 16:00 часа и хората се прибирали вече от работа. Цялото царство било в задръствания!

***

На състоялата се среща на нормално равнище и отворени врата да се проветрява, кметският наместник казал на Шрек, че трябва първо да му свърши една работа и след това чак ще оправи катуна. Шрек стиска зъби, каквито са му останали, и приема.

Работата е Шрек да иде да вземе любимата на кметския наместник ракия от лош, побъркан и огнедишащ казан за ракия. Вдига се Шрек и отива през девет не, но през четири къщи в петата и директно влиза. Стражът на къщата, въоръжен с лопата за въглища, напада несправедливо Шрек! Нашият герой обаче е високо маневрен заради акцента, който комунизмът обръща върху физическото възпитание, и успява да избегне наглите атаки на врага-страж на къща. Магарето също участва в настъпилия въргал – оказва се, че няма проблем, а само така си изглежда. Шрек се домогва до казана, скрит прилежно в гараж. Начинът, по които успява да стигне до него, е през широко отворените врати. „Не вари ракия на затворени врати“ е старо местно поверие.

Когато взима ракията в ръцете си обаче, случва се нещо магическо! Шрек чувства топлина в гърдите си. Мека топлина. „Да не би… Да не би това да е… Любов?“ Шрек е положително стреснат. Защото това действително е любов!

Шрек взима ракията и магарето, връща се в дома си и я споделя с катуна. Край.