shareit

Кейти Курик е новото лице на Yahoo News

| от |

Yahoo си осигури услугите на телевизионната водеща Кейти Курик.

1Кейти Курик се присъединява към Yahoo като международна водеща и ще бъде лице на Yahoo news, считано от все още неуточнена дата в началото на 2014 г., заяви изпълнителният директор на интернет компанията Мариса Майер.

Курик ще помогне на Yahoo да отразява директно събития с помощта на екип от кореспонденти и ще направи интервюта за информационния сайт на компанията. 56-годишната Кейти Курик е телевизионна знаменитост.  Работила е за три големи американски телевизии, като е започнала в CNN, преди да премине в CBS, където става първата жена, която самостоятелно представя вечерен информационен блок.  От 2012 г. е водеща на токшоуто „Кейти“ на телевизия ABC, което трябва да продължи успоредно с ангажиментите й към Yahoo.

Присъединяването ми към Yahoo е свързано с предизвикателството новинарска информация до достигне до потребители на интернет в целия свят, поясни Курик.

„Информирането е ежедневен навик на потребителите ни, отбеляза Майер. Кейти ще работи заедно с талантливия ни редакторски екип, за да напише нова глава на онлайн  журналистиката.“

 
 
Коментарите са изключени

Музикалните улици – когато пукнатините в пътя са там нарочно

| от |

Откакто автомобилът се превърна в движеща сила в глобалната култура, пътните инженери търсят начини да ограничат рисковете, свързани с шофирането.

Някои градове използват ограничения на скоростта и гъвкави ленти (които могат да сменят посоката на движение в зависимост колко е часа), за да коригират и контролират потока на трафика през пиковите часове. Много магистрали имат оребрени участъци, за да накарат автомобилите да вибрират, предупреждавайки за предстоящи завои или внезапни спирания или за да предупредят шофьорите, че карат твърде близо до мантинелата.

На няколко места по света обаче, последните се използват и за различен ефект. 

Чрез дълбочината и разстоянието на оребренията, инженерите могат да контролират тона и ритъма на вибрациите, които се произвеждат, когато водачът преминава над тях. Ако приемем, че автомобил се движи с постоянна скорост, по-близкото разстояние между оребренията правят тона по-висок, а по-далечното разстояние – по-нисък.

Във видеото хората от National Geographic показват как се използва този подход, за да се насърчат шофьорите да намалят скоростта си по един от най-емблематичните пътища в Америка: Road 66.

Шофьорите обаче трябва да карат точно по ограничението 45 мили в час (70 км/ч), за да чуят мелодията в правилното темпо и тоналност.

Не всички музикални пътища обаче са създадени да коригират поведението на пътя. Първият известен ни музикален път е създаден в Дания през 1995 г. Той е направен от двама музиканти и е се казва Асфалтофонът. За разлика от повечето музикални пътища, този използва издатини, а не вдлъбнатини, за да създава вибрации.

Около десетилетие по-късно в Япония шофьор на булдозер случайно прави вдлъбнатини на пътя и осъзнава, че с правилното им поставяне, тази техниката може да се използва за създаване на музика. Национален изследователски институт усъвършенства подхода на шофьора и създава четири различни мелодични пътища в цялата страна с надеждата, че ще привлекат туристи.

Спазването на ограничението на скоростта, за да чуете мелодията може и да забави хората, но също така може да ги накара да извадят телефон и да снимат клипче. Или пък да увеличат и да я чуят мелодията пискливо, защото им е по-забавно… Внимавайте.

 
 
Коментарите са изключени

Мирната Швейцария е обвързана с взривове

| от |

По протежение на Швейцарските Алпи с километри се простират груби бетонни издатини. Те се наричат шеговито, но подходящо „Тоблеронови линии“. Но имат и други имена като по-зловещото „драконови зъби“, което може би по-добре илюстрира първоначалната им функция: да отблъскват нахлуващи танкове и други вражески сили.

Тези линии са част от по-видимите елементи на отбранителната инфраструктура на страната, известна със своята традиционна неутралност (въпреки която винаги е добре подготвена за вражески атаки). Много други швейцарски отбранителни стратегии обаче са далеч по-малко забележими. Например, различни обекти от инфраструктурата на страната са внимателно подготвени да бъдат взривени.

Toblerone-line-Gland

Тоблеронови линии

През 2014 г. се появи новината, че от мост на швейцарско-германската граница са премахнати експлозивите. И това се оказва изненада за мнозина. Мостът Сакингер е построен над Рейн през 1272 г. и отдавна се смята за национален паметник на културата, но това очевидно не е спряло правителството да заложи динамит под него по време на Студената война. Подобни военни действия са част от един по-голям швейцарски плат за отбрана, който включва и изтегляне на силите и гражданите в планината. Идеята е след това изтегляне швейцарците да оставят след себе си развалини и разруха за врага, а не функционална инфраструктура.

Holzbrücke Bad Säckingen ↔ Stein AG, Schweizer Seite 2012

Сакингер

Днес швейцарските военни не коментират дали още има обекти с поставени взривове от съображения за сигурност.

През 80-те години носителят на Пулицър Джон Макфи написва книга за ролята на швейцарската армия в културния и физически пейзаж на страната. В „La Place de la Concorde Suisse“ той естествено засяга задължителната военна служба, но освен това и подробно описва как и застроените, и естествените площи на тази малка европейска нация са внимателно и силно въоръжени. Мостовете, например, не само могат да бъдат взривени, за да възпират атакуващия враг, но също така са обградени със скрити оръжия, за да спрат евентуалния ремонт от противника.

На известно количество от вътрешността на Алпите е издълбана, за да се направят бункери и складови помещения, а на известно количество от външните склонове са поставени взривове така, че да предизвикат свлачища. Железопътните и магистралните тунели също могат да бъдат унищожени бързо. Въобще през по-голямата част от 20-ти век швейцарските инфраструктурни инженери имаха двойна задача – освен да създават функционални и устойчиви конструкции, да инкорпорират в тях и методи за скорострелното им разрушаване.

Пътувайки из живописни пейзажи на планината, Макфи забелязва, че някои пътища имат малко подозрителни разклонения, които сякаш са задънени, и това го кара да си мисли, че може би водят към бункери. Дори някой по-голям камък може всъщност да е изкуствени и да прикрива някаква работа на военните. До 90-те години Министерството на отбраната на Швейцария отговаря за над 30 000 отбранителни структури и обекти, без да броим многобройните бункери в страната.

Подземните скривалища в Швейцария датират още от края на 19 век, но по-целенасочените усилия за укрепване на страната започват в края на 30-те години на 20 век, когато заплахата от международна война вече изглежда голяма. Всъщност старателната военна подготовка на Швейцария заедно с топография на Алпите вероятно са причините, които спират силите на Оста да нападнат страната през Втората световна война – те просто се страхуват от безкрайни битки по нейните непознати и въоръжени ширини. По-късно, през Студената война, швейцарците продължават да развиват отбраната си.

Швейцария в крайна сметка ще изгради достатъчно бункери, за да може да настани цялото население на страната и да им остане място – никоя друга страна не може да се похвали с такова нещо. Причината по думите на правителството е, че безопасността от ядрена атака е право на всеки гражданин. „Всеки жител трябва да има защита, до коqто може да се добере бързо от дома си“, пише в Швейцарския федерален закон за гражданска защита, а „собствениците на жилищни блокове са длъжни да построят убежища във всички нови сгради.“

И докато голяма част всичките тези усилия са скрити под земята или под разните постройки, архитектурата също играе важна роля в отбраната на Швейцария (то на този етап какво ли не играе). В цялата страна могат да се видят сгради, които привидно изглеждат като обикновени хамбари или къщи, но всъщност са места направени за съхранение на всякакви военни приспособления – от зенитни оръдия до хора. „Военните си вършеха работата си с швейцарска прецизност“, казва репортерът Анеке Бокерн. „Въпреки че планът е тези сгради да заблуждават врага, който е на над 20 метра от тях… те рисуватправят съвсем реалистични прозорци, перфектни имитации на дървесина и дори взимат под внимание положението на слънцето за добавяне на сенки.“

Вниманието на медиите и книгите, които излизат по темата на днешния ни текст, насочват общественото внимание към тези сгради през последните години, което от своя страна стимулира интереса към запазването им, въпреки че не изглежда, че ще се използват скоро. През последните няколко десетилетия много военни структури са разсекретени и продадени като домове, офиси и дори фабрики за сирене. Туристи могат да разгледат някои съоръжения, а в други дори да спят – сред културни артефакти, дълго време останали скрити под земята и зад фасадите на постоянната военна заплаха.

 
 
Коментарите са изключени

Мостът с прякора „отварачката за консерви“

| от |

11foot8.com е странно специфичен домейн със съответно нишов фокус: уебсайтът съществува изцяло, за да ни показва кадри на един влаков мост в Северна Каролина, САЩ. Този мост носи прякора „отварачката за консерви“ заради това, че редовно минаващите камиони си оставят таваните там. През последните години той е причинил стотици злополуки, въпреки че изчерпателните предупредителни знаци.

Разположен в Дърам, мостът е завършен през 1940 г. и видимо не е проектиран да пропуска камиони над определена височина. Юрген Хен, който живее в района забеляза високата честота на инцидентите и през 2008 г. решава да инсталира камера в близката сграда, за да ги документира. Оттогава е заснел и публикувал над 100 видеозаписи предимно на камиони или каравани.

И държавата, и железниците, и общината са обмисляли и предприемали действия за намаляване на произшествията, свързани с моста. От гледна точка на всички тях, проблемът е толкова добре решен, колкото може да бъде.

Тъй като обаче никакво количество предупреждения не изглежда достатъчно, бяха разгледани и отхвърлени други решения, включително: издигане на моста, понижаване на улицата или изцяло пренасочване на трафика на камиони. За съжаление, издигането на моста би изисквало много пари и реконструкция. Спускането на улицата е непрактично, тъй като отдолу има канализация. Пренасочването на трафика от района пък би било съвсем непрактично, тъй като много камиони трябва да се приближат до кръстовището и след това да завият по улицата, която върви успоредно  на моста, но е точно преди моста.

В известен смисъл мостът представлява перфектен миш-маш от фактори, всеки от които спира което и да е решение на проблема. Железниците, държавата и градът в крайна сметка направиха всичко, което могат.

Резултатът е едно парче инфраструктура, което съществува в някаква бюрократичния етер. Изглежда, че за да се оправи, трябва да стане някой по-сериозен инцидент или някой да предложи нещо гениално.

До тогава 11foot8 продължава надлежно да документира моста, който, подобно на много други твърде ниски надлези по целия свят, изглежда малко вероятно да спре причиняването на аварии в скоро време.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Балто е истинска и автентична

| от |

Дивата Аляска винаги е привличала златотърсачи, авантюристи и писатели. Не случайно Джек Лондон пише някои от най-добрите си разкази и романи за ледената пустиня. Суровата местност поставя обитателите на сериозни изпитания, но когато човек успее да се приспособи ще опознае и нейната дива красота. „Дивото зове“ е един от тези разкази и проследява историята на много странна порода куче, което в един момент тръгва с вълците и намира своето място в глутницата.

Мнозина спекулират дали това наистина е истинска история или не, но пък има една, за която бихте се изненадали. Анимационния филм „Балто“ е история, която през 1995 година е хванала мнозина пред екрана. 2 часа от анимационните преживявания са доставили сериозни детски емоции, а най-добрата новина е, че всичко е истинска история. Историята за малко градче, което страда от епидемия и остава без лекарства е позната. В страховитата зима на Аляска, екип решава да впрегне кучетата и да премине повече от хиляда километра, за да достави необходимите медикаменти. По пътя се появяват мечки, опасни наклони, виелици и още много други невероятни приключения. Истинската история за Балто започва да се документира през 1925 г. отново в Ном. Единственият лекар в региона е Къртис Уелч.

Gunnar_Kaasen_with_Balto

Балто

Снимка: By Brown Brothers – image, website, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3607283

Същият много добре знаел, че ако скоро не се стигне до Анкъридж, градът му ще се изправи срещу зловеща епидемия. Разстоянието във филма е около 1000 километра, но дистанцията за покриване е от 1600 километра в едната посока. Самолетите в тази ера били изключително скромни и през зимата се прекратявали всички полети. Най-близкият град по жп линия бил Ненана, но разстоянието също било около хиляда километра. Екипът тръгва със 150 кучета и 20 човека на една от най-тежките експедиции.

Връщането е била по-трудната задача. Медицинският екип знае, че след като серумът е изкаран на жестоките минусови температури ще има около 6 дена, преди да изгубят неговите лечебни качества. Пришпорени да бързат, животните започват да умират по пътя в следствие на измръзване. Маршрутът е изминат за точно 5 дена и половина. Как светът разбира за този подвиг? Макар и комуникацията да не е била една от най-съвършените, подвигът бил споделен по радио вълните и мнозина слушали и се надявали, че смелите авантюристи ще успеят да стигнат на време. По време на радио предаванията, някои лекари решават да предотвратят бъдещи тежки експедиции и започват да работят за създаването на ваксина срещу дифтерит – заболяване на горните дихателни пътища, характеризиращо се с възпалено гърло, слаба треска и псевдомембрана върху сливиците.

Togo_the_dog_2014-06-17_22-40

Того

Снимка: By User:Wynford Morris – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=33449859

Може да откриете статуята на Балто в Сентрал Парк, Ню Йорк. Според много от жителите трябва да се отдаде почит и на друго куче на име Того, което е успяло да изведе шейните до финалната права. Освен това е водил кучетата около 500-600 километра по някои от най-трудните маршрути, Балто от друга страна е изминал едва 100 километра. Не е най-справедливото разпределение на славата, но какво да се прави. Филмът също е помогнал за преразпределянето на идеята, но това е друга тема. Важно е да споменем, че нито едно от животните не се е борило с мечка гризли, но пък са спасили около 10 000 човека.

 
 
Коментарите са изключени