shareit

Какво схвана Starbucks, а архитектите не успяха

| от |

„Уважаеми архитекти, вас ви прегази времето. Знам, защото и аз бях един от вас“, пише в своя блог архитектката Кристин Оутрам разочарована от факта, че нейните колеги напълно са  загубили връзка с хората.

„Какво е това, което Страрбъкс осъзнава, а архитектите не?“ е заглавието на нейния пост, в който казва:

„Напуснах, защото в сравнение с любовта си към красивите линии и вашето експериментиране с формата, вие не разбирате хората. Да се поправи: Вие не слушате хората. Носите отговорност, ако нещо  се случи на сградата ви,  но ако някой мрази пространството, което сте създали? Ако някой не се чувства комфортно, студено, или го е страх ? Да, няма съдебно дело за това „.

Оутрам се разочарова от това, че нейните колеги разчитат единствено на схемите и принципите на професията и не се стремят да разберат и запознаят хората  със сградите които проектират. Не използват и съвременни средства за комуникация, даже не ги интересуват етнографските проучвания.

Тя коментира, че архитектурните проекти, колкото и да са мили за окото, не задоволяват реалните потребности на хората.

„Проблемът е, че архитектурата се сведе до формален език. Отворете някое актуално списание  за архитектура. Намирате ли човек на снимките? Не вярвам . Ще намерите само куп снимки, в които има ъгли и помещения където има струпани мебели“ пише тя.

 

А Старбъкс от заглавието?: кафенетата на Старбъкс имат кръгли маси, не защото така му е хрумнало на някой или че те са по-евтини или че такива е имало в Икеа. Кръгли са, защото „няма празно място в кръглата маса“. А до това решение са стигнали след като са попитали клиента. Стотици клиенти са попитани докато са очаквали свободно място, за да пият кафе и било установено, че техните желания не са свързани със самото кафе; клиентът е търсил място, на което ще може да се отпусне и на което ще може да принадлежи.

И точно тук е родена стратегията да се оказва подкрепа на тези, които поискат да пият кафето си сами, да не се чувстват неудобно, че са сами.

Няма празно място на кръглата маса .

Според бившата архитектка, нейните колеги все още не са достигнали до този извод.

 
 
Коментарите са изключени

Средновековна слава: Обсадата на Константинопол

| от |

Обсадата на Константинопол, която завършва с разгром за силите на Халифата, е едно от най-значимите сражения от сревновековната история на България. Тя е във фокуса на втория епизод на новата анимационно-документална поредица „Средновековна слава“ на „Българска история“ и ЗАД „Армеец“. Подвигът е голям и печели на Тервел прозвището „Спасителят на Европа“.

Историята можеше да бъде много по-различна, ако през през 674 г. войските на Арабския халифат, не бяха достигнали за пръв път до столицата на Византия – Константинопол. След четиригодишна борба, Константин IV Погонат успява да се справи с надвисналата заплаха. Четиридесет години по-късно, арабският владетел – халифът Сюлейман ибн Абд ал Малѝк решава да победи там, където дедите му се провалят и да завладее най-великия град в тогавашния свят. Носело се поверие, че „новият Рим“ ще бъде превзет от халиф с името на древен пророк, в случая на Соломóн.

Арабите избират момента за действие правилно – Византия се намира в постоянна династическа криза близо две десетилетия. Василевсите се сменят един след друг в кървава игра на дворцови преврати. В тази надпревара за трона дейно участие взема и българския владетел Тервел, който ловко манипулира имперските велмóжи, подкрепяйки различни фракции и извличайки максимална полза за своята държава.

През 716 г., в Сирия се събира огромна армия начело с братът на халифа – Маслáма ибн Абд ал Малѝк, за която Михаил Сирийски пише: “Маслáма събра 200 000 войници и 5 000 кораба, които напълни с войници и провизии. Събра 12 000 работници, 6 000 камили и 6 000 магарета, които да носят храната на камилите и пътните провизии на работниците. На камилите натовари оръжията и обсадната техника. Накара  хората си да приготвят храна за много години напред и постави начело им като генерал Омáр, син на Хубейра. Сюлейман се закле така: „Няма да спра да се сражавам срещу Константинопол докато не разоря Арабия или не завладея града.“  Макар арабската армия да не надвишава 120 000 души като реална численост, тя остава най-голямата стъпвала на Балканите от векове.

Арабите зимуват в Мала Азия през 716 г., и се договарят със стратега на Амóрион – Лъв Сириец, който привидно им обещава помощта си. През пролетта на 717 г., Лъв успява да надхитри арабите, използвайки техен отряд за да влезе в Константинопол и да се обяви за император, след което веднага се заема да укрепява града. Разгневеният Маслáма веднага повежда силите си към византийската столица, за да накаже Лъв за предателството му. Основната част на арабската армия навлиза в Тракия през месец юли. Един авангарден корпус, начело с  Ухайда, е изпратен на север, вероятно по течението на Тунджа, за да подсигури тила на армията. Арабите нахлуват в българските земи, провокирайки Тервел да изпрати своята редовна армия в размер около 12 000 души и да ги пресрещне.

Българите разбиват арабският контингент, след което навлизат в Тракия в началото на август. Те успяват да изненадат Маслáма и личният му отряд от 4 000 елитни бойци и ги разгромяват. Маслáма се спасява на косъм и бяга при основните си сили, които блокират Константинопол по суша. Междувременно, Тервел и Лъв III започват преговори и между България и Византия е оформен съюз за справяне с арабската заплаха. Какъв е техният план –гледайте във видеото.

Документалната поредица „Средновековна слава“ е третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“. Неговата мисия е да помогне за популяризирането на родната история и да послужи като полезен инструмент за учителите, които искат да оцветят часовете си по история. „Средновековна слава“ разказва за десет от най-славните битки в средновековната история на България. Всеки епизод може да гледате премиерно по Bulgaria ON AIR – всяка неделя, от 16,30 часа, в предаването „Операция История“ с Росен Петров.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: „Аз един Бачо Киро съм“

| от |

След като се снимаме за спомен пред фонтана на Президентството, слизаме в подлеза и излизаме на Министерски съвет или още по-добре – на ЦУМ. От едната ни страна е статуята на Света София, но ние тръгваме надолу, по бул. „Княз Александър Дондуков“. Първата пресечка вляво се казва улица „Сердика“ – император Марк Улпий Траян дава на днешната столица своето родово име, наричайки я Улпия Сердика, и улицата съответно е кръстена на старото име на София. Втората пресечка вляво се казва улица „Веслец“ – както много улици в града („Стара планина“, „Витоша“…), тази също е кръстена на планина и по-точно на планински рид в Западния Предбалкан, област Враца, в подножието на който се намира и село Веслец. Третата пресечка надолу по „Дондуков“ е кръстена на Киро Петров Занев, за когото ще си говорим днес.

BASA-2072K-1-338-107-Handicrafts of Bulgaria

Кадър на няколко дами от село Бяла черква, Ловешко, които хранят кокошки

Киро Петров Занев е роден на 7 юли 1835 г. в село Горни Турчета, което след 1879 вече се казва село Бяла черква. Семейството му не е особено заможно. Баща му, Петър Филев Занев, е говедар. Той обаче умира, когато синът му е едва 6-годишен и така малкият се налага да започне да работи (по пример на баща си – говедар), за да помага вкъщи. Докато работи, посещава местното килийно училище, а по-късно майка му, Цона Добрева, го праща в Батошевския манастир да се учи на четмо и писмо. Тези две умения променят живота му завинаги.

На 17 години, през 1852 година, вече е напуснал манастира и става селски учител по селата Коювци (днес Коевци), Мусина, Михалци, Вишоград, докато през 1857 не се завръща в родното си Горни Турчета, където продължава да е учител (с едно по-голямо прекъсване през 1871) чак до смъртта си през 1876. По това време през 1869 г. Бачо Киро създава и първото селско читалище в България, наречено романтично „Селска любов“, а през 1870 г. прави и първия селски читалищен и училищен театър.

Работата по образованието му дава сериозен авторитет както сред българското, така и сред турското население. В занятията си Киро използва взаимоучителния метод на британските педагози доктор Андрю Бел и Джоузеф Ланкастър, както и Рибния буквар. Докато работи за патриотичното възпитание на младежта и въвежда честването на празника на славянските просветители, Бачо Киро пише и стихове за поробена България и призовава към бунт и свобода.

Той има три книги: „Описание на село Горни Турчета“ (от 1870) и пътеписите „Пътуванието на Бача Кира“ (1873), „Второто пътувание на Бача Кира“ (1874). Пътувания, за които ще ви разкажем след малко.

Днес са останали 34 ръкописни сборника от него и учениците му с общ обем от 4470 страници. В тях се включват много стихотворения и историографски и фолклористични изследвания като бележки за въстанието на дядо Никола, за Хаджи Ставревата буна, за четата на Филип Тотю, за четата на Хаджи Димитър, за Стефан Караджа…

Matey Preobrazhenski

Отец Матей Преображенски

Освен във всеобщата просветата, Бачо Киро се включва дейно и в борбата за църковна независимост на България. Това става причината да лежи в затвора на два пъти – през 1861 година и през 1864.

Тази борба обаче ще го вкара завинаги  в революционните среди, на които до края на живота си Бачо Киро ще се опитва да съдейства всячески, на което в крайна сметка ще се дължи и кончината му.

Малко преди да открие „Селска любов“, вече се докосва до голяма част от българските революционни умове, а в тайните дела на националреволюционните борби го посвещава Матей Преображенски. Отец Матей, наричан от хората още Очматей и Очката, е член на Вътрешната революционна организация и приятел и довереник на Васил Левски. Чрез него се запознава и с ред изтъкнати членове на организацията – така става добър приятел с Христо Иванов-Големия, също приближен на Дякона.

Паузата от преподаването, за която споменахме по-горе, прекарва заедно с Левски, обикаляйки из България, а лично Апостола го провъзгласява за „Главен селски учител“. Заедно с Ангел Кънчев и отец Матей Преображенски, Киро Петров основава Бялочерковския частен революционен комитет през февруари 1972 година и става негов председател.

На този етап вече качествата на Бачо Киро са очевидни за всички – така доверието в него вече е сигурно. За него Филип Семидов пише:

Той стои с нещо по-високо от обикновените българи с оръжие, защото тези последните, макар да съзнаваха идеала, за който се решаваха да мрат, нямаха онзи широк и висок кръгозор до висша степен към този божествен идеал, какъвто беше развит в ясния дух на Бача Кира. На глед и на говор той беше човек кротък, тих, мирен, но на дело той беше великан незаменим.

Преди избухването на Априлското въстание Бачо Киро пътува много. Най-честата му дестинация е Букурещ, където участва в заседанията на Българският революционен централен комитет.

През 1875 година участва в подготовката на Старозагорско въстание, което за жалост се проваля. Обстановката на Балканите обаче продължава да е благоприятна за въоръжени акции срещу така наречената Висока порта заради сериозните политически затруднения на Турция. Така някои от членовете на саморазпусналия се след въстанието БРЦК решават да пристъпят към подготовка на ново въстание – този път в Гюргево – и така се появява  Гюргевски революционен комитет.

Бачо Киро е един от главните организатори на въстанието в Търновския революционен окръг. Когато Кървавото писмо пристига при ръководителят на окръга Стефан Стамболов, Киро заедно със свои другари успява да събере в родното си село Бяла черква чета от над 100 юнаци – тя по-късно ще стане част от четата на поп Харитон Халачев. В боевете при Дряновския манастир, които продължават 9 дни, срещу мъжете от четата се изправя многократно превъзхождаща ги редовна турска армия. Поп Харитон загива, а манастирът е опожарен, но Бачо Киро успява да се спаси. Бяга в родното си село, където се укрива известно време в колибата на лозето си, но е предаден и арестуван.

Надпис от паметник на загиналите за освобождението от турско робство - Б.Киро и др.

Паметник на загиналите за освобождението от османско владичество в квартал „Варуша север“, Велико Търново

След като е заловен, откаран е в Търново, където го съди извънреден съд. По време на процеса се държи изключително достойно като без колебание поема отговорност за всичките си дела и не издава никой от съратниците си, което вбесява турците.

Първенецът на Търново, Етхен бей, прави опит чрез защитника Джовани Икономов да спаси Бачо Киро и го насърчава да се направи на луд, защото според турския закон лудите не могат да бъдат осъждани на смърт. В този момент Бачо Киро изненадва всички и на хубав и чист турски издекламира следните стихове:

Аз един Бачо Киро съм
без страх от турчин комита съм.
Пушка на рамо турих,
Дряновски манастир намерих.
Правдата си да диря излязох, 
въжето си на врата сам метнах! 

Обесен е заедно с Иван Семерджиев в Търново на 28 май 1876 г.

На фона на скоро преведения Вазов, ето думите на Бачо Киро в оригинал:

Бен бир Бачо Киро им,
тюркен коркмаз комита им.
Шишкане умузума тактъм,
Дренова монастира булдум.
Хакъм арамаа бен чиктъм,
ипи де бойнума тактъм!

 
 
Коментарите са изключени

Произходът на емоджитата и емотиконите

| от |

В исторически план писменият език винаги е бил доста ограничен в способността си да представя адекватно неща като жестикулации, изражения на лицето, промени в тона и други подобни. Хората се опитват да намерят начини за решаване на този проблем, изглежда откакто имаме писменост.

Поглеждайки към най-ранните писания, положението трагично – с пълна липса на малки букви, препинателни знаци и дори интервали между думите. Както можете да си представите, например, на древногръцки рядко се е случвало човек да разбере даден текст от първия път, или дори след няколко четения.

До III в. пр. н. е. пунктуацията вече започва да се формира като идея. Основен тласък в тази посока прави Алдо Манутий Младши (1547-1597), който издава книга по този въпрос в началото на 60-те години, наречена „Orthographiae ratio“ (Система на ортографията). В книгата Алдо изказва резон за препинателните знаци – запетайката ще разделя фрази, двоеточието ще се използва за изреждане, „пълната точка“ ще бележи края на изречение и така нататък. Tой изрично отбеляза, че целта на тези знаци е по-голяма от просто помощ и че те са необходими, за да се изрази и запази значението на написаното.

Но все още дори най-изтъкнатите писатели се оплакват, че основните инструменти на писмения език са недостатъчни, за да се предаде смисъла на определени твърдения и думи в едно писмено произведение.

Noto Emoji KitKat 263aNoto Emoji KitKat 263aNoto Emoji KitKat 263a

Eмоджитата и емотиконите съществуват от доста отдавна, въпреки че едва в последно време се използват широко в комуникацията. Всъщност се оказва, че най-ранното известно ни смайли е на около 4000 години.

Оттам отиваме директно към 1635 г. за следващото смайли – от нотариуса Ян Ладисладес от град Тренчин в Словакия. Той добавя малката усмивка до подписа си в документ относно сметките на кметството.

На 7 август 1862 г. журналист на Ню Йорк Таймс включва смайлито в транскрипция на реч на Ейбрахам Линкълн: „Вярвам, че няма прецедент за появата ми пред вас по този повод, [аплодисменти] но също така е вярно, че няма прецедент да бъдете тук сами (аплодисменти и смях ;)…“

На 30 март 1881 г. редакторите на списание Puck създават набор от типографски емотикони, които да помогнат за по-ясното обозначение на някои емоции като радост, меланхолия, безразличие и удивление.

След това телеграфът ще помогне за напредъка в имитацията на реалния човешки разговор, но най-силният напън да се опитаме да уловим говора ни в текстова форма всъщност ще дойде чак през дигиталната ера. Тогава потребителите още на ранните компютърни системи, например, на системата PLATO IV през 1972 г., използват реално гъвкавостта й, за да създадат цял набор от първите емотикони.

Ако се чудите за разликата между двете – „емоджи“ произлиза от японската дума за „картина“ и „персонаж“. „Емотикона“ произлиза от английски и означава „икона с емоции“. Следователно, каквато и прилика да има между двете думи, тя е напълно случайна и нито една от тях не произхожда от другата.

В системата PLATO IV (каквато използва младото момче на снимката най-горе) потребителите могат да натиснат SHIFT + Space и така символът, който след това напишат, ще се появи върху предния символ. По този начин могат да се създадат всякакви малки изображения, които да внушават различни емоции и в крайна сметка потребителите правят стотици подобни символи.

На 12 април 1979 г. мъж на име Кевин Маккензи предлага „-)“ да се използва, когато нещо е написано на шега. Но нито потребителите на PLATO IV, нито Макензи се смятат за създатели на емотиконите, защото и в двата случая (както и в много други) те просто не са причината за популяризирането им.

Кой тогава е отговорен измислянето на емотиконите и емоджитата? Що се отнася до първото – професорът по компютърни науки д-р Скот Е Фалман от университета Карнеги Мелън.

Подобно на други преди него, вдъхновението му идва от бюлетин бордовите системи. Самият той разказва:

В Карнеги Мелън много използвахме бюлетин бордовите системи. Голяма част от постовете бяха хумористични (или опити за хумор). Проблемът беше, че ако някой направи саркастична забележка, някои читатели няма да успеят да схванат шегата и всеки от тях ще публикува дълъг отговор в грешната посока и скоро първоначалната тема на дискусията се отклонява.

Noto Emoji Oreo 1f192Noto Emoji Oreo 1f192Noto Emoji Oreo 1f192

На 1 ноември 1997 излиза J-Phone, който има, освен букви, и набор от 90 емоджита. Въпреки това, този телефон не се счита за мястото, откъдето произхождат емоджитата, преди всичко защото той е доста скъп и повечето хора не могат да си го позволят. Затова трябва да се обърнем към един служител на телекомуникационната компания NTT DoCoMo – Шигетака Курита. Година след като излиза J-Phone, през 1998 г., Курита получава задача да създаде набор от картинки, които да описват различни емоции и идеи, за мобилната интернет система на NTT DoCoMo.

И така, само за 5 седмици Курита представя 176 броя емоджита в размер 12 × 12 пиксела. Що се отнася до неговото вдъхновение, той заяви: „И емоджи, и канджи (китайски знаци, използвани в японската система за писане) са идеограми, но не намерих вдъхновение за проектиране на емоджи в канджи… При създаването на емоджи намерих вдъхновение в пиктограмите, манга и разни други източници.“

 
 
Коментарите са изключени

Вера Петрунова – най-добрата и най-добре забравена родна тенисистка

| от |

През 2010 г. Северна Корея успява да се класира за световното първенство. Играчите от комунистическата република са добре запомнени, след като и предишни пъти са демонстрирали много вълнуващи качества. През 2010 г. обаче става ясно, че отборът няма да запази същата слава. Попадайки в група с Бразилия и Португалия, Северна Корея няма какво да представи и предложи от света на футбола. Нещо още по-притеснително е, че срещата с Португалия завършва с унизителното 7-0.

В следствие на позорното представяне, голяма част от футболистите са изпратени да работят в Гулаг, а на треньорът се пада най-тежката задача да служи една година по всички строежи на партията като общ работник. Човек би помислил, че това е твърде сурово наказание, особено от позицията на футболен турнир. За Северна Корея нищо не е просто спорт и нищо не е просто шега. Такива случаи липсват в нашата спортна история, нали? Грешите!

Грешите и ако мислите, че сестрите Малееви и Григор Димитров са единствените имена на родния тенис. Ако вярвате на това твърдение, най-вероятно архивите още цъкат критично с език. През 1910 г. в семейството на майор Асен Петрунов и неговата съпруга Елизабете (от немски произход) се ражда Вера Асенова Петрунова. Нейният брат Кирил Петрунов също оставя в историята и на олимпийските игри в Париж носи българския флаг. В дисциплинирано и интелигетно семейство, обградена от любовта на всички, малката Вера започва да се ориентира към спорта. Природният талант и физиката ѝ позволяват да бъде титуляр във всеки един спорт, до който се докосне. Първата по-силна страст в спорта е свързана с баскетбол и с фланелката на Левски става шампион през 1924 година. На толкова крехка възраст, младата Вера решава да се отдаде изцяло на спорта и според много нейни близки е демонстрирала невероятна отдаденост и строга дисциплина, когато тренира.

Нещо много интересно е, че Вера не може да бъде наречена волейболистка. Практически не може да бъде наречена и лекоатлетка, нито плувкиня, баскетболистка, хандбалистка и евентуално скиорка. Дамата се състезава в редица дисциплини и навсякъде оставя своя следа. Едва ли науката ще може да обясни какъв е този ген, който е позволил изграждането на завършен атлет, чийто участие винаги завършват с успех. Изреждането на титли в леката атлетика, плуването и ските не е достатъчно, Вера поставя рекорди. Жената-чудо демонстрира невероятна класа и сякаш за нея няма ограничения. В нейното спортно господство е имало предложение дори да бъде изпратена като състезател в огромна част от спортните дисциплини. Имайки предвид качествата на дамата е напълно нормално да се гласува такова доверие. Вера не заминава с отбора и според различни източници просто не стигат финансите за изпращането на пълната българска орда от таланати. За нея това не е толкова съкрушително, а и някъде по тази линия се появява една нова страст – тенисът.

Някои хора печелят една-две титли и бързо се отказват или пенсионират, но Вера има съвсем различни планове. В следващите години от 1934-1950 г. е владетел на корта като самостоятелен играч успява да вземе 11 титли. Този спортен феномен не се е повтарял никога повече. Нито една от сестрите Малееви няма такива успехи в родните шампионати. Дамата е толкова безкомпромисна на корта, че дори и на 40 години не може да бъде надмината от младите. Информационните източници обаче мълчат за този феномен. Ще откриете само няколко реда от историята на Вера. Отчасти това е решение на новата власт, която старателно се опитва да заличава поставените на този етап спортни рекорди. Версията за невероятната икономическа революция не би могла да съществува с присъствието на първата дама на родния тенис.

Bodrov

Снимка: Автор: Moshe Pridan – This is available from National Photo Collection of Israel, Photography dept. Goverment Press Office (link), under the digital ID D761-079.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12258360

Другата причина за заличаването на това име от историята е г-н Михаил Фьодорович Бодров. Той е назначен за посланик на СССР. Освен изключително злобен човек с огромна власт в ръцете, Миша иска да бъде и тенисист. И така един прекрасен ден се среща с Вера, която трябва да го учи на този елитен спорт, чиято английска аристокрация обожава. Бодров обаче е некадърен и с две леви ръце, които трудно биха могли да се справят с местене на шахматни фигури, а да не говорим за тенис ракетата.

Може да е некадърен, но упоритостта на посланика не спира до тук. След редица измъчени уроци, в които само той виждал някакъв смисъл, Вера заявява най-спокойно, че тази личност трябва да намери друго хоби, защото тенисът очевидно се намира на друга вселена от неговите възможности. И така с майка от немски произход, редица гладни и овълчали колеги са толкова щастливи, че тяхната най-голяма съперница ще се озове в Белене и цели две години ще бъде унижавана и унищожавана, за да може останалите да израстнат в своята красива илюзия, макар и никога да не достигат постиженията, изковани с много труд и талант.

Две години ще бъдат напълно достатъчни, за да може Вера Петрунова да бъде заличена и освен това да остане далече от любимия спорт. Трагедията тук е, че тази жена не приключва спортната си кариера с контузия, не се пенсионира с почести и не успява да приложи онези тънкости в спорта, които са били толкова необходими. Впрочем трябва да добавим и още 7 допълнителни титли от алпийски дисциплини и няколко от тенис турнири по двойки и смесени двойки, за да може картината да има завършен вид.

 
 
Коментарите са изключени