Какво правят със средния ви пръст в Токио

| от |

Христо е от Пирея*. Около 60 годишен, 40 от които е изкарал по корабите като моряк – далечно плаване на търговски кораб и като общ работник по пристанищата. Въпреки това, няма онзи вид на закоравял пияница и побойник, така характерен за горе указаните професии. По-скоро има вид на интелигентен градски човек, въпреки че според него самият, бил умен точно колкото тухла, а даскалът не го тормозел много да учи, ами го пращал по време на часовете да му пазарува или да му върши други лични работи.
1

„За какво ми беше да уча? Професорът взимаше 1500 драхми на ден, а аз изкарвах по 5 000 на кораба. Исках да работя. Работеше ми се много и ми се изкарваха пари, и го правех!” Обиколил е света няколко пъти. Много пъти. Знае малко английски, много добре испански и малко японски.

Въпреки това, Христо не е забогатял за тия години. Дори минава за беден според статистиката на страната си. Взимал е преди кризата пенсия от 1500 евро, но с последните орязвания „мизерства с около 1100 евро на месец”. Смешни пари, според него. Навремето, освен задължителното осигуряване е плащал и на няколко частни пенсионни фонда, с надеждата че ще взима по-голяма пенсия, но частните са фалирали и сега взима само основната си пенсия. Дразни се че колегите му, които са внасяли осигуровки само в държавният фонд, взимат два пъти повече от него.

Не е забогатял и защото, като всеки моряк си е пропилял парите по баровете и бардаците из пристанищата по цял свят. И има мнение за всичко от заобикалящото ни ежедневие. Недоумява, как е възможно някой да даде 100 евро за скъсани дънки, които приличат отпред на скара. Дразнят го и самозваните готвачи по кулинарните превадяния, които нямат нищо общо с вкусната кухня, а са някакви палячовци:

Сложи леща, сложи лук, я сега сложи шоколад….Пфу! Каква е тая перверзия!?!?! Простотии! Ела аз да ти направя една фасолада с пръжки, та да си изядеш пръстите и да видиш какво е това, храна! Знаеш ли баща ми каква фасолада правеше, когато бяхме деца и живеехме в Ксанти? Още вкусът и ми е в устата.” 

Разправя че по това време, най-богатите сегашни квартали на Атина са били пущинаци покрити с камъни магарешки тръни, от които човек не можел да изкара нищо. Хората ги продавали, за да преживяват. Общината пък давала земята на малоимотни и преселници, за да се закрепят някак си. „Земята в Глифада* беше толкова евтина, че ако искаш да си купиш парцел там, взимаш камък и до където успееш да го хвърлиш, до там ти я дават. Досущ като в каубойските филми.” – разправя Христо. Сега не е така и имотите там струват милиони. Питам го: „Ти защо не купи едно парче земя? Сега щеше да си богат човек и нямаше да мрънкаш!”
2

„Предлагали са ми, ама нямах акъл в главата. Виках си, защо ми е земя? Аз съм на 25 години и изкарвам сума ти пари. Има време, кой ще мисли за след 30 години? На тия години човек мисли само как да се напие и как да вкара някоя мома в кревата. А, чакай да ти разкажа една история.“

Та така, Христо се хваща на работа като прост моряк на английски търговски кораб. Екипажът е шарен и мултинационален. Хора от всякъде и на всякакви възрасти работят, спят и пият заедно. Курсовете са двуседмични между Япония и Америка. На всеки две седмици имали по няколко дни почивка и престой на някое от пристанищата. Христо за първи път попадал в Япония и бил изумен и впечатлен от страната и столицата и Токио. Само че тогава, преди около 40 години, японците не са отворени към западния свят и не говорят никакъв чужд език. Спомените от Втората световна война и атомните бомби са все още пресни и нямало шанс да се разбереш с японец на английски. Никакъв шанс. А Христо обичал да си прекарва времето по градовете. Едвам чакал да завърши тежкото двуседмично плаване изпълнено с денонощни вахти и работа по трюмовете и тутакси с група приятели напускали кораба и прекарвали всичките си свободни дни на сушата. Предпочитали да плащат стая в някой местен хотел и да пиянстват по баровете, а не да спят в тесните каюти и да ядат храната на корабният готвач, които им били гарантирани и безплатни.

И разбира се проститутките. Страстта на моряците от които гъмжало всяко пристанище на земята. Проблемът на Токио, освен че бил скъп, и огромен и непонятен, било че не намерили нищо от това по кейовете. Христо и тайфата пияни матроси решили да попита някой местен, как могат да намерят момичета за секс. Спрели някакви младежи на някаква улица и се опитали да завържат някакъв разговор. Опитвали на всякакви езици, на япончетата само се усмихвали и клатели глави неразбираемо. Тогава нашият човек, като по-ачигьоз момче, решил да да покаже с жестове какво търси. Показал средният си пръст и го размахал под носовете на стъписаните азиатци. Япончетата ококорили очичките си и започнали да разглеждат пръста на Христо. Казали си нещо и го замъкнали към някакво такси наблизо. Качили се в таксито и колата с голяма скорост препуснала по улиците на гигантския град. Не след дълго спрели пред огромна сграда, която се оказала болница. Местните, непознаващи жестовете и манталитета на западняците, решили че Христо има проблем с пръста и го завели на лекар, та да види какво му е. Така нашият герой се разминал със секса с японка. Само първият път разбира се, защото в последствие японците започнали да учат чужди езици, а Христо понаучил японски. Всъщност, това е и причината да не забогатее.

*Автор: Иван Петрински

 
 

6 романтични комедии за коледните празници

| от chronicle.bg |

It’s that time of the year again… и ние сме подготвени за него.

Романтичните комедии определено не са върховият жанр в киното, нито най-доходоносния. Сюжетите не са никак дълбоки, а това, което ги спасява от пропадане, обикновено е някоя звезда в главна роля.  Но що се отнася до празничните периоди в годината, това е най-добрият жанр, на който можете да се отдадете. Дали сте сами, с гадже, приятели или със семейството, добрата романтична комедия в дълъг празничен следобед е един от най-ефективните методи за релакс.

Колкото и да ни е втръснал шумът около коледните и новогодишните празници, в предстоящите протяжни почивни дни почти винаги намираме време за някоя романтична комедия. Дори това да не е „нашият“ жанр.

Така че в следващите дни можете да светнете лампичките на елхата и да се отдадете на приятната коледна тривиалност, включваща дебело одеяло, чай, любим човек и някоя приятна, старомодна, но вечна, романтична комедия. За първите няколко не можем да помогнем, но що се отнася до последното, можете да видите 6 великолепни романтични комедии в галерията горе.

 
 

Netflix показва документалка за харизматичния сериен убиец Тед Бънди

| от chronicle.bg |

Netflix добавя към портфолиото си документален сериал за кръвожадния сериен убиец Тед Бънди. Това става 40 години след като през 1978 той е екзекутиран за убийството на Кимбърли Лийч. Платформата, на която вече можем да гледаме няколко криминални сериали по реален случай като „Making A Murderer“ и „The Keepers“, пуска „Conversations With A Killer: The Ted Bundy Tapes“ на 24 януари 2019. Автор на продукцията е носителят на Еми Джо Берлингер.

Четирите епизода ще ни покажат непускано досега аудио интервю с Бънди, докато той чака екзекуцията си във Флорида, а също така и ще ни разкаже за убийствата му. Тед Бънди признава за 30 убийства на жени, които извършва през 70-те години.

Сериалът ще задълбае и около неестественото идологизиране на Бънди от множество дами, както и за брака му с Каръл Ан Буун, докато е в затвора. Цялата медийна шумотевица около делото също ще бъде отразена.

Джо е режисьор и на филма „Extremely Wicked, Shockingly Evil and Vile“ – също за Тед Бънди, в ролята Зак Ефрон. Лили Колинс, Джон Малкович и Ким Парсънс също ще участват и във филма, който излиза догодина. Той ще разказва за убиеца през очите на приятелката му Елизабет Клопфер, която не може да повярва на деянията на гаджето си.

Януари ще бъде голям месец за Netflix с няколко дебюта. „A Series of Unfortunate Events“ сезон 3 идва в новогодишния ден, а след това „Sex Education“ и последния сезон на „Unbreakable Kimmy Schmidt“. Скандалният „Girl“, който тази година взе наградата Caméra D’Or на Фестивала в Кан, също излиза, въпреки непристойните голи сцени с непълнолетни.

 
 

Главната роля, която никой в Холивуд не иска

| от chronicle.bg, по The Hollywood Reporter |

Вече сме в най-интересния период от годината за всички киномани.  Почти няма да има седмица в следващите два месеца, в която да не се раздават награди, да не се обявяват номинации за награди, или изобщо да се говори за награди. Най-доброто, което видяхме през 2018 г. впряга всичките си усилия в добрата реклама и очаква с нетърпение кулминацията. 

Тази година тя ще се състои на 24 февруари, както повелява обичаят, в Долби тиътър в Лос Анджелис. Наградите „Оскар“ ще бъдат раздадени за 91-ви път след по-малко от три месеца. А кой ще ги води? Все още не е ясно. Кевин Харт се отказа. Академията, по думите на медиите, е в паника. Домакинът обикновено е ясен половин година по-рано, за да могат да започнат репетиции и подготовка на церемонията. В момента оттеглянето на Харт е поредният минус за и без това намаляващата популярност на „Оскарите“.

Най-престижните награди в киното се намират в период на криза, каквато не ги е сполетявала от десетилетия. И най-голямата криза към този момент е липсата на домакин, който да води церемонията. Заради намаляващия рейтинг на „Оскарите“, обществения натиск и още ред причини, на практика в момента това е главната роля, която никой в Холивуд не иска.

Защо?

Някои от нас все още помнят гафа на „Оскарите“ през 2017 г., когато погрешно беше обявено името на „La La Land“ за най-добър филм, а победителят беше „Moonlight“. Тогава домакинът на церемонията, популярният водещ Джими Кимъл каза: „Не знам какво стана. Обвинявам себе си за това. Знаех си, че ще прецакам шоуто и наистина го направих.“

Кимъл може и да се е шегувал. Въпреки това думите му породиха мисли, че дори опитен водещ на вечерно предаване като него, е застрашен от подобен безпрецедентен провал.

Ако се обърнем назад, страхът на Джими Кимъл далеч не е неоснователен. Достатъчно е да погледнем изпълнителите, нагърбвали се с най-трудната задача в Холивуд и ще разберем защо. Откакто легендарният Били Кристъл предаде щафетата през 2004 г. (и се завърна по изключение през 2012 г., когато не беше приет с големи овации), Американската академия за филмово изкуство и науки не спира да се опитва да намери своя домакин. Но никой не пожелава да поеме ролята повече от два пъти. Сред смелчагите, осмелили се да водят „Оскарите“ два пъти са Кимъл, Елън Дедженеръс, Хю Джакман, Крис Рок и Джон Стюарт – и повечето от тях казват, че никога не биха го направили втори път. Контрастът със славните дни на „Оскарите“  е очевиден. Наградите помнят няколко култови свои домакини сред които Джони Карсън (5 пъти), Били Кристъл (9 пъти) и рекордьорът Боб Хоуп със 19-те церемонии, които води. Последните трима поемат тази задача във време, когато има само три големи телевизии, конкуренцията е слаба и „Оскарите“ са задължителна част от програмата на повечето американски семейства.

Днес от домакинът се изискват редица неща. Да вдигне рейтинга на церемонията. Да е известен. Да е забавен без да обижда. Да е актуален, но не и провокативен. Да е политически коректен. Да е млад, но не прекалено, за да не „изплаши“ управителния съвет на Академията. И да е удобен както за президента на Академията, така и за телевизията, която излъчва „Оскарите“ – ABC.

Изискванията отказват дори най-добрите кандидати, които не желаят да рискуват седмици от живота си за ниски шестцифрени суми, след като накрая обикновено медиите ги критикуват, а самата дейност рядко вдига рейтинга им.

Едва ли някога ще видим отново Джеймс Франко и Ан Хатауей, които са домакини през 2011 г., както и Сет Макфарлън през 2013 г., който беше критикуван заради песента „We Saw Your Boobs“. Единствено Нийл Патрик Харис е казвал, че би го направил, но предвид слабото му изпълнение , това едва ли ще се случи.

Мнозина, които се идеални за тази работа, вече са я отхвърлили. Опра Уинфри. Джъстин Тимбърлейк. Джулия Луис Драйфус. Джери Зайнфийлд. Колкото са по-подходящи, толкова по вероятно е да откажат. Дори Тина Фей и Ейми Полър, който направиха фурор на церемониите по връчването на наградите „Златен глобус“ през 2013, 2014 и 2015 г. са отказали да водят „Оскарите“. Споменава с за имена като Стивън Колбърт и Джеймс Кордън, но ABC не биха позволили звезди от конкурентни телевизии да водят това шоу.

Всъщност кой е подходящ за ролята? Кой е подходящ да води церемонията във време, когато една погрешно казана дума може да струва рейтинг, репутация, пари?

В своята същина обаче, проблемът е естествено следствие от политиката на Академията от няколко години насам. Тя иска да играе на сигурно във време, което възнаграждава риска. Време, което признава тези, които приемат противоречията, а не си затварят очите за тях. Защото ако последните години ни научиха нещо, то е че колкото по-безличен е домакинът, толкова по-безлично е и шоуто. Затова Елън Дедженръс беше толкова добра и се шегуваше с възрастта, парите, произходът на хората. И вдигна летва, която изисква поемането на голям риск, за да бъде прескочена. Но пък ако някой се осмели да направи скока, „Оскарите“ могат да влязат в нов „златен период“. 

 
 

Селската амбиция ръжда не хваща

| от Емил Кирилов |

Във всяка нормална фирма, във всеки офис в София, всеки ден и час, има минимум по един много амбициран човек без особени личностни качества, но пък изпълнителен и зверски решен на успех и победа. Човек, дошъл не на работа, а на война.

Той пристига от далечни земи. Може и да е местен, но неговата вътрешна същност, неговото действително същество, скрито зад костюмчето, шито на ишлеме, е точно от там, ако ще на гърба на Коня да е расъл.

Душата му е от Злокучене, от Марс, от Тъмната, зла, сенчеста паралелна вселена на болезнено амбицираните селяндури, които си вардят службицата с цената на живота и оставят у малкото нормални хора на тази планета усещането, че биха правили на шефа всякакви мръсотии. След малко. В кенефа. Буквално.

Той е тук, за да се поти, да се пъне, да се мори, да не издържа, да прави впечатление, да избухва, да е номер едно, да поема задачки, да победи, да се доказва. Напрежението е постоянно и много голямо.

Като на някаква приказна селска сватба е този човек непрекъснато. Като една застаряваща братовчедка на булката е, решена да си намери мъж на това дългоочаквано тържество на кича и безумието, но и разяждана от непосилно тежка злоба и завист към своята вече „уредена“ роднина в бяла рокля.

За тия хора да ходиш на работа е всичко. Но не самата работа и нейното вършене е от значение, не крайният резултат и удовлетвореността от това да създадеш нещо е водещо в техните кански усилия. Важното е да се покажеш, да се навреш сред обществеността, да се наместиш на сигурно, нещо там да се овъртолиш във влиятелни хора и слава.

Селската амбиция е много коварна работа, защото създава непоносим дискомфорт в живота на физически най-близкия нормален човек, свидетел на цялата тая мъка, който не е възпитан да се напиня като умопомрачен, само и само да му вдигнат заплатата със 150 лв, да го потупат по рамото и евентуално да си намери гадже с висок служебен пост и апартамент в СОФИЯ.

Селската амбиция е нещо страшно.

Нейният приемник вечно се страхува да не би да изпусне нещо, той знае всичко и е вечно в час, докато ти си пиеш обедната бира на слънце в почивката и оглеждаш задниците на малкото хубави колеги, дето останаха в този живот.

Селски амбицираният човек ще те купи и продаде, облечен като някаква стюардеса или кондуктор в БДЖ, каквито са й/му разбиранията за елегантност и офисен дрескод.

Той влага толкова енергия в това да се чекне по офиси по цял ден, да е винаги информиран за всичко, да е насреща за тези над него, да принтира някакви листа, задъхан и наведен, да създава добро впечатление на директори, че като се прибере вечер у тях, се размазва на дивана като желе, изнемощял, няма сили за книга, за филм, за спорт, за любов, за нормална вечеря, за малко мисъл в тая глава, бе.

Яде спържа от буркани от селото на своята душа и крои с цялата й неописуема нищожност дребни схеми, с които да блесне на работа и в утрешния ден.

И така ден след ден. Та цял живот…