Какво правят Нобеловите лауреати с парите от наградата?
|
|
С обявяването на носителя на Нобеловата награда за физиология или медицина днес в Стокхолм започва Нобеловата седмица.
Носителят или носителите на Нобеловата награда за физика ще бъдат обявени на 8 октомври, за химия – на 9 октомври, за мир – на 11 октомври, а за икономика – на 14 октомври. Все още не е известна датата, на която ще бъде съобщено името на тазгодишния носител на Нобелова награда за литература.
Гарантират финансовата си независимост? Подкрепят благородна кауза? Или си подаряват … игрище за крикет?
Нобеловите лауреати понякога използват по любопитен начин свободата, която имат да похарчат осем милиона шведски крони (925 000 евро), колкото е наградата. Изключение правят лауреатите на Нобеловата награда за мир, чийто избор има символична стойност и внимателно се следи, пише АФП.
Подобно на играчи на лото лауреатите на сезон 2013, който започва днес, ще имат пълната свобода да отговорят на въпроса, без времето да ги притиска.
Серж Арош, Нобелов лауреат за физика за 2012 г. признава, че не е имал време да помисли за парите. Смята обаче да ги инвестира в недвижимост, както доста от наградените, макар малцина да се осмеляват да говорят за пари.
Лауреатите могат да използват както им душа иска финансовата си награда. Смятам, че това много зависи от коя страна са, от личните им финанси, от доходите, които имат, когато получат наградата и от това, което са в живота – обяснява генералният директор на Фондацията Нобел Ларс Хейкенстен.
Австрийската писателка Елфриде Йелинек, увенчана с наградата за литература през 2004, бе заявила, че тя й гарантира финансова независимост. Други се отдават на страстта си. Нобелистът за медицина за 2001 г. сър Пол Нърс си поднови мотора. Друг лауреат за медицина през 1993 г. Ричард Робъртс си направи игрище за крикет пред дома.
Лауреатите за литература са най-дискретни по въпроса за използването на новополученото богатство.
Макар авторите, които получават Нобелова награда, да са доста известни, много от тях не печелят много от книгите си, обяснява изследователката от университета в Упсала Ана Гундер. Наградата им дава възможност да се подсигурят материално и им предоставя свободата да живеят от перото си, но също така има и отрицателни последици.
Настъпват много промени в кариерата им. Годината след наградата те често пишат по-малко, но обикновено отново се заемат след година или две, казва изследователката.
За Нобеловите лауреати за мир решението често е класическо. Те обикновено са политици, организации или известни активисти и са под светлината на прожекторите, затова се чувстват задължени да обяснят какво ще правят с парите.
Мнозина от тях като президентът на САЩ Барак Обама през 2009 г. и Европейският съюз през 2012 г. предадоха наградата си на благотворителни организации.
Други финансират собствени проекти като лауреата за 2008 г. Бившият финландски президент Марти Ахтисаари бе заявил, че ще финансира групата за разрешаване на конфликти, която сам бе създал.
Американският президент Удроу Уилсън, лауреат през 1920 г., е отделен случай: той внесе парите си в шведска банка, за да гарантира старините си след втория си президентски мандат.
Размерът на наградата се променя с годините. През 2012 г. заради финансовата криза тя бе намалена с 20%. Разумно решение според Хейкенстен: „Тъй като сме свързани (с Нобел) „завинаги“, трябва да действаме по подходящия начин“, посочи той.
Парите са една от добрите страни на наградата, сподели пред АФП Нобеловият лауреат за медицина за 1993 г. американецът Филип Шарп, който можа да задоволи страстта си по скъпоценните камъни и си подари стогодишна къща. Но признанието има по-голяма стойност от паричната награда, подчерта той.
Първата Нобелова награда е връчена в Сен Тропе през 1901 г. – пет години след смъртта на Алфред Нобел. Церемониите в Стокхолм и Осло, на които отличените получават наградите си, по традиция се насрочват на 10 декември, годишнината от смъртта на Нобел.
Всяка награда може да бъде присъдена най-много на трима номинирани. Тя се състои от златен медал, диплом и парична сума.От миналата година заради финансовата криза паричната й равностойност е намалена с 20 процента до осем милиона шведски крони (1,2 милиона щатски долара).
1 Коментар
Как Ричард Никсън пренесе 3 килограма марихуана през летището
|
|
Човек винаги трябва да уважава възрастните хора. Те знаят много повече от нас, познават живота и могат да ни помогнат да постигнем много. Етиката изисква да се отстъпва място в градския транспорт, да се говори с необходимото уважаение и още куп други подробности, на които човек се учи в най-ранна възраст. И какъв по-добър пример може да имаме от президент? Ричард Никсън има много черти на характера си, но със сигурност може да се похвали с добро възпитание. Нека започнем всичко по реда си.
Луис Армстронг е велик музикант и заради голямата си челюст получава прякор „Сачмо“. Той е един от най-добрите музиканти във времето, в което все още присъства разделение на расова основа в САЩ. За разлика от своите приятели, Армстронг предпочита да свири, а да не участва в безредиците, защото като много други хора е разбрал, че изкуството може да промени човека много по-бързо, отколкото насилието. И като много други хора, Армстронг имал пороци и слабости. Една емблематична слабост е фактът, че често обичал да пуши марихауна и дори се опитвал да я популяризира през 20-те години на миналия век. До края на музикалната си кариера, тромпетът най-вероятно ухае на това растение. Да не говорим, че екипът в звукозаписното студио винаги се подготвял за много тежък и благоуханен ден.
През 1930 г. свършва късмета на изпълнителя. Арестуван е пред Котън Клуб в Калифорния, защото пуши заедно с барабаниста на групата. Понеже музикантите били достатъчно напушени, охраната си спомнила, че вечерта била много забавна, защото всички се спуквали от смях, а и не всяка вечер прибираш Луис Армстронг. Глобата замръзила усмивките им, защото всеки трябвало да плати по 1000 долара. С което се доказва, че онзи, който се смее последен, пуши обикновени цигари. По време на Студената война, хора на изкуството са изпратени в най-различни точки из Съветския съюз, за да говорят малко за американската демокрация и също така да демонстрират една по-различна култура. В края на 50-те години именно Армстронг ще бъде поканен за един от посланиците на добра воля и ще направи турнета в Европа и Азия. В първите няколко пътешествия просто е пуснат да премине спокойно без никакви допълнителни усложнения.
През 1958 г. кацайки на летището в Ню Йорк, Армстронг хваща багажа си и тръгва спокойно към изхода, но охраната все пак му казва, че трябва да бъде извършена процедура. Докато Сачмо чака с всички останали, в залата влиза Ричард Никсън, преследван от редица репортери и фотографи. Пред погледите на всички, Луис отива и пита дали двамата ще чакат на опашката. Никсън не знаел какво става и след като разбрал, че творецът се е завърнал от турне в Азия и все пак го карат да чака, накарал охраната веднага да го освободи от тази отговорност. Армстронг пътувал с няколко куфара, но когато тръгнал да взима всички, възпитаният Никсън предложил помощ. Двамата напускат летището и се разделят. Тук идва и забавната подробност, в един от куфарите са и личните запаси на музиканта от марихуана. По спомени от онези мигове, Луис е категоричен, че теглото е било около 3 килограма. Самият Никсън разбрал много по-късно, че джазменът пуши марихуана. Дори и да не е знаел, американският президент за кратко е бил сериозно муле в трафика на наркотици.
Коментарите са изключени
Аналоговият GPS е най-очарователното изобретение в света
|
|
Много преди глас на известна личност да ни казва от таблото на колата накъде да караме, е имало хартиени карти, прото-GPS системи, включително тази странна двойка ръчни и автомобилни карти.
Още през 1927 г. се появява Plus Four Wristlet Route Indicator. То представлява устройство за носене на китката, като ръчен часовник, и разполага с малки свитъци с конкретни пътища. Индикаторът няма нужда от батерии и работи, точно както си представяте – хартията се навива от едната страна, докато пътуваме, и като пристигнем, я връщаме обратно за следващия път.
Джаджата се продава заедно с 20 скрола с различни маршрути, повечето от които са за Лондон, а още могат да се купят от или да се направят по поръчка от производителя. Шофьорите или пътниците могат ръчно да навият механизъм отстрани, който автоматично да движи картата паралелно с тяхното движение.
Морис Колинс е 73-годишен лондончанка и собственичка на антикварна колекция, която включва този GPS накит. Колекцията й се показва в различни музеи и изложби, а тя нарича индикатора „невероятно изобретение“, но отбелязва: „Самата аз никога не съм го опитвала да се навигирам така и не съм сигурна доколко успешен би бил опитът ми.“
През 1932 г. се появява подобно, но по-усъвършенствано устройство. Iter Avto също използва механизъм за превъртане на хартия, но с обрат: страниците се движат автоматично с напредването на автомобила.
Смята се, че е първото автоматизирано навигационно устройство, монтирано на автомобил като то е вързано със скоростомера и регулира въртенето на картата според скоростта. Подобно на предшественика си, Avto се произвежда в ограничени количество като е предназначено предимно за елита на собствениците на автомобили.
Разработен в и за Италия, представеният набор от карти на това устройство включваше различни големи градове, а рекламата му го хвали с точност и полезност:
„Мотористи, Iter-Auto е вашият ангел хранител на Земята, който ще ви ръководи за ръка, наставлявайки ви в пътуванията с безупречна точност, чрез карта-маршрут, който e в перфектен синхрон с шофирането на вашия автомобил, както и всякаква информация като: кръстопътища – мостове – неравности – нива на кръстовища – опасни завои – снабдяване – облекчение – гаражи – хотели и др.“
Коментарите са изключени
Построиха мостовете от евро банкнотите
|
|
Банкнотите по света често съдържат известни съвременни или исторически скулптури, паметници или някакви сгради. Това обаче не е така при еврото, за което бяха изработени поредица от несъществуващи структури. В тон с приказката, че „животът имитира изкуството“, тези структури сега стават основа за поредица от реални постройки.
На 1 март 2002 г. евромонетите и банкнотите се появяват в обръщение на бял свят. Едната страна на монетите е уникална за всяка страна и включваща хора и места, специфични за нея. Другата страна стандартизирана за всички държави и има карти и символи на континента.
Лицата и гърбовете на банкнотите обаче са еднакви във всички страни, което означава, че трябва да представляват всички членове на Европейския съюз, без да показват предпочитания към някоя държава. Тоест личности или забележителности, специфични за отделна страна, не са опция.
Европейският паричен институт (ЕПИ) избира моделите измежду финалистите от европейски конкурс за дизайн на еврото, подпомогнат от жури от независими експерти в областта на маркетинга, графичния дизайн, рекламата и историята на изкуствата. Печелившият дизайн на банкноти трябва да съдържа „времената и стиловете на Европа“.
На гърба на банкнотите има серия мостове, които са направени с идеята да символизират връзки и комуникация в рамките на и извън Европа. Те са в архитектурни стилове от седем периода на европейската културна история: класически (5 евро), романски (10 евро), готически (20 евро), ренесансов (50 евро), бароков и рококо (100 евро), епохата на желязото и стъклото (200 евро) и модернизъм (500 евро).
Десетилетие след като цветните банкноти започват да обикалят континента, холандският художник Робин Стам започна да разсъждава над идеята да превърне тези рисунки във физически реалности – планът му е за Спийкенисе, предградие на Ротердам. С помощта на инженери и с благословията на местния граждански съвет той се хваща на работи.
Стам и неговият екип пристъпват към изграждането на „Мостовете на Европа“. Те построяват мостовете над ров с вода около жилищни кооперации. Стам дори се свърза с Европейската централна банка (ЕЦБ), за да осигури одобрение на проекта, което и му беше предоставено с най-добри чувства. В галерията по-долу можете да видите всеки мост по ред на нумизматичната им стойност:
5 евро
10 евро
20 евро
50 евро
100 евро
200 евро
500 евро
Коментарите са изключени
Най-желаните коледни подаръци през годините: Slinky от 1943
|
|
Слинки е изобретено от Ричард Т. Джеймс през 1943 година, а за първи път демонстриранa в универсалния магазин на Gimbels във Филаделфия през ноември 1945. Играчката е хит и всички 400 бройки се продава за деветдесет минути.
Джеймс и съпругата му Бети основават James Industries в Клифтън Хайтс, Пенсилвания, за да произвеждат Слинки и няколко дъщерни играчки като Слинки кучето и Сюзи, Слинки червейчето. През 1960 г. съпругата на Джеймс Бети става президент на James Industries и през 1964 г. премества предприятието в Холидейсбург, Пенсилвания. През 1998 г. Бети продава компанията на Poof Products, Inc.
В началото слинкито е на цена от 1 долар, но тя се покачва с увеличението на цените на стомана в цяла Пенсилвания. Все пак обаче стойността на играчката остава скромна през цялата й история до голяма степен заради загрижеността на Бети Джеймс дали по-бедните семейства ще могат да си я позволят.
Слинки, освен като една от играчките в детската стая, се ползва и в класната стая (като инструмент за преподаване), във военно време като радио антена и във физически експерименти с НАСА. Играчката е въведена в Националната игрална зала на славата в в Рочестър, Ню Йорк, през 2000, а през 2003 г. Слинки намира мястото си в списъка „100 години играчки“ на Асоциацията на играчките. За първите си 60 години съществуване са продадени 300 милиона бройки.
Но как точно се появява тази забавна пружинка на бял свят и как става любимата играчка за подарък на Коледа?
През 1943 г. Ричард Джеймс, морски инженер и механик, който работи в корабостроителницата William Cramp & Sons във Филаделфия. Там създава пружини, които да поддържат и стабилизират чувствителната на движения апаратура на борда на корабите, когато морето е бурно. Джеймс случайно бута един от пружините от една етажерка и вижда как тя минава по познатия ни начин от един куп с книги, по масата и после на пода, където застава в събрано положение.
Съпругата на Джеймс Бети си спомня: „Той се прибра вкъщи и каза: „Мисля, че ако успея да наглася стоманата с правилната гъвкавост, бих могъл да накарам пружината да крачи“. Джеймс експериментира над година с различни видове стоманена тел и най-накрая намира правилната. В началото жена му се е изпълнена с колебания, но променя мнението си, след като играчката е прецизно нагласена и вижда децата от квартала колко й се радват. Тя я нарича Slinky (което означава „елегантен и грациозен“), след като случайно попада на думата в речника и решава, че умело описва звука, който пружина издава, докато ходи.
Със заем от 500 долара двойката създава James Industries (първоначално James Spring & Wire Company) и произвежда около 400 бройки Слинки, направени от местна работилница, които опакова на ръка в жълта хартия и ги продава на единична цена от 1 долар. Всяко Слинки е високо около 6,5 см. и има 98 намотки от висококачествена синьо-черна шведска стомана. Семейство Джеймс първоначално срещат затруднения при продажбата на изобретението си в магазините за играчки, но през ноември 1945 г. получават разрешение да поставят собствен стелаж в секцията за играчки на универсалния магазин Gimbels във Филаделфия.
Ако не сме го казали вече (знаем, че сме го казали, но пак ще го кажем): Слинки е хит и всички 400 бройки са продадени за деветдесет минути.
През 1946 г. Слинки е представен на американския панаир на играчките. Не след дълго Ричард Джеймс прави работилница в Олбани, Ню Йорк, и разработва машина, която може да прави слинкита за секунди. Играчката вече е опакована в кутия с черен надпис.
Джеймс често се появява в телевизионни предавания, за да разкаже за играчката си. През 1952 г. дебютира Slinky Dog. Други играчки на Slinky, пуснати през 50-те години на миналия век, са влакчето Slinky Loco, Slinky Suzie и Slinky Crazy Eyes – чифт очила, които използват пружини да държат очните ябълки.
James Industries лицензира патента на няколко други производители, включително Wilkening Mfg. Co. от Филаделфия и Торонто, които произвеждат играчки, ориентирани към пружините. През първите 2 години James Industries продава 100 милиона бройки (при 1 тогавашен долар за брой, днес приходите биха се равнявали на 6 милиарда долара).
През 1960 г. след като съпругата му подава молба за развод, Ричард Джеймс напуска компанията и става евангелски мисионер в Боливия. Бети Джеймс управлява James Industries, оправя се с кредитори и през 1964 г. премества всичко в Холидейсбург, Пенсилвания.
Ричард почива през 1974 г.
…
През 1995 г. Бети обяснява успеха на играчката пред Асошиейтед прес с думите: „Той се крие в простотата й“. Същата година играчката става хит като коледен подарък, защото се появява във филма „Toy Story“.
През 1998 г. James Industries е продадена на Poof Products, Inc. от Плеймут, Мичиган, производител на спортни топки от пяна. Slinky продължи производството в Холидейсбург и през 2003 г. James Industries се слива с Poof Products, Inc., в нова компания, която се казва Poof-Slinky, Inc.
Бети Джеймс почива от сърдечна недостатъчност през ноември 2008 г., на 90 години, след като е президент на James Industries от 1960 до 1998 г. Над 300 милиона играчки с елементи на Slinky са продадени между 1945 и 2005 г., а оригиналният Slinky все още е бестселър.
Коментарите са изключени
