shareit

Какво остана от „Източното партньорство“?

| от |

Срещата на върха във Вилнюс, посветена на „Източното партньорство“ трябваше да отговаря на определението „историческа“. Но очакванията са едно, а реалността -съвсем друго. Особено отказът на Украйна обърка сметките, пише в свой анализ Дойче веле.

ukr

Развиване на особено тесни връзки с бившите съветски републики, но без перспектива за пълноправно членство в ЕС – такава е същността на така нареченото „Източно партньорство“. В тази програма участват шест бивши съветски републики – три от Източна Европа /Беларус, Молдова и Украйна/ и три от Южен Кавказ /Армения, Азербайджан и Грузия/. ЕС покани на срещата на върха и Русия, но тя отказа да участва.

Фаворитът Украйна се предаде

russia-ukraine-gas-prices.si

Централното събитие в дневния ред на срещата трябваше да бъде подписването на вече подготвения договор за асоцииране на Украйна към ЕС. Дълго време Украйна беше считана за негласен лидер сред останалите участници в „Източното партньорство“. Киев получаваше най-много финансови помощи. За периода 2007-2010 година ЕС е отпуснал на Украйна почти половин милиард евро. През 2011 година Украйна първа от всички страни в „Източното партньоство“ приключи преговорите за асоцииране с ЕС. Споразумението предвиждаше и създаване на зона за свободна търговия.

Само че присъдата срещу Юлия Тимошенко и обвиненията, повдигнати срещу други опозиционери в Украйна предизвика остри критики от страна на ЕС. Затова, през 2012 година Брюксел отложи парафирането на споразумението. В крайна сметка то трябваше да бъде подписано сега – на срещата на върха във Вилнюс. Но Киев се подчини на натиск от страна на Москва. Само седмица преди срещата на върха Украйна прекрати подготовката за подписването на споразумението.

Молдова – новият любимец на Европа?

mold

Изглежда, че Молдова вече ще е новият любимец на ЕС. Тя се ползва с имиджа на отличник сред страните от „Източното партньорство“. Кишинев и Брюксел искат да сключат споразумение за асоцииране, което трябва да бъде подписано преди изтичането на мандата на сегашната Европейска комисия през 2014 година. ЕС не скъпи хвалбите си за реформите в Молдова, както и за това, че страната уверено върви по пътя на демокрацията, за разлика от някои други държави от „Източното партньорство“. Нещо повече, две седмици преди срещата на върха във Вилнюс, председателят на Еврокомисията Барозу излезе със сензационна декларация. Европейската Комисия ще препоръча отмяната на визовия режим за молдовски граждани. По този начин Молдова може да стане първата страна от „Източното партньорство“, чиито граждани ще могат да пътуват в рамките на ЕС без визи.

Грузия с проевропейски курс. Но…

geo

Грузия следва Молдова по петите. Тбилиси също иска споразумение за асоцииране, което да бъде подписано през 2014 година. Дали обаче Тбилиси ще може да се сближи с ЕС също толкова бързо, колкото и Кишинев? Всичко зависи от развитието вътре в Грузия. Брюксел посъветва новото грузинско ръководство да не следва примера на Украйна и да не преследва водачите на опозицията. Наблюдатели смятат, че подписването на споразумението за асоцииране може да се забави, ако бившият президент Саакашвили попадне в затвора.

Армения: Русия се оказа по-силна

arm

Четвъртата страна, която проявява интерес към споразумение за асоцииране е Армения. Още през лятото Брюксел и Ереван приключиха преговорите. Подобно на Грузия и Молдова, Армения искаше да парафира споразумението на срещата на върха във Вилнюс и да го подпише през 2014 година. Но в началото на септември арменският президент Саркисян се срещна с руския си колега Путин. Очевидно под руски натиск, Ереван даде заден ход. Армения обяви, че вече не иска да задълбочава отношенията си с ЕС, а възнамерява да влезе в ръководения от Русия митнически съюз с Беларус и Казахстан.

Азербайджанският природен газ над всичко?

azerbejdzan-dao-konacno-odobrenje-za-projekat-trans-anadolu--_trt-bosanski-11292

Съседен Азербайджан няма намерение да се присъединява към руския митнически съюз, но пък и няма планове за подписването на споразумение с ЕС. Енергийните въпроси доминират отношенията между Баку и Брюксел. През юни 2013 година международен консорциум определи трасето за транспорт на азербайджански природен газ от находището Шах Дениз към Европа. Беше взето решение за изграждане на трансадриатически газопровод. ЕС се надява по този начин да намали зависимостта си от руските доставки. Може би това е причината ЕС да покани на срещата на върха и президента Алиев, въпреки критиките към последните президентски избори.

Отново без Лукашенко

lukashenko

Белоруският президент Лукашенко е нежелан гост на срещата на върха във Вилнюс. Така беше и на последната среща през 2011 година във Варшава. Беларус е единствената страна-участник в „Източното партньорство“, срещу която ЕС наложи санкции заради нарушения на човешките права и преследване на опозиционери. Много експерти обаче се съмняват в ефекта от тези санкции. Затова някои европейски политици апелират срещата на върха във Вилнюс да бъде използвана за подобряване на отношенията между ЕС и Беларус.

 
 
Коментарите са изключени

Пруският крал с армията от гиганти

| от |

Армията на всяка държава е от особена важност. тя е гарант за предстоящите мирни времена, дори и никога да не влезе в употреба. Войникът често се представя като левиатан с безгранична сила, а в средновоковието, когато рицарите и тежката пехота са били в основата на полесражението, размерите имали значение. Едва след посещението на Чингис Хан става ясно, че 10 добре дисциплинирани армейци могат да неутрализрат всяка заплаха, а след като тази военна единица е представяна много често като благородна, но историческите архиви не показват нищо по-различно от средностатистически бабаит със сериозно количество персонал, който да помага.

Фредерик Уилям 1-и от Прусия е известен като „войнишкия крал“. Неговото внимание към войската е било огромно, а военната дисциплина го е мотивирала да загърби охолния живот и да бъде много близо до войската. Повечето му пари отивали за училища и болници, но голямата му страст била насочена в една друга територия. Легендарната 6-та пруска дивизия имала само едно изискване към кандидатети си – височината. Минималната за членуване била 188 сантиметра, но според тях, колкото по-висок е човек, толкова по-добре. Хиляди мъже били потърсени из цяла Европа, за да може да се включат във въпросната дивизия. Демонстрацията на тази дивизия била кръстена логично „Гигантите от Постдам“.

Langer_Kerl_James_Kirkland

Снимка: By Johann Christof Merck – Own work, Wuselig (talk · contribs), 2007-09-08, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3082974

И докато застрашителните левиатани изглеждали впечатляващо под строй, историците не са много убедени, че размерите са от особено значение. Дългите ръце биха помогнали за по-лесното зареждане на пушката, ала не трябва да забравяме, че така стават и още по-лесна мишена за околните. Един от най-високите членове бил Джеймс Киркланд с височина от 216 сантиметра. Фредерик бил готов да приветства всеки гигант, а в замяна предлагал дипломатически услуги. Повечето вербувани високи другари нямали никаква военна подготовка и те самите не се интересували от армейската кариера, но когато говорим за сформиране на армия, свободата на избора все още не била толкова достъпна, колкото бихме желали да бъде. Лудостта на пруския крал достигнала нови измерения с постяването на червени шалове на всяко дете, което се е родило във високо семейство. Шалът бил индикация, че детето е подходящ избор за въпросната дивизия.

Следващата стъпка била и развъждането на високи хора. Персоналът на Фредирик трябвало да гарантира, че високите мъже ще срещнат адекватно високи жени, за да се продължи рода и съответно да се попълняти дупките в армията. И най-интересното в цялата работа, че армейците никога не са влизали в бой. Кралят бил изключително миролюбив. Армейците пък получили още по-високи шапки, за да изглеждат достатъчно заплашително. Кралят дори имал интерактивна система на заплащана – колкото по-висок е войникът, толкова повече пари получава. Фредерик 2-и също получил живота на баща си. Живеел като спартанец, имал серия от младежи, които да отбира за приятели и да тренират различни военни маневри. Очевидно това не е било най-мечтаното детство и Фредирик младши решил да избяга.

За жалост високите момчета го заловили и върнали при баща му. Младежите, които помогнали за бягството, бързо били осъдени на смърт. А самият царски син се озовал в затвора. Дори в последните си дни, кралят наредил на неговата дивизия от високи мъже да марширува в стаята му и да го пази. Фредерик 2-и все пак използвал войниците, но не ги запазил в един батальон, а ги разделил в различни дивизии и разширил кралството. Днес може да срещнете възстановка на тази армия в Постдам, местните жители (без значение от височината, слагат одеждите и маршируват през града).

 
 
Коментарите са изключени

Гарет Джоунс – журналистът, който се опълчи на Сталин

През 2016 г. Евровизия се превърна в политическа сцена. Появата на Джамала и нейната песен „1944“ разпали много сериозно света. Песента ѝ очевидно трябваше да напомни за един по-тъмен исторически момент на Украйна. И докато всеки посочва концентрационните лагери като доказателство колко жестоки могат да бъдат хората, един друг исторически факт остава някъде назад в историята или най-често се заменя от по-голямо зло.

Историята за Холодомора не е по-малко притеснителна. За една година от 1932-1933 г. са избити между 4-10 милиона украински селяни. Тайната се пази дълго време, но някъде през 80-те години истината успява да намери своя път. Участието на уелския журналист Гарет Джоунс е в корена на ситуацията. Уелсецът помни с добро Източна Европа, майка му някога е работила като учителка там и той много искал да се върне обратно. Още в самото начало, бъдещият журналист показал дарбата си да научава доста езици. След някои от най-популярните и говорими езици са френски, руски, немски и още няколко. На 25-годишна възраст става един от чуждестранните дипломати, работещ пряко с британския министър-председател. През 30-те години на миналия век работи като репортер във „Западна поща“ и няколко други уелски издания. Неговото занимание било да покрива новините около бунтуващата се Нацистка Германия.

През 1933 г. е в Лайпциг, където Хитлер ще поеме властта на страната и ще я поведе в един кървав танц. Като журналист, Гари не се притеснявал да комуникира с нацистите, етиката изисквала да познава двете гледни точки и той правил точно това. В последствие се оказва, че има досие и много други също го подозират. След като отразява това събитие, журналистът заминава за 2 месеца в Украйна. С неговите езикови познания е готов да разгледа по-обстойно украинската политика, както и да успее да разбере какви са настроенията на местните жители. За жалост пристига във време, в което болшевиките вече са взели властта.

Gareth-jones

Снимка: By Український інститут національної пам’яті – People of Truth, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45274818

След Ленин е дошъл Сталин, който има намерение да завърши своя 5-годишен план. Една от точките на колективната уелски на земя и животни принуждава мнозина да се разделят с притежаваното от тях. Планът бил елементарен, селскостопанската индустрия трябвало да храни работниците, които живеят в градовете. Резултатът от това решение води до геноцид, след като никой няма храна. Заможните фермери се депортират по политически причини в Сибир, а имането им заминава в полза на държавата. На 29 март 1933 г. дава пресконференция и разкрива какво наистина се случва под контрола на Сталин. След това някои вестници публикуват историята му със заглавие „Глад сковава Русия, милиони умират“. Един фрагмент от разтърсващата новина гласи:

„Разхождаш се през селата и минах покрай 12 кооперации. Навсякъде се чуваше плач и викове „Нямаме хляб, умираме!“. Плачът идвал от всички страни на Русия, от Волга, Сиберия, Беларус до Централна Азия. Минах покрай черноземните полета на Русия, които се славят като най-богатия регион. На кореспондентите им е забранено да ходят там, но аз исках да видя какво става със собствените си очи.“

6_aug_top_daily_express_Holodomor_Genocide

Снимка: By Unknown – New York Evening Post, Daily Express Journals, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32766652

Съветският съюз тогава се опитва да дискредитира уелсеца, а само няколко дни по-късно Уолтър Дуранти публикува друг материал. Дуранти е носител на наградата Пулицър и бързо прикрива следите със заглавието „Руснаците са гладни, но не гладуват“. В материала на Уолтър се говори на пропаганда, която иска да урони престижа на новата власт. Това е материалът, който носи черен печат в паспорта на Гари, особено ако някога е смятал да се завръща отново там. След няколко месеца в дома си, той разбира от приятел, че Япония е окупирала части от Монголия и заедно със своя приятел Хърбърт Мюлер заминават, за да направят разследване. Докато двамата преминават през Китай с кола – пътуване, което няма да им отнеме повече от ден – биват нападнати от японски бандити. Не е ясно как бандитите са разбрали, но след като са заловени, Мюлер е изпратен, за да търси пари за откуп. Джоунс останал като залог и на 12 август 1935 г. е застрелян – точно на рождения си ден. Едва през 2012 година става ясно, че всичко е било добре оркестрирано от тайната полиция НКВД.

Адам Пурпис бил търговец на кожи, латвиецът се познавал и с двамата репортери, отпуснал им колата и след това чакал действията на бандитите. Според Джордж Кари, Пурпис имал досие като таен агент. Въпреки опитите на журналиста да насочи погледите на света в бедстващите руски райони, истината излиза някъде през 80-те години. През 1991 г. ще извоюва своята независимост, а през 2006 г. Украйна ще заяви, че това е бил умишлен акт на геноцид. До днес САЩ отказва да използва думата геноцид и класифицира този вид престъпление като „Престъпни действия от режима на Сталин“). През 2008 г. Украйна дава почетен медал за заслуги на журналиста, докато Ню Йорк Таймс сваля заглавието на Уолтър Дуранти. Не си мислете, че Гари не е очаквал ответен удар, той бил предупреждавам многократно, че за думите си може да страда, но въпреки това предпочел да сподели на света истината за зверствата, които са се случвали по това време.

 
 
Коментарите са изключени

Димитър Балев – един от най-успешните кметове на Видин

Димитър Балев е дребен, слаб, болнав, но изключително работлив, улегнал и интелигентен мъж, което ще го направи един от най-успешните кметове на Видин. Но нека да започнем с хобито му.

Роден е на 10 септември 1863 година в Охрид, тогава в Османската империя. През 1875 година, докато учи във второкласното видинско училище, с помощ от негов учител е изпратен в Букурещ при Любен Каравелов. След Освобождението на България през 1878 първоначално е занимава изключително с пчеларство. Започва в „Образцов чифлик“ при Карл Бец, през 1896 година участва в учреждението на Видинското пчеларско дружество, а 3 години по-късно, през 1899, година помага за организирането на първата пчеларска изложба. Той също така работи със списание „Пчела“ и посещава пчеларски конгреси и международни изложби. Дори през 1903 година спечелва няколко награди – от Международния пчеларски конгрес и на пчеларска изложба във Виена. В хода на пчеларската си кариера разработва нов вид кошер, носещ неговото име – Балев кошер – който също е отличен с няколко награди. През 1912 година участва и на Всеславянския пчеларски събор в Москва.

На 45 години, на 17 юли 1908,  той става кмет на Видин като ще изпълнява длъжността до смъртта си на 15 януари 1915. Противоположно на общоприетото дори за онова време правило по-заможните да получават кметски кресла, той достигна до длъжността като беден човек.

Той построява сградите, където и до днес се помещават училищата „Любен Каравелов“ и „Св. св. Кирил и Методий“, както и парка „Владикина бахча“. За просветната политика на Димитър Балев пише учителката Мария Кръстева във в. „Видински общински вестник“, бр. 145 от 20 януари 1935 година.

„Балев винаги поставяше на първо място учебно-възпитателното дело, защото образованието, освен че въздига човека на висотата, на която трябва да се намира като духовно същество, но в същото време то е най-силният лост за повдигане материалното състояние както на отделните хора, така и на целия народ. Любовта и вярата в децата и младите хора бе за него необходимост. С встъпване в общинския дом той изтръгна децата от прашните и пусти мегдани и ги отправи за пръв път към уредените игрища, паралелки и топки, доставени от Швеция. Той предвиди суми от общинския бюджет за ученически екскурзии и създаде при всяко квартално училище училищна градина, а предвидената сума за ученическата колония и трапезария ежегодно се увеличаваше, за да задоволи 225 бедни ученици с безплатен обяд и 250 – с топли дрехи и обувки.“

Успехът на кметуването на Димитър Балев се крие в културно-просветната му политика. Той настоява за задължително първоначално образование, като общината дава безплатно нужните учебници и ученически потреби на всички деца. В това начинание получава доста противници, но той все пак следва текста на конституцията. А за изпълнението й са нужни не само училищни сгради, учители, отопление, но и учебници и ученически помагала.

Белев е изключително взискателен и към учителите. Те се подбират с конкурс, но и им предоставя всички възможни улеснения и средства, на които общината е способна, за да работят по-лесно, като едно от тези средства е често подценяваното внимание. На учителите от крайните видински квартали е на разположение кметският файтон, който да ги вози до училищата и обратно, „за да имат повече сили за децата“.

По негово време за пръв път се назначава училищен лекар за основните училища – служба, която за жалост след неговата смърт ще се закрие.

Но друга също любопитна, смела негова идея (макар и неосъществено) е мостът Видин – Калафат. Видинският общински съвет свиква събрание, на което се правят обсъждания във връзка с тази идея и се избира комисия, която да отправи прошение до министър-председателя и министъра на обществените сгради. Посещава се Калафат, а след като по-късно Калафатски общински съветници посещават Видин, се взима решение за съвместни действия.

Умира на 15 януари 1915 година. След смъртта му Видинското пчеларско дружество е кръстено на негово име. Димитър Балев е герой в българския сериал „Дървото на живота“.

За него и службата му Д-р Бърни Бончев Денев пише:

„Тъжен е споменът за него при мисълта, че и сега, двайсет години от земното му изчезване, колко сме далеч от него, далеч по-ниско, не по-високо. Животът му бе скромен, изгубен от декоративната повърхност, ала спечелил в дълбочина, във вътрешно значение и духовна мощ. С кротостта на човека, който се надява, той мъжествено се отдаде за благото на децата и на съгражданите си с цялото си естество, подчинено на мисълта и със съзнанието колко борбата е победоносна, колко страданието е божествено, колко взаимната любов е сладка. Делото му е недостигнато, неосъществено. С упорита надежда ще трябва да го поемем и завършим, като не преставаме да го благославяме.“

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Мария Октябърская – Вдовицата-танкист

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Когато на Коледа 1914 г. войниците от двете страни на барикадите обявяват временно прекратяване на действията и вдигат наздравици, те дори не предполагат, че това, което смятат за кратък военен конфликт ще се превърне в една от най-мащабните и кръвопролитни войни в историята. Първата световна война (1914-1918) е наричана още Голямата война и се води основно в окопите. По време на военните действия съвсем естествено възниква въпросът как да бъдат преодолени те?

Макар още Леонадо да Винчи и Хърбърт Уелс да дават първите идеи за този нов вид оръжие, едва в началото на ХХ в. се стига до реалното му осъществяване. Във въображението на инженерите започва да се изгражда образ на мощна машина, която е бронирана, бърза, устойчива и непробиваема, така че да може да се вклини във вражеските насипи и да разруши редиците на отбраната. Решението за създаването на подобна бойна машина е взето през 1915 г.. Във Великобритания и Франция технически екипи започват работа по проекта, а година по-късно оръжието е създадено. Наричат го нарочно „танк“, за заблуда на противника, защото думата в превод от английски означава „цистерна“. Именно под този етикет въпросните оръжия са превозвани до бойното поле.

Втората световна война (1939-1945) не отстъпва на своя предшественик, а я бие както по брой жертви, така и по нови смъртоносни оръжия. Танкът заема подобаващо място като основна сухопътна оръжейна сила. Французите имат кавалерийски и пехотни танкове, германците разработват своите „тигри“, а СССР залага на Т-34. Въпросният съветски модел е замислен като „универсален танк“. Той има плътна броня, 4 отделения на корпуса и 76 мм оръдие. Благодарение на своите качества и възможности за модификации Т-34 се използва широко и след войната и се превръща в най-произвеждания танк в световен мащаб.

Мария_Васильевна_Октябрьская_(1905—1944)_—_Герой_Советского_Союза

Снимка: Автор: неизвестен – http://www.warheroes.ru/hero/hero.asp?Hero_id=358, Добросовестное использование, https://ru.wikipedia.org/w/index.php?curid=8008293

Понякога тези бронирани оръжия носят лични имена или други инициали. По време на Втората световна война един Т-34 тормози германските войници и дори достига до Берлин. Неговото име е „Бойна другарка“, а човекът, който го управлява е една дръзка жена, която дава всичко, което притежава, за да може да убие враговете, отнели съпруга й. Името й е  Мария Октябърская – първата жена управляваща танк, която получава ордена „Герой на СССР“, макар и посмъртно.

Мария е родена на 3 август 1905 г. в с. Кият (дн. Ближне), разположено на Кримския полуостров. Семейството й е бедно и многодетно, като е спорно дали по произход имат руски или украински корени. През 30-те години на ХХ в. един от по-малките й братя е заточен в Урал и следите му се губят. Детските и юношески години на Мария преминават в Севастопол, който е един от най-важните културни и политически центрове в Северното Черноморие. През 1921 г. се мести в Джанкой, където учи до 6-ти клас, тъй като майка й баща й умират и тя поема грижата за семейството. Установяват се окончателно в Симферопол, който е разположен в центъра на Кримския полуостров.

Макар сведенията за Мария да са оскъдни, някои съвременници дават информация за личността й. Те я описват като привлекателна жена. Съгласно тогавашните стереотипи, винаги се отбелязва, че е образцова домакиня,  умела с иглата,  чието ръкоделие се отличава от това на другите жени. Също така вероятно е притежавала и музикален талант, защото обичала да пее народни и патриотични песни.

Въпреки бъдещата си славна военна кариера, първоначално Мария изобщо не мисли да се запише в армията. Първата й работа е в консервната фабрика в Симферопол, а след това се пренасочва и става оператор в местната телефонна централа. По същото време тя се запознава и с голямата си любов – Иля Федотович Рядненко, който е курсант в кавалерийската школа. Двамата не само споделят силните си чувства, но и общите си възгледи. Мария и Иля са верни последователи на новия режим в страната и подкрепят своя вожд – Йосиф Сталин. Неслучайно след като сключват брак те решават, че трябва да приемат нова фамилия – Октябърски, вероятно за да почетат Великата октомврийска революция (1917).

До избухването на Втората световна война животът на Мария по нищо не се различава от този на много други военни съпруги. След като се омъжва през 1925 г., тя се мести из различни селища в Украйна, следвайки разпределенията на Иля. Мария взема активно участие в дейности на Червената армия като се занимава с обществено полезни каузи и става член на различни женски съвети. Постепенно тя проявява и силен интерес към самото военно дело. Мария се записва на курсове за медицинска сестра, взима уроци по стрелба с картечница и успешно изкарва шофьорски курсове. Не след дълго тя се прочува сред съпругите на командния състав благодарение на изискания си вкус и шивашките си умения.

През септември 1939 г. първо Германия, а след това СССР нахлуват в Полша, с което се поставя началото на Втората световна война. По силата на пакта Рибентроп-Молотов, двете държави се договарят да са съюзници и определят границите помежду си, които минават през земите на Полша. Както нерядко се случва впоследствие единият съюзник забива нож в гърба на другия. През 1941 г. се дава старт на отдавна замислената операция под кодовото име „Барбароса“, с която германците започват настъпление в територията на СССР.

T-34-76_RB8

Снимка: By Radomil talk 14:33, 26 March 2007 (UTC) – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1844547

Преди германското нашествие  Иля участва в Съветско-финландската война (1939-1940). След това семейство Октябърски се установява в Бесарабия, където е разпределен полкът на съпруга й. На сутринта на 22 юни 1941 г. жителите на Кишинев са събудени от бомбите на германската авиация. Мъжете остават, а Мария, сестра й и съпругите на другите войници са евакуирани още на следващата сутрин. Целта е те да бъдат изтеглени във вътрешността на страната и така тя е изпратена в Томск, Сибир.

През следващите месеци тя работи като строител, но поради здравословни проблеми с гърба (туберкулоза на шийните прешлени) и предвид опита й я назначават за телефонен оператор във военното училище. Именно в Томск, в края на лятото на 1941 г., тя получава злощастната вест за кончината на съпруга си, който загива в битка в началото на август. Съобщението гласи, че комисар И. Ф. Октябърски е убит от картечен удар по време на една от битките край Киев.

Мария е покрусена от тежките новини и завладяна от желание за мъст. Първото, което прави е да подаде молба към местната военна служба да я регистрират и да я изпратят на фронта. Отговорът не се бави и е отрицателен. Сред причините са посочени както заболяването й, така и възрастта й – по това време тя е на 36 години. Когато осъзнава, че няма да се получи по този начин, на Мария й хрумва друга идея. По това време действа дарителски фонд за въоръжаването на Червената армия.

Мария решава да събере достатъчно средства, за да закупи танк. Това изглежда някак непосилно от съвременна гледна точка, но в крайна сметка Октябърская го постига. Освен, че продава всичко, което притежава и събира средства от роднините си, Мария шие и бродира денонощно калъфки, покривки, шалове и салфетки. В крайна сметка тя успява да събере сумата необходима за изграждане на резервоара на танка.

Макар и да не разполага с всички средства за закупуването на танк, тя решава да се обърне към най-висшата инстанция – другаря Сталин и да му обясни както своето дарение, така и силното си желание да отмъсти на германците. Събраната сума е крупна за времето си и е в размер на 50 000 рубли. Мария изпраща телеграма до вожда на СССР, която гласи следното: „В битката за родината загина съпругът ми полковник-комисар Иля Федотович Октябрски. Заради неговата смърт, заради смъртта на всички съветски хора, измъчвани от фашистки варвари, искам да отмъстя на тези фашистки кучета. Поради тази причина, за да се изгради танк, внесох в Държавната банка всичките си лични спестявания – 50 000 рубли. Моля да кръстите танка „Бойна другарка“ и да ме изпратите на фронта като негов командир. Имам квалификация за шофьор, владея отлично стрелбата с картечница.“ Отговорът на Сталин не закъснява. Въпреки всички презумции на военната комисия, той я уверява, че искането й ще бъде изпълнено.

Мария не е изпратена на фронта преди да премине през нужната военна подготовка. През май 1943 г. започва да се обучава за управление на танк в Омската танкова школа и става първата жена механик-водач на танк в страната. Тя става част от екипа на „Бойна другарка“, но не в качеството си на командир, а на механик-водач. През септември същата година се състои фронтови митинг, на който Мария взима думата, а словото й е така паметно, че години по-късно оцелелите присъствали си спомнят част от него. Речта й завършва с думите – „германците да се боят от моето сърце“.

T-34_Model_1940

Снимка: By Soviet state agencies – http://www.malyshevplant.com/category.cfm?ct_ID=3&lang=en, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2648215

През октомври 1943 г. „Бойна другарка“ е изпратен към Смоленск. По пътя Мария получава първото си бойно кръщение. Командването им поставя задача да пробият вражеската отбрана и да превземат крепостта Ново село (в близост до дн. Сенно, Беларус). Атаката на руснаците е успешна: убити са около 100 германци и един от техните танкове е унищожен. По време на битката снаряд удря гъсеничната верига на „Бойна другарка“ и той се спуска по едно дере. Германците продължават да обстрелват машината с гранати в продължение на два дни. Въпреки опасната ситуация, през нощта Мария излиза и на място оправя щетите по танка. Със смелостта си, която доказва в битка, тя печели уважението на останалите войници. Делото й не остава незабелязано и от командирите и тя е повишена в ранг сержант.

При последвалите битки Мария неведнъж изскача под вражеския огън, за да поправи щетите върху своя танк. При един от тези случаи тя не успява да довърши задачата си. През януари 1944 г. „Бойна другарка“ отново е сред авангарда на Червената армия в битката при държавното стопанство Кринка, Витебска област. „Бойна другарка“ убива 20 германци и унищожава 3 картечници. По време на битката са нанесени тежки поражения върху бронята и гъсеничната верига на танка. Мария отново изскача да го поправи, въпреки обстрела на германците, но този път е смъртоносно ранена в главата от избухнала наблизо мина. Тя изпада в безсъзнание и остава в кома през следващите 2 месеца, от която спорадично се буди. При един от последните пъти, когато е в съзнание тя е посетена от един майор, който й връчва Орден на Отечествената война, Първа степен. Въпреки лекарските грижи, Мария издъхва на 15 март 1944 г. Погребана е в Смоленск, на площада на героите.

„Бойна другарка“ надживява своя механик-водач и е сред танковете, които влизат в Берлин в края на войната.  Всъщност той бива унищожен 3 пъти, но след всеки път, нова машина заема неговото място и приема името „Бойна другарка“ в памет на Мария Октябърская. Заради проявената от нея смелост по време на цялата й военна кариера, посмъртно тя е удостоена с Орден „Герой на СССР“. На Мария са кръстени както училище в Томск, така и улици в Смоленск, Джанкой и Льозно. На жп. гарата в Кринка, където получава смъртоносната си рана, е издигнат и паметник в нейна чест. В спомените на командира си, както и на мнозина нейни бойни другари тя остава като „смел и безстрашен воин“.

 

 

 
 
Коментарите са изключени