shareit

Какво е намислил Китай

| от |

В Китай вероятно предстои нова вълна от реформи. Очаква се те да са подчинени на мотото „Повече пазарна икономика, по-малко държава“. Един наскоро публикуван документ задава посоката на новите предложения за промени, пише Дойче веле.

Със задачата за изготвянето на съответен проект е бил натоварен Изследователският център за развитие към Държавния съвет. Предложенията, представени наскоро в специален документ, задават посоката на реформите. Те се отнасят до различни сфери – от финансите, външната търговия и правата за ползване на земята до социалните осигуровки, иновациите и данъчното дело. От особено международно значение може да се окаже следната формулирана цел: в рамките на десет години китайската парична единица – юанът – да се превърне в световна валута и то не само в сферата на търговията и инвестициите, а и да се утвърди като международна резервна валута.

Дорис Фишер от университета във Вюрцбург смята, че тази стратегическа цел на китайското ръководство не е съвсем нова, нито пък е изцяло нереалистична. Експертката по проблемите на Китай обаче е на мнение, че превръщането на юана в световна валута е нещо, което не може да се случи без одобрението на останалите държави. „Освен това то зависи и от по-нататъшното развитие на китайската икономика. Китайските банки например все още не са достатъчно зрели, за да се изявяват пълноценно на международните финансови пазари. Като за начало те би трябвало да бъдат основно реформирани. Чак по-късно китайската валута би могла да стане свободно конвертируема и търгувана на световния пазар“, казва Фишер.

Според нея доминиращите досега държавни банки приличат на тежкоподвижни танкери, които не са добре подготвени да посрещнат бурните вълни на международната финансова конкуренция, просто защото винаги досега са били закриляни от държавата.

Очаква се, че образуваната преди месец в Шанхай зона за свободна търговия ще се превърне в експериментална лаборатория за конвертируемостта на юана. Китай тук очевидно следва традиционната си мъдрост, че „ако искаш да прекосиш реката, трябва да опипваш подводните камъни“.

china

Мнозина няма да имат полза от промяната

Подобен предпазлив подход вероятно ще бъде възприет и за разчупването на държавния монопол в сферата на железопътните превози, енергетиката и телекомуникациите. В проектодокумента за реформите се предвижда въвеждането на повече конкуренция в тези браншове да стане чрез контролиран процес. Проф. Фишер обаче се съмнява, че новото държавно ръководство на Китай е достатъно силно, за да прокара действително въпросните планове: „Има лица и цели клики, които извличат големи ползи от сегашната система. Затова се съмнявам, че реформите могат да бъдат осъществени в скоро време едно към едно.“

По-малко съпротива вероятно ще има в сферата на социалните реформи, където нуждата от тях е неоспорима. Растящата пропаст между бедни и богати води до социални напрежения. Много хора, особено в провинцията, не усетиха нищо от положителните страни на икономическия бум“, казва експертката. Предвидена е впрочем и поземлена реформа, която ще даде на селяните правото колективно да продават земите си. А поземлени имоти, които държавата отчуждава за собствени цели, в бъдеще ще бъдат заплащани по пазарна цена. Досега властите плащаха на селяните мизерни суми за отчуждените земи, а впоследствие ги препродаваха на на различни фирми за недвижими имоти за много повече пари.

Друга предвидена реформа засяга премахването на сегашната система за регистрация на населението, която на практика закрепостяваше завинаги живеещите в провинцията. Онези, които тръгваха от провинцията към града, за да си търсят ново препитание, се налагаше да живеят без всякаква социална защита, защото социалните облаги – като здравното обслужване или правото на училищно образование – могат да се ползват само на мястото, за което човек има постоянна регистрация.

china2

Дали реформите наистина ще се реализират?

В днешен Китай има близо 200 милиона души, които са принудени да живеят далеч от родните си места. За тях това е свързано с огромни лишения. В предложенията за реформи сега е предвидено да се създаде национална система за социално осигуряване и всеки китайски гражданин да получи социалноосигурителна карта, с която да може да ползва социални облаги на територията на цялата страна.

Каква част от тези реформи ще се осъществи наистина обаче не е ясно. Као Сиджуан, който през 80-те години на миналия век сам е работил в Изследователския център на Държавния съвет, а по-късно основава свой собствен мозъчен тръст, критикува факта, че предложените мерки не съдържат намерения за политически реформи в посока на повече демокрация и правов ред. „Политическите и икономическите реформи са като два различни крака. Когато крачиш напред само с единия крак, а другия влачиш зад себе си, лесно можеш да се спънеш“, коментира икономистът.

 
 
Коментарите са изключени

Експериментът „Малкият Албърт“ – да уплашиш бебе с Дядо Коледа

| от |

Експериментът „Малкият Албърт“ е проведен през 1920 г. от известния психолог и „бащата на бихевиоризма“ Джон Б. Уотсън. Неговата цел е да накара бебе, което знаем единствено с името Албърт Б, да изпитва страх от всичко пухкаво. Като оставим настрана огромните проблеми с методологията и етиката на експеримента, получените резултати и тяхното значение за историята на науката стават един от най-известните и значителни в областта на човешката психология.

John Broadus Watson

Джон Б. Уотсън, докато работи в Университета Джон Хопкинс

И така, как започна всичко? Уотсън е силно заинтригуван от работата на руския изследовател Иван Павлов, на когото случайно му хрумва идеята за къндишънинга, докато изследва храносмилателната система на кучетата. За тези, които никога не са чували израза „кучето на Павлов“ – по време на своите изследвания, Иван забелязва, че неговите изследователски субекти започват да слюноотделят преди да им бъде дадена храна, все едно знаят, че идва време за ядене. Така Павлов разбира, че кучетата всъщност отделят слюнка, когато видят, че неговите колеги влизат в стаята, защото ги асоциират с храната. След няколко експеримента в тази посока, той успя да накара кучетата да слюноотделят само при звука на метроном, който преди това не им е влияел по никакъв начин, което го води до заключението, че реакциите на случаен стимул могат да бъдат променяни с помощта на правилните методи.

Що се отнася до Уотсън – той се интересува дали хората могат да бъдат дресирани по същия начин (всъщност Павлов по-късно експериментира с деца сираци, имайки същата идея). И така, вместо да прави експерименти, които не биха били психологически нараняващи, Уотсън решава да тръгне да плаши бебета…

Експериментът е проведен върху бебе, тъй като Уотсън смята, че те са емоционално неутрални и според оскъдното количество информация, останала от изследването (Уотсън изгаря много от бележките си преди да умре през 1958 г.), малкият Албърт е избран от болница на територията на Университета Джон Хопкинс, когато е бил на 8 месеца и 26 дни. Албърт е избран, защото е изключително спокоен към Уотсън и неговата асистентка (и любовница) Росли Рейнър.

След като е взет, на Албърт се правят серия от тестове в лабораторията на Уотсън, за да се установи неговата базисна реакция към редица стимули. В хода на тези начални експерименти на Албърт са показани бял лабораторен плъх, заек, маймуна и по някаква причина горящ вестник като никое от тези неща не изглежда да развълнува особено малкото дете.

Уотсън изчаква известно време, докато Албърт става на 11 месеца и 3 дни, преди да продължи в експеримента си.

Когато отново поднася плъх към бебето, както изследователят очаква, Албърт се пресяга да го погали, но в който момент Уотсън удря с чук еднометрова стоманена тръба с диаметър около 2 сантиметра непосредствено зад бебето, което предизвика силен стряскащ звук, който успява да го разплаче. Уотсън повтаря този експеримент многократно, докато в крайна сметка само при вида на плъха Албърт изглежда, че започва да се плаши и да се опитва да избяга.

За това, че е разрешила детето й да участва в този експеримент, майката на Албърт получава крупната магнатна сума от 1 щатски долар (днес около 12 долара). Трябва да се отбележи също, че въпросната жена може да се е съгласила на експеримента от страх да не загуби работата си, ако не го направи – смята се, че е работила като кърмачка в Дома за деца инвалиди Хариет Лейн, които е свързан с Университета Джон Хопкинс. 

Но да накараш дете да се страхува от плъхове не е толкова лошо, нали? Има голяма вероятност това да бъде полезно в даден момент; никой не иска детето им да бъде ухапано от подобен противен гризач. Проблемът обаче е, че както Уотсън смята, Албърт  започва да се страхува не само от плъха, а от всичко с козина, включително зайци, кучета и дори мъже с пухкави бели бради (като Дядо Коледа). За капак, Уотсън не си прави труда да премахне страховете на детето преди в крайна сметка да го освободи от болницата.

Как въобще може да се оправдае един такъв експеримент върху бебе? По собствените думи на Уотсън:

Отначало имаше значително колебание от наша страна, когато решихме да направим опит за експериментално създаване на реакции на страх. Има известна отговорност, свързана с такава процедура. В крайна сметка решихме да направим опита, оправдавайки действията си с извода, че подобни страхове ще възникнат така или иначе, веднага щом детето напусне защитената среда на детската си стая и навлезе в грубата реалност на останалата част от дома си.

И така, израства ли Албърт с тежка фобия от козина и бради? Това не ни е известно, нито пък самоличността на детето. Но изследователите успяват да намерят имената на две деца, които биха могли да бъдат Албърт, въз основа на малкото информация, която има – Дъглас Мерит и Уилям Барджър. И за двете деца доказателствата са много силни, тъй като и двете са родени в рамките на един ден в една и съща болница, откъдето е избран и Албърт, и двете са имали майки, които са били кърмачки, от които е имало само четири, работещи в болницата, във всеки един момент.

След изчерпателно 7-годишно проучване, ръководено от Хол П. Бек, неговия колега Шарман Левинсън и един роднина на Мерит на име Гари Айрънс, спираме се на Дъглас. За съжаление историята на Мерит не е особено щастлива и ако той наистина е Албърт, тя хвърля върху вече противоречивия експеримент още по-тъмна сянка. Според проучванията на Бек, Мерит е бил син на кърмачка на име Арвила Мерит. Контрастно на описанието на Уотсън за Албърт като един от „най-добре развитите деца, довеждани някога в болницата“, Мерит е много болнаво бебе и страда от хидроцефалия (течност в мозъка) – състояние, което в крайна сметка отнема живота му на 6-годишна възраст. Ако това е вярно, би означавало, че Уотсън умишлено е излъгал в своите документи и по-важното – прекарва значително време, измъчвайки смъртно болно бебе.

Въпреки че изследването на Бек е задълбочено и изчерпателно, не е категорично. В резултат на това някои изследователи смятат, че малкият Албърт всъщност е другото бебе – Уилям Барджър. За разлика от Мерит, Барджър е описан като пример за здраво дете, което вече съответства на описанието на Уотсън. Медицинските данни на Барджър също показват, че той е бил в здравословно тегло за бебе, докато Мерит е слабичък, което изобщо не си съответства с изображенията (и видеото) на Албърт, които показват пухкаво и здраво бебе. Накрая беше открито, че средното име на Барджър всъщност е Албърт и той го ползва дори като голям, което пък доста убедително обяснило защо Уотсън го нарича „Албърт Б“.

Барджър е имал значително по-щастлив живот от Мерит – доживява до сериозната възраст от 87 години и според приятели и семейство му той е бил мил човек, който е живял пълноценен живот, макар че казва, че има отвращение към кучета – нещо, с които семейството му с радост го дразни (според племенницата му).

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Карлос Кайзер – най-големият измамник във футбола

| от Любомир Найденов |

Той е Карлос Енрике, но всички по света го знаят като Кайзера. Историята му е истинска, но сякаш е излязла от холивудска боксофис продукция.

Кайзера е футболист в продължение на цели 24 години. Играе за бразилските грандове Ботфого и Флуминензе, както и за отбори от Мексико, САЩ и Франция.

Желае да бъде сред звездите от онова време. Да води техния живот, да ходи по купони, да пръска пари и да бъде заобиколен от красиви жени. Единственото, което не иска, е да играе футбол.

В момента Кайзера работи като фитнес треньор в Рио. Усмихва се зад черните си очила и разказва историите си. „Не исках да играя. Буквално, не исках да играя. Защото не ми се играеше. Исках просто да се забавлявам, никога не съм искал да бъда професионалист.“

Карлос Енрике е осиновено дете, отгледано в Рио от майка си – готвачка, и баща си – работник в асансьорна фирма. Казва, че е роден на 2 юли 1963 година, но всичко, което излиза от устата му, трябва да се приема с въпросителна. Като например историята му, че прякорът му идва заради прилики в стила му на игра с този на Франц Бекенбауер.

77

Един от бившите му сътборници дори го нарича „171“ – номерът, който използват за измамниците в бразилските затвори. „Това е номерът, на който той отговаря! Той знаеше как да убеждава хората. Ограбваше ги, докато говореше с тях“, споделя Мейра, смеейки се.

Както повечето си връстници, и той е скитал и играл босоног по улиците. „Никога не съм искал да бъда професионалист. Исках да се забавлявам. Обичах да уча, да чета“, споделя Кайзер, който, както баща си, е фен на Ботафого.

Когато е на 10, е забелязан от скаут именно на Ботафого. Родителите му го причисляват към агент и Карлос заминава да живее в младежкия лагер на Ботафого. „Семейството ми започна да ме притиска да играя. Това породи проблеми. Майка ми просто видя спасение в мен.“

Родителите му умират, когато е на 13, а на 16 е привлечен от мексиканския Пеубла като централен нападател. „Видяха качества у мен. Стрелях добре и бях мощен.“

Но в Мексико не му харесва. „Веднага щом пристигнах, исках да се прибера обратно.“ Храната не му понася. И не обича да играе футбол. „Не исках да играя.“ Участва в няколко контроли и дори мисли, че е вкарал от пряк свободен удар. Но още преди да се превърне в Кайзера, вече измисля начин за спасение.

Схемата е следната – иска топката по време на тренировка, шутира, след което се строполява на земята от болка, държейки се за бедрото. „Правеха всичко възможно, за да играя. А аз казвах: „Имам болки в мускула.“ Как щяха да докажат, че лъжа?“

Същата мускулна „контузия“ ще го преследва до края на кариерата му. След като го привлекат, треньорите ще се самоубеждават, че Кайзера ще се възстанови, че ще се отблагодари за трансфера. Никой не иска да си признае, че е взел измамник. „Винаги очакването го имаше – че ще се оправя и ще играя. Но в деня на мача отново се случваше нещо и се контузвах, докато загрявахме.“

В дните преди магнитния резонанс няма кой да го хване. Но веднъж схемата се дъни. Кайзера е на пейката, докато отборът му – Бангу, пада с 0:2 осем минути преди края. Предишната нощ в 4 сутринта по време на запиване в някакъв бар треньорът му е обещал, че няма да играе. Но, изведнъж, се чува глас от уоки-токи-то – Карлос де Андраде, собственикът на Бангу, иска да види Кайзер на терена. Подготвеният за влизане в игра Карлос трябва да измисли нов план, и то бързо.

7

„Започнах да загрявам, а феновете зад мен на оградата започнаха да крещят по мен. Скочих на мрежата да се бия с тях, за да не вляза в игра.“ И това проработва. Кайзера е изгонен, още преди да стъпи на терена.

В съблекалнята Де Андраде е бесен. Но Кайзера се измъква и от тази ситуация. Обяснява на президента, че го смята за втори баща, след като е загубил първия си на 13, и че е скочил на феновете, защото са наричали Де Андраде „крадец“. Трябвало да защити своята чест, тази на президента и на клуба. Гневът на Де Андраде изчезва. „Прегърна ме и ме целуна, след което ми изготви нов договор. Още една година!“

Кастор де Андраде е мъртъв от 15 години, но репутацията на Кайзер е жива в Бангу и до днес. Кайзера преминава през бразилските Ботафого, Флуминензе и Вашко да Гама, въпреки че и за тях не играе никога. Нито Ботафого, нито Вашко потвърждават или отричат, че е бил при тях, но от Бангу и Америка си признават, че е бил част от отбора им. Всички футболисти знаят, че е измамник. Носителят на световната титла от 1994 г. с Бразилия Рикардо Роча казва за Кайзер: „Смятахме го за забавен. Винаги успяваше да не играе. Обичаше света на футбола, обичаше да е сред нас.“

Един от най-добрите приятели на Кайзера е Ренато Гаучо, който впоследствие става известен треньор в Бразилия. Двамата много си приличат и Карлос понякога го имитира по барове. Една вечер, Гаучо се опитва да влезе в заведение и казва името си на вратата само за ра разбере, че вече е вътре. Гаучо веднага „вързва“ какво се случва. Но на никой от футболистите това не му е неприятно, дори се забавляват с Кайзер. „Той е приятел. И то много добър на всеки един от нас – казва бившият му съотборник в Амрика – Маурисио. – Никога не направил лошо на някого, просто искаше да бъде щастлив. И имаше огромна коса!“

В началото на 90-те, по времето си в Ботафого, Кайзера обогатява арсенала си с измами. „Говори“ по телефон, голям почти колкото тухла, в ъгъла на съблекалнята. Понякога на английски, правейки се, че обсъжда оферти от различни отбори. Докато един ден Роналдо Торес, един от треньорите, се скрил зад него и разбрал, че телефонът е детска играчка. „Преструвах се, че говоря със собственици на други отбори. Исках да ми се ядосат и да ме изгонят. Но не сработи“, спомня си Кайзер.

Въпреки че не стъпва на терена, Кайзера живее живота на истинска футболна звезда. „Партита, жени. Излизахме много. Бяхме ергени. Видяхме всичко – споделя Маурисио. – Карлос беше от Рио, умен, дете на плажа. Жените го харесваха, защото говореше като истински голмайстор, носеше се с футболистите, но не беше футболист.“

 

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Лео Фендър – педантът, който никога не свири на китара, но създаде империя

| от |

Кларънс Леонидас Фендер е име, което най-вероятно може да сте чували, ако сте почитатели на качествените музикални инструменти. В противен случай е възможно да имате някакво понятие за фамилията. Историята на всичко обаче започва преди много години с един немски емигрант, който можел да промени изцяло легендата за китарите. Ханс Финтер пристига в САЩ и веднага е накаран да смени фамилията си на нещо далеч по-нормално за американския език – Фендър.

Раждането на малкия Лео се случва някъде през 1909 г. в Ориндж Коунти в Лос Анджелис. Очевидно е, че тогава кварталът не е още толкова известен и впечатляващ и няма онзи статут на лъскав холивудски квартал. Още в най-ранна възраст, младият Лео показва невероятна страст към електрониката, но първата му професия е на счетоводител. Взимал е няколко урока по пиано, след това се опитва да свири на саксофон, но нотите не могат да бъдат толкова добре разчетени, колкото електронните схеми. Лео никога не е посягал към китарата и никога не е свирил. Когато губи работната си позиция през Голямата Депресия през 1938 г., 29-годишният мъж отваря първия си малък магазин за радио приемници във Фулертон.

Освен това основно занимание се появяват и оферти за сглобяване на аудио оборудване за музикални изпълнения в барове. Точно на тези места се среща и Клейтън Ор Кауфман – китарист и професионален цигулар. Двамата започват да споделят една и съща страст – малки усилватели. Всичко започва да се случва в работилницата на магазинчето, а името на това скромно сдружение е K&F. След като компанията се задъхва, Клейтън напуска и оставя Фендър да произвежда всичко и след това да стигне нивото на Fender Electric Instrument Co в края на 1947 година.
Дейл Хят се включва в играта малко по-късно и става един от най-добрите търговци на компанията. Следващата година се появява и Джордж Фулертон – аматьор на китарата и започва да работи заедно със своите колеги в поправката на усилватели и разработката на нови модели. Може би точно тогава се разкриват новите хоризонти за разработка на нови модели и технологии.

Къде е Лео през цялото време? Той работи. Хората го познават като интруверт, работохолик и човек без особено желание да си губи времето. Лео рядко може да бъде забелязан извън работното си място, обича да сглобява нови платки, да търси нови възможности за разширяване на бизнеса и да подобри старите модели, използвайки най-евтините възможни методи, с които да не развали качеството, но и да излезе на печалба. Една много интересна черта го отличава от всички останали производители по онова време. Вместо да закупува частите от производителя за своите инструменти и уреди, Лео предпочита да закупи самата машина и така да произвежда всичко сам, което оскъпява целия процес, но дава и друга гаранция за качество. Педантиката тук е обречена кауза и никой не може да разубеди наследника на немския емигрант в обратното.

Fender_bw

Снимка: By Biso – Own work, CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9407087

Някъде през 50-те години се ражда и легендата за електрическата испанска китара. Фендър няма нищо против да започне да експериментира и до края на годината на пазара излиза Fender Broadcaster. Още тук има проблеми с името на китарата, но Лео казва и всичко се случва по неговия начин. Единствената загуба е, че променят името на китарата на Telecaster. По-важното е, че това е първата много сериозна стъпка в създаването на електрическите китари. Г-н Фендър вече е спокоен, че неговото произведение е лесно за построяване и най-важното е, че прави всичко, което обикновената китара прави, но с помощта на китарното кубе се случва невероятна магия. Telecaster се приема от всички много добре и започва да придобива онзи толкова приятен комерсиален успех.

През следващата година започва работа и върху първата прецисна бас китара на компанията. Само две години по-късно се появява и китариста Фреди Таварес, който започва да помага с разработката на китарите и така ставаме свидетели на появата на първия Стратокастър. Лео и Фреди прекарват доста време в изслушването на музикантите. Те искат да знаят какво точно искат клиентите и се опитват да произведат онзи „ванилов звук“ – легендата сред китарите. Според някои близки на Лео, той прекарвал около 25% от работното си време в разговори с музиканти. Това давало добри насоки какво да започне да прави и как да го подобрява. Още 2 години по-късно и към групата се включва Форест Уайт. Неговата мисия е да изгради системите в новия завод във Фулертън. Точно тогава Лео започва да разглежда двете китари не като индивидуални инструменти, а като цяла линия на прогреса.

Всичко останало е една много приятна музикална история, която ще предложи на всички китаристи малко по-специални инструменти за създаването на история. В следващите години към ордата от китари ще се присъединят и редица усилватели. Големите пари идват малко по-късно в историята. Някъде през 1965 г. става ясно, че CBS се опитва да закупи малки компании, в които да инвестира сериозни суми. Сделката се случва през 1965 г. и Лео остава като специален консултант. Изведен от фирмена земя и има изключително малко достъп до сградите и продуктите си. След 5 години, гуруту на китарата се ориентира в нова компания наречена Music Man. Създаденият Fender започва да печели още повече, използвайки силите на рекламата и доброто позициониране.

 

FenderTelecaster

Снимка: By The original uploader was Gufnu at немски Уикипедия. – Прехвърлен от de.wikipedia към Общомедия., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1775714

Има само един проблем – качеството се е различавало драстично. Добрите китаристи избирали винаги старите серии, които запазвали онзи добър музикален тон. Впрочем тази практика се наблюдава и днес в аудио индустрията – редица производители остават известни със старото си озвучаване. Днес компанията продължава да се радва на добър успех, но носталгията по добрия стар Лео Фендър е жива и се усеща една драстична слабост. По тази причина ще откриете, че моделите от 50-те и 60-те години са значително по-приятни за слушане, отколкото всички останали. Макар и богат Лео продължава да работи в своя малък и щастлив свят на електрониката и чистия звук. Според неговите близки, този човек нямал много приятели и предпочитал да се губи в своята мисия и мечта.

Да останеш лоялен на своята идея е много ценно качество. Неговото мото остава завинаги едно и също:
„Ако имам 100 долара да произведа нещо, аз ще дам 99 долара, за да го накарам да работи и един долар, за да го направя красиво.“
Умира през 1991 г. на 81 години. Един ден преди това отново е бил в работилницата, разработвайки следващия си проект за G&L. Самият той признава, че неговата идея може да бъде променена единствено след доказване, че неговото предложение няма да сработи, преди това ще има много зловещи спорове. Историята може да напомни много сериозно за Гуарнери и неговата мечта да се научи да свири на цигулка. Не успява да стане музикант, но става завършен майстор в производството на цигулки. Именно на една от неговите се раждат някои от най-запомнящите се творби на Паганини. Междувременно може да се замислите за всеки един велик китарист, който някога сте слушали, шансовете да свири на китара на Фендър е огромен.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Ненчо Палавеев – филантропът на Копривщица

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

В северния му край са разположени градовете Порт Саид и Порт Фуад, а в южния – Суец и Порт Тауфик. Дълъг е 193,30 км., а по средата го дели Голямото горчиво езеро. Водата протича свободно през канала, тъй като той не разполага с шлюзове. Преди неговото построяване, корабите е трябвало да заобикалят Африка, а след появата му се превръща в най-често използвания воден маршрут между Европа и Азия. Той е като Швейцария на каналите, тъй като още от края на XIX в. си спечелва правото през него да преминават търговски и военни кораби, без значение от техния флаг. Суецкият канал е открит през 1869 г., но малцина знаят, че един българин е притежавал част от акциите му.

Това решение може да изглежда далновидно от съвременна гледна точка, но в миналото е било доста рискова и авантюристична инвестиция. Каналът е най-големият строителен обект на своето време и почти цялата му дължина преминава през пустинята. Резултатът обаче е впечатляващ – едно от големите инженерни чудеса на XIX в. Спорен е въпросът колко процента от акциите са били в ръцете на въпросния българин, но най-смелите сведения говорят за близо 10%. Името му е Ненчо Палавеев и той остава известен като един от най-големите дарители в България.

BASA-935K-4-28-16-Nencho_Palaveev_(crop)

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39091925

Историята му започва и завършва в родния град Копривщица. Това главно войнишко селище в Средна гора, е един от най-важните центрове на българската борба за независимост. Тук Левски създава един от първите си революционни комитети и пак тук на 20 април 1876 г. пуква първата пушка на Априлското въстание. Градът е известен със своето богатство, просперитет и видни търговски фамилии като Ослекови, Налбантови, Джамбазови и Маджарови. Сред тях се нарежда и семейство Палавееви. Макар Ненчо да прекарва по-голямата част от живота си далеч от родния край, по-късните му години, както и широката му благотворителна дейност са свързани именно с него.

Съвременниците му го описват като тих и спокоен човек. В чужбина той има по-различна осанка и го описват като самомнителен и недоверчив. Думата „скъперник“ също се прокрадва от време на време, но предвид щедростта му, тя е по-скоро плод на злите езици, тъй като където има успех, там има и завист. За началото на огромното му богатство се носят множество слухове. Спрягат се теории, че е пиратствал или че е продавал бели робини, но тези факти, също не са доказани. Дори, когато издъхва, неговият дух не е оставен на мира. Твърди се, че понякога нощем призракът на Ненчо обикаля калдъръмените улички на Копривщица. Пътят му започва от гробницата му, разположена в по-високата част на града, в църквата „св. Богородица“ и се спуска надолу, бродейки нашир и длъж. Досущ като в някоя английска легенда се твърди, че духът му не може да намери покой, защото не е напълно изпълнена заветната му дума: „Всичко ще остане на ползу роду!

Ненчо Палаеев идва на бял свят през 1859 г. в дома на Дончо и Неша Палавееви. Той има брат – Семко. За майка му почти няма сведения. Баща му е известен търговец и предприемач. Дончо и Иван Маджаров, бащата на бъдещия политик Михаил Маджаров, стават съдружници в „Масърската компания“. Тя се занимава с износ на абаджийска продукция за Южна Македония, Цариград, Александрия и Кайро. Ненчо завършва четирикласното училище в Копривщица и скоро след това се отправя на пътешествие със семейството си до Йерусалим, където става хаджия. През 1871 г. той напуска родното си място и заминава да изучава абаджийство, при баща си в Египет. Руско-турската война (1877-1878) нанася тежък удар върху търговията на Палавееви. Семейният бизнес се разпада. Дончо и Семко се връщат в Копривщица, а Ненчо не се отказва и поема дюкяните в Кайро и Александрия.

Още тогава той доказва своята далновидност и търговски нюх. За да измъкне търговията си от затрудненото положение, Ненчо отваря сладкарница на пристанището в Александрия. Макар и да не продължава образованието си, той лесно учи чужди езици. Говори свободно на арабски, гръцки, турски, френски, руски, вероятно поназнайва и английски. След като стъпва на крака, той разгръща търговията си в Централна и Източна Азия. Търгува c индиго и слонова кост в Индия; с коприна и персийски килими в Дамаск и Багдад; с кехлибар в Русия; с коприна в Сирия; със седеф и икони в Йерусалим и т.н.

След като купува акции от Суецкия канал, Ненчо решава да вложи средства и в недвижимо имущество. Той купува имоти около Кайро и четири конюшни в Александрия. Част от състоянието си той превръща в ценни книжа. С друга част закупува облигации от Египетската земеделска банка и от Египетската национална банка, които се съхраняват в Базел (Швейцария). За да улесни търговските си начинания и да пътува по-свободно, подобно и на други българи търговци през 1914 г. Ненчо Палаеев приема руско гражданство и името – Анести Антонович Жиата. Това му помага да преминава безпрепятствено през Европа, Азия и Африка. Руското консулство дори го назначава за представител на колонията в Кайро. Същевременно той развива и връзките си с Англия, като отваря в Кайро магазин за английски стоки.

През тези бурни години, в които увеличава състоянието и работи неуморно, Ненчо почти не се връща в Копривщица. Първите сведения за негов кратък престой в родния град са от 1884 г., но през 1925 г. той се завръща окончателно у дома. През целия си живот Ненчо подпомага бедни ученици, многодетни семейства, сираци, вдовици и военни инвалиди. Солидни суми той превежда на различни организации, манастири, включително и за строеж на Пловдивската духовна семинария. С негови пари е довършена сградата на началното училище в с. Айваджик (дн. Дюлево), Панагюрско. Даренията му са многобройни, но най-много суми той предоставя безвъзмездно на родната Копривщица. Той не прави това дистанцирано, а участва активно в преговорите, проектите и строежите. За реализиране на своите цели той наема най-добрите за времето си архитекти, строители и художници.

Първото му значимо дело за Копривщица е построяването на читалището в града, което носи неговото име – „Х. Ненчо Д. Палавеев“. Сумата е в размер на 1 200 000 лв. и в сградата се помещава както богата библиотека, така и театрален салон. Той е отговорен и за създаването на още едно читалище – в близкия град Златица. Ненчо дарява около 100 000 лв. за ремонт на старото училище, в което е учил. Благодарение на него в Копривщица е издигнат и паметника на Димчо Дебелянов, изработен от Иван Лазаров. Близо един милион лева, благодетелят предоставя за ремонт на камбанарията при църквата „Св. Николай“. Старата дървена е заменена с нова – от гранит. Също така той предоставя средства и за доизграждане и изписване на храма „Успение на Пресвета Богородица“, където по-късно се помещава семейната гробница. Пак с негови средства е построен параклисът „св. Архангел Михаил“.

Освен за просветата, културата и църкви в Копривщица, Ненчо отделя средства и за цялостната модернизация на града. Той дава средства за изграждане на водопроводната система. Също така инициира и участва в залесяването на хълма над града. Навсякъде из калдъръмените улички могат да се открият чешми и паметници на видни копривщенски личности, за чието съграждане е спомогнал Хаджията.

Приживе двете му най-щедри и големи дарения за Копривщица са построяването на Паметника мавзолей в центъра на града и създаването на Полукласическата гимназия „Любен Каравелов“ и пансиона към нея. Забележителният монумент в чест на загиналите в Априлското въстание (1876) струва близо милион и половина лева. И днес това е една от най-големите забележителности в града, където се организират чествания в памет на загиналите и се разиграват възстановки на събитията. Самоук полиглот, Ненчо е на мнение, че Копривщица заслужава гимназия, в която да е заложено засиленото изучаване на чужди езици. Той отпуска пари за строежа на училището и кани елитни учители да преподават в него. Още приживе той е награден с много държавни дипломи и ордени за своята широка филантропска дейност.

До края на живота си Ненчо не се жени и няма свои деца. Това е и една от причините, когато остарява неговите роднини да ламтят за наследството му. Когато научава какви раздори има сред рода му, Ненчо нарежда в града да се купи празен ковчег, да се напълни с камъни и да се уведомят близките му, че той е починал. Според сведенията самият Ненчо се предрешава и става свидетел на споровете между роднините си. Тогава той решава следното: „…установявам за мой универсален заветник родния ми град Копривщица“. Речено-сторено и през 1933 г. Хаджията съставя своето завещание. Към края на живота му неговото състояние възлиза на близо 40 млн. лева и около 450 кг. злато. Ненчо Палавеев издъхва в София, в болницата на БЧК през 1936 г. В последното му пътуване, той е изпратен от всички граждани на Копривщица, а останките му са положени в семейната гробница.

Съгласно неговите желания, със състоянието му се учредяват две фондации. Първата е създадена още през 1932 г., когато той изпраща дарителски документ до Министерството на просвещението. В него е вписана сумата от 6000 английски лири, което е приблизително дн. 3 млн. лева. С въпросните средства е създадена гимназия „Любен Каравелов“. Приходите от фондът трябва да служат за „вечни времена“ за издръжката на гимназията. В нея следва да учат предимно ученици от Средногорския край, а в случай, че няма достатъчно деца – приемът й се разширява за цялата страна. Дипломите за завършване на средно образование трябва да носят както ликът на Каравелов, така и този на Палавеев. За да е сигурен, че фондът ще се харчи за целите си, към него е учредено ръководство, съставено от седемчленна ефория с пожизнен мандат, като всеки един от членовете определя приживе наследника си. Фондът влиза в обединения фонд „Завещатели и дарители“ към Министерство на просвещението, а бюджетът му следва да се утвърждава всяка година от Народното събрание.

Втората фондация носи името „Хаджи Ненчо Дончев Палавеев в гр. Копривщица“. Неин универсален наследник и изпълнител става Копривщенския общински съвет. Богатството включва имоти в София, Копривщица и конюшни в Александрия Египет (последните оценени на над 2 хил. египетски лири). Освен недвижимото имущество има солидни суми в ценни книжа, а именно: от Египетската земеделска банка и от Националната банка на Египет. Според устава на фондацията ръководството й се осъществява от настоятелство от пожизнени и избираеми членове. До 1943 г. неин председател е архимандрит Евтимий. В завещанието си Ненчо не забравя и роднините си. Особено място заема племенника му – Драгия Т. Драгийски, на който оставя къщата в Ламбовската махала, за която трябва да се грижи като получава месечна издръжка от 1000 лв. Предвид разликите между египетското и българското законодателство, приходите от чужбина се усвояват от подразделението – „Благотворителна фондация „Хаджи Ненчо Д. Палавеев“. Фондацията предава неговите къщи на музейния комитет при читалището в Копривщица.

За съжаление, заветното желание на Ненчо не успява да се изпълни напълно и това се дължи както на последиците от Втората световна война (1939-1945), така и на смяната на управлението в България. По време на войната не се получават никакви приходи от чужбина, а сметките в Швейцария остават запорирани. Новата власт макар и да не уважава всеки заможен преди нейното идване, няма проблем да се разполага със средствата му. В периода 1945-1949 г. се строи пансиона към гимназия „Любен Каравелов“, но сградата е използвана по предназначение само 3 години. Впоследствие там се помещава медицински пансион за лечение на пациенти с белодробни заболявания. Макар Ненчо стриктно да посочва, че основният капитал трябва да остане непокътнат, това е нарушено в средата на 50-те години. Още през 40-те години фондацията започва да се обезличава. На мястото на ефорията, влизат представители на Отечествения фонд, на профсъюза и членове на Българската комунистическа партия (БКП). Ако през 1950 г. фондацията разполага с над 12 млн. лв., през 1980 г., при нейното закриване, средствата й едва наброяват 1000 лв.

Ненчо Палавеев успява да предвиди много търговски сделки, включително печалбата от Суецкия канал, но не е имало как да предрече големите политически промени, които засягат не само България, но и света. Още през 1932 г., когато обмисля как да бъде в най-голяма полза на родното си място, Ненчо Палавеев отбелязва: „От ранно детство до старини съм бил вън от пределите на милото ни Отечество; отдаден в търговия, като имах възможност да обходя много земи и да пребродя доста морета, но макар и далеко от Родината, тя винаги е била близко до сърцето ми…“. В крайна сметка, въпреки че завещанието му не е изпълнено до последния член, приживе, а и след неговата смърт огромни средства отиват за културното, просветно и църковно издигане на Копривщица.

 
 
Коментарите са изключени