shareit

Както ви хареса, Сава Драгунчев

| от |

Детската му мечта е да стане лекар и още преди да започне да чете гладко, си купува учебници по медицина от книжарница в Хавана, Куба. Следва залитане по авиацията, филологиите, икономиката и дипломацията. Прекарва първите седем години от живота си далеч от родината, след което се завръща в България и се влюбва. В театъра. Стига до заключението, че театърът и дипломацията са единствените материи в света, които грабят с пълни шепи от общочовешкото познание. А Сава Драгунчев владее и двете. При това е брилянтен в своята маниакалност и обсебеност от сценичното изкуство. И от Шекспир.

В началото бе словото

Разкрачен между социализма и демокрацията, както сам се определя, Сава Драгунчев минава по дълъг път, докато стигне до сцената. След като се отказва от анатомията, тъй като химията е непреодолима пречка, а за летец е твърде висок, решава да поплува като истинска Риба в свои води – чуждите езици. В Куба попива неусетно испанската реч от местните, а след завръщането си – френския и английския език усвоява в гимназията и университета. Лутайки се между макроикономиката, международните отношения и арабистиката, стажове в Министерството на външните работи и Американското посолство, специализация по дипломация в Оксфорд, Сава Драгучнев постъпва в Администрацията на президента. Част е от кабинета на Петър Стоянов, след това за кратко и от този на Георги Първанов. За близо три години се издига от младши специалист до старши експерт и решава, че му стига. Заминава за Париж, за да удостовери и френския си език. Но през цялото време храни слабостта си към Шекспировата култура и език от Съюза на говорещите английски език в България, чийто председател е вече четири години, до Английската филология в Софийския университет. Член е и на Британската Шекспирова асоциация.

Кръстопътят

„Разхождам се по улица „Раковска“ с приятелка и виждам съобщение за предстоящите кандидатстудентски изпити в НАТФИЗ. Беше 2003 година. Влизам в касата на Учебния драматичен театър с конкретен въпрос – мога ли да представя текст на английски. Една тросната жена ми се скара, че съм българин и само на този език имам право да се явявам на изпита. Обидих се!“, спомня си, седнал на дивана в гримьорната си в Народния театър Сава Драгунчев.

В момента е преподавател в НАТФИЗ и в Журналистическия факултет на Софийския университет, бил е студент, а сега и асистент на Стефан Данаилов, и е актьор от трупата на първия ни театър.

„До този момент не бях мислил за театър. За първи път се докоснах до пиесата „Копче за сън“ на Валери Петров, на която ме заведе баща ми. Години по-късно свих за спомен един бинокъл от Кралския Шекспиров театър, докато гледах „Ромео и Жулиета“. От онези, за които пускаш една лира. Помислих си – какво е една лира за такъв спомен и до ден-днешен го пазя. На него пише „Върнете го, собственост на театъра е“, разказва Сава Драгунчев, осъзнавайки че в този си живот и той е собственост на театъра.

„Обсебва ме изцяло, всецяло, всячески. Не съм си давал сметка, че ще бъде чак такава отдаденост, но разбрах още на първата консултация за кандидатстването. Бях си облякъл бяла блуза и светъл панталон и преподавателите ни казаха да се правим на морски вълни с телата си. И аз се мятам на тая сцена и се гърча. Свършва упражнението, неуспешно естествено – не сме станали вълни, но пък съм целият черен и мръсен. Оттогава това ми е схващането за театър. На сцената има едно забравяне, отмахване на действителността и просто се потопяваш. Това се случва и в момента с мен и в Народния театър, и в НАТФИЗ. В това е цялата красота на театъра!“, разказа актьорът.

Шекспир в кръвта, Дон Кихот в ума

„Намерих случайно вкъщи издание със сонетите на Шекспир от 70-те години на български. Преводът е на Владимир Свинтила, един от най-добрите, наред с изящния превод на Евгения Панчева, който е свръхблизък до автора и поетиката на Шекспир. По-късно майка ми ми донесе книга с поемата „Венера и Адонис“, която години по-късно, сега, играем със студентите на Иван Добчев, спомня си за първите срещи с английския бард Сава Драгунчев. Той не просто е луд фен на Уил, а го нарича един от менторите си. „Първият „Хамлет“, който научих наизуст след пазарлък с учителката си по руски език в гимназията беше в превод на Борис Пастернак. Монологът е „Да бъдеш или да не”.

След време се оказва, че в Шекспир можеш да намериш отговор на всичко. „Каквото и да ми хрумне, каквото и да ме мъчи в ежедневието ми или в професионален аспект, Шекспир предлага вярната формулировка за проблема и решението му. Той и Библията – това са двата текста. Много от изразите, които ползваме в ежедневието си, са писани от Шекспир. Обвързвам се с него по всякакъв начин – филологически, театрално и любителски. Това, което най-много ми харесва, е, че през думи мога да създам всичко. Не ми трябва да се настройвам, не ми трябва да го измислям и анализирам. Авторът го е казал и в момента, в който знаеш неговия текст, текстът сам започва да работи. Това е гениално!“.

Вече очаквам, че Сава Драгунчев мечтае да изиграе някой конкретен персонаж на Шекспир. Но се лъжа. „Дон Кихот е, на Сервантес. Отново е Ренесанс, отново човекът е център на Вселената, но проблемът на дон Кихот е и моят, чисто житейски. Имам свой свят, който е условно само мой – театър, Шекспир и т.н. Този свят е затворен под някакъв похлупак като розата на Малкия принц. В него можеш да бъдеш себе си, да фантазираш и твориш, но този свят не ти се разрешава постоянно. Това са вятърните мелници на дон Кихот, илюзорната любов, несбъдната свобода, която гоним постоянно, и никога не ни е достатъчна. И да – Шекспир ми помага да имам своя дон Кихот.“

И макар и физически да прилича на Дон Кихот, преди време някой му казва, че не е готов за ролята. „В Народния театър дойде внучката на Нина Ричи – Арлет. Бях й асистент за пиесата „Вълните“ по Вирджиния Улф. Арлет е психиатър по професия. С нея общувахме близо два месеца и тя, като чу тази моя мечта за дон Кихот, ми донесе диск със суперапокрифен материал. Правени са проби за Дон Кихот с участието на Джони Деп, но не са били одобрени – не бил готов. Та Арлет ми каза, че трябва да изчакам да мине време и да се натоваря с повече мъка. Явно съм й бил много лековат“, смее се. Но ще чака.

Не на рекламата

След всичко казано дотук, някои може да нарекат Сава Драгунчев елитарен. Но той има свои виждания за кариерата си.

„Може да звуча и така, но не смятам, че актьор, който играе в Народния театър, на Голямата сцена, може да стои добре в реклама за прах за пране или тоалетна хартия. Това е абсурд. Не съм снимал нито една реклама, с което се гордея. (Пак се смее.) Иначе кино – да, но киното е и трудно за постигане. Театърът и студентите изсмукват толкова много от ежедневието ми, че просто не ми остава време сериозно да се грижа за кариерата си в киното“.

Наскоро обаче излезе филм със Сава Драгунчев, в който той снима рамо до рамо с Морган Фрийман и Джерард Бътлър. Лентата „Код Лондон” е снимана в британската столица. Всъщност рядко го взимат да играе българин. Във филма на Иван Ничев „Пътят към Коста дел Маресме“, който беше българският претендент за Оскар, Сава Драгунчев е изрусен, за да превъплъти в немец фашист. „Не мислех, че ставам за немец, но дори говоря на немски във филма. Това е любимата ми кино-изява към момента“. Преди това е играл французин в „Иконата“, партнирайки си с Патрик Суейзи, мексикански контрабандист рамо до рамо с Жан-Клод ван Дам и отново французин с актрисата Изабела Орсини, която е и принцесата на Белгия.

Има и една театрална роля, която възхитила примата на българската естрада Лили Иванова и към момента това е любимата роля на Савата, както го наричат в гилдията. Тристагодишен труп в представлението „Процесът против богомилите“ на режисьора Маргарита Младенова.

„Представете си 300-годишен труп на първата писателка-историк в света. И така – играя труп, който не мълчи, има много какво да каже, на моменти на византийски. Помогна ми една преподавателка-класицист, Доротея Табакова, от Софийския университет. Никола Тороманов е сценографът, който много се вдаде в правенето на костюма. Визуалната среда е страховита.“

В „Ревизор“ на Мариус Куркински доктор Християн Иванич-Гибнер, в който се превъплъщава Сава Драгунчев, не казва почти нищо. „Но през цялото време съм на сцената, а режисьорското решение на Мариус е всъщност да бъда Смъртта. И така, аз съм смърт, която обикаля света на Гогол през цялото време, не говори много, а дебне кого да прибере. Много хитро!“, смее се актьорът.

„В „Хамлет“ не съм доволен, ами кратко е участието ми!“ – шегува се актьорът. „Слава Богу там Явор Гърдев ме покани да му бъда консултант по Шекспировия стих, така че задоволих себе си.“

Най-големият му гаф е по време на култовата пиеса на Иван Добчев „Гео“.

„В нея има такова издевателство върху актьора, с което само много качественият театър може да се похвали, но режисьорът Иван Добчев го е осъществил по начин, който се услажда на играещите. Там имам безобразен текст, който носи свръхнатоварване, в който, ако сбъркаш нещо, шансът да не можеш да продължиш е огромен. Така и стана. Играя физическият убиец на Гео Милев. Моментът, в който избухва заложената бомба в църквата „Света Неделя“, мишена е княз Борис. Изпуснах една последователност в текста, не обясних точно как са потопени едни фитили в спирт, въобще не споменах спирта, изпуснах някакви „23 минути“ от текста и стана най-лошото – замислих се за изпуснатото. Отдадеш ли внимание на гафа, това задължително води до следваща грешка. Тече кански поток от реч, „наваля“, както казва Иван Добчев, и героят ми загуби ума и дума. Пълно изтрещяване, без зрителят да може да схване логиката, но пък останах в потока, което и за мен беше изненада“.

Разбира се, плащал е и физическа цена на сцената – едно схващане заради колега, който за малко да го заколи със шпага. Но пет дена в пълен покой връщат Сава Драгунчев отново в играта на сцената.

„За един артист е най-важното да не спира да играе. Артистът трябва да бъде суетен в такава доза, че да не му пречи на сцената, за да бъде свръхработещ и истинен. Образец в напипването на подобни хора е Стефан Данаилов.“ – казва ученикът на Мастера.

Всъщност Стефан Данаилов е повече от преподавател в НАТФИЗ за студентите си. Той е ментор, образец и икона, казва Сава Драгунчев.

За Мастера с любов

„Дипломното ни представление с колегата Христо Терзиев „Мостът“ е една от малкото режисури на Стефан Данаилов, които стигнаха до професионалната сцена на Народния театър. Тогава Мастера беше министър на културата. Много хора се съмняваха, че е прекалено ангажиран с политическата си дейност и няма време за студентите си. Тука аз скачам като „ранена в сърцето пантера“, защото това не е вярно. Най-качественият пример в тази посока е „Мостът“. Там Мастера вложи и сърце, и душа, и време както във всичко, което прави!“ – спомня си за репетиционния процес Сава Драгунчев.

И наистина представлението е смущаващо емоционално, но извървяният път редом със Стефан Данаилов оставя ярък отпечатък в професионалния и личен път на актьора. „Той никога не се е пестял, съсипва се от работа на едното място, но това не му се отразява на другото работно място. Виждал съм го по време на почивка между репетиции силно уморен. Докато сме репетирали, дори не сме разбрали, че е бил уморен. Свършва почивката, той пак е с енергията и искането към нас.“, разкрива зад кулисите Савата.

И обобщава, че има двама ментори

Шекспир и Стефан Данаилов. Духовно вече наследява последния – „Tой ми даде крила в изкуството. Безбрежен талант с безгранична любов към изкуството и своите деца в театъра и киното.

Защото какво изобщо правиш на сцената иначе, ако не даваш душа и сърце, защо си там?

 
 
Коментарите са изключени