Как се казва тази метростанция?

| от |

През деветдесетте години фотографът Janol Apin решил да направи снимки на голяма част от станциите на парижкото метро, представяйки на тях сцени, които да представляват името на самата станция. Можете ли да се сетите коя как се казва без да ползвате Google Translate (или знанията си по френски)…

janol-apin08

 
 

Панаир на суетата: Гости със 100 чартърни полета, Приянка Чопра и Бионсе за сватбата на дъщерята на най-богатия човек в Индия

| от chr.bg |

Суперзвездата Бионсе се е съгласила да пее на сватбата на дъщерята на най-богатия мъж на Индия – Мукеш Амбани.

Сватбеното тържество на 27-годишната Иша Амбани и на 33-годишният Ананд Пирамал ще се състои във вторник във финансовата столица на Индия – Мумбай. Но тържествата ще включват три дни песни, танци и предбрачни ритуали.

Гостите на сватбата ще бъдат докарани с над 100 чартърни полета. Сред ВИП гостите са и звезди на Боливуд, сред които Приянка Чопра, която самата се омъжи миналата седмица.

Индийски медии спекулираха, че на тържеството ще присъства и бившият американски президент Бил Клинтън, заедно със съпругата си Хилари, но засега това не е потвъдено.

Все още не е ясно на каква сума се е съгласила Бионсе, за да приеме предложението да пее на партито.

Мукеш Амбани е начело на компанията Релиънс индъстрийс, специализирана в нефтохимическата промишленост и има нетно състояние от 47 милиарда долара.

Кланът Пирамал, от който произхожда младоженецът, има акции във фармацевтичната промишленост и в бизнеса с недвижими имоти и е предоставил на бъдещото семейство жилище с изглед към морето в Мумбай с площ от близо 5000 квадратни метра.

Двойката се сгоди в луксозен хотел на италианското езеро Комо пред 600 гости. Поканите за сватбата пък включваха колиета и скъпоценни камъни, поставени в кутии с цветя на стойност 300 000 рупии (4236 долара) всяка.

 
 

Netflix работи по ново „Ghost in the Shell“ аниме

| от chronicle.bg |

Netflix обръща силно внимание и на аниметата. Сега компанията планира ново „Ghost in the Shell“ аниме, което ще дебютира през 2020 година. 

Официалното му заглавие е „Ghost in the Shell: SAC_2045″, а режисьори ще бъдат Кенджи Камияма („Ghost in the Shell: Stand Alone Complex“) и Шинджи Араки („Appleseed“). За сега не е ясно дали продукцията ще бъде филм или сериал.

„Ghost in the Shell“ тръгна като много популярна манга, писана и илюстрирана от Масамуне Широу. Тя беше екранизирана през 1995 година като филм със същото заглавие с режисьор Мамору Оший. Анимето силно повлиява научната фантастика на 21 век, най-вече саунтрака на „The Marix“.

Netflix не споменава повече детайли, но феновете се надяват ролите да се озвучават от културно подходящ актьорски състав. Последната поява на „Ghost in the Shell“ в медиите беше заради силно нехаресания филм на Рупърт Сандърс от 2017. Той ще остане запомнен най-вече с това, че режисьорът избра Скарлет Йохансон за гласа на главната роля, което отново постави Холивуд под обвинения в лансиране на бели актьори за сметка на малцинствата.

„Ghost in the Shell: SAC_2045″ е поредното аниме попълнение към платформата Netflix, която има и игрална адаптация на „Cowboy Bebop“ – сайтът поръча сезон с 10 епизода през ноември. Компанията работи и по игрална адаптация на „Avatar: The Last Airbender“.

Новият „Ghost in the Shell“ ще е съвместна работа между Production I.G. и SOLA Digital Arts. Той беше определен като „анимационен филм от ново поколение“.

 
 

Феновете молят НАСА и Илон Мъск да спасят Тони Старк

| от chronicle.bg |

Феновете на „Avengers: Endgame“ са уплашени за живота на иначе железния Тони Старк след като го видяха в доста безизходна ситуация в началото на последния трейлър. До толкова притеснени, че някои писаха на НАСА да го спаси. Все пак кислородът и храната му (по негови думи) ще свършат до дни.

Въпросният трейлър започва с Тони, който оставя съобщение за Пепър Потс, казвайки й, че краят е част от пътуването. След това описва оскъдното си количество въздух и храна. Феновете веднага заляха Туитър!

Някой казва: „НАСА, значи ще оставите момчето да умре просто ей така?!? След всичко, което Тони Старк направи за вас?!?“ Други пък са по смирени: „НАСА, моля ви, спасете Тони Старк нашият железен човек от космоса храната и кислородът му свършват утре моля моля моля моля.“ И когато потребителите на социалната мрежа видяха, че Космическата агенция не отговаря на молбите им, пробваха друга тактика.

„ЕЙ Илон Мъск Тони Старк умира някъде в космоса. НАСА няма да го спаси. Ти би ли моля? пп гледай за виолетов чичко с ръкавица“

„Спрете да питате НАСА да спаси Тони Старк всички знам че SpaceX и Илон Мъск ще го направят“

Чудим се да не би Хюстън да имат някакъв проблем, защото получават ново подобно съобщение всеки 5 минути. Някои фенове обаче не бяха толкова импулсивни към това, което виждат, и започнаха да задават въпроси. Как Тони е успял да свали маската си, ако костюмът му е от Nanotech? Когато се бие заедно с  Doctor Strange и Wong срещу злодеите на Танос в предния филм, Тони си слага костюма с едно плавно движение, само като натиска реактора на гърдите си. Как тогава успява да си свали шлема? Хубав въпрос…

„Avengers: Endgame“ идва на 26 април 2019 година, ето трейлъра.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…