shareit

Как се излиза от бразилски затвор

| от |

Затворниците, които спортуват активно или пък се занимават с литература, ще излежават по-кратки наказания: така Бразилия се надява да се справи с хаоса в препълнените си затвори. Правителството има и други подобни идеи, пише Дойче веле.

bra

Навсякъде се разнася неприятна миризма. Пълно е с мухи и плъхове. Матраци или походни легла обаче няма. Затворниците спят направо на пода. Така изглежда ежедневието в бразилските затвори – претъпкани килии и катастрофални хигиенни условия.

Бразилия е една от страните с най-много затворници в световен мащаб. Преди нея се нареждат само САЩ, Китай и Русия. От 2005 до 2012 броят на бразилските затворници е нараснал от 316 000 на 513 000, а същевременно в съответните институции за изтърпяване на наказания има само близо 300 000 места.

За да останеш по-кратко в затвора

На този фон бразилското правителство е принудено да въведе някои промени. То възнамерява до 2014 да бъдат вложени допълнителни 300 милиона евро за разширяване на капацитета на затворите. Освен това в бразилския парламент се обсъжда законопроект, който предвижда времето на наказанието да бъде намалявано, ако съответният затворник се занимава активно със спорт.

Същевременно властите, неправителствените организации и университетите излизат с идеята за „национален пакт“, който би трябвало да стимулира участието на затворниците в социални и културни програми. Паралелно се предвижда в бъдеще да се проверява и правомерността на наказанието, което евентуално би могло да доведе до съкращаване на продължителността му.

Катастрофалното състояние на бразилските затвори периодически приковава вниманието и на местната, и на международната общественост. Метежите, издевателствата, организираната престъпност и проявите на насилие сред арестантите отдавна са превърнали бразилските затвори в синоним на „нечовешко отношение“. Особено показателен е случаят в прочутия затвор „Карандиру“ в Сао Пауло, където преди 25 години при един бунт 111 затворници бяха застреляни от военната полиция.

bra2

Сега очакванията са новите мерки за ресоциализация да намалят до известна степен проблемите. Съгласно бразилското право и сега затворниците могат да намалят срока на наказанието си чрез изършване на някаква работна дейност или ако се включат в някакви образователни проекти. Така например срещу 3 работни дни или 12 успешно завършени учебни часа престоят може да бъде съкратен с един ден при определени предпоставки.

Затворници плетат и бродират

Не всички затвори обаче са в състояние да предложат на своите арестанти възможността да се включат в подобни програми. Точно поради тази причина в рамките на „националния пакт“ се търсят и други форми на ресоциализация. В затвора „Санта Рита ду Сапокай“ в щата Минас Жерайс например 130 от затворниците ежедневно въртят педали в продължение на часове и така произвеждат електроенергия за уличните лампи. В друг затвро – „Ариосвалдо де Кампош Пирес“, който се намира на 160 км северно от Рио де Жанейро, една бразилска дизайнерка е научила затворниците да плетат и бродират.

В град Бразилия пък университетът, затворническата управа и неправителствената организация „Сер ливре“ (Да бъдеш свободен) са инициатори на проекта „Открити врати“. Участниците в него трябва всеки месец да четат по една книга, за която след това да напишат рецензия. След това специална комисия оценява текстовете и на тази база се решава на кого и с колко да му се намали срокът на наказанието.

Интересът към проекта обаче не е особено висок – засега само 12 затворници са написали рецензия. В това не е учудващо. Че как да се интересуват затворниците от съвременна бразилска литература, след като дори нямат достатъчно питейна вода и не знаят дали изобщо ще оцелеят в затвора? Статистическите данни сочат също така, че голяма част от затворниците не могат да четат и пишат, има дори и такива, които не знаят рождената си дата.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Балто е истинска и автентична

| от |

Дивата Аляска винаги е привличала златотърсачи, авантюристи и писатели. Не случайно Джек Лондон пише някои от най-добрите си разкази и романи за ледената пустиня. Суровата местност поставя обитателите на сериозни изпитания, но когато човек успее да се приспособи ще опознае и нейната дива красота. „Дивото зове“ е един от тези разкази и проследява историята на много странна порода куче, което в един момент тръгва с вълците и намира своето място в глутницата.

Мнозина спекулират дали това наистина е истинска история или не, но пък има една, за която бихте се изненадали. Анимационния филм „Балто“ е история, която през 1995 година е хванала мнозина пред екрана. 2 часа от анимационните преживявания са доставили сериозни детски емоции, а най-добрата новина е, че всичко е истинска история. Историята за малко градче, което страда от епидемия и остава без лекарства е позната. В страховитата зима на Аляска, екип решава да впрегне кучетата и да премине повече от хиляда километра, за да достави необходимите медикаменти. По пътя се появяват мечки, опасни наклони, виелици и още много други невероятни приключения. Истинската история за Балто започва да се документира през 1925 г. отново в Ном. Единственият лекар в региона е Къртис Уелч.

Gunnar_Kaasen_with_Balto

Балто

Снимка: By Brown Brothers – image, website, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3607283

Същият много добре знаел, че ако скоро не се стигне до Анкъридж, градът му ще се изправи срещу зловеща епидемия. Разстоянието във филма е около 1000 километра, но дистанцията за покриване е от 1600 километра в едната посока. Самолетите в тази ера били изключително скромни и през зимата се прекратявали всички полети. Най-близкият град по жп линия бил Ненана, но разстоянието също било около хиляда километра. Екипът тръгва със 150 кучета и 20 човека на една от най-тежките експедиции.

Връщането е била по-трудната задача. Медицинският екип знае, че след като серумът е изкаран на жестоките минусови температури ще има около 6 дена, преди да изгубят неговите лечебни качества. Пришпорени да бързат, животните започват да умират по пътя в следствие на измръзване. Маршрутът е изминат за точно 5 дена и половина. Как светът разбира за този подвиг? Макар и комуникацията да не е била една от най-съвършените, подвигът бил споделен по радио вълните и мнозина слушали и се надявали, че смелите авантюристи ще успеят да стигнат на време. По време на радио предаванията, някои лекари решават да предотвратят бъдещи тежки експедиции и започват да работят за създаването на ваксина срещу дифтерит – заболяване на горните дихателни пътища, характеризиращо се с възпалено гърло, слаба треска и псевдомембрана върху сливиците.

Togo_the_dog_2014-06-17_22-40

Того

Снимка: By User:Wynford Morris – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=33449859

Може да откриете статуята на Балто в Сентрал Парк, Ню Йорк. Според много от жителите трябва да се отдаде почит и на друго куче на име Того, което е успяло да изведе шейните до финалната права. Освен това е водил кучетата около 500-600 километра по някои от най-трудните маршрути, Балто от друга страна е изминал едва 100 километра. Не е най-справедливото разпределение на славата, но какво да се прави. Филмът също е помогнал за преразпределянето на идеята, но това е друга тема. Важно е да споменем, че нито едно от животните не се е борило с мечка гризли, но пък са спасили около 10 000 човека.

 
 
Коментарите са изключени

Никому непотребният Sinclair C5

| от |

През 70-те и 80-те, сър Клайв Синклер е гигант в областта на електрониката и компютърните технологии. Той е става рицар през 1983 г. заради своите технологични постижения, включително първия джобен калкулатор и първия компютър за под 100 паунда.

Но изобретението, с което е най-известен – поне в някои кръгове – се оказва едно от най-неуспешните продукти в историята: Sinclair C5.

Sinclair C5 rear view

В началото на 80-те Синклер извръща поглед от компютрите към улиците и задръстванията на Великобритания. Той вижда начин за намаляване на трафика, по-малко замърсяване и по-самостоятелен транспорт. И този начин според него струва 399,00 паунда (около 10% от цената на автомобил). Казва се C5, работи на батерии и представлява триколка, за която Синклер се надява драстично да намали нуждата от автомобили.

Той се надява и велосипедистите да бъдат привлечени от неговата много иновативна и мощна машина. Тя тежи около 100 килограма и е само на сантиметри от земята. Няма задна скорост, побира само един човек и има нищожен багажник.

Въпреки недостатъците си Sinclair разчита хората да бъдат привлечени от ниските разходи за енергия (според рекламата за един американски цент може да минете осем километра).

През януари 1985 г. Sinclair C5 е пуснат на пазара. Но в отговор получава на неимоверен присмех. В стремежа си да създаде нещо, което всеки би могъл да управлява,което всеки може да си позволи, което да привлече велосипедисти, автомобилисти и пешеходци, компанията Sinclair създава устройство, с толкова недостатъци, че никой не го иска.

Според законите по онова време, превозните средства, които се движат с максимум 25 км. ч. са освободени от пътни такси, не изискват застраховка или шофьорска книжка и съответно хора на възраст до 14 години могат да я карат по улицата. Затова C5 е направена така, че да достигне максимална скорост ot 25 км. ч. а когато го карате по нанагорнище, ще стигате половината на тази скорост.

C5, освен че е калпаво превозно средство, също така крие и огромни рискове за безопасността, защото е близо до земята и така затруднява виждането на другите автомобилисти, които могат да се блъснат в него и съответно в шофьора му. То няма въздушни възглавници и е доста нестабилно на три колела.

 
 
Коментарите са изключени

Далматинецът като най-добър приятел на пожарникаря

| от |

Едва ли има човек, който да не е гледал „101 далматинци“ на Дисни. Класическото детско филмче през годините се сдоби с няколко игрални филма и освен това накара децата през 90-те години да искат куче за домашен любимец. Историята на петнистите четириноги не започва и не свършва с участието им в киното. Родословието на този добър приятел е свързано с Хърватска, но освен като домашни любимци, тези животни са получавали сериозни задачи още от XVII-и век.

Може да сте чували, че далматинците често правили компания на пожарникарите и освен това носят титлата „Кучето на пожарникаря“. Отговорната позиция идва със сериозно количество задължения, но преди да бъдат първи приятели на огнеборците, тази порода е използвана за най-добрия приятел на керваните.

Отговорната позиция трябвало да бъде заемана от енергично и добро куче, което да се движи заедно с каруците и да предпазва конете от евентуални опасности. Преди няколко века са били много важна част от антуража на търговците. Покриването на сериозни разстояния изисквало и защита от дивата природа. Ако един кон се подплаши и бъде изпуснат от контрол, пътуващите могат да се подготвят за сериозни жертви. И така някои пътешественици започват да използват услугите на керванското куче. Никога не е съществувала адекватна порода, която гордо да заеме тази позиция. Чували сме, че керванът си върви, а кучетата лаят, но употребата на тази поговорка е малко изгубена от контекст. Керванското куче лае, за да плаши околните животни, следователно то не само създава благоприятна среда, но и успокоява конете.

New York Commemorates Eighth Anniversary Of September 11 Terror Attacks

Изискванията към четириногите приятели са били следните:
1. Да имат дълги крака и здраво тяло.
2. Да имат енергия за дългите пътища.
3. Да имат силите да тичат в едно темпо с впрегнатите животни.
4. Да бъдат достатъчно добри с конете.

И така идва историята на петнистите приятели на човека. Точно тази порода винаги е била достатъчно приятна за конете. Следователно потенциалните опасности от пътя винаги били редуцирани драстично, за да може всички да стигнат навреме в определено място.
Самите кервански придружители не се оплаквали, особено след като можели да тичат свободно, да се радват на добрата компания на хората.

През 17-и век са били изключителна атракция и са получавали много добро отношение. А най-важното е, че никога не са гладували. Разумният търговец избирал далматинците, а те изобщо не били евтини. В замяна на закрилата, той предлага добра храна. Легендата разказва, че с колкото повече кучета пътува един търговец или благородник, толкова по-богат е.

Тайният трик за обвързване с конете бил доста лесен. Малките кученца били пускани в конюшната от много малки, понякога дори женската била изпраща да ражда там, за да може животните да свикнат. Стопаните ги възпитават да бъдат агресивни спрямо други коне и ездачи. Отговорността за евентуална защита била на хората, които трябвало да предупреждават напред останалите участници от движението, че минава керван и ездачите трябва да го пропуснат, ако не искат да бъдат нападнати от кучетата.

С появата на първите железници започнало да става ясно, че верните помощници трябва да си търсят нова работа. За щастие имало една отворена позиция при пожарникарите. И те много скоро останали очаровани от тези черно-бели приятели. За пореден път човекът избрал това куче  за една от най-тежките битки с огъня. В края 17-и век водата за гасене се пренасяла именно с коне. Проблемът обаче е, че всяко животно се плаши изключително от пламъци – истинктът не може да се контролира толкова лесно.

New York City Fire Fighters Commemorate 10th Anniversary Of Sept. 11th Attacks

Далматинците обаче нямали този проблем. Затова придружавали своите приятели до бедствието, а след това били винаги близо до конете, позволявайки на  да си вършат работата. След потушаването на огъня, кучетата се връщат обратно на работното място или почиват в конюшната при своите приятели.

В зората на първите двигатели с вътрешно горене, кучетата и конете били изместени. Огнеборците може и да са били склонни в даването на конете, но категорично отказвали да се разделят с кучетата си. Обществото също ги харесвало. Животните се забелязвали много добре до големите ярки червени резервоари с вода.

От ХХ век нататък ще променят своята квалификация, но отново ще бъдат част от пожарната команда, особено в САЩ и Англия. Новите занимания на животните били да пазят всичко в склада, да правят компания на своите смели стопани, да се возят в камиона с всички останали и също така да бъдат талисмана на огнеборците. Новото им аплоа се харесвало на обществото. Учениците, които трябвало да видят от първа ръка правилата за безопасност ги изпълнявали именно с кучета. С времето станало ясно, че далматинците започнали да губят позиции. Колегите им решили да се доверяват и на други породи. Без значение каква порода животно е избрано на финала, тези кучета винаги ще бъдат първия и най-специален избор. Днес се използват и като кучета-душачи. Не очаквайте да душат хора, а да душат въздуха за наличието на вредни газове, които са способни да се възпламеняват. Силното обоняние продължава да е от полза в неравната битка с огъня.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Кърпичка на Мики и Мини Маус (1930)

Всеки предмет с главата на любимия ни плъх Мики Маус се тиражира чудесно стига тя да е поставена върху предмета от Disney. Така е открай време, така е и днес.

Мики Маус е създаден, за да замести друг герой на Disney, Освалд късметлийския заек. Мишокът за първи път се появява в краткото филмче „Plane Crazy“, а дебютът му пред публика е в Steamboat Willie (1928) – една от първите анимации със звук. В последствие се появява е в над 130 филма като „The Band Concert“ (1935), „Brave Little Tailor“ (1938) и „Fantasia“ (1940). Общо 10 от филмите на Мики са номинирани за Оскар за най-добра кратка анимация, а „Lend a Paw“ печели статуетката през 1942. През 1978 Мики става първият анимационен герой със звезда на Холивудската алея на славата.

Trolley Troubles poster

Освалд късметлийският заек

От 1930 Мики си има и свой комикс, рисуван предимно от Флойд Готфредсън и издаван 45 години.

И с невероятната си популярност мишокът няма как да не направи, както казахме, всичко, върху което го има, изключително ценно. Затова и краси доста предмети – от тениски до кутии за храна. Още от ранните си години, Мики Маус се появява във формата на плюшени играчки и твърди фигурки. До голяма степен отговорен за мърча на Мики е Кей Кейман (1892 – 1949), когото мнозина наричат „еталон за качество“. Усилията на Кейман в очите на The Walt Disney Company има страхотен принос към главоломния успеха на анимационния герой и съответно мъжът е обявен за Легенда на Disney през 1998 година. През 2008 списание Time пише, че Мики Маус е един от най-разпознаваемите персонажи в света, дори в сравнение със Дядо Коледа. Около 98% от децата по света между 3 и 11-годишна възраст най-малкото знаят за съществуването му. В началото на кариерата си Кейман основава маркетингова агенция в Канзас, Мисури. Агенцията специализира в създаване на продукти, базирани на филми и има сключени договори за създаване на няколко различи фигурки по изтъкнати анимационни герои. Той обаче се свързва с Уолт и Рой Дисни чак през 1932 година, така че носните кърпички не са негово дело. И все пак историята му е доста интересна и заслужава няколко реда:

След като се обажда на братята те проявяват интерес и го канят на среща, за да изнесе презентация. Усещайки страхотна възможност, Кейман тегли всичките си спестявания от банката и ги зашива в палтото си, за да са на безопасно място по време на двудневното му пътуване от Канзас към Лос Анджелис. Той будува през целия път от страх някой да не му открадне палтото. Когато пристига в офиса на братята Дисни, вади всичките пари на бюрото и казва, че те плюс 50% от печалбите ще са техни, ако му дадат лиценз да прави мърчъндайза на Мики. Сделката е постигната.

До 1932 година Мики няма много мърч.

През есента на 1929 г., когато Уолт е на среща в Ню Йорк със своя тогавашен дистрибутор Пат Пауърс, с него многократно влиза в контакт мъж с необичайна молба. По думите на Уолт: „… един тип се мотаеше около хотела, където бях отседнал, размахваше 300 долара и ми каза, че иска да сложи Маус върху хартиените таблети, които децата използват за писане в училище. Както обикновено, Рой и аз имахме нужда от пари, така че взех 300-те долара.“ Въпреки че в архивите на The Walt Disney Company не може да бъдат намерени следи за тази транзакция, братът на Уолт, Рой, потвърждава историята точно преди Уолт да умре.

В книгата си „The Mickey Mouse Treasures“ Робърт Тийман заявява: „Тази сделка не само дава на братята Дисни малко бързи пари, но и им показва, че има още начини за използване и монетаризиране на имиджа на Мики. Така започна революция в търговията с мърч на анимационни герои.“

Освен това, след известни турболенции в компанията Уолт смята, че образът на Освалд късметлийския заек е откраднат от един от колегите му  при неговото напускане (съответно и нуждата от нов образ, Мики, който да го замени). Затова  той е решен да защити права си върху новия герой. „Разработихме мерчандайзинга по-скоро от гледна точка да защитим героите си, неосъзнавайки паричния потенциал зад него“, казва Рой Дисни в интервю през 1968 г.

През месец ноември 1929, когато официално се отбелязва рожденият ден на Мики Маус, фокусът на компанията пада създаването на най-разнообразни стоки, с които да се популяризира мишка през 30-те години.

Така идваме до носните кърпички с Мини и Мики. Ето съвсем кратък календар на административните събития пред следващата 1930 година, когато те стават най-популярния подарък за Коледа.

На 3 февруари 1930 Рой Дисни подписва с George Borgfeldt & Company от Ню Йорк договор за производство на играчки с облика на Мики и неговата любима Мини Маус. 

На 27 март George Borgfeldt & Company издават първия лиценз за мърчандайз на Disney на Walkburger, Tanner and Company от Сент Гал, Швейцария, за производство на носни кърпички с образа на Мики и Мини. 

 
 
Коментарите са изключени