Как се излиза от бразилски затвор

| от |

Затворниците, които спортуват активно или пък се занимават с литература, ще излежават по-кратки наказания: така Бразилия се надява да се справи с хаоса в препълнените си затвори. Правителството има и други подобни идеи, пише Дойче веле.

bra

Навсякъде се разнася неприятна миризма. Пълно е с мухи и плъхове. Матраци или походни легла обаче няма. Затворниците спят направо на пода. Така изглежда ежедневието в бразилските затвори – претъпкани килии и катастрофални хигиенни условия.

Бразилия е една от страните с най-много затворници в световен мащаб. Преди нея се нареждат само САЩ, Китай и Русия. От 2005 до 2012 броят на бразилските затворници е нараснал от 316 000 на 513 000, а същевременно в съответните институции за изтърпяване на наказания има само близо 300 000 места.

За да останеш по-кратко в затвора

На този фон бразилското правителство е принудено да въведе някои промени. То възнамерява до 2014 да бъдат вложени допълнителни 300 милиона евро за разширяване на капацитета на затворите. Освен това в бразилския парламент се обсъжда законопроект, който предвижда времето на наказанието да бъде намалявано, ако съответният затворник се занимава активно със спорт.

Същевременно властите, неправителствените организации и университетите излизат с идеята за „национален пакт“, който би трябвало да стимулира участието на затворниците в социални и културни програми. Паралелно се предвижда в бъдеще да се проверява и правомерността на наказанието, което евентуално би могло да доведе до съкращаване на продължителността му.

Катастрофалното състояние на бразилските затвори периодически приковава вниманието и на местната, и на международната общественост. Метежите, издевателствата, организираната престъпност и проявите на насилие сред арестантите отдавна са превърнали бразилските затвори в синоним на „нечовешко отношение“. Особено показателен е случаят в прочутия затвор „Карандиру“ в Сао Пауло, където преди 25 години при един бунт 111 затворници бяха застреляни от военната полиция.

bra2

Сега очакванията са новите мерки за ресоциализация да намалят до известна степен проблемите. Съгласно бразилското право и сега затворниците могат да намалят срока на наказанието си чрез изършване на някаква работна дейност или ако се включат в някакви образователни проекти. Така например срещу 3 работни дни или 12 успешно завършени учебни часа престоят може да бъде съкратен с един ден при определени предпоставки.

Затворници плетат и бродират

Не всички затвори обаче са в състояние да предложат на своите арестанти възможността да се включат в подобни програми. Точно поради тази причина в рамките на „националния пакт“ се търсят и други форми на ресоциализация. В затвора „Санта Рита ду Сапокай“ в щата Минас Жерайс например 130 от затворниците ежедневно въртят педали в продължение на часове и така произвеждат електроенергия за уличните лампи. В друг затвро – „Ариосвалдо де Кампош Пирес“, който се намира на 160 км северно от Рио де Жанейро, една бразилска дизайнерка е научила затворниците да плетат и бродират.

В град Бразилия пък университетът, затворническата управа и неправителствената организация „Сер ливре“ (Да бъдеш свободен) са инициатори на проекта „Открити врати“. Участниците в него трябва всеки месец да четат по една книга, за която след това да напишат рецензия. След това специална комисия оценява текстовете и на тази база се решава на кого и с колко да му се намали срокът на наказанието.

Интересът към проекта обаче не е особено висок – засега само 12 затворници са написали рецензия. В това не е учудващо. Че как да се интересуват затворниците от съвременна бразилска литература, след като дори нямат достатъчно питейна вода и не знаят дали изобщо ще оцелеят в затвора? Статистическите данни сочат също така, че голяма част от затворниците не могат да четат и пишат, има дори и такива, които не знаят рождената си дата.

 
 

Пабло Неруда: „Можеш да отрежеш всички цветя, но не можеш да спреш пролетта.“

| от chronicle.bg |

Множество критици казват, че той е най-великият поет, пишещ на испански език, за времето си. Труден за превеждане от преводачите, затова например читателите в Северна Америка имат трудности да го възприемат. Това не пречи обаче един критик да го нарече „Уолт Уитман на юга“.

Рикардо Рейес Басоалто е роден в малък град в централната част на Чили през 1904 г. Започва да пише поезия, когато е едва на 10. Баща му не одобрява литературните му амбиции.

Още в юношеските си години се запознава с поета Габриела Мистрал, който го поощрява да продължи да пише. Не подписва творбите с истинското си име и вместо това използва псевдонима, с който ще стане световно известен – Пабло Неруда.

Първите му произведения се появяват в списанията. Използва псевдонима си, за да избегне конфликт с баща си. Когато е на 19 години, стихосбирката „Twenty Love Poems and a Song of Despair“ го правi знаково име в Латинска Америка. Предвид крехката възраст на автора и темата за еротиката в тях, някои ги посрещат с противоречиви мнения. От тях в бъдеще ще бъдат продадени милиони копия.

През 1971 г. печели Нобелова награда за литература. Габриел Гарсия Маркес го нарича „най-великият поет на ХХ век, на който и да е език„.

Днес се навършват 45 години от смъртта на Пабло Неруда. Затова показваме малка част от огромното му наследство.

Close-Up Of Pablo Neruda
Getty Images

„Ако нищо не може да ни спаси от смъртта, нека поне любовта ни спаси от живота.“

„Всяко произведение, което в наши дни, когато заплахата е надвиснала над целия свят, не служи на делото на свободата, е предателство. Всяка книга днес трябва да се превърне в куршум.“

„Можеш да отрежеш всички цветя, но не можеш да спреш пролетта.“

„Смехът е езикът на душата.“

„Нека с щедрост забравим тези, които не ни обичат.“

Pablo Neruda
Getty Images

„Не си като никоя друга, щом аз те обичам.“

„Да чувстваш любовта на тези, които обичаш, е огън, който захранва живота.“

„Всичко е една церемония в дивата градина на детството.“

„Поезията е акт на мир. Мирът има такова значение за поета, каквото брашното за хляба.“

„Съдбата ми беше да обичам и да се сбогувам.“

Neruda And Publisher
Getty Images

„Душата ми е празна въртележка по залез слънце.“

„Любовта е сблъсък на светкавици.“

„В една целувка ще узнаеш всичко, което не съм казвал.“

„От тъга на тъга любовта преминава през островите си

и посява корени, поливани с плач.“

„Очите ти носят цвета на Луната.“

„Искам да направя с теб това, което пролетта прави със черешите.“

 
 

Ах, този джаз на Катрин Зита-Джоунс!

| от chronicle.bg |

 Катрин Зита-Джоунс е от онези актриси, които доказват, че не е необходимо да имаш десетки добри роли една след друга – достатъчно е да имаш няколко, но да са право в десятката.

Уелската актриса е една от най-характерните в киното. Играе от ранна детска възраст, прави пробива си в киното през 1998 г. Във филма на Мартин Кампбел, „Маската на Зоро“. Получава световна слава след тази роля, която обаче идва със съответните „странични ефекти“. А именно – физическият облик като основна характеристика. Колко грешно предполагане, защото само след 4 години на екрана се появява Велма Кели – жената от „Чикаго“. Наричаме я жена понеже Зита-Джоунс прави от един персонаж жив човек, който и до днес е сред най-запомнящите се не само в жанра на мюзикълите, но и в киното като цяло.

Не, Катрин Зита-Джоунс никога не е била и никога няма да бъде просто красив секссимвол, който пробива с помощта на външен вид. Дали е съблазнителката от „Маската на Зоро“, убийцата от „Чикаго“, бременната съпруга готова на крайности от „Трафик“ или дори Оливия де Хавиланд от „Вражда: Бети и Джоан“ Катрин Зита-Джоунс е неотразима – като жена и като актриса.

Вчера тя навърши 48 години. Само можем да й се възхищаваме (а жените да й подражават). По този случай събрахме любимите ни нейни роли. Вижте ги в галерията горе.

 
 

Проблемът със „Забелязано в София“

| от |

Гледали ли сте „Цар Лъв“? Най-вероятно да. А помните ли хиените на Скар? Групата „Забелязано в София“ се превърна от красивият прайд на Муфаса, в гробище за снимки, пълно с хиени, които нападат всичко включително и един-друг.

Една от най-големите фейсбук групи вече е жалко изродено подобие на себе си. Там човек отива, за да храни злобата си с трохички, които душата му смята за угощение. Не можем без тази група.

Там човек е бебе – малко и грачещо за всичко, без да знае нищо или да може нищо, или да прави нищо. Изцяло зависимо от всички останали, но не взимащо никаква отговорност за собствените си действия. Забравящо за собствените си недостатъци, докато пие със злоба от чашата на ежедневието. На тази чаша според него и двете половини са винаги празни. И винаги е виновен друг малоумник, тъпак, гей…

Това, което започна като добронамерен опит за смешна група, сега, уви, е храм на мрънкащите.

Има счупена плочка на тротоара пред блока ви? Веднага снимайте и качете! Добър текст към снимките ви ще е „Това не е държава! Обищаната не си е свършила работата! Всичко в живота ми не е хубаво и затова обвинявам хората, за които гласувах преди няколко години!“

Някой е паркирал неправилно? Ооо, краят му е близо, ей сега ще бъде изтипосан и напсуван! Ако кара скъпа кола – край! Това е Голям шлем направо: скъпа кола, паркирана неправилно върху тротоар със счупена плочка. По който ходи човек облечен странно. Еха! Оставете ги тези ремонти, ами разширете Терминал 1, че след този пост напливът от напускащи държавата ще е невероятен.

В тази група е цялата тъга на народа ни. Цялият страх и фрустрация от живота, пренасочена срещу другарчето. Нескопосаната първосигнална злоба на един народ, който си мисли, че заслужава повече, но не прави повече.

Не управляващите, а ние съсипахме държавата. Защото ние сме държавата и сме съсипани.

Всъщност не. Да искаш да оправят държавата е все едно да искаш да опазят природата. И природата, и държавата са си окей горе-долу – и двете са виждали пердах, които ние нито можем да им причиним, нито можем да си представим, и пак са оцелявали. Ако ще оправяме или опазваме нещо, по-добре да сме ние. Не сме толкова съсипани.

 
 

5 екранизации на книги, които очакваме през 2018 г.

| от chronicle.bg |

Отдавна известен факт е, че най-добрият източник на истории за киното е литературата. Едни от най-добрите филми на всички времена водят своето начало от хартиения лист – „Отнесени от вихъра“, „Кръстникът“, „Полет над кукувиче гнездо“… списъкът е много дълъг, а това са само три неоспорими примера.

Всяка година едни от най-добрите филми са именно екранизации на известни или не толкова известни романи, разкази или биографии. 2018-а не прави изключение.

Вече видяхме достатъчно екранизации на романи. Имаше достатъчно хубави, и предостатъчно лоши. Към първите слагаме „On Chesil Beach“, „You Were Never Really Here“, „BlackKKKlansman“ и още няколко. Във втората група само ще споменем „Red Sparrow“ и няма да ви отегчаваме повече. Днес обръщаме внимание на хубавото, което предстои да видим.

2018-а се откроява с редица очаквани и обещаващи екранизации на книги. Някои от тях вече бяха показани по кинофестивалите и спечелиха одобрението на критиците. Други ще получат присъдите си директно от киносалоните. И в двата случая ще има приятни и неприятни изненади. Но преди да сме сигурни, показваме 5 от тазгодишните екранизации на книги, които очакваме да видим. Вижте ги в галерията горе.