Как сауната подобрява имунитета?
|
|
Достатъчно е да прекарате само 10 минути в сауна или парна баня и за това време ще загубите половин литър течности, и то от съединителната тъкан, което допринася за намаляване на мастните натрупвания и целулита.
Високата температура подобрява кръвообращението, влажният въздух отваря порите и почиства кожата, като организмът се освобождава от токсините, като ги изхвърля чрез потта.
Също така, сауната освобождава от напрежението, което е чест виновник за спада на имунитета, отпуска мускулите и буквално отваря дихателната система. Дишането на топъл въздух стимулира производството на имуноглобулин, който защитава организма от болести.
Разликата между класическата сауна и парната баня е в температурата и влажността на въздуха, така че в сауната на най-високата пейка сте изложени на топлина от 70 до 90 градуса с ниска влажност на въздуха до 5 на сто.
Средното ниво на температурата попада някъде между 60 и 70 градуса с влажност от 10 до 20 на сто, а най-ниската е 40 до 60 градуса с влажност от 20 до 40 на сто.
Парните бани са мокри 100 процента, докато температурата често е поставена на 40 до 50 градуса.
Поради голямата топлина, нито сауната нито парната баня се препоръчват на тези, които имат сърдечни заболявания, а възрастните трябва да се консултират с личния лекар.
Коментарите са изключени
Чарли Чаплин и явлението „Великият диктатор“
|
|
Представете си, че сте част от голямо бедно семейство в Лондон. Бащината милувка никога не е била позната, а до 9-годишна възраст, вече имате натрупан трудов стаж. Не стига това, но съдбата е достатъчно жестока и ви лишава от майка още на 14-годишна възраст. Никога не завършвате училище и единственият начин за изкарване на пари е чрез музика, танци и комедия. Ако всичко това е познато, най-вероятно сте чели историята на Чарли Чаплин. Тежкото начало на актьора все пак не остава толкова мрачно. Още през 1914-а година е поканен да бъде част от актьорите в KeyStone Studios.
В началото на миналия век, Чаплин се превръща в институция на киното. Негови филми са „Хлапето“ от 1921-а година, „Жената от Париж“ от 1923-а година и „Светлините на града“ от 1931-а година. Всички тези ленти са част от нямото кино. Тогава все още съществуваха филми, в които липсва всякакъв диалог и всичко трябва да бъде достатъчно добре изиграно, за да може публиката бързо да разбира какво наистина се случва. Чарли не е просто главната роля в киното, той е режисьор, сценарист, редактор и композитор. Мултифункционалността му е повече от гаранция за успешна продукция. Постигнал всичко, при това без никакви реплики, актьорът може спокойно да се пенсионира в най-ранна възраст и никога повече да не мисли за кино и своето бъдеще. Банковата му сметка никога не е била толкова пълна, колкото в онзи момент. За човек, спечелил всичко от кино индустрията – слава, пари и световна разпознаваемост, следващото предизвикателство трябвало да бъде особено висока летва.
С наближаването на Втората Световна война и рисуването на нацистки герой в лицето на Хитлер, Чаплин бързо започва да мисли за още един „танц“, озвучен от мелодията на сатирата. Родени в една седмица, Хитлер и Чаплин имат достатъчно прилики, включително и онзи популярен мустак, който всички са виждали през годините. След като Нацистка Германия е готова с първия си филм и вълнуващото заглавие „Триумфът на волята“, Холивуд, както и много европейски актьори започват да се притесняват сериозно за бъдещето на Европа. Историята е ясна – още в древен Рим, шутът е бил натоварен с тежката задача да казва истината чрез комедията. В този случай, Чаплин решава да направи филмa „Великият Диктатор“
Чаплин, използвайки точно този инструмент, започва да пише сценария за филм, който 79 години по-късно ще оставя следа сред своите зрители. Преди това обаче трябва да знаем много добре, че преди Втората Световна война, културата в Европа е на особено високо ниво и все още е липсвала онази цензура, която да спре творчеството. Изкуството дава гласност на емоциите, а интернет все още липсва и никой не е чак толкова свободен, за да напише каквото и да било. Цензура не е липсвала в Нацистка Германия, но по неофициални данни, самият Хитлер е гледал „Великият диктатор“. Историята ни запознава с еврейски бръснар и ветеран от ПСВ, живеещ в измислената страна „Томайния“.
Негови антигонисти са анти-семитът Хенкел, Херинг, Гарбитшч и Наполони. Играта на думите подсказва истинските лица на осмиваните герои. Не трябва да забравяме, че Чаплин мрази Хитлер. Мрази го за всяко взето решение, мрази го от деня, в който решава да следва политическа кариера, но най-важното – възхищава се на актьорското майсторство на Фюрера. Не е тайна за никого, че Хитлер е практикувал ораторството, знаел е точно кога и как да повишава тон, как да натъртва думите, за да отекват в някогашните радио приемници. Впрочем, когато шпиони успяват да запишат фюрера в кабинета му, били изненадани как наистина звучи той.След като филмът не вижда бял свят в Германия, някои успяват да вкарат пиратски копия (точно така, пиратството е било живо и през Втората Световна война) в Югославия.
Салоните много често били пълни с немски офицери, които искали да видят как малкият мустакат англичанин е успял да издразни толкова много фюрера. В началото всичко било забавно, но към средата на филма, офицерите започвали да вадят пистолетите си и да стрелят по платното. С развихрянето на зверствата из Европа, Чаплин страдал все повече. Актьорът се надявал до последно, че Хитлер няма да стане автор на този геноцид и съжалява, че изобщо е направил филма, сякаш му дава допълнителна популярност, вместо да неутрализира неговото геройство. Предупреждението се оказало истина, при това зловеща истина. Подозираме, че Чаплин много искал да подразни Хитлер и затова използвал любимата му музика, композирана от Ричард Вагнер. За финал трябва да напомним и нещо друго – споменахме, че Чаплин никога не е рискувал да говори в киното. Удобството на нямото кино е спестявало много лента, но тук нещата са съвсем различни. Актьорът говори през цялото време и завършва себе си като истински творец, доказвайки, че дикцията изобщо не му е чужда. „Великият Диктатор“ показва на публиката, че Чаплин отдавна е искал да говори и да изразява емоциите, които носи в себе си.
Той има още една последна карта, която трябва да изиграе – да изнесе реч, напомняща за Адолф Хитлер. Вместо за чиста раса, Чарли използва сърцето си. Финалният щрих на този филм е по-горещ от нажежено желязо. 79 години по-късно, можете да откриете достатъчно истина в думите на великия комик. Не трябва да забравяме, че това е първият филм, където зрителят е можел да чуе истинския глас на Чарли Чаплин. Известен факт е, че „Великият диктатор“ може да се гледа в Испания едва след смъртта на г-л Франко, преди това се смята за забранен филм. Речта е смятана за комунистическа пропаганда, някои хора се отричат от Чаплин, друго го канят да я декламира на различни мероприятия и в различни организации. За нас остава само да разберем дали наистина тези думи все още са адекватни за света, в който живеем?
Коментарите са изключени
Кой е най-големият терористичен акт в американската история преди 11 септември
|
|
На 18-и ноември 1978-а година, повече от 900 души са готови по заповед да изпият течност наситена с цианид. Всичко това идва по заповед на преподобния Джим Джоунс, лидер на един от първите големи култове, основател на собствен град наречен Джонсвил и феномен за американската история.
Преди 11 септември, това е едно от най-големите кланета в американската история. Повече от 900 души умират, сред тях има много деца. Историците по-късно биха нарекли всичко това „Краят на един радикализъм, продължил твърде много време“.
Явление като Джим Джоунс е доказателство за две неща:
1. В САЩ има твърде много и доста лесни за манипулиране хора.
2. Сектите са сериозен инструмент за контрол в САЩ.
Как е възможно едно момче от беден произход, без особено образование и прохождащо в религията, да започне да проповядва и освен това да говори в онези времена за равенство между расите, половете и още много други? Някои критици смятат, че в примката на „преподобния“ попадали и хора с достатъчно знания и желание да помогнат на останалите, тласкани от божията воля. През 1965-а година, Джоунс започва да обикаля страната, в Калифорния се представя за духовния наследник на Христос и Буда. Неговата огромна мечта била обвързана с равенството и братството между всички. През 70-те години на миналия век, преподобния вече облъчвал хора в Сан Франциско.
Снимка: By Nancy Wong – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=66016050
Основаването на така наречения „Храм на хората“ започнал да печели вниманието. Има само един особен проблем, повечето миряни трябвало да се откажат от личното си богатство, да работят с часове безплатно, при това в името на църквата и да откажат всякакъв контакт със семействата си. Джоунс имал още една налудничава идея, той карал неговите последователи на по-високи постове в църквата да подпишат фалшиви показания, че са малтретирали деца. При опит за бягство или напускане, те трябва да са готови за тази атака от страна на църквата.
Както много други, Джоунс се притеснявал от възможността да стане жертва на ядрена катастрофа. Страхът, че църквата може да пострада, мотивира преподобния да издирва безопасно място, където да изгради своята империя. Фалшивият месия вече разполага с достатъчно финанси и много скоро избира страната Гаяна – бивша британска колония. И така всички се местят в джунглата. Тропическият климат бързо изморявал миряните, но това изобщо не пречило да се мотивират от речите на своя духовен лидер, ако това не помагало, винаги можели да се респектират от „Червената бригада“ – тежко въоръжени господа. Страната – домакин изобщо не се вълнувала от новия култ, пристигащ на тяхната земя. Някой е платил за земята, облагородява я и по всички личи, че колонията се разраства. Когато управлението получава приходи от подобни гости, няма никакво желание да се меси или да коментира резките промени.
Семействата на колонизаторите, останали в САЩ, се притеснявали. Понякога получавали писма, друг път изобщо, написаното нямало никакъв смисъл и много хора се обръщали към американските власти за помощ. Когато едно американско семейство в САЩ успява да спечели дело за попечителство на дете, отгледано в Джонстаун, нещата вече излизали от контрол. Лудостта, че някой ще отнеме детето на града, мотивирало всички да хванат оръжието и да се превърнат в една малка партизанска армия. Джоунс пътува често до САЩ, където кара нови и нови привърженици да продават своята земя и с парите да се преместят в Джоунстаун – последното райско място на земята.
Снимка: By Fielding McGehee and Rebecca Moore – http://jonestown.sdsu.edu/AboutJonestown/Gallery/G3/pages/JT-1979-08.htmPhoto Courtesy of „The Jonestown report“., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3753826
Някъде там и по това време се появява идеята, че жителите трябва да практикуват така наречените „бели нощи“ – тренировка за масово самоубийство. Друга интересна подробност е фактът, че самият Джоунс забранява сексуални отношения между жителите, които не са сключили брак, но той самият често практикувал полови отношения и с двата пола. Няма доказателства за педофилия, но Джоунс е бил арестуван поне веднъж за мастурбация в тоалетната на кино в Лос Анджелис.
Положението ескалирало до такава степен, че калифорнийският конгресмен Лео Раян решил да вземе делегация от журналисти и с нея да се разходи до тази интересна мисия. Първо искал да запознае света с този феномен и второ, лично дал обещание пред семействата, чийто роднини живеят в тази малка колония, да разбере в какво здраве са и какво правят наистина там.
Делегацията прекарва 17-и ноември доста спокойно, докато някой не се опитва да намушка с нож конгресмена. Тръгвайки обратно към летището, Раян взима и група от местните, които искат да напуснат иначе толкова прекрасното място.
Снимка: By United States Congress – Congressional Pictorial Directory, Ninety-Third Congress, January 1973, Page 18., United States Government Printing Office, Washington: 1973, Stock Number 5270-01658, Compiled Under the Direction of the Joint Committee on Printing., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1598043
Преподобният Джоунс заявява, че всеки е свободен да си тръгне, когато пожелае, следователно някои наистина са готови да бягат. Изпращачите решават проблема много бързо, на летището вадят оръжие и застрелват цялата делегация. Част от същата успява да избягат и да се скрие в гората, докато не ги откриват властите, но самият конгресмен умира от раните си.
Жителите на Джоунстаун пък вече започват да изпълняват мисията „бяла нощ“. Проповедник напомня на всички, че е време да умират, защото наистина няма смисъл, след като не могат да живеят в спокойствие и мир, могат поне да умрат в мир.
И така под строй и с аудио запис от близо 42 минути се записва дебатът между Джоунс и неговите миряни. Спорът е тежък, някои са готови да си тръгнат, други искат да пощадят децата, но Джим не е съгласен, той иска да остави силно съобщение за всички и да накаже САЩ за това, че не са му позволили да управлява малката си империя както пожелае. Първи били децата, а след това започнали и възрастните да приемат отрова.
Снимка: YouTube/ScreenShot
Близо 300 деца са записани как плачат, агонизирайки от прекомерното количество цианид. Никой не е успял да направи отровата по-бърза и безболезнена, затова е била смесена с други различни сокове, за да може поне да бъде по-лесна за приемане или с някакъв по-приятен вкус. Действието на цианидите е обвързано с блокирането на клетъчното дишане. Кой би подозирал, че години след Първата Световна война, този химикал ще се използва отново, при това върху мирно население.
Снимка: YouTube/ScreenShot
На следващата сутрин, гаянски войници влизат в града. Картината е смразяваща. Повече от 900 души са на земята. Убийствена тишина и купища спринцовки и чаши пълни с отрова. Една възрастна жена, която спяла през цялото време, се събудила, за да открие всички свои приятели – мъртви. Самият проповедник е открит с огнестрелна рана в главата – той решил да не използва отрова. За финал можете да чуете и 40-минутния запис на хора, опитващи се да намерят по-добър изход от създалата се ситуация. Аудио касетата е открита няколко дена след претърсването на цялото село.
Коментарите са изключени
Японецът, който продължи Втората Световна война с 29 години
|
|
Армията, както се досещате, е една особена религия за войника. Институцията изгражда жертвоготовни бойци, а не просто хора, подготвени за престрелки. Военните униформи сякаш дават нещо повече от йерархия, дават уважение. Киното гребе с пълни шепи историята за поредните големи герои, защитаващи своето знаме, идеал и мотив за свобода, но някъде между редовете е изпусната историята на лейтенант Хироо Онода. Това е човекът, който продължава официално Втората Световна война цели 29 години.
Снимка: By http://www.wanpela.com/holdouts/profiles/onoda.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2456271
Роден през 1922-а година, Хироо бил тихо и спокойно момче. На 18-годишна възраст се присъединява в японската армия. Трениран е в изкуството на партизанската война и разузнаването, младежът е изпратен на остров Лубанг във Филипините, където има задача да атакува врага и да унищожи самолетната площадка, както и пристанището на острова. Офицерът на Онода е дал заповедите лично и заявил, че е забранено да се предава. Предаването означава смърт от ръката на офицера – действие, което автоматично се смята за тотален позор:
„Може да отнеме 3 години, може да отнеме 5 години. Каквото и да се случи, ние ще се върнем за теб! До тогава трябва да знаеш, че и един войник да имаш, трябва да продължиш своята мисия.“
Онода скача с парашут и открива други войници на Япония. Споделя какво е точно нареждането и какви са новите заповеди, но сред редиците има войници, които имат по-висок ранг от неговия и отказват да обърнат внимание на новите нареждания. В края на февруари 1945-а година, войници на САЩ скачат смело на острова. При първата схватка, Онода остава жив с още 3-ма души. Останалите умират или се предават. Като войник с най-висок ранг, той дава нареждане на оцелелите 3-ма да се отправят към планините и там да поведат битката си.
Понеже няма армия, а и в края на октомври, Япония се предава, Онода и компанията му започват престрелки с полицията. Създаването на малки атентати бързо накарало местните жители да живеят в паника, а още по-тъжната част е, че в края на годината, японският войник вижда изрезка от вестник, където е написано, че страната му се е предала. Имайки предвид заповедите, екипът отказал да се предаде и продължил престрелките и атентатите.
В края на годината, хеликоптери прелитали из целия остров и хвърляли листовки, в които генерал Томоюки Ямашита разпуска 14-а армия, защото Втората Световна война е приключила. 4-мата японски самураи, отказали да повярват и на това, а и вече се криели цяла година, трудно биха могли да повярват, че страната им се е предала. Това са хората, които никога не разбират и за двете атомни бомби.
През 1950-а година, редник Юйчи Акатсу се предава на филипинците. Това действие засилило сериозно параноята и битката продължила смело напред. През юни 1953-а година, един от войниците на Онода е ранен. Ефрейтор Шойчи Шимада е превързан от своя капитан, успява да се излекува и да живее още няколко години, преди да бъде прострелян при пореден опит за локализиране на малката армия.
Онода и редник Киншичи Козука продължили битката и тероризирали хората чак до 1972-а година. Един ден, двамата решили да изгорят оризови полета на местен фермер, който подозирали, че работи с врага. Фермерът преценил, че никой няма да отнеме труда му и открил огън по вандалите. Именно в тази битка пада и последният член на малкия екип японски бойци. До този момент, Япония се е опитвала по всякакъв начин да прибере своите войници. След като не минал номера със заповедта на генерала, японците започнали да хвърлят снимки на семействата на войниците и ги умолява да се предадат, но не.
Сагата приключва през 1974-а година. Японският изследовател Норио Сузуки имал за цел да открие Онода. Изследователят искал да види лейтенанта и дива панда – подредени точно в този ред. Онода бил приоритет. Сузуки успява да открие своя съгражданин и му разказал цялата японска история. Показал му какво се е променило, но въпреки това, боецът не бил готов да хвърли пушката си. Историята на Онода била достатъчно увлекателна и мотивирала Норио да открие командващия офицер Йошими Танигучи. Същият летял до острова, за да отмени задачата на своя подчинен. В замяна, войникът предал своята катана, все още работещата японска пушка Arisaka Type 99, няколко пачки патрони, няколко ръчни гранати и семейният меч. Филипинското правителство вдигнало всички обвинения за смъртта на 30-те човека.
Завръщайки се обратно в Япония, Хироо е посрещнат като герой, но въпреки това не успял да се климатизира. През 1975-а година заминава за Бразилия, пише своята автобиография и работи като фермер. Завръща се в Япония, за да води курсове за оцеляване. През 1996-а година се завръща на филипинския остров и дарява сумата от 10 000 долара като извинение за всичко, което е причинил на жителите. Познавайки качествата на японската армия и силата на самураите, той самият многократно е настоявал да се промени изцяло учебния армейски модел на страната на изгряващото слънце.
В едно интервю, най-верният войник на японския император споделя:
„Всеки японски войник е подготвен за смъртта. На мен ми беше наредено да водя партизанска война и да не умирам. Станах офицер и получих таза задача. Ако не можех да я завърша, щях да се срамувам от себе си.“
Хироо Онода умира през 2014-а година на 91-а години от сърдечна недостатъчност.
Коментарите са изключени
Лошите момичета на историята: Лидия Литвяк – Бялата Лилия на Сталинград
|
|
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински машини.
Желан стратегически пункт от тевтонци, руснаци, латвийци и шведи, самостоятелна република през XIV в., индустриален и културен център през Новото време, разположения на брега на р. Великая град Псков е сцена на важни исторически събития, сред които и абдикацията на руския цар Николай II през март 1917 г. Това събитие не само прекратява една от най-дълго управлявалите династии в Европа – тази на Романови (над 300 години), но и бележи края на самата руска империя.
Николай II е от тези владетели, които се случва да управляват в едни от най-тежките моменти на държавите им. Какви ли не превратности и проблеми не се случват, докато той е на власт – анти-еврейски погроми (1903-1906), война с Япония (1904-1905), две революции (1905/1917), Първата световна война (1914-1918). Неговият подпис може и да слага край на Февруарската революция, но Гражданската война (1917-1922) ще потопи Русия в още по-бедствено положение.
В тези смутни времена, когато в Поволжието върлува глад (1921-1922), който взима над 5 млн. жертви, а Йосиф Сталин се издига като вожд на тоталитарния режим в страната (1922), в дома на Анна и Владимир Литвяк се ражда малката Лидия. Тя е толкова бяла, крехка и прекрасна, че още от самото начало започват да я наричат Лилия или Лилка. Докато гордите й родители я държат в ръце и й се радват, те дори не подозират изпитанията, пред които предстои да се изправи тяхната родина, нито, че малкото им русоляво момиченце ще стане първата жена-ас в историята на Втората световна война.
Снимка: Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=397048
Терминът „ас“ се появява през 1915 г. по време на Първата световна война, когато поради пропагандни цели така започват да наричат отличилите се пилоти, които влизали самостоятелно във въздушни боеве. Редица френски, германски, английски, американски и руски авиатори като „Червения барон“ и Еди Рикенбакер се гордеят с тази титла, но до 1941 г. няма отличили се жени, които да застанат наравно с техните подвизи. Първата е Лилия, която със своя Як-1 има 13 самостоятелни и 7 споделени победи над вражески самолети, в това число и над един балон.
Преди да се носи на крилете на победата и да наказва враговете на СССР, Лилия е едно обикновено момиченце, което израства в скромно жилище в Москва, отдалечено на повече от километър от центъра на града, а въображението й е завладяно от руските приказки, които майка й разказва всяка вечер. Баща й е чиновник в железницата, а майка й е продавачка в магазин. Лилия е от първото поколение, което получава строго комунистическо образование. Нейна съученичка я описва като момиче, което привлича вниманието на момчетата и обожава да танцува. Един от най-забавните й спомени е как се вози за първи път на Московското метро.
Когато на 18 август 1933 г. тя отпразнува дванадесетият си рожден ден, държавата обявява тази дата за „Ден на Съветската Авиация“. Вероятно това е един от първите пъти, когато вниманието й е силно привлечено от самолетите. Този ден е отбелязан с голямо авио-шоу, което прилича на военен парад и се провежда на Ходинския Аеродром в Москва. Шумът на моторите, напрежението във въздуха и невероятната скорост, с която красиво се носят из въздуха металните птици пленяват сърцето на Лилия завинаги и само две години по-късно тя прави първата крачка към осъществяване на мечтата си да стане пилот.
За съжаление, по времето, когато се засилва интересът на Лилия към самолетите, вътрешното положение в държавата е разклатено за пореден път. През 30-те години се извършва т.нар „Голяма чистка“ на Сталин. В продължение на 2 години сподвижниците на Джугашвили подлагат на политически репресии всеки, който е дори и най-малко заподозрян в действия срещу управляващите и срещу сталинизма. Терорът обхваща огромен брой от населението – от военни лидери през хора на изкуството и учени до обикновени граждани, които или са изпращани в трудови лагери като ГУЛАГ, или са екзекутирани без съд и присъда. Това е време, когато изразът „обади другарчето“ се изкачва на едно по-горно ниво и макар да не се знае точният брой на жертвите на тези чистки се смята, че той е бил между половин и един милион души.
Един от този милион е Владимир, бащата на Лилия. Една вечер идват в дома им и го арестуват като „враг на народа“, скоро след това той е екзекутиран. Тази лична трагедия не убива вярата на Лилия в комунизма. Никъде в спомените на нейните приятели и роднини няма и намек за възгледи, различни от господстващата доктрина. Даже напротив, винаги се споменава нейният патриотизъм и желание да бъде от полза на родината си.
На 14 години Лилия знае с какво иска да се занимава и не губи време да приведе мечтите си в реалност. Тя започва да се обучава в авиационен клуб, а на 15 години извършва първия си самостоятелен полет. Самороден талант, не е за учудване, че Лилия успешно се дипломира в Херсонското военно училище за пилоти. След това тя започва работа като авио инструктор в Калинин (дн. Твер). На тази позиция я заварва началото на Втората световна война, когато Съветският съюз е съюзник с Германия. Когато вятърът на политическата промяна се обръща и двете държави започват да воюват помежду си, Лилия се записва доброволец в армията. Първоначално тя е отхвърлена, но след подправяне на документите й и завишаване на авиационния й опит, при второто кандидатстване тя е одобрена.
СССР може да се гордее, че е една от малкото държави, в които жените не само се записват в редиците на армията, за да извършват главно спомагателни функции, а реално участват в бойни действия. Това да се случи във военновъздушните сили до голяма степен се дължи на една интересна и смела дама – Марина Раскова. От оперна певица тя се преквалифицира в химик, а впоследствие става известен авиатор. Като навигатор от Съветските военновъздушни сили тя предлага една мини революция в редиците на пилотите – да бъдат създадени изцяло женски бойни полкова. С подкрепата на Сталин, тя успява да учреди 3 такива и в единия от тях е записана и Лилия.
Снимка: By Неизвестен – http://ram-home.com/ram-old/i-26-2-andreev.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18482924
От това време има най-много сведения за характера и личността на първата жена-ас. Описват я като много малка и ниска и механиците обикновено трябвало да нагласяват всеки път за нуждите й педалите и седалката, когато тя използвала даден самолет. Тя е едновременно силен характер, но и романтична натура, която вярва в суеверия. Не са й чужди типично женски привички като това да си направи шалче от плата на някой скъсан парашут, или да сложи малко букетче цветя в самолета.
Едно от неподчиненията в досието й е, когато отказва да си подстриже косата, когато я приемат в армията, но впоследствие се подчинява. Лилия е жизнерадостна по душа и често празнува победите си като прави леки лупинги преди да приземи самолета. Романтичното име, с което остава в историята е „бялата лилия“ (съветски източници) или „бялата роза“ (англоезичната литература) на Сталинград. Името произхожда от нарисуваната от самата нея бяла лилия върху нейният самолет Як-1, с който извършва редица мисии, като едни от най-опасните й са над Сталинград. Най-близката й приятелка е Екатерина Буданова – втората жена-ас, с която първоначално Лилия съвместно управлява самолета си.
Първите мисии на Лилия са да пази въздушното пространство над Сталинград. През септември 1942 г. тя става първата жена боен пилот, която сваля вражески самолет – „Юнкерс Ю-88“. Ранявана е два пъти, единият от тях – тежко в крака, но продължава своята служба. На следващата година тя получава Орден „Червена звезда“ за големи заслуги към отбраната на Съветския съюз и й е даден чин младши лейтенант. Скоро след това Лилия е приета в едно елитно формирование, т.нар „охотники“/ „свободни ловци“. Това е група от селектирани пилоти, които имат правото по своя инициатива и самостоятелно да преследват и нападат вражески самолети. Докато е част от тази група, Лилия извършва и един от големите си подвизи.
Един германски балон за наблюдение се изплъзвал от многобройните опити да бъде свален от съветските въздушни сили. Тогава Лилия, все още възстановяваща се от травма, отива при командира си и му казва, че тя поема мисията. Когато той я отпраща, тя му съобщава, че със или без негово позволение ще го направи и той склонява пред нейната решителност. Простият й, но успешен план е да нападне врагът откъм слънцето и благодарение на заслепяващата светлина, успява да изненада германците и да ги свали.
През 1941 г. Лилия започва своята военна кариера в 58-ият боен авиационен полк, съставен изцяло от жени, но през следващите години участва и в други формирования, включително такива, които са със смесен състав. В 9-ти полк тя се среща с Алексей Соломатин, ас и командир на ескадрона. Той е първата голяма любов на Лилия. Алексей е настоятелен в ухажването си, но тя не му е отвръща със същото. Едва когато умира при учение, Лилия осъзнава какви чувства е изпитвала към него и в писмо до майка си отбелязва: „никога няма да срещна втори като него“.
През 1943 г. Лилия има множество телесни и душевни рани. Загубила е любимият си и най-добрата си приятелка. Нейни съвременници си спомнят, че тя просто е искала да влиза отново и отново в бой. На 1 август тя излиза със своя Як-1 и не се завръща. Друг член на формированието помни как самолетът й е бил преследван от германците и в един момент изчезва зад облаците. Така едва на 21 години приключва славната военна кариера на първата жена-ас от Втората световна война.
За съжаление нейните успехи не са признати от командването. Точно обратното, нейните началници смятат, че тя е хваната в плен и отказват да я наградят посмъртно. В продължение на над 35 години търсят останките на известния Як-1. През 1979 г. тези усилия най-после се увенчават с успех – намерени са останки от жена-пилот край село Димитриевка, район Шахтерск. След изследвания се установява, че това е Лилия. Факт, който макар и спорен има важно значение, тъй като през 1990 г. носи на Литвяк посмъртно присъденото отличие „Герой на Съветския Съюз“.
Снимка: Автор: Tov sergeant – собственная работа, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25229393
Животът на Лилия вдъхновява не малко хора на изкуството. Тя е герой в романи, в театрална постановка и дори в комикси. Преди да стане известната Бяла Вещица от Нарния, Тилда Суинтън я изиграва в постановката „Бялата роза“. Лилия се ражда в тежките години след Гражданската война, прави първите си крачки в новосъздадения СССР, пораства по време на Голямата чистка, намира своето призвание във въздуха в навечерието на Втората световна война и разцъфва по време на този конфликт, за да се превърне в първата жена-ас – герой на своята родина и вдъхновение за поколения пилоти след нея.
Коментарите са изключени