Как Русия учи на лоялност

| от |

Руснаците се сплотяват около Путин. Но не от омраза към Украйна, а защото самата държава ги принуждава към лоялност. В крайна сметка от нея зависи дали ще оцелеят в условията на възраждащ се култ към личността.

Цяла Русия изглежда единодушно сплотена от мантрите на държавната пропаганда, отбелязва руският писател Сергей Лебедев на страниците на „Зюддойче Цайтунг“. Одобрението към президента Владимир Путин е 84 процента, известен спад на готовите да гласуват за него бе констатиран едва наскоро, и то – както не на шега обясняват от социологическия център „Левада“ – защото при сегашното проучване голямата част от противниците на Путин, а това били заможните жители на големите градове, вече се били върнали от отпуск и съответно участвали в допитването, снижавайки одобрението към президента, пише Дойче Веле.

Обществото мждувременно е заговорило на езика на омразата, отбелязва сергей Лебедев и добавя, че по улиците постоянно се чуват възгласи като „хунта“ или „фашисти“, когато става дума за Украйна. Социалните мрежи са пълни с излияния, вицове, клипове, „истински истории“ и карикатури – по отношение на „примитивните“ украинци, подкрепящия ги Запад и храбрата Русия. Георгиевската лента в черно и оранжево, която е възпоменателен знак за Втората световна война, се е превърнала в символ на проруските сепаратисти и на новия руския патриотизъм. Тя може да се види навсякъде.

Повечето руснаци знаят, че не са защитени в своята държава, че гражданските им права са иззети и че във всеки момент могат да им хвърлят по един бой в някои полицейското управление. Силовиците – служителите на държавните органи за сигурност – могат да му отнемат собствеността, могат с измислени обвинения да го тикнат дори и в затвора.

Ето го и последният пример за невъобразимо беззаконие: лекарят на московския затвор „Матроская тишина“ даде пресконференция и разказа колко превъзходно е предоставяното медицинско обслужване. Точно през това време в следствения арест издъхна затворник, който въпреки тежкото си здравословно състояние е бил закаран пред съда, за да бъде удължен срокът на наказанието му, защото иначе трябвало да го освободят… Както сочат официалните статистически данни – в Русия процесите за престъпления срещу държавната власт завършват 22 пъти по-рядко с оправдания, отколкото процесите срещу самите представители на същата държавна власт. Доказването на лоялността към държавата като средство за оцеляване е станало жизнена стратегия за много руски граждани, твърди Лебедев.

Всичко се дели на „наши“ и „чужди“

В резултат на всичко това в Русия се проявяват отчетливо две желания: да те приемат в кръга на „нашите“, благодарение на което да получиш гаранция за недосегаемост. Второто е нарасналият копнеж по патриотизъм, по „истинска“ държава, работеща в интерес на всички, по лидер, който се държи както подобава на един руски владетел: грижейки се за цялата страна, а не само за един кръг приближени.

И когато в рамките на конфликта с Украйна и Запада на държавата и дотрябва подкрепата на народа, мнозина съзряха в това своя шанс. Гражданите на държавата почувстваха екстаза на лоялността – не толкова заради това, че мразят украинците, колкото заради това, че изведнъж се отвори път да покажеш на държавата: аз съм един от вас. Не ме докосвайте! Друга, по-малка група, състояща се предимно от журналисти, усети, че пропагандата вече е въпрос с държавна важност -т.е. открива отлични перспективи за кариера.

За първи път в руската история държавата допуска гражданите до най-съкровеното си – пропагандата, която в съветските времена бе монопол на държавата. Всички „лични свидетелства“ за социализма биваха редактирани и привеждани в съответствие с линията. Сега обаче гражданите са станали движеща сила на пропагандата. И я обогатяват с това, което липсваше на пропагандата от времената на СССР: откровеност и автентична реторика. Тези самозвани пропагандисти шеговито биват наричани в руския интернет „диванни войски“. Това е истинска авантюра за хора, които преди това никога не са имали възможност да говорят публично по геополитически теми. Как да не се солидаризираш с удоволствие с такава държава!

 
 

Министърка отиде да ражда с колело

| от chr.bg |

Новозеландската министърка по въпросите на жените Джули Ан Джентър от партията на зелените демонстрира до края на бременността си ангажираност към устойчивото развитие, като предпочете да отиде с велосипед до болницата, в която ще роди, съобщи АФП.

Разстоянието от дома й в Окланд до болницата е 1 км.

„Партньорът ми и аз въртяхме педалите, защото нямаше достатъчно място в автомобила“ – пошегува се Джули Ан Джентър в социалните мрежи, където качи своя снимка на велосипеда. – Това ми осигури също много добро настроение“.

Джули Ан Джентър уточни, че бременността й продължава вече 42 седмици и е отишла в болница вчера за изкуствено предизвикване на раждането.

Говорител на партията на зелените каза днес, че г-жа Джентър още не е родила.

Новозеландското лявоцентристко правителство полага много усилия за налагане на екологичен транспорт.

 
 

Геолозите и миньорите – те да са живи!

| от Боян Рашев |

 

Едно време щях да ставам геолог. Вече не помня какво ме накара в средата на 11-ти клас изведнъж да реша, че ще уча Геология. Беше шок за всичките ми приятели, а за родителите ми – не е за разправяне… Ама се самонавих и самоподготвих и без един час с учител – в гимназиите такъв предмет нямаше, само в минните техникуми – изкарах 6.00 на кандидат-студентски изпит по Геология. Оказа се излишно усилие, защото бяхме 17 кандидата за 30 места – брутална конкуренция! Учих две години в Софийския, много яко и интересно, страхотни практики… и накрая спечелих една стипендия и напуснах в посока Управление на околната среда и ресурсите в Германия. Бяха мизерните години в края на 90-те, стипендията беше повече от заплатите на родителите ми и – колкото и да не ми се искаше – нямаше как да откажа подобна възможност. Така не станах геолог…

Но днес работя и празнувам заедно с тях и онези, които ги следват навсякъде – миньорите. Празнувам, защото знам какво представлява работата им, колко трудна и тежка може да бъде и колко много осигурява на цялото общество. Всъщност, на тях дължим практически всичко. Просто се огледайте! Всеки предмет, който видите, е излязъл под някаква форма от земните недра – материалите за производството му са извадени от мина или сондаж или, ако е от биомаса, със сигурност е произведен или транспортиран с използване на енергия, която идва от мина или сондаж. Посочете нещо, което има значима роля в ежедневието ви и не отговаря на горното описание и признавам, че греша. Не можете, освен ако не сте корабокрушенец на самотен остров. Но пък тогава вероятността да четете този текст клони към нула.

Защо тогава ги пиша тия неща изобщо? Защото модерното общество толкова се отдалечи от източниците на материалните си блага, че изпадна в някакво абсурдно отрицание на тяхното значение – даже ги низвергна. През 70-те група „умни“ хора лепнаха на полезните изкопаеми етикета „невъзобновяеми“ и днес „зелените“ политики на ЕС са базирани на утопични идеи като „кръгова“ или „био-базирана“ икономика, „нулеви отпадъци“ или възобновяема енергия, които заклеймяват добива и го представят като нещо „лошо“ по дефиниция.

Понятието „невъзбновяеми ресурси“ е лишено от смисъл, но днес се набива в главите на децата ни още в първи клас! Не се възобновявали достатъчно бързо, така че били изчерпаеми и не трябвало да зависим от тях? Дрън-дрън… Хайде, сетете се за глобално изчерпан „невъзобновяем“ ресурс? Не се мъчете – не можете! А за изчерпани възобновяеми ресурси примери, колкото щеш – от динозаврите, през китовата мас и слоновата кост, та до перата от странстващ гълъб…

Човешката цивилизация се създава в момента, в който хората се научават да ползват каменни сечива и други неща, създадени от полезни изкопаеми – пясък, глина, метали, фосилни горива. Последните са особено важни, защото достъпът до евтина, изобилна и надеждна енергия е основен двигател на развитието – без нея сме обратно в пещерите. Историята на човешкия прогрес може да бъде описана накратко така – процес на непрестанно ограничаване на зависимостта ни от капризите на природата, който се случва благодарение на растящия добив и умение да използваме полезни изкопаеми. Долните две графики кристално ясно го показват – геолозите и миньорите ни снабдяват с практически всичко, което приемаме за даденост.

Световно потребление на материали по тип ресурс (Krausmann et al., 2010):

Global_resorce_use

global-primary-energy-1024x723

Живеем на доста голяма планета – как точно си представяте обем от 1,0832×1012 km³? Съставена е от огромен брой елементи, съединения и минерали. От гледна точка на примитивните хора понятието „невъзобновяеми ресурси“ не включва практически нищо освен камъните на повърхността, от които те правят остри предмети. После откриват някои минерали като солта, пясъка, глината и самородни метали като злато, сребро и мед, които с малко преработка и/или претопяване могат да превръщат в нещо използваемо. И така „невъзобновяемите ресурси“ се оказват доста повече. После се научават да добиват желязо, калай и други метали от руди. Този процес на „откриване“ на нови ресурси всъщност днес е по-бърз отколкото, когато и да било в историята. Най-новите примери включват литий за батерии и индий – за екрани. Защо си мислим, че сме стигнали края на технологичния прогрес и утре няма да изскочат нови, напълно непознати ни ресурси?

За да се ограничи понятието „невъзобновяем ресурс“ количествено, се коментират т.нар. „доказани запаси“ – количествата метали, горива или други суровини в детайлно проучени находища, чийто добив е икономически ефективен. Статичното разбиране предполага, че те са крайни и просто се изчерпват. Това обаче не е така, защото запасите зависят от наличните технологии и цена. Нещо повече, доказването на ново находище увеличава запасите. Технологичният напредък също – през 70-те например глобалните запаси на мед скачат рязко поради развитието на процеси за добив на оксидни руди, които дотогава са били отпадък, а през 90-те оптичният кабел и безжичните връзки освобождават комуникациите от медната зависимост. За шистовата революция при нефта и газа вече практически всеки е чувал, което не пречи на цели страни да се правят, че я няма.

Факт е, че запасите на всички известни ресурси – от горива, през руди, до индустриални минерали – днес са много по-големи, от когато и да било. Тоест, колкото повече добиваме, толкова повече намираме. А все още си чоплим преди всичко по повърхността на земната кора, която иначе е дълбока до 70 км. – подземните находища тепърва ще се разкриват наистина масово. Да не говорим за добива на руди по дъната на океаните, който тепърва прохожда, а вече има сериозни планове и за прехващане на астероиди…

Но да се върнем на геолозите и миньорите, защото всичко идва от тях, а те днес наистина имат повод да празнуват. Защото няма друга страна в ЕС, в която добивът и първичната преработка да имат толкова водеща роля в икономиката. В глобалния Индекс на минния принос на Международния съвет по мини и минерали (ICMM) от 2016 г., България се намира на 53-то място в света, като се нарежда първа сред страните от ЕС. Изоставаме в сравнение с Австралия и Канада, но пък изпреварваме с малко дори Финландия и Швеция. А в изданието от 2018 г., което предстои да излезе, би трябвало да сме още по-напред. Защото се проучва къде ли не и нови находища изскачат постоянно; медните, златни и оловно-цинковите рудници и металургични предприятия се развиват бурно; а лигнитните въглища – колкото и да не им се иска на много хора – отново, пак и все още осигуряват 44% от електроенергията на страната ни. И на практика това няма как скоро да се промени.

Вчера прочетох, че „близо една трета от наетите за работа на новия златен рудник Ада тепе хора са се върнали от чужбина„. С една дума: Геолозите и миньорите – те да са живи!

Честито, колеги!

Текстът е взет от блога на автора с неговото изрично съгласие.

 
 

Изненади в бокс-офис класацията на Северна Америка

| от chr.bg |

Романтичната комедия „Луди богаташи“ оглави бокс-офис класацията на Северна Америка с приходи от 25 милиона щатски долара за уикенда и 35 милиона долара за петте дни, откакто излезе по екраните, съобщиха световните информационни агенции.

При бюджет 30 милиона долара, филмът с почти изцяло азиатско-американски актьорски състав, надхвърли очакванията.

Констанс Ву е в главната роля на адаптацията по бестселъра на Кевин Куан. Героинята ѝ е американка, която преживява културен шок, когато се запознава с неприлично богатото семейство на приятеля ѝ в Сингапур. В ролите са също Хенри Голдинг, Джема Чан, Мишел Йео. Режисьор е Джон М. Чу.

„Луди богаташи“ е първата романтична комедия от почти три години, която дебютира с повече от 20 милиона долара в бокс-офис класацията на Северна Америк – от „Тотал щета“ с Ейми Шумър.

На второ място е водачът от миналата седмица „Мега звяр“ с 21,2 милиона долара.

Дебютният филм „22-ра миля“ с Марк Уолбърг зае третото място в бокс-офис класацията на Северна Америка с приходи от 13,6 милиона долара.

Четвърто място си поделят дебютният „Алфа“ и „Мисията невъзможна: Разпад“ с приходи от 10,5 милиона долара всеки. Пети е „Историята на Кристофър Робин и Мечо Пух“ с 8,9 милиона долара.

Друг дебютен филм за седмицата не предизвика особен интерес сред зрителите – „Клубът на милионерите“. Той беше разпространен само в осем киносалона заради скандала с един от изпълнителите на главните роли – Кевин Спейси.

Въпреки че във филма участват и други звезди – Ансел Елгорт, Суки Уотърхаус, Ема Робъртс, Били Лурд, за него бяха купени билети на стойност едва 425 долара.

 
 

Азия Ардженто е платила на мъж, който я обвинява в сексуално посегателство

| от chr.bg |

Италианската актриса Азия Ардженто, която е една от водещите фигури в движението Аз също и която бе сред първите обвинили продуцента Харви Уайнстийн в изнасилване, е платила значителна сума на мъж, който твърдял, че тя го е нападнала, предаде Франс прес, като се позова на в. „Ню Йорк таймс“.

Става дума за платени 380 000 долара. Те били преведени на Джими Бенет, американски актьор и музикант. Той твърдял, че Ардженто извършила над него сексуална агресия в хотелска стая в Калифорния през 2013 г., пише нюйоркското издание, което се позовава на документи, които е получило от неидентифициран източник. В тях адвокатите на Бенет описват срещата му с Ардженто в хотелската стая като „сексуална агресия“, която е травматизирала младия мъж и е застрашила психическото му здраве. По онова време Бенет бил на 17 години и 2 месеца, а Ардженто била на 37 години. В щата Калифорния трябва да си навършил 18 години, за да се смята, че си дал съгласие за сексуална връзка.

Бенет имал намерение да съди Ардженто за изплащане на обезщетение от 3,5 милиона долара. Накрая се стигнало до споразумение за изплащането на 380 000 долара.

Засега Азия Ардженто и адвокатите й не са коментирали информацията.