Как Русия учи на лоялност

| от |

Руснаците се сплотяват около Путин. Но не от омраза към Украйна, а защото самата държава ги принуждава към лоялност. В крайна сметка от нея зависи дали ще оцелеят в условията на възраждащ се култ към личността.

Цяла Русия изглежда единодушно сплотена от мантрите на държавната пропаганда, отбелязва руският писател Сергей Лебедев на страниците на „Зюддойче Цайтунг“. Одобрението към президента Владимир Путин е 84 процента, известен спад на готовите да гласуват за него бе констатиран едва наскоро, и то – както не на шега обясняват от социологическия център „Левада“ – защото при сегашното проучване голямата част от противниците на Путин, а това били заможните жители на големите градове, вече се били върнали от отпуск и съответно участвали в допитването, снижавайки одобрението към президента, пише Дойче Веле.

Обществото мждувременно е заговорило на езика на омразата, отбелязва сергей Лебедев и добавя, че по улиците постоянно се чуват възгласи като „хунта“ или „фашисти“, когато става дума за Украйна. Социалните мрежи са пълни с излияния, вицове, клипове, „истински истории“ и карикатури – по отношение на „примитивните“ украинци, подкрепящия ги Запад и храбрата Русия. Георгиевската лента в черно и оранжево, която е възпоменателен знак за Втората световна война, се е превърнала в символ на проруските сепаратисти и на новия руския патриотизъм. Тя може да се види навсякъде.

Повечето руснаци знаят, че не са защитени в своята държава, че гражданските им права са иззети и че във всеки момент могат да им хвърлят по един бой в някои полицейското управление. Силовиците – служителите на държавните органи за сигурност – могат да му отнемат собствеността, могат с измислени обвинения да го тикнат дори и в затвора.

Ето го и последният пример за невъобразимо беззаконие: лекарят на московския затвор „Матроская тишина“ даде пресконференция и разказа колко превъзходно е предоставяното медицинско обслужване. Точно през това време в следствения арест издъхна затворник, който въпреки тежкото си здравословно състояние е бил закаран пред съда, за да бъде удължен срокът на наказанието му, защото иначе трябвало да го освободят… Както сочат официалните статистически данни – в Русия процесите за престъпления срещу държавната власт завършват 22 пъти по-рядко с оправдания, отколкото процесите срещу самите представители на същата държавна власт. Доказването на лоялността към държавата като средство за оцеляване е станало жизнена стратегия за много руски граждани, твърди Лебедев.

Всичко се дели на „наши“ и „чужди“

В резултат на всичко това в Русия се проявяват отчетливо две желания: да те приемат в кръга на „нашите“, благодарение на което да получиш гаранция за недосегаемост. Второто е нарасналият копнеж по патриотизъм, по „истинска“ държава, работеща в интерес на всички, по лидер, който се държи както подобава на един руски владетел: грижейки се за цялата страна, а не само за един кръг приближени.

И когато в рамките на конфликта с Украйна и Запада на държавата и дотрябва подкрепата на народа, мнозина съзряха в това своя шанс. Гражданите на държавата почувстваха екстаза на лоялността – не толкова заради това, че мразят украинците, колкото заради това, че изведнъж се отвори път да покажеш на държавата: аз съм един от вас. Не ме докосвайте! Друга, по-малка група, състояща се предимно от журналисти, усети, че пропагандата вече е въпрос с държавна важност -т.е. открива отлични перспективи за кариера.

За първи път в руската история държавата допуска гражданите до най-съкровеното си – пропагандата, която в съветските времена бе монопол на държавата. Всички „лични свидетелства“ за социализма биваха редактирани и привеждани в съответствие с линията. Сега обаче гражданите са станали движеща сила на пропагандата. И я обогатяват с това, което липсваше на пропагандата от времената на СССР: откровеност и автентична реторика. Тези самозвани пропагандисти шеговито биват наричани в руския интернет „диванни войски“. Това е истинска авантюра за хора, които преди това никога не са имали възможност да говорят публично по геополитически теми. Как да не се солидаризираш с удоволствие с такава държава!

 
 

Почина Пол Алън, един от основателите на Microsoft

| от |

Пол Алън, който основава компанията „Microsoft“ заедно с Бил Гейтс, почина след боледуване от рак. Това съобщиха семейството и говорители на компанията.

Мнозина от IT сектора изказаха съболезнования си.

„С огромна мъка съобщаваме за смъртта на нашия основател Пол Алън, съосновател на Майкрософт и признат технолог, филантроп, строител на общност, природозащитник, музикант и поддръжник на изкуството“, се казва в съобщение на инвестиционно дружество „Вулкан“, една от компаниите, на които е основател.

През 1983 година Алън напуска „Майкрософт“, но остава съветник в компанията. Списание „Форбс“ оценява състоянието му на 20 милиарда долара.

Бил Гейтс изрази съболезнованията си в декларация. В нея той казва, че „персоналният компютър нямаше да съществува без него“.

 
 

Ницше, който дейно участва в убийството на Бог

| от chr.bg |

Фридрих Вилхелм Ницше е роден на 15 октомври 1844 година в Рьокен, село близо до град Лютцен в Прусия. Кръстен е на крал Фридрих Вилхелм IV, който навършва 49 години в деня на неговото раждане, но по-късно се отказва от средното си име.

През 1865 година Фридрих Ницше се запознава в дълбочина с работите на Артур Шопенхауер, а през следващата година прочита „История на материализма“ на Фридрих Алберт Ланге. И двамата, най-вече Шопенхауер, оказват значително влияние върху развитието на философските му възгледи. С публикацията си през 1878 г. на „Човешко, твърде човешко“ (книга с афоризми на теми вариращи от метафизиката до моралността и от религията до половете) реакцията на Ницше срещу песимистичната философия на Вагнер и Шопенхауер става очевидна, както и влиянието на „Мисъл и реалност“ на Африкан Спир.

Понеже болестта му го кара да намери по-благоприятен климат за здравето си, Ницше пътува често и живее до 1889 г. като независим автор в различни градове. Той прекарва много лета в Силс Мария, близо до Санкт Мориц в Швейцария и много зими в италианските градове Генуа, Рапало, Торино и френския град Ница. През 1881 г., когато Франция окупира Тунис, той планира пътуване до Тунис за да види Европа отвън, но по-късно се отказва от тази идея. Ницше от време на време се връща в Наумбург за да види семейството си. През това време той има повтарящи се периоди на конфликт и помирение със сестра си. Той живее от пенсията си в Базел.

На 3 януари 1889 г. Ницше преживява психически срив. Двама полицаи го приближават, след като нарушава обществения ред по улиците на Торино. Какво се е случило остава неизвестно, но често разказвана история твърди, че Ницше вижда удрянето с камшик на кон, притичва до него, прегръща врата му, за да го защити и се срива на земята.

През следващите няколко дни Ницше изпраща кратки писма до няколко стари приятели (включително Косима Вагнер и Якоб Буркхарт). На бившия си колега Буркхарт Ницше пише: „Накарах Каяфа да бъде поставен в окови. През последната година бях разпънат на кръст от германските лекари. Вилхелм, Бисмарк и всички антисемити бяха премахнати“. Освен това той нарежда германския император да отиде до Рим, за да бъде застрелян и призовава европейските сили да предприемат военни мерки срещу Германия.

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук

 
 

От днес марихуаната в Канада е легална

| от |

Сенатът в Канада легализира марихуаната с 52 гласа „за“, 29 – „против“ и два – „въздържали се“. Решението влиза в сила от днес.

Канада е първата страна от Г-7, и втората в света след Уругвай с подобна пълна легализация.

Това беше едно от предизборните обещания на премиера Джъстин Трюдо. Той отбелязва, че с легализирането се атакува незаконната търговия и лицата, които са замесени в нея. Също така, законната търговия с марихуана ще привлече инвестиции за милиарди в страната. Самият премиер казва, че е пушил трева с приятели няколко път, дори и докато е бил депутат.

Законът, разбира се, съдържа стриктни регулации и спира мафията да навлезе и завладее легалния бизнес. Не се допуска участието на офшорни компании в бизнеса и се води публичен регистър. Притежанието за лична употреба е ограничено до 30 грама, да ползват марихуана имат право само пълнолетни граждани над 18, в някои райони 19 години. Регулации има и в рекламата на коз.

За медицински цели марихуаната е легална в Канада от почти 20 години.

CHR.bg учтиво Ви напомня, че за хора, които ще пребивават в Канада по-малко от 6 месеца, визи няма.